Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.10.2011 18:43 - Сияние от влюбени ръце - Част 2
Автор: rygit Категория: Изкуство   
Прочетен: 950 Коментари: 1 Гласове:
3



    Сияние от влюбени ръце - Част 2     

Твоят късмет си е твой - моят си е мой! Ти преценяваш! Ти наистина се появи от неизвестността с тази плочка – ти си част от нашата съдба! Нека тогава бъде твоята воля – каза Гърления тембър и протегна напред двете си ръце. В едната държеше часовника, а в другата плочката. И каза: – Избирай! Каквото избереш, това ще бъде!

    Замислих се, този човек каза доста истини. В този момент отдолу се чу „ Ето я! Ето я! Ето я!”, последвано от дружни женски възклицания и „Браво, Ели! Браво, Ели! По-добре късно, отколкото никога!”  и после „Тичайте бързо горе, да не се сбият мъжете!”

Не си падам по сапунките и филмите със сценарии ала захаросани сополи, но ситуацията тук беше истинска и донякъде ме грабна, и то здраво. Наистина този човек, за да дойде от на малкия пръст на крака на земното кълбо чак в България и да организира всичко това, едва ли е само за да се докаже пред съучениците си. Явно и него нещо здраво го беше мотивирало. Огледах се - всички мъже около мен напрегнато чакаха. Докато умувах, дотърчаха и жените. Луната се показа зад някакъв облак и освети за пореден път седефените букви и прецизно изработеният надпис „Обичам те, Ели! Станимир! Девин 1977 г.” блесна в упор в очите ми. Сигурно е превалило полунощ, защото точно в този момент се появи и сиянието. Сякаш нещо ме стегна през гърдите и ме притисна силно към моста. Пак както и при предните пъти се обездвижих. Звуците от суетнята около мен изчезнаха и стана много тихо. Също както преди време в стаята ми. Най-интересното е, че сиянието сякаш извираше от ръцете на Станимир и обхващаше плочката отвсякъде. Сега обаче бе по-силно и по-богато на цветове. Първо си помислих си, че на мен ми се привижда и това е от напрежението. Тогава случайно в тишината долових реплика: „Виж ма, виж как влюбено сияят на Станимир ръцете!” Мина ми през ум, че не само аз виждам това сияние, но не ми е идвало на ум да ми изглежда влюбено. Друг женски глас отвърна на първия: „Ти си пияна ма, това са лунните отражения от водата.” Това бяха двата кудкудякащи гласа от купона.

После си помислих – защо ли сега се инатя? И другото - дали точно тази плочка е точно моят късмет? Погледнах пак към извиращото сияние от влюбените ръце на Станимир, както много сполучливо ги определи кудкудякащият женския глас зад мен, и реших!

Бавно посегнах към плочката. Издърпах я от ръката на Станимир. Сиянието на мига изчезна. Часовникът остана в другата му ръка. Последваха неодобрителни възгласи и възклицания, и кисело поклащане на лава от страна на балканджията пред мен. Хванах я с две ръце. Вдигнах я над главата си и я завъртях така, че всички да я видят добре. После му я подадох пак с две ръце и му казах:

-      Станимире, моята воля е тази част от моя житейски късмет да бъде твоя. Стори с нея каквото ти сърцето и душата подскажат!

Той прие плочката, повтори моя жест и същите мои думи, само че с часовника, и ми го подаде по същия начин. Дори не го погледнах какъв е! Веднага си го сложих на ръката. Верижката ми беше възголемичка, но не че чак да ми пада. Погледнах към плочката - сиянието отново се бе появило. Някак си ми олекна.

Последваха одобрителни възгласи, пронизителни свирукания и женски възклицания, които сигурно можеха да се чуят чак в Смолян. Някой разбута мъжкото обкръжение, сбрало се околовръст, и пред мен застана Ели. Приятна жена на средна възраст, с дълбоки черни очи и главозамайващо чаровна усмивка. Погледна ме право в очите. Имаше силен поглед. Вторачи се в мен, сякаш искаше да надникне надълбоко в съзнанието ми. Усетих как погледът й се провря през зениците ми и се блъсна отзад в черепа ми. Целият се наелектризирах и сякаш чак ми изтръпна едната пета. После жената се усмихна благо и с жест на кралска персона се обърна към мен.

-                     Ей, мъжки, ти откъде се взе такъв мастит оратор? - после вдигна някаква плочка над главата си и издекламира: - Моята воля е тази част от моя житейски късмет да бъде твоя! Стори с нея каквото ти сърце и душа подскажат! - завърши тя и ми подаде същата като моята плочка.

Приех я недоумяващ. Погледнах я. – да, тоачно! Беше същата по размер и изработка, но лицето от дърворезба не бе младото като от моята. От нейната плочка ми се усмихваше сегашното й лице на зряла жена. Обърнах я. На гърба имаше същия стих и почти същия надпис, различаваше се само по годината и пишеше „Обичам те, Ели! Станимир! Девин 2010 г.” Аха, сетих се аз, това е втората плочка, направена от Станимир в Австралия. Няма нужда да казвам каква врява се вдигна. Китарите засвириха „Мишел” на „Бийтълс”, а прожекторите засноваха из небето. Всички дружно изпяха песента в чест на Ели – „Бийтълс” й бяха любимци. Аз естествено само мъцах, за да не скапя по катърешки пак ситуацията.

В края на песента Станимир вдигна своята плочка и помоли за тишина. Пристъпи към Ели. Направиха им място. Застанаха така, че единият ми бе от едната страна, другият - от другата, а аз застинах с лице към течението на реката. Той падна на колене, сведе смирено глава и й подаде плочката. Ели я хвана от другия край. В мига на докосване сиянието се появи и започна да танцува и преминаваше от неговите ръце през плочката и се вливаше в нейните. Поне три пъти се ощипах и по двата крака. Но не -  сиянието извираше от ръцете на Станимир и се вливаше в тези на Ели! Повтарях си – не, не, не, аз си внушавам, сигурно е от набитото дълбоко в съзнанието понятие за преминаване на любовни флуиди... От лявата ми страна обаче пак прозвуча единият от кудкудякащите гласове и занарежда: „Виж ма, виж ма, аз нали ти казах, че ръцете му светят по някакъв странен начин. Сега луната е затулена зад облака, за какви отражения ми дърдореше ти одеве!” В този момент Станимир вдигна глава, погледна Ели в очите и зарецитира с балканджийската си гърляга стиха, гравиран със седефени букви отзад на плочката:

Дълбоко във сърцето ми потъва твоят глас

Чувство сладко и незнайно изпълва ми душата

Ще те помня и обичам аз до сетния си час

Да ме забележиш всеки ден се моля на съдбата

 

-                Обичам те, Ели! Подарявам ти лично плочката, която направих преди тридесет години в знак на моята любов към теб! Надявам се сега да ми повярваш, че тогава не съм те излъгал...

-                     Стъни, на теб винаги съм ти вярвала. На себе си тогава не можах да повярвам. Повярвах на други хора и сгреших. Но това сега вече няма значение. И аз те обичам, Стъни! И май така ще си отида от този свят, без да мога да се разделя от това си чувство към теб... - изрече тя, наведе се и се целунаха.

После някой се провикна „Среща! Среща! Среща!” Китарите подкараха някаква песен „Среща” на някаква стара българска група – „Щурците”. Всички запяха. Изтеглихме се от моста и Станимир и Ели изиграха най-вероятно сюжета на песента. С една мнооооого продължителна прегръдка и една мооооого гореща целувка по средата на сюжета. После се разделиха и всеки тръгна към противоположния край на моста – така, както се пееше в песента, и така, както бе станало в истинския им живот.

Тръгнахме си към колите, оставени на асфалта. На връщане дребният мъж пак мина да раздаде листчета, но аз бях пропуснат. Помислих си, че са ме отлъчили от екипа заради фалшивото ми пеене и липсата ми на ориентация в разделянето на гласовете. Прибрахме се в Девин. Колите обаче вместо пред врата на къщата на моите домакини спряха на края на улицата. Всички слязохме от тях. Настана някаква суматоха и докато се усетя, бях вдигнат на ръце! Всички се развикаха „Кръстник, кръстник, кръстник!” и така ме понесоха под уличното осветление. Моите хора дочуха пашпалигата, излязоха на улицата и докато минавахме покрай тях, изпокапаха от смях.

-                     Абе, човек, какви пак си ги забъркал. Да не ви е направил някаква беля? Не го водете с вас, моля ви се! Той още бели ще ви докара! Върнете го тук при нас, ние сме му свикнали и си го търпим!

-                     А, не може! Той от полунощ е кръстник на Ели и на Стъни. Много си е добър човечецъта даже, само дето много фалшиво пее и докара до инфаркт няколко бухала в гората! Ще ви го върнем чак на сутринта.    отвърна един от моите шерпи и така и се получи.

И така моята находка отпреди 10 години по някакъв странен начин се ъпгрейтва и ъпдейтва. А от размяната на дърворезбовани късмети у мен остана един красив и скъп швейцарски часовник. И подобна плочка, но с актуализирана женска усмивка. Честно да си призная, часовникът като цена бе нищо в сравнение с прекрасния спомен от това вълнуващо празнуване на този задружен клас. Имах и не едно или две запознанство с хубави хора. Е, не мога да пропусна и факта, че станах  кръстник на една забулена от времето истина за едни истински чувства на едни невероятно истински и земни хора.

Като рекох забулена истина, се сетих после как говорихме по мъжки със Станимир. Разказах му за сиянието и това, че донякъде то ме е провокирало да бъда толкова настойчив в търсенето на случилото се около плочката. После му разказах с подробности за това, което ми се беше случило. Той каза, че знаел, че неговите дърворезби и особено тези, които били правени с голяма любов, по някакъв повод от време на време наистина започвали по някакъв начин нощно време да просветват. Негови приятели от физичен университет в Австралия се занимавали с явлението, но стигнали до извода, че това е някаква форма на паранормална луминисценция на предметите, обработвани от Станимир в състояние на емоционална възбуда. Интересното било, че не всеки човек може да забележи сиянието, защото то се излъчвало на някаква особена граница на нашата сензитивност и на тази на съществуващите към момента измервателни уреди. Това правело изследването и обяснението още по-трудно. Това, което било установено, е, че когато Станимир се вълнува и има пълнолуние, интензитетът на луминисценцията на тези предмети се увеличавал и можело да бъде видян от повече хора. Към края на разговора той са наведе плътно до ухото ми и ми сподели нещо под секрет. Каза ми: „Най-силно светят нещата, които съм правил за Ели, за някое от трите ми деца или за по-малкия ми брат.” Тогава го и подпитах за емоционалната възбуда и дали в това число може да влиза любовта, като влюбеност например. Той ми отговори, че не знае. После пак се наведе, дискретно посочи с поглед Ели и чисто по мъжки ми прошушна: „Не знам ти как си друже, ама на, вече врътнах петдесет лазарника, но още съм много хлътнал по тази жена. Ама ха кажи как да е по друг начин, мъжки? Тя не старее като човек, ами като катедрала. Колкото повече време минава, толкова по–хубава става...” Не можех да не се съглася с тази констатация.

Опитах се да му върна часовника, но той не искаше и да чуе за това. Само каза: ”Мъжката дума си е мъжка дума!” И така ми стисна ръката в потвърждение на думите си за мъжественост... та чак ми стана горещо и си представих какво щеше да ми е положението, ако се бяхме сбили на моста за плочката.

След репликата за катедралата нямах нужда от повече пояснения. Със сигурност той си беше още влюбен до уши в Ели и бях напълно убеден, че с тези влюбени ръце каквото и да направеше с мисъл за нея, все щеше да свети, и то силно!

Тъкмо сладко се заприказвахме, когато дойде едно от моите ремаркета, които влачех по пътеките към моста, и задърпа Станимир към дансинга. На него не му се ходеше, но отнякъде изникна Ели и го помоли да отиде, за да не му се сърдят. После седна да ми прави компания. Благодари ми за всичко, което съм сторил тази вечер. Каза, че това й е донесло едно голямо облекчение от напрежението, продължило повече от тридесет години, и каза слова, които няма да забравя никога:

-                 Може би вината в по–голямата част от случаите си е в нас самите. Може би не трябва да допускаме образите на любовта да отплуват надалеч от мостовете на съдбата, които ни свързват помежду ни. Или ако това се случи, по-упорито, настойчиво и старателно да ги търсим в потоците от буйните събития, протичащи около нас. Това трябва да става дори ако се наложи да погледнем в някой сух ръкав на времето или на някое място, прикрито от нормалната човешка логика. И причината е проста. Любовта е сляпа, в нея бушуват само емоции и логика там няма. Само следвайки горните принципи има вероятност да не пропуснем шанса си и да се свържем с човека, който ще е в състояние да ни допълва до пълноценност в продължение на дълги години, пък защо не и цял живот...

После ме хвана за ръка и отидохме да танцуваме. Там в танца ми сподели, че толкова обичала Гърления тембър, че харесвайки си мъжа, с когото живее и понастоящем, не без значение за нея била и фамилията му Станев. Просто защото започвала с първите четири букви на Станимир и тя се радвала, че по този начин поне някак си ще остане признателна на Гърления тембър за хубавото време, което били прекарали заедно. Мелодията беше още до средата и точно се наслаждавах на засуканото соло на Ерик Клептън, когато някой ми нахлупи шапка на главата до очите.

-                     Съжалявам, мъжки, потърси си друга дама. С Ели Станева ще танцувам аз сега! - проломоти този някой във врата ми отвисоко...

Няма да ви казвам кой беше. Можете сами да се сетите.

А ако пък някой не вярва, че съществуват сиянията на влюбените ръце, да заповяда по пълнолуние на гости! Ели Станева ме поглежда и до днес от резбованата плочка, подпряна с едно томче на някаква книжка от поредицата на фантастиките. И при всяка пълна луна чаровната й усмивка грейва с влюбеното сияние на мистичен чар, по-силен дори от този на Джокондата.

Rygit





Гласувай:
3



1. анонимен - има ли такава любов?
30.10.2012 23:26
всички искаме любов като филмите, но тя съществува ли? А и трябва ли ни? Филма е само два часа ;-) но пък разказа е готин и ми се прииска....
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: rygit
Категория: Изкуство
Прочетен: 133641
Постинги: 104
Коментари: 47
Гласове: 95
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031