Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.02.2014 14:06 - Усмихнете се за Бог да прости...
Автор: rygit Категория: Изкуство   
Прочетен: 547 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 27.02.2014 18:22


 
Усмихнете се за Бог да прости...

Пътувам в един автобус. На трети ред седалки съм. Гледам някакъв скучен нехудожествен филм и си мисля. Пак нещо не ми е както, че да ми е така като на другите хора. Системата за киното на DVD- то нещо се скапва и шофьора успява да пусне само някакъв заблуден диск с научно-популярен филм за странните строителни техники по света. Там показват как някой от високите сгради ги строят от горе на долу. Не разбирам от строителство, но то се вижда. Започнаха от покрива и я строят на долу и се получава. Ето и с мен много често е така. Някой неща в моя живот ги построявам от горе надолу или от зад напред.

Юли месец е. Пътувам от Русе за София. В летните жеги всички пътуват към по-хладно в посока към някой язовир, море, река, а аз пътувам за София. Но за мен е нещо нормално да не се развивам нормално. Защо ли? Не знам! Отивам в София, за да разкажа историята си на един мой много близък познат. Който пък да я разкаже... не, по скоро да я напише литературно. Не иска да му я пращам по Мейл или други интернет способи. Иска докато му разказвам да ме гледа. Може да чета, но иска да ме гледа.

Ма то, аз съм си виновна. Защото пак искам нещо не до там като хората. Искам от един мъж да ми напише житейската история от първо лице единствено число. Все едно той е жена и е преживял всичко това. И човека си каза - ще опитам! Но ще ми я разкажеш или прочетеш на живо. И понеже филма за строителството е скучен зарязвам го започвам да си препрочитам записките, че да мога да му ги предам или прочета по въодушевено. И разбира се да стане историята по вълнуваща. Щото на някой може и да им е скучна. Но да не гадая предварително. И отварям първата страница на която се чете следното:

За мен той беше някакъв ненормалник. Вече втори или трети път миналата година го виждах пред църквата. Щураше се насам натам. Буташе в ръцете на хората рози и свещи и непрестанно им говореше нещо. Подбираше си все млади жени. Правеше го обикновено сутрин между седем и осем. Но съм го виждала и привечер да го прави. Между пет и шест. Някой хора се спираха и му се връзваха. Други го подминаваха с усмивка и небрежно махваха с ръка. Имаше вид на маняк-откачалка.

Мисля беше Януари. Готвех доклад и тръгнах по-рано за работа. Стигнах до пресечката преди градинката на църквата. Видях го в сумрака някъде пред мен в далечината. Току що и той пристигаше. Носеше отново наръч красиви червени рози в едната ръка и свещи в другата. Когато съм го гледала от горе от офиса не чувах какво говори на хората. Стана ми любопитно. Наистина?! Какво ли им казва?! И дали ще ме заговори!? Още щом се появих и той застана пред мен: 

image


- Усмихнете се за Бог да прости! Моля ви госпожо! Запалете свещичка за упокой на моята приятелка! Много Ви моля! Усмихнете се за Бог да прости! Цветенце ще Ви подаря! Левче ще ви дам!

- Не благодаря Ви – отвърнах аз твърдо защото откровената му настойчивост изведнъж много ме уплаши.

Вече бях убедена, че наистина този не е наред. Особено като го чух какви ги говори. Тъпо! Как така ще се усмихвам за Бог да прости на някого? – замислих се като го подминавах, но той избърза и се изравни с мен. И продължи да настоява:

- Не ме подминавайте госпожо! Моля Ви! Цветенце ще ви подаря! Много Ви моля! Левче ще ви дам. Само се усмихнете за Бог да прости – започна да ме моли още по-настойчиво мъжът с розите и тръгна отново да ме пресреща.



- Не ми досаждай, откачалка такава! Ще викна полиция – троснах му се аз и за моя изненада видях как той си подви опашката и се изтегли в страни на алеята.

За всеки случай обаче се заоглеждах. Зима. Още е тъмно по това време на деня. Нямаше кой знае колко много хора. А в парка около църквата уличните лампи се бяха сгушили в короните на дърветата. И макар и оголени от зимния студ клоните на дърветата убиваха донякъде светлината. Вдигнах глава към сградата да видя дали някой от колегите не е дошъл по-рано на работа. Притесних се като го гледам тоя. Знам ли? Можеше и да се наложи някой да помага. На прозореца през една стая от нашата стоеше някой и ми се стори, че дори ни гледа. Добих кураж. Още веднъж му се троснах и забързах към офиса.

Качих се. Хвърлих си нещата от вратата на бюрото и се врътнах обратно в коридора да си взема едно кафе от машината. Пуснах монетата. Натиснах копчето и зачаках. Случката преди малко ме бе накарала да се замисля. Гласът, репликите, погледа, молбите му всичко беше много особено. А уплахата от всичко случило се преди малко още витаеше около мен. А наоколо няма никой. Само една коридорна тишина.

Една от вратите щраква звучно и рязко се отваря. Извиквайки подскочих уплашено и после започнах да си плюя нервозно в пазвата. Беше чистачката.

- Уплаших ли те чадо? Ша ма прощаваш. Ти да не си се скахърила нещо преди малко? Видях те долу в градинката да си хортуваш нещо с Тончо. И думам си, че ша са забавиш, ако си рекла да му помогнеш. Па ти си пристигнала бърже, бърже.

- Даа… днес явно от сутринта на стресиращ делник ми върви. Вън той,вътре ти…

- Така, така, чедо! Аз с тази мойта селска физиономутра моа и ‘а та стресна - вярно! – и сe разсмя на глас, оправяйки забрадката си - Ма от него няма, ‘а са плашиш. Той е харно момче. Малко се пообъркал, щот дружката му се спомина лани, ма иначе е арно момче. Хрисима душа носи. Аз сега кат свърша тъдява и ще слезна при него да му помогна. Че той има заръка от дружката и требе да я изпълнява. Па те ората са плашат от него. Ма той се арно момче.

- Ахааа… Арно казваш е момчето. Арно, ама не е добре.

- Еее, стават таквизи неща чадо. Най га ги не искаш, тогизи най-стават. Аз винаги му помагам. И на хората разправям да се не плашат от него. И те да му помагат. Ма ората нявгаш лошавото по им е лесно от доброто. И го хокат и му са присмиват. Па то така не бива. Че то живот! На всеки му мои таквози, а са случи зер.

- И как му помагаш? Я кажи – попитах я аз малко успокоена и приседнах на стола до машината.

- Ми как, ми как! Правя това за дето ма моли! Вземам свещичка и розичка и му помагам. Влизам в цръквата. Паля свещичка и се усмихвам за Бог да прости душата на момичето му. После слагам розичката на иконата на Дева Мария и пускам левчето в кутията за дарение. И пак се усмихвам. И готово.

- И защо това?

- Не знам. Така казва той. Така трябва. Таквази била заръката зер га момето издъхвало. Три пъти в годината той да ходи до църквата да моли хората да се усмихват за нези. Щото искала усмивка една да открие. Искала само да я види и толкова. И после да и е спокойна зер душицата там в отвъдното.

- А какво е станало с нея.

- Никой не знае. Докторите ли са я объркали. Божинката ли така е решил скоро, скоро да си я прибере. Казва ли ти някой. Живот. Всичко се случва. Имала си е обаче приживе тя някакви щения неизпълнени. Щото на момчето мира му не дава и до сега. Три пъти най-малко на месец в съня му се явява. Плаче и го моли те това де сега прави - те това да прави. Рози да раздава за усмивки. Казала, че га види усмивката която приживе е търсила, тогава ще спре да му се явява нощем.

- Ахааа.. Казваш съновидения има някакви. Говори му някой когато спи? Така ли? И каква трябва да е тази усмивка това не му ли казва? И казваш че е добре момчето иначе?

- Така, така – добро е! Ма за другото момчето не лъже. Истината казува. Така че не се плаши. Не е шашуво момчето. Много му е тъжно. Виновен му се чини, че е пред нея. Виновен щот не мой да намери усмивката която и трябва на приятелката му – покойна да и е душата. Тя не му е казала каква да е тази усмивка. Затуй така са държи. А инчки е много изпълнително. Ку не мой изот зарана да събере двете дузини усмивки - идва след работа. Важното е двете дозини рози да ги даде. Да ги даде срещу хорски усмивки в един ден. Белким най-подир се появи тази човешка усмивка дето на нейната душа ще се хареса. И то кат глеам търси не усмивки пресмехулки. Ми харни усмивки дири.

- Ахааа разбирам. Знам аз какво е да страдаш по хубава усмивка знам. И защото пък точно две дузини трябва да са?

- Защото на толкова лазарника е било момето му. Тъй че ти се не плаши от него. Той лошаво няма нивгаш, ‘а ти стори. Ма за нищо на света.

- Добре Лелче. Няма да са страхувам щом казваш. И ако мога ще сляза и аз да му помогна с някоя усмивка.

Отдъхнах си някак си. Стана ясно, че повечето неща сама съм си внушила от страховете спрямо този човек. Изпих си кафето. Имах още доста време. Слязох при него. Погледнах го. На вид нормален мъж. Но малко неглиже изглеждаше. Като поет или художник. Не, не, не, като художник по-скоро като поет. Гледаше отвеяно. Явно беше, че нещо си преживяваше човека. Взех розата свещичката и левчето. Влязох в църквата. Запалих свещичката, оставих левчето на първата икона, която ми попадна пред очите и излязох.

- Много Ви благодаря госпожо – догони ме неговия глас, а аз му помахах с ръка без да се обръщам.

Не исках много да се задълбочавам в случката. И както си му е реда в такива моменти живота си ме грабна. Пък и имах си достатъчно лични драми и неприятности, че да се вживявам в чуждите.

На времето учих в спортна паралелка. Дето ни ще ставаш спортен професионалист нито учиш много нормално като другите. Тренирах лека атлетика. Там преди състезания задължително ни тъпчеха с някакви хапчета. Уж безвредни били. Но в един момент цикъла ми започна да се губи някъде из неизвестните посоки на света. Три месеца минава през мен. Два го няма – заобикаля ме. После обратно. Бях взела да си отбелязвам с кръгче месеците когато всичко е наред. И с хиксче когато червеното влакче на онези дни не ме зачете като важна гара и ме подмине. Или пък другия вариант няма го, няма го, няма го и после в един месец спре три пъти при мен. И така в края на годината като си погледнах цикличното календарче, а то замязало на морски шах. Тука има - тука нема!

Ходих по лекари по изследвания. Все плашещи работи ми говореха. Затова и спрях да тренирам и се хванах сериозно да уча счетоводство. Ама първо като се натаманиш по този начин ученето после не помага на физиологията.

Опъка работа. Когато имах редовен цикъл в самото начало на пубертета си нямах никой за приятел. Е, сега малко излъгах. Защото нали преди малко споменах, че знам какво е да страдаш по усмивка. Само дето не знам как да го квалифицирам този случай. Когато бях шести клас се влюбих в усмивката на едно момче. Точно така пак опъка работа. Не в самото момче се влюбих, а само в усмивката му. Тихомир се казваше. Тишо му бе прякора. Той много грозен се явяваше. Ама като ви казвам грозен - значи мнооо грозен. Четвъртита глава! Остро скулесто лице! Криви крака и ръце все едно закачени от някой несръчен чирак на първия му работен ден. Но пък усмихнеше ли се… ммм… на момента се изпотявах около пъпа. И сякаш влагата се стичаше надолу. Там де! Малко по надолу. И докато ми се усмихваше все там си стоеше. Страхотна усмивка! Че за това ви казвам че се бях влюбила само в усмивката му. В нищо друго. Няма да го забравя това момче. Всъщност пак излъгах момчето отдавана съм го забравила. Нищо друго от лицето му не помня. И ако днес го видя няма и да го позная. Но ако усмивката му е същата… Охоо… както сега съм си развяла напоследък гривата… Охооо ако ще и с жена си и с тъща си да е на едно ще му скоча да го нацелувам… пък ако онез двете ги няма не знам какво мога да направя. Сещам се единствено и само какво не бих направила - не бих стояла мирно.


image

Ноо това с усмивката беше моето най-хубаво време. Единствената ми грижа тогава бе как да се сдържам като я видя. Всичко друго бе неземна красота. А аз бях лека и прелитах от едно небе на друго. Много хубаво време. Цял живот ще го помня. Иии… после като се разбълниках… И всичко като ми се обърка… И небето падна на земята и стана една сива мъгла. И защо точно тогава ми налетяха двама трима кандидати. И на всякъде ме следваха по петите. Е, това не мога да разбера. Пак наопъки работа. Е, то нямаше отърване. И не че по някой от ухажорите толкова съм си падала, но накрая си избрах един от тях. И вече имах гадже Нооо… пак нещата не бяха на таман. Мислеше си че го лъжа и се правя на интересна. За секса имам в предвид. Хайде като не ми идва два месеца хубаво. Летят пеперудки, сърчица и стрелички на херовимчета по тавански стаи, коли, битови мазета и самотни полянки. Но като ми захълцат яйчниците… Тогава… Ставашеее… Хлъц - днес до обяд ми тече! Хлъц - след обяд няма никой! Хлъц - един ден ми тече! Хлъц - два дена няма никой. Иии… как да му обясня, че ми идва по три пъти в някой от месеците? Какво да му кажа, че съм скапана от химиите дето съм ги гълтала. Или че съм ялова и за това всичко ми е сбъркано? Ами не исках да му обяснявам такива неща. Пък и него какво го интересува всичко това. То момчето си търсеше удволетворението. Не ми се искаше никой да знае, че съм второ качество момиче или пък да речем пълен брак зад пъпа.

Скарахме се. Беше си в реда на нещата. И то аз бях инициатора. Разбрах че не мога да имам сериозна моногамна връзка. Можех да правя секс само когато тялото ми позволеше. А не както е прието когато на другия или на мен ми се е приискало. Или когато ситуацията е подходяща.

И така я подкарах волен живот на до поискване. Проста схема. Когато тогава и колкото толкова. Пазех се само от гледна точка на хигиената. И понеже стана ясно, че зачеването ми няма да е лесно… За другото си бях наумила… ако от някой прихвана, ще си го раждам и ще си го гледам. Пък и те самотните майки напоследък си бяха направо на мода.

Имах четири колежки в стаята. И те бяха на моя акъл. Понякога ако някоя прискрипеше нещо по така… И после си разказвахме коя, как, какво и по колко. Голям смях падаше. Само дето те непрекъснато трепереха след всяка сладострастна нощ. Пък аз винаги наум весело си щраках с пръсти. Щото се бях прежалила от всякъде

Та като дойдоха колежките на работа им разказах моята случка с Тончо и отношението на Лелчето към него. И от тогава чистачката си я направихме нещо като талисман на стаята, а Точно си го нарочихме като външен амулет. Тя женичката беше на социална пенсия и гледаше старец на легло. От тази работа с чистенето получаваш едни двеста лева. Но и на четирите ни бе ясно, че трудно им стигат при всичките тези лекарства. Започнахме да й помагаме с каквото можем. Стара дрешка, нещичко за в къщи и давахме, и от обяда си нерядко и заделяхме. Мине не мине време току я молихме я стъклата да ни изчисти или докато пием в коридора кафе праха от стените да обърше. Ама не за да я тормозим, ами за да не и е неудобно като и даваме по някоя паричка. Много често я пускахме да стои в стаята ни и да си почива тайничко от началствата. Слушаше ни тя как и какво си говорим. В началото много ни мърморосваше, че сме го давали много по наклонената плоскост. Даже взе мъдри съвети да ни дава по някой по така ситуации. Беше си жена с много опит. После ни свикна на приказките. И захванехме ли да си разказваме за някой от вечерните подвизи, само ни се подсмихваше и клатеше глава. Нооо от това, което чуваше при нас нищо не излизаше навън. То за това много и си я кътахме. Даже ако някоя и кажеше нещо не го клюкаше на останалите. Ето например аз с колежките не бях споделила проблема си, но на лелчето един ден и казах. Тя обаче го опази в тайна до последно. Питах я знае ли някаква билка или отвара която да ми помогне. Нищо конкретно не ми сподели. Само ми се усмихна и каза:

- Ша вида кво моа а сторя за теб. Но ку ти помогна после трябва да си по – послушна . Ще требе малко да се запреш. Щот мнооо си си я запретнала фустата като за през просото. Ще требе, а се научиш малко ка да си сядаш отгор на главната буква. А не кат сеги де с тез трите убаици бришате на гор на дол по цялото аз, буки, веки на всите мъжките имена.

Както се пееше в една студентска песен пролетта настъпила, плъзнали хормони, джапанки нахлунзи колежките подгони. Че и ние четирите. Беше някъде месец и нещо след великденските празници. Какво ни се отвори глътка и покрай глътките и някой други неща. Иии… петък вечер, събота и неделя три от дружките бяхме на здрав купон с три четири препивания и две преспивания. Аз лично си спомням че двете вечери бях за двама различни. Ммм втория много ми бе по тръпките. Много си го харесах. Мнооого ми пасна на гъдела. Но нямаше как да си го заплюя лично. Или да си го сложа в къщи в кафез, защото беше от общия фонд на компанията. Пък и той май нещо все на другата колежка дето стои до прозореца очички хвърляше. Все към Цуцито поглеждаше. Така че след трепетликовите тръпки през нощта го оставих да си плува свободно по течението.

Четвъртата колежка тя отсъстваше от този купон. Разбира се по технически причини. Ще не ще като пепеляшка без леля фея я оставихме да бели яд и завист в тях си. Пък и нали в понеделник някой трябваше да работи по хард. Щото ние трите след уйкенд-фиестите, бяхме доста рехави от към трудолюбие. Та така, който имаше несвършена работа тя му се беше натрупала. И в сряда ми се наложи да поостана след работа.

Към пет и пет да е било си давам малко въздух и пиейки топлия си шоколад гледам през прозореца. Виждам Точно който разнася две рози. Явно останали са му от сутринта. Църквата в градинката под офиса затваря в шест и половина. Викам си ще успее момчето. Пък ако до пет и петнайсет няма кандидати ще сляза до долу да им се усмихна на розичките. Колко му е. Обръщам се и сядам да си правя задачките. По едно време ми звъни онази колежка дето беше циклична. Викам си таз я подгони нещо червената деменция. Нали само преди пет минути си тръгна. Вдигам:

- Маце, ела веднага пред църквата тука имаме проблем!

- Какъв проблем бе, Муце? – питам

Ние сме с такива имена. Аз съм Маце, тя е Муце, другите две са - Цуци и Пуци.

- Не питай, идвай! – изкомандва ме тя.

- Имам работа бе, Муце. Нали знаеш че трябва да приключвам ДДС на онез от Агрофарма. Няма да успея.

- Добре тогава погледни през прозореца и си прецени кое е по-важно.

Поглеждам през прозореца и в първия момент не мога да схвана какво става. Пред църквата се насъбрала тълпа. Точно е с белезнци на ръцете вързани отзад. Муцето стои зад гърба му с разперени ръце, а Лелчето навирила една стирка наежила се като ядосана клочка и го брани от пред. Маха със стирката и не позволява на двама полицаи да го доближат. От едната страна на тълпата някаква екстравагантно облечена… пардон по-скоро полусъблечена особа сочи с пръст и нещо крещи. Звънвам на адвоката на фирмата и излитам в коридора. Той ми вдига и ми обяснява, че Муца вече му се е обадила и до две минути ще е там.

Докато аз отида юридическия юмрук на фирмата е вече в средата на кръга и словесно загрява за появилата му се изневиделица правна схватка с блюстителите на реда:

- Какъв е проблема, господин полицай – пита той с необходимия авторитет.

- Вие сте в качеството му на какъв? Да ви попитам и аз моя страна?

- Адвокат съм му.

И там се започват едни легитимации. Едни меки тънки лъжи и един дебел служебен и скучен диалог. Типичен предполага се за диалозите между полицаи и адвокати. Използвам отдалата ми се възможност. Промъквам се инкогнито към Точно. Заставам до наежената Лелче и го питам:

- Какво стана, Точно?

- Ти коя си? Не те познавам тебе!

- Моя приятелка е, леля – намесва се Лелчето – Кажи и каквото те пита. Тя и тя е добра жена, като Муцето дето е зад гърба ти в момента. Ще ти помогне ако може. Не се страхувай - успокои го тя и той заразказва.

- Ами помолих онази дето сега крещи на среща ми да се усмихне. Исках да и дам цвете и паричка. Пък тя ми се нахвърли, че съм я обиждал на проститутка. Събори ми от ръката розата на земята и искаше да я стъпче. Наложи ми се да я бутна за да не го стори. Исках само да си я взема. Но тя не миряса. Побесня и трябваше да я хвана изотзад за да не погуби цветето. Пък и нямах много време. Църквата след двайсетина минути затваря трябваше на друг да се моля. Ма тя не ми позволява. Само викаше: "Той ме бие! Той иска да ме изнасили!" Пък аз я държах в ръце от зад за да не смачка розата. Не съм за една роза, но няма да имам време да отида да купя нова и да се моля на други хора да се усмихнат. Затова исках да опазя тази. Духът на моята приятелка ще ми се разсърди ако не мога да събера всички усмивки за деня. И като стане така почва да ми се явява по често нощем и да плаче. Не искам тя да плаче. Много е мъчително това. Нямаш си на представа колко е мъчително. За това се опитах да опазя розата. А то какво стана…

image

- Добре, Тончо, разбрах! Това можеш ли да го напишеш – на лист.

- Разбира се. Аз съм редактор по професия. Това го мога.

- Добре ще помоля адвоката да те придружи до полицията. Ще бъде с теб докато дадеш показания. После той ще те върне при нас в офиса.

- Колко му е хонорара на вашия адвокат. Не знам дали ще мога да си го позволя.

- Не се притеснявай. Ние с Лелче ще го уредим. Нали, Лелче?

- Разбира се, Миче. Не се притеснявай,моето момче. Щом Мацето ти казва… Всичко ще го наредим.

- А те може ли да дойдат с мен в полицията? – попита той и посочи Лелчето и Муца с поглед.

- Ще дойдем, Тончо, не се притеснявай – обади се зад гърба му Муца - Маца има работа, но ние ще дойдем.

Нещата се позатихват като напрежение. Полицаят и адвокатът започват да си сближава позициите по регламентите и процедурите за излизане от ситуацията. Това понякога адвокатите не са като хората. Не знам, как този нашия едновременно говореше с полицая за закони и как е слушал разказа на Тончо. Но аз с ушите си лично чух, как започна да повтаря детайли от прошепнатото ми на мен преди малко. И то на висок глас пред полицая и пред цялата тълпа. Тогава като за капак дето се казва без намордник на аванс сцена с цел да помогне се намеси и наша Лелче:

- Другарю милиционе,р нали чу адвукатина. Харно си ни е чадото. Ай мола ти се свали му тез пранги от ръцете на момчето. Нали чу адвукатина ти каза, че не е беладжия. Само е искал таа да са заили малко. И то не тук на мегданя ми унутря у цръквата. Той ко е такъв дет тя го нарича около цръква ли ша са върти. Ма тя таа кат не отбира от свястна приказка и си мисли се за глупости… и си мисли и че всите ора все за нейните глупо…

- Не съм милиционер - полицай съм – прекъсна я грубо униформения - И не съм ти другар, ами съм ти господин.

- Добре де ша ма прощаваш, че не така правилно ти са обръщам към тебе. Ама, господин полиционер, ма ти само кат я гледаш таа на кво прилича с тези безопасни игли и кабари по носа и по веждите…Че то и от Витоша планина да я гледаш ще ти е ясно що за стока е като човек.

- Дърто, ти да мълчиш там. Онзи твоя хахо ма опипваше и ще го съдя! Тъй да знаеш, Дъртооо… И да мълчиш да ни ти нацепя тиквата. Чуваш ли!

- Ей на, господин полиционер, чуеш ли я сега как се държи. Ти на майка си дърто ли ша каиш. А, господин полиционер? Хайде бъди човек! Свали му прангите да помоли някой друг да му вземе розичката и да се усмихне вътре в цръквицата за душата на покойната му другарка. Мола ти се!

- Аз ще я взема – казах аз и вдигнах розата и свещта от земята – Какво трябва да направя с нея? И Тончо кажи ей тук на всички защо искаш всичко това! – попитах нарочно ясно и отчетливо – Но го повтори на всички на висок глас.

Тончо каза какво иска от мен и защо.Тълпата изведнъж притихна и всички се умълчаха. После онази пак се развика, но тълпата започна да се възмущава и тя млъкна. Разбрах че нещата отиват на добре защото хората започнаха да се разотиват. Помолих адвоката да ги придружи до полицията и се разбрахме, че ще ги чакам после горе в стаята. Взех розичката и влязох в църквата. Този път се отнесох по сериозно и отговорно към това си действие. Запалих свещичката. Усмихнах се колкото мога. Оставих както ми каза Лелче розата на иконата на Дева Мария и се прибрах да си довърша работата. Имах наистина много за довършване. Пусти купони после си вършиш работата на половина и трябва да се доработва.

Те се върнаха след час и половина. Точно трепереше целия. Не знам, от страх, от яд, или от друго някакво притеснение. Първото, което попита е дали съм се усмихнала в църквата. Успокои се веднага когато му казах, че всичко е наред и че съм се усмихнала.

Тръгнахме си тримата от офиса - аз той и Лелче. Не бе ясно кой на къде е. И кой на къде му трябва да върви. Но си говорим за това което се случи и си вървим. Минаваме покрай един пазар.

image

А там жени с наредени на земята неща за продаване. Белени орехи. Шишета най-вероятно с ракия. Градински и полски цветя. Салатки и домашен сапун. По едно време чувам Лелче да възкликва:

- Леле… жена тебе само някой ангел небесен те е пратил тук – и спира пред една жена на нейната възраст да се пазари за нещо.

Двамата продължаваме да вървим. Този път Точно спира да разглежда някакви плодове. А Лелче използва момента, че сме сами и се залепя плътно до мен прошепвайки ми :

- Миче, ако не ти е невъзможно не го оставяй тази вечер само моето момче. Моля ти се!

- Какво да го правя цяла нощ бе, Лелче? Да го бавя ли искаш?

- Моля ти се, Миче. Не казавам да го диндикаш. Ама и не го оставяй. Той много ще страда от това което стана преди малко.

- Не се разстрадал толкова, като го гледам как гладно гледа плодовете. Но добре де! Ще видя какво ще мога да направя. Но нищо не мога да обещая. Ама нали казваш, че искаш да си сядам вече на главната буква. Пък сега ти самата ме пращаш да се разхождам по алфавита на мъжките имена. Сега последно тази нощ на моята ли главна буква да си сядам или на неговата?

- За друго време щях да те скастра. Нооо за таз вечер ти позволявам да си не вардиш главната буква. После за другите вечери може пак да мрънкильосвам. Нооо… тази вечер щом ти казвам, Миче, може - значи може!

- Доообре щом ти ми казваш, че може… Дообре! Значи може! Ще те послушам – и й се усмихвам – Други някакви си по-специални заръки освен за буквата и спрямо него или мен имаш ли? – и я поглеждам лукаво.

- Имам! Ей тез китки да си ги туриш до главата, ако през нощта сте заедно в едно легло – и ми подава един огромен букет от някакви полски цветя, виждала съм ги, но не знам какви са.

- Да сме заедно в едно легло ли? Е нали уж нямаше да искаш да го диндикам. Само да не го оставям сам.

- Така деее! Ма аз да си ти ги дам! За всеки случай.

- Кви са тез китки? То цял туфа си е това.

- Не питай!

- Добре няма – и ги оглеждам че са някакви… ми обикновени полски цветя леко лилави на цвят.

И така вървим по улицата и някъде по нагоре. Лелче по едно време изчезва из вечерната навалица. Направо сякаш се изпари таз жена. А ние двамата с Тончо къде, къде влизаме в едно кръчме. Малка гостилничка някаква. Той ме покани. Искал да почерпи, че съм му помогнала с последната усмивка в последния момент и дето съм се спазарила с адвоката по-малко пари да струва дънданията.

Сядаме. Поръчахме храна и две канички от по половинка червено вино. Помолих го да ми разкаже нещо повече за себе си. И той като заразказва. Няма те си на идея, как разказва този човек. Не мога да отлепя очи от устата му. Няма нищо общо с пелтеченето му пред църквата. Иначе сериозен не се усмихва, но говори. Говори бавно, тихо, отчетливо. И така ги реди тези изречения все едно си там. Три часа някъде бяхме в ресторанта. Ако щете вярвайте поне два пъти разсмивах съседните маси със смеха си. И поне три пъти плаках на глас. Не знам как го прави това. Страшен човек ви казвам. Все едно си вътре в самия му разказ. А понеже той разказваше за живот си… все едно си там в неговото минало. Сякаш бях бенка на лицето му. И съм в живота му и го гледам от близо със всичките страсти, красоти, мъки и перипетии. И по едно време като погледнах - пресушили сме и двете каничките.

После то е ясно отидохме в тях. Това което мога да ви кажа на вас всичките е, че както ми поръча Лелче поставих онези полски цветя в една огромна подова ваза до леглото. И мога да кажа, че ръцете му са много топли и нежно пипа. Но не се усмихва. Може би и той търси усмивката която иска да види духът на приятелката му. И за това е толкова сериозен. Иска да даде възможност другите да се усмихват а духът само да си избира.

Друготооо... Какво да ви го разказвам? Пък и защо да го правя? Вие какви сте ми дето го четете този разказ? Никакви не сте ми. Нали? Само читатели. Е значи от това дето през нощта го правихме с Тончо под онзи огромен букет полски цветя – от него няма нищо да ви разказвам. Него ще го разкажа на Цуци, Пуци и Муцито, нооо само ако са послушни. Пък ако някой ги познава, да ги пита тях.

Към три часа го помолих да ме изпрати. Хем да поспя малко, пък и да си сменя дрехите. Щото отида ли с едни и съши дрехи два дена поред… Ахаа…! Веднага клюагентурата започват да ме разпитват – Как? С кого? Колко? До кога? Пък ако нещо ми скимне може за тази нощ и на моите три приятелки нищо да не казвам. Ще видя! Не съм си решила още как да постъпя.

Прибрах се. Докато се къпех и под душа си мислех как тази дестдневка съм спала с трима различни мъже. И ако Лелче знае какви съм ги вършила така щеше да ми мрънкильосва, ама така щеше да ми мрънкильосва… Нооо за тази вечер нали тя самата ми позволи. И така ако искам да си ги оценявам нещата… За Точно дето ми е най-пресен какво да кажа – нищо не мога да кажа. Той е толкова обсебен с тези усмивки, че едва ли прави нещо както трябва. И другото вече го казаха - много е сериозен. Или по-скоро тъжен. Но като разказвач… досега не съм срещала такъв човек така обаятелно да разказва. И то с такива топли ръце. Но ако съм откровена, така или иначе онзи дето гледаше към колежката най си ми хареса на мен. Като секс и като сексапил разбира се. С него там на купона не сме си говорили кой знае колко и за какво. Знам ли? Може и само това в секса да му е мъжкото! Единия пенис дет се вика. Първия пък най-много мен ме е харесал. Както казаха после колежките. Прошушнал на едната, как ако не съм възразявала можел даже да тръгне да походим известно време заедно. Това с ходенето е интересен момент като идея. Ма дали ще ни се получи. Ееее ама най-мразя така на най-хубавото на мислите ми и топлата вода да свърши… Ееее…
На другия ден понеже нали рано се разделихме с Муца и тя не ни видя, че тръгнахме да се прибираме пеша Лелчето аз и Тончо… Та реших да си замълчах за това, че съм била с него. Еее ако Лелче нещо ме закачеше щях да си призная

И така или иначе живота пак ни завъртя. След две седмици пак имахме секс купон. Но там се яви само онзи дето много ме харесвал. Че с него май за тази година имам в предвид той бе първия мъж дето съм повтаряла секс. Еее щом толкова ме харесва човека пък. Няма лошо. Няма да се изтрия от долу де. Пък и какво да направя, другия дето ми беше тръпката го нямаше.

И пак работа. И пак тук там проблеми. След последната повтория, имам в предвид с онзи дето ми се натискаше да походим малко заедно, нещо много ни подгони работата. Дойдоха ни на пълна проверка от НАП. Нямахме никакво време за купони. Всички бяхме на тръни.

Тръните си бяха тръни, но имаше друг проблем. Червения влак от Америка пак го нямаше. Вече два месеца не му бях виждала червените пушаци. Но аз си бях свикнала на моята си система – два го няма три го има и обратно. Но когато и четвъртия месец не му чух болната свирка по яйчниците си, реших да се включа в ежемесечните тестовете за бременност, които си правиха трите мои дружки. И какво бе моето учудване и това на останали три когато аз блеснах с определения брой чертички и веселия писък „ Пииииии” на електронния тестер. Всички останаха смаяни. Еее то е ясно от смаяните – най-смаяна бях аз. Щото си знаех, че що касае бременностите съм неуловимата принцеса. Да ама не. Този път сперматозоидните дяволчета май ме бяха хванали на тяснооо.

image

И от тук нататък стана интересно. Не знаех да се радвам ли или да плача. Дето всички казват внимавай какво си пожелаваш. Чиста истина си е! На ти тебе сега Маце самотна майка. И разни свежи нахакани мисли от рода - ще си начукам един бебок и ще си го гледам, щото не искам някой мъжки тъпанар да ми казва кога какво да правя. Тези фуканици вече не будеха у мен бойки настроения..

Това и така си мислиш докато не се случи. Ама после ти идват и други неща на пипката. Започне ли да ти прилошава… започваш да се чудиш: „Ами ако с теб се случи нещо какво ще стане с малкия човек, който се гуши вътре в утробата ти?” И всякакви такива от рода.

В моя случай имаше и още един не до там слънчев елемент. Големия ми логико-психологически проблем беше, че си нямах ни най-малка представа от кого е детето. Дори идея някаква си нямах. Никакви такива женско интиутивни искрици, за които разказваха, че били прескачали в теб не прескачаха у мен. Ни в сърцето ми. Ни в душата ми. Ни където и да е. Така както пише по разните наръчници и пълноумни инструктажни книги обявени като настолни и специални за такива случаи. Истина за мен бе една! Пълна тъмнина! Само сменях образите на тримата мъже с които бях във въпросния възможен период за зачеване. Но просветление нямаше никакво. Според термина трябва да съм заченала по онова време когато бях с тримата. Може би най-вероятно с онзи с който повторих. Но как да знам от кого е. Особено пък докато не съм родила. Пък и като родя какво?! Не мога току така да ги строя и тримата хубавци в редица и да им кажа: „Вижте какво аз съм мома шетливка. Ушетала съм ви и тримата, нооо не знам от кого съм прихванала За това дайте тука по една ДНК проба, че да мога да прикова нечии ташаци към бебешката количка на оторчето си.

image

Страхотна ситуация. Направо за предаването най-смешните бременни на планетата бях. Скарах се съответно с нашите. Но в това състояние нямаше как да ме изгонят. А времето си вървеше. В средата на четвъртия месец и при мисълта, че мога никога повече да заченааа - беше абсурд да го махам. Спрях да се упреквам и реших да си нося кръста такъв какъвто си го бях нарамила.

Родих момиченце. Нашите отдавана декларираха, че няма да дойдат на изписването. Дружките обаче много ме подкрепиха. Помогнаха в цялата подготовка. Дойде и този ден. Изписаха ме. Бяха сестра ми колегите, колежките от стаята и Лелче беше – първа линия с усмивка от ухо до ухо. Даже и един от шефовете ме удостои с честа.

Тя малката трудно се окопити. В начало не ми я даваха много, много. И повечето пъти или ревеше или спеше. Но като се прибрахме нещата влязоха в релси. Очичките и се изчистиха от мъглявината и определено започна да ме вижда. Един път след като я нахраних си играех с нея. Закачих и брадичката, както се прави на малко бебе. И това дете за първи път ми се усмихна. А на мен направо ми изтръпна корема. Така хубаво ми стана. И като си я гушнах. Отдавана усмивка на човешко същество не ме е разчувствало така. Имах чувството, че направо ме пращаше по небесата. И ако някой нещо искаше да и направи бих умряла за тази усмивчица. После си казах, е може пък да е нормално. И това да е точно майчиния инстинкт и майчината любов. Нали нямаше как по-рано лично да съм я изпитвала я? Само съм чела по книгите и съм гледала филми. Но филма е едно – а истината си е съвсем друга работа.

image

Четирдесет дена нали се водя лихуса не исках никой около себе си. Все пак трябваше да свикна с мисълта, че ще се грижа за някакво човече, което обикнах още преди да съм видяла. И то човече на което усмивчицата ме разтопяваше. Не знам как го е направила това природата и дали при всички жени е така. Но при мен така се получи.

Минаха самотните четиридесет и пет дена. Започнаха да ми се обаждат. Да ми идват на гости на бебе. Голямата група колеги дойдоха първи. След това се обадиха и моите колежки. Попитаха може ли и Лелче да дойде защото тя се притеснявала да дойде сама. Уговорихме се. За учудване на всички ни тя дойде с Тончо. Тричките малко с понацупиха, но бързо им мина. Точно си беше пак същия притеснитко. Всички се изредиха да подържат Деси. Най-много рева като я държаха Цуца и Лелчето. Лелче веднага заключи: „Аз нали ви думам, че моята физиономутра не е за пред обикновените ора.”

Десиславка много хареса Пуцито и Муца. Но направо се смя с глас когато я взема Тончо. И го гледа с ей такива широко отворени очи. Сигурно бе защото много рядко виждаше мъже около себе си. Аз така и не им казах на моите дружки, как след случката с полицията съм спала с него. Че съм сторила нещо такова можеше да има съмнения единствено и само у Лелчето. Освен ако Тончо не и й го е казал в прав текст. Но то и правия текст можеше да си е само една гола хвалба и пак нищо не доказваше.

И пак живота си потръгна. Вярно вече по съвсем друг начин, но си потръгна. Госпожицата беше на три месеца когато телефона ми позвъни. Точно искаше да се срещнем по възможност насаме. Може би искаше нещо да изненадваме Лелче. Сигурно имаше някакъв повод.

Нямаше как да е точно насаме, но тъй като на Десислава нищо не разбираше от сложни приказки си беше почти както той го искаше. Много се изненадах като го видях. Като външен вид нямаше почти нищо общо с това което беше преди месец и нещо когато дойде в къщи. Сега имаше вид на съвсем нормален човек. Не гледаше така втренчено. Говореше си нормално. Не се разсейваше между изреченията. Все едно виждах съвсем друг мъж. Само гласът си му беше същия - мек и благ. И ръката когато се здрависахме и тя си беше същата – топла и добра.

Влязохме в едно заведение. Все пак бе януари. На вън не ставаше за малки деца. Седнахме. И тогава ме изненада. Поднесе ми фантастичен букет от рози. Двадесет и пет на брой. Някакви играчки на детето.

image

И докато се окопитя от всичкото това внимание мина направо на въпроса. Без заобикалки. Без да се запъва или смущава:

- Знам че ти е трудно. Разбрах от Лелчето.. Искаш да си отгледаш детето сама. И двамата знаем, че тогава след онази случка спахме у нас. Чрез нея знам също, че ти не си казала нищо на твоите приятелки за нас. Ти си знаеш защо си си замълчала. По моему защото те е срам да споделиш, че си спала с такъв откачалник като мен. Аз обаче мога да смятам и си знам, че това дете е много вероятно да е от и мен.

- И откъде си сигурен. Че чак пък и много вероятно. Може по това време да съм спала с още петима – реших да се държа на положение аз въпреки, че цялата ми същност от вътре крещеше тъпа патка, тъпа патка, тъпа патка.

- Може! Не възразявам. Въпреки това… Обадих ти се за да ти направя едно предложение. Ще го направя само веднъж. Няма да те моля повече. И няма да настоявам за нищо друго извън предложението си.

- И какво е това толкова важното на предложението ти, че си толкова сериозен – казах със сарказъм аз и после отново съжалих за тона си.

- Ако си съгласна мога да припозная детето като свое и да ти плащам издръжка за него. Без да се интересувам с колко човек си спала тогава. И чие е то всъщност.

- И от къде на къде такъв благороден жест от твоя страна? – попитах аз, но вътрешно се чудех каква е тази огромна промяна в този човек и каква ли е причината за нея.

- Мотивите си ще ти ги кажа само ако приемеш предложението ми. Иначе за мен е абсолютно безпредметно да ти ги споделям.

- А може ли да помисля по него?

- Естествено. Колко време ти е необходимо?

- Десет дена.

- Добре. След десет дена среща пак тука по това време. Ако има нещо черезвичайно ще се чуем. Добре ли е?

- Добре е!

Поговорихме още малко но малката взе да се криви и се разделихме. Как да кажа идеше ми да се ухапя някъде. И то ако може да е на място където много ще ме заболи. Кой знае колко жени по света в моето положение искат и се борят за такова отношение в такава ситуация. Пък на мен нещото ми пада от небето, а аз видите ли искам време че и да мисля даже. Тъъъпааа патка! Тъъъъпааа патка! – продължаваше да скандира част от логиката в мен. Направо се чудех на себе си как може да съм такава голяма и тъпа патка. Коя жена самотна майка се чуди когато някой доброволно иска да плаща издръжка на детето и? Може би само седящата тук Маца – Ама наистина съм си една голяма тъпа патка. И да де! Напълно нормално! Това пак бе вечното - опъкото в моя живот.

Този път обаче ми се струва имаше и хубав момент в обратното. Но така или иначе имах втори шанс за отговор. Още от сега си бях решила да приема при условията, които ми постави. Така де! Не настояваше да живеем заедно. Не искаше попечителство. Искаше само да даде име и да ме подкрепи финансово, какво по хубаво от това. Ма аз нали съм много важната. А истината бе че умирам от любопитство кое го бе накарало да ми направи това и такова предложение. Не вярвам да има някакви чувства към мен. Аз също нямах никакви към него. Дори нямах някакво физическо влечение. Спах с него тогава ей така дето се вика от чиста проба съчувствие. Стана ми милно гледайки го толкова безсилен в момента, в който бе с белезници зад гърба. Е вярно беше много обаятелен като разказвач, но това едва ли е сериозен мотив и аргумент да скочиш в леглото на един мъж.

Е имам десет дена, в които щях да се гърча в изгаряща пещ на женското си любопитство. Но пък кой ми е крив? Аз самата си я запалих. И сама си скочих в нея. Че и сама дълъг срок си определих. И за да си разнообразя и разхладя малко жегавия си душевен период реших - зима не зима да отида с бебето на гости на колегите.

Минах с количката като на парад из цялата служба. Естествено най-дълго се застоях при моите колежки. Другите от фирмата се скъсаха да се надпреварват и да гадаят на кого повече прилича моята звздичка – на мен или на таткото. Пък моите от стаята нали бяха по в час се хилеха по женски и залагаха на нещо по реално. Пуци и Цуци на онзи който много ме харесваше. А Муца заложи на другия, който аз много харесвах. Лелчето и тя беше там и тя се радваше, но непрекъснато ми се подхилкваше лукаво. На края не издържах на това и усмихване. Дръпнах я на вън в коридора. Много ми се искаше да разбера какво знае. И дали Тончо и е казал нещо конкретно:

- Лелче, много отдавана искам да те питам нещо. Останало ми е като дълбок отпечатък в съзнанието думите ти, че в онази вечер ми позволяваш да съм с когото си искам. И че няма да мърморосваш. Защо? Били ми казала? Защо ми позволи тогава така да постъпя? – реших да подпитам малко по от страни за нещата

- Защото тогива според мъдростта народа си беше време и вечер точно за такова мърсуване.

- Ахаа… Виж тиии! Никога не съм знаела че в народните сказания мърсуването има място и то най малко пък сред мъдростите.

- Има, Миче, имаа. Това че вие сте млади и си мърсувате га си ви румне, не значи, че народа не е дал воля на такива моми кат теб де имат проблем със зачеването. От мен да знаш тва! Вечерта преди Спасов ден е такава вечер. В цялата годин е една! Но си я има. И в тази нощ на всите жени де не моат, а заченат от мъжете си им е позволено да се опитат при друг мъж. И това се не счита за грях. И народното поверие казва, че тогава стават чудеса в тези неща. Също както на Коледа стават чудеса. За това е и израза: „Те ти булка Спасов ден”. За нещо което най-малко си очаквал да стане. Па то нали яловата булка де сума ти годин не мои да прифане туй и йе кахър… и то кат стане - си е живо чудо! Нооо требе под китка от росен да се спи през нощта. И призори се бяга от нея Та да остане там безплодието зер.

- Ахааа… И онези туфа такова ли беше тогава дето ми я даде? Росен?

- Такову беше. Късметлийка си ти че тогава я имаше на пазря. Умница си ми ти! Умница! Ко си изпълнила заръката и сте се любили с Точно около нея… може и тогива да си заченала зер. Така са прай под Росена да спиш до втори петли.

- Ясно. Искаш да кажеш че ти направи каквото можа и то взе че май се получи.

- Аааа… таквизи неща на мененка винаги ми се получават. Само ти сега требе както си говорихме да я караш по умната.

- И да си седна на главната буква!? Нали така?

- Да. Точно тъй! Брей, паметливо моме ще излезе от теб – и ме прегърна – Умница си ми ти, умница! Най си умната от всите у вашата одая! И за това и на теб тази радост се падна я! И ха ти сега ти на добър ви час. И ако сега не се запиняш… и ако веч гледаш с добро на добрите ора и теб само добро ша та стига. Туй от мен да го знаш. Нооо… требе глваната буква с примерност да я вардиш. Много да я вардиш. Щото вече си и майка. И то на щерка. Пример требе да и даваш изот после.

Не знам но от този разговор с Лелче ми стана много добре и някак си много ми олекна, че нищо излишно с никого не е споделено. И ето оказа се че веднъж и аз като послушам някой по опитен и мъдър от мен човек.. И на опъкато в живота ми взе да дава заден ход.

В уречения ден и час пак се срещнахме с Тончо. Казах му че съм решила да приема предложението. Той ме прегърна целуна ме и се разплака. Рядко съм виждала мъже да плачат. Но това от него можех да го очаквам. Като знаех колко е плах и сълзите му и цялото му отношение пак събуди у мен умиление към него.

- Обеща да ми кажеш кое всъщност те накара да ми предложи това. Нали не си забравил?

- Не съм и никога в живота си не мога и няма да го забравя. Мисля си че това дете е моя дъщеря и за това е редно да носи моите имена.

- Така ли? И от къде си сигурен че е така?

- Не мога да ти кажа от къде. Но мога да ти кажа от кога – каза много сериозно той а аз съвсем откровено се разсмях и пак ми стана хубаво и леко, леко.

- Тончо ти сега с тези си думи наистина направи настроението ми слънчево. Добре така да бъде. Не ми казвай от къде - кажи ми от кога си сигурен че си ти бащата на това дете?

- Нали идвах у вас на бебе… започна той пак така сериозно, но и напълно уверено.

- Да! Е и?

- След като я държах в ръце си и й се радвах Деси ми се усмихна…

- Така беше! Даже май се смя почти на глас до колкото си спомням… И при теб единствено се смя така. Е и?

- Да, да, да! Точно! Така си бе. Та искам да ти кажа, че нейната усмивка е наистина фантастична… И има в нея някакъв неземен чар - и се загледа през прозореца в тихо сипещия се сняг навън.

А на мен стомаха ми се сви почти на топка. Помислих си че я оприличава на усмивката на неговата покойна приятелка. И сега наблюдавайки го как блуждае между снежинките навън ми се стори, как всеки миг пак ще се разстрои отново. Той обаче помоли да я вземе на ръце. Позволих му. Гушна я грижовно и ме погледна. Действието му малко ме поотпусна, но любопитството ми си остана да ме гризе от вътре и попитах:

- И какво от това че тогава тя ти се усмихна?

- От тогава духът на моят покойна приятелка престана да ми се явява на сън. Спря да плаче и да иска да и търся усмивка която да си хареса. Това означава, че това е усмивчицата за която е трябвало да се погрижа. Така че вече няма да ме виждате там пред църквата да се моля на хората За усмивка за Бог да прости

- И това значи те Десислава е твое дете?

- Да за мен от онзи момент - това означава. За това ти направих и предложението – после натисна с показалец брадичката на Деси изскърца със събрани устни както се прави на бебе и тихичко и каза – Ей ,Десинце малко… Дай на тати Тони една от твоите вълшебни усмивчици.

Както и тогава в нас малката впери поглед в него. Усмихна му се услужливо, а аз изтръпнах и се изпотих навсякъде – ама обилно. Защо ли? Защото, гледайки това малко и беззащитно създание да се усмихва изведнъж се сетих кое и какво толкова ме размеква в нейната усмивка. Ами да! Та тя досущ ми приличаше не усмивката - онази на моя първа любов Тишо. Като форма извивки и излъчване бе същата. Но в много умален мащаб. Може би и затова така хубаво ми ставаше когато я видя. Как не съм се сетила досега. Загледах се по дълго в нея, а излъчването на усмихнатото и личице ме пренесе в онези хубави и безгрижни времена, когато човек можеше да не мисли за нищо друго. Можеше да си позволи да не преценява целия човек като визия материален статус или интелект. Имаше приятната възможност да се влюби дори само в една част от него. Тази която е най-близко до сърцето му – примерно усмивката. И докато се носих върху тези си мисловни вълни от топли спомени Десислава изцвърча от удоволствие и аз погледнах отново към тях.

В този момент Тончо се усмихна широко и топло. А мен втори път ме обля пот. Но този път и всичко около пъпа ми се разтрепери. Ако на Деси усмивката приличаше на Тишовата но бе в мащаб, то на Точно усмивката бе едно в едно с нея. Чак ми прималя. Точно така както ми прималяваше от влюбеност тогава. Но имаше и една голяма разлика. Тончо за разлика от Тишо не бе грозен. Даже може да се каже беше много привлекателен. И не точно красив. По скоро бе много интересен в ллице. Особено сега когато се усмихваше. Но то аз в този момент и за пръв път го вижда да се усмихва от както го познавах.

image

И ето на пак! Защо пак при мен да е всичко наопъки. Защо да не съм като нормалните жени ами ето на… Защо първо трябва да имам дете от някого и чак после да започна да се влюбвам в него? Защо!? А!?

Пак всичко май ми е наопъки. И докато съзнанието ми летеше някъде между усмихнатите пространства и времена и си задаваше въпроси, които най вероятно щяха да останат без отговор, някой ме погали по рамото и попита:

- Извинявай! Добре ли си? Цялата си плувнала в пот. Проблем ли има някакъв?

- Не! Напротив. Дори мога да кажа, че в момента съм на върха на щастието си!

- Винаги ли си така бледна и потна когато си щастлива? – попита дори малко притеснено Тончо.

- Не винаги Тончо. Само в моментите когато откривам усмивката, която приживе ще даде покой на много мои душевни терзания. Искаш ли да тръгваме? След половин час трябва да я кърмя.

- Разбира се. Щом трябва ще се прибираме – и докато ми помагаше да си обелка палтото попита - А мога ли да помоля да не се обръщаш към мен с Тончо, а с Антон? И с това последното което каза… подиграваш ли ме? Може би за това което ти казах за усмивката на Деси нали?

- Нищо подобно! Тон – и се спрях през смях, сещайки се за молбата му само от преди секунди и механично пових малката – А с Тони мога ли да се обръщам към теб?

- Да за Тони няма проблем. Мисля че вече като емоционална настройка не съм Тончо, а съм си пак Антон. Както си е било и преди – отвърна ми той, облече се и докато уреждаше сметката помоли келнера да ни повика такси - Та какво искаше да кажеш за усмивката която си открила? – попита ме сериозно Антон докато буташе количката към врата на заведението.

- Ако сега ми дойдеш на гости ще ти разкажа.

- А ако откажа? – лукаво ме погледна, извивайки глава той и пак ме дари с онази усмивка, която превръщаше коленете ми в парченца добре претоплен кашкавал.

- Тогавааа… - замислих се аз - Тогава най – рано след десет дена ще ти го кажа.

- Десет дена ли? Не е ли много десет дена? По рано не може ли …

- Може, но ако ме целунеш.

- Сега ли?

- Да! Или сега или ако искаш… може и след де… - не можах да довърша защото той ме целуна, а аз отново се понесох в онези времена когато човек може да си се влюбва само в отделни части на другите хора.

image


Автобусът спря. И сега не знам стигнала съм до тук със записките си и се чудя да пиша ли още или да не пиша. Но пък не искам много да го тормозя човека. Нали е мъж пък ще трябва да пише от първо лице единствено число като жена. Добре де! Време е за междината почивка по автобусната линия. Ще пия едно кафе и ще се поразходя на въздух. Малко с малко да ми се втвърдят коленете. Че май не само като я гледам ами и като чета за усмивката на моя Тони и те пак омекват…


Rygit


Тагове:   Бог,   прости,   rygit,   усмихнете,


Гласувай:
2
0



1. hel - Хубав разказ! Има такива жени и те ...
01.03.2014 17:42
Хубав разказ! Има такива жени и те стават добри майки и съпруги.
Поздрави!
цитирай
2. rygit - Хубав разказ! Има такива жени и те ...
03.03.2014 12:36
hel написа:
Хубав разказ! Има такива жени и те стават добри майки и съпруги.
Поздрави!

Благодаря ти за коментара hel Така си е. Няма идеални хора. Не всички в жививя живот могат да са копия на крайно поляризираните положителни или отрицателни герой от захаросаните сериали. Или както се пееше в една песен на Борис Салтарийски Не сме светци Не сме светци ;-)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: rygit
Категория: Изкуство
Прочетен: 27645
Постинги: 57
Коментари: 20
Гласове: 47
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930