Два несподелени копнежа и един живот

Приятел, който бе в чужбина ме помоли да отида на вилата му и да ремонтирам два, три улука, защото подлизвали под основите. Покекнат на върха на една алуминиева стълба от високото виждах как съм съвсем сам в целия тараф. И понеже аз нямам вила, а от време на време си копнеех за такава, докато завинтвах разхлабените скоби непосредствено до комина на покрива си мислех: „Какво ли носят на хората копнежите по невъзможните за сбъдване неща, или пък онези другите несподелените между две сърца? И защо ли такъв тип трепети изобщо заемат място в главите ни?”
Не разбрах и може би и няма и да разбера какво точно се случи с мен там на близо четири метра височина. Но в следващия миг се озовах на земята в неприятната компания на спираща дъха ми болка в гърдите. Знаех, че в делничният ден наоколо във вилната зона няма никой. Трудно ми бе да дишам, камо ли да имам сили да извикам. „На ти тебе сега мисли за копнежи” – помислих си в промеждутъците на неистовите болки които ме пробождаха.
После съм изгубил съзнание.
Свестявам се по едно време. Оглеждам се и си мисля сега къде съм и какво става. Виждам небето над мен – синьо е. Значи още е ден, но не мога да помръдна. Само с дясната ръка успявам да правя това онова. Лявата изобщо не я усещам.
Навярно не само аз, а и много хора в такива моменти биха започнали да си правят някакви равносметки. Какво е взел и какво е дал човек на себе си и на другите през живота си до този момент. Посмятах си аз каквото си посмятах. И за другите хора. И за нещата които бях дал и взел. И за себе си! И за Света посмятах! Но понеже преди да тупна си мислех за копнежи, че ми дойде на ум, как трябва да направя одит и на тях.
И започнах! Първи, втори, трети и стигнах до един по-особен отминал копнеж. От ония дето са за между сърцата на хората. Нямаше как да преценя в момента до колко бе възможен или невъзможен, но това което знаех със сигурност е, че определено бе несподелен. И какъв бе той ли? Имах си копнеж да се целунем поне веднъж ама истински, с едно момиче – вече жена, в която бях влюбен почти космически.
Не зная кой от нас, как и какво правеше или не правеше, но винаги оставях с впечатлението, как сме на милиметър от някакво признание или осъществяване на моя копнеж, но все нещо се случваше така, че се разминавахме. Или аз нещо не можех да я разбера и да избера момента… Или тя се държеше така, че никога не посмях да и го кажа, камо ли да я целуна. Нямах представа тя какво си мислеше и си мисли в момента за мен, но и до ден днешен поддържаме много добри отношения. Имах и телефона.Тя имаше моя. Виждахме се от време на време на кафе - но до там.
И така както си бяха в тотална невъзможност да правя каквото и да е, изведнъж ме грабна един огромен яд и ме понесе на отровно зелените си плещи. Той непрекъснато ме подтикваше да се питам: „Защо ли до сега не съм се престрашил да направя нищо по-откровено по въпроса. И защо в отношенията си с нея само съм се крил зад някакви си смешни оправдания като възпитаност и изисканост?! За да не се изложа?! Пред кого!? Пред приятелките и?! Или пред някаква махленоклюкарска комисия?!”Дааа… сега гледайки тук от земната си позиция на принудително неподвижен анализатор ми ставаше смешно и обидно за мене си. Може би пък някой жени да не обичат толкова префинените обноски. Може пък и да копнеят за нещо по мачовско – например мъжете да ги грабват и да ги понасят на по-грубите си космати ръце.
И докато редях автокритики срещу собствената си персона, болката се появи пак и все повече ме сковаваше в силната си неприятна прегръдка. Единственото което може да си помисли човек когато диша хъркайки в будно състояние и то на редки спазматични пресекулки е, че едва ли ще го бъде още дълго. На пук на всичко обаче реших да се държа в съзнание. И ако разсъждението ми ще да е за последно… То ми се искаше да си довърша мисленето по въпроса със самоотчета пред себе си. Поне що касае копнежите. И къде наистина, къде на шега ме стрелна мисълта, че ако сега се възнеса… И ако изобщо научи за това - тя може и да ме целуне поне веднъж макар и студен. Ама аз нея няма как да мога. И в реда на тези въз тъмно монохорматични мисли стигнах до извода, че не бива да си отивам от този Свят с такъв несподелен и неизпълнен копнеж. Затова и реших като за последно да се опитам да му се отдам. И да изпълня около него каквото мога. Но без този път да се притеснявам какво ще си помисли съседката от ляво, главния прокурор, или небето над мен. Прииска ми се това ми действие да е нещо като последно желание на осъден на смърт.
Речно – сторено.
С подвижната си дясна ръка съвсем лекичко с напипване извадих телефона си от джоба. Стана много бавно, но стана. Телефоните ни сега нали са по-умни от нас... Не се иска много сила за да бъдат употребени. Повдигнах си комуникационния умник така, че да го виждам и леко, полека с един пръст извадих от листинга върху дисплея номера на въпросната жена. Там както си е нормално в последно време освен телефона стоеше и нейна снимка. Не знаех дали ще мога да говоря. Погледнах усмихнатото и лице в квадратчето за аватари и си казах: „Ако в момента съм в невъзможност да й споделя копнежа си словесно, то поне мога задочно да го изпълня във физическата му част.” И целунах образа и на тъч скрина, оставяйки смартфона си върху устните.
После съм припаднал отново.
Първия спомен след припадането ми е как отварям очи, и вместо снимката от дисплея на телефона, в упор пред самия ми нос виждам да стои образа на въпросната жена - на живо. И не само образът и стои. Жената държи лицето ми в ръце. Целува ме, плаче и ми нарежда.
- Дръж се момче! Дръж се! Линейката идва насам! Ще е тука всеки момент. Само се дръж! Още малко момче! Моля те!
Това което ми дойде на ум, е че вече съм се възнесъл. Но защо ли, виждайки я до мен ми хрумна, че по някакъв начин съм завлякъл и нея със себе си на небето. Това не мога да си го обясня и до днес. Не разбирах как, защо и какво точно се случва в момента и затова промълвих със съжаление:
- Извинявай много. Аз, аз, аз… не исках така да стане. Исках само да те целуна истински за сбогом - поне на екранчето на телефона. Защото, защото, това ми е един несподелен копнеж към теб. И то още от преди. Много извинявай! Аз не исках да те повличам със себе си в тези неприятности. Исках само веднъж да те целуна истински – и докато се оправдавах тя ме целуна истински така както си го виждах в копнежа си:
- И аз отдавана искам това, но ти се държеше странно и не знаех как ще го възприемеш ако ти го споделя – шептеше ми тихо тя в ухото, но явно аз пак съм започнал да забелвам белтъците, защо усетих, че ме пляска по бузите и ме моли: „Остани при мен момче! Остани в съзнание! Моля те не припадай пак! Говори ми нещо! Трябва да останеш буден момче. Лекарите така казаха.” – и пак започна да ме целува по бузите, по челото, по устните.
Целувките й и сълзите й които капеха по лицето ми ми показаха, че случващото се си е една чиста земна истина. Това сякаш ми даде нови сили и попитах макар и шепнешком:
- А ти как разбра че съм тук?
- Ами защо как разбрах? Нали ти ме набра. Само че си включил и на видео връзка. В началото това което се виждаше бяха само едни устни. И се чуваше само едно примляскване. Помислих че си правиш майтап защото си се почерпил. Но пък ти никога не си си позволявал подобни волности спрямо мен. После телефона явно се е изплъзнал от ръката ти или не знам как си го държал, но от предната му камера се видя, как стои до някакво потреперващо тяло. А по говорителя в такт с треперенето се чуваха гадни гърлени хриповете. Виждах по номера, че ти си ме набрал. Виках ти, но ти не отговаряше. Единственото което се чуваше бе грозно и агонизиращо хриптене. Тогава разбрах, че нещо не е наред с теб. Недоумявах защо при толкова много познати и приятели точно на мен си се обадил. Но и разбирах, че нямам време много да мисля защо, кое и как. От другия си телефон звъннах на 112. От там проследиха връзката ни и те локализираха – говореше ми бързо и високо тя, явно не от голямо желание да ми обяснява всичко това, а за да ме подържа в съзнание и после пак я усетих да ме пляска по бузите и отново чух вече познатото ми – Стой при мен момче! Не се губи сега! Стой в съзнание! Още малко задръж! – пак ми обхвана лицето в длани и като ме видя, че я гледам в очите продължи да ми разказва – След това те ми пратиха координатите от локализацията ти на SMS. Искаха аз да проверя какво става на място, защото нямало пряк надежден свидетел, че изобщо има някакво произшествие. Поради това не знаели какъв екип да изпратят. Другото го свърши GPS – а на телефона ми – след това тя спря рязко да говори и видях как бързо изви глава, продължавайки вече по-спокойно и накрая с облекчение изохка - Оххх…. Най сетне! Ето я и линейката. Дръж се момче! Всичко ще бъде наред! Обичам те! Дръж се момче!
Това е! Друго не помня от този ден. Ама не ми е и нужно друго да си спомням.
Че така де! След тази случка стигнах до извода как един несподелен копнеж може да спаси човешки живот – и това ви го гарантирам от личен опит. Еее то в нашия случай копнежите се оказаха не едни а два. Ноо… това пък си е просто една интересна разновидност на несподелените копнежи у хората. А истинската красота около всичко това според мен бе момента в който осъзнах, че живота ни в един подобен критичен миг понякога се държи не на косъма на тривиалната виталност, а на фината флуидна нишка изтъкана от желанието за споделяне на спотаената във времето чиста откровеност.
За това ако питате не старило ами патило докато сте живи не обръщайте гръб на несподелените си копнежи, защото понякога дори самото силно желание за споделянето им може да ви върне към земния живот в неговата екзотична и пълноцветна невероятност.

Rygit