Целувката на ангела срещу Ин витрото - Част 2

Втора част

- Да бе разбрах. То тя иначе трябва да е била някакво крокодилоподобно… Щото чак пък да има щръкнали шипове по гръбнака. И после? Какво стана после…?
- Ами казах си това е някой от онези енергийните израстъци. И си мислех, как вече е време да го извадя. Пропусках го до сега защото прешлена, в който го усещах беше гръден. И много далеч от кръстната зоната, в която според мен бяха нейните проблеми.
- И?
- Е нали нямаше да ме пришпорваш?
- Да де! Ама ми е любопитно! Извинявай! Карай си с темпото, което ти е най-лесно – но се улових как наистина взе да ми става интересно.
- При тази техника която процедирах в момента има един такъв прийом. Слагаш си излъчващата ръка на ходилото, или на глезена. А с тази която ти е приемаща, при мен тя е лявата, помагаш на импулса или енергията да се движи в желаната от теб посока. Вярно този метод е за начинаещи. Или за много тежки енергийни блокажи. Но аз тогава наистина бях начинаещ. Пък и блокажа си го биваше. Поради тази причина правех това изтласкване на енергиен импулс вече четири пет минути. В един момент нещо на гърба на жената каза едно гадно „Вссссст”. И от мястото където ти казах, че ми дращеше щръкна нещо подобно на змийска глава и се вторачи в мен – изсъска ми Дизела звучно с уста и ми хвърли поглед изпълнен с изпитателна надеждност.
- Стига бе! Какви са тези изскачащи змии от гръбнаци на жени. Тук вече ме кръщаваш на терсене ми се струва. Това в кой филм си го гледал? Я си кажи?
- Точно така. Във филм съм го гледал. В моя филм го гледах Бензин. Само че на живо.
- На живо ли? Ама наистина ли змия й изскочи от гръбнака на онази жена. Неее…! Не, не, не! Тук много ме поднасяш. Е истинско ли беше това влечуго… или пак от онези асоциативните твои същности?
- От асоциативните беше.
- Аха ясно! Ама вие да не сте се почерпили преди това с булката с някоя бонбона с пияна вишна. И ти малко повече да си си хапнал от тях? – и с ръка направих жест че пия от чаша на екс.
- Няма такова нещо. Преди и по време на сеанс не пия. Ще ме слушаш ли сега или ще се заяждаш?
- Добре извинявай. Ама как да съм сигурен, че не си халюцинирал нещо след като толкова си се напъвал да и пуснеш максимума от енергията си?
- Ще ти кажа. То и аз много се пазя от това да не бъркам асоциативното виждане с халюцинации. Ако го сбъркам има опасност да сгреша и в начина на лечение. А от това понякога зависи и живота на пациента Така че и аз винаги съм на щрек за това, за което ме питаш. И си мисля, че ако продължаваш да ме майтапиш ще ти е невъзможно да научиш доста интересни неща. Както си искаш – и ми се усмихна ехидно.
- Прискрипа ме сега на тясно! – признах си пак, но реших да не го приемм на сериозно – Наистина ми е любопитно. Давай нататък тогава! И ти какво направи когато змията изскочи от жената? Започна да й свириш на зурла, за да ти потанцува ли? Или какво? – и на свой ред му се усмихнах ехидно както си го правехме и преди години.
- Баааа…ша и свиря да ми танцува – най-неочаквано за мен ми влезе в тона той, правейки закачлива гримаса и продължи в нашия си стар тинейджърски стил – Хич не и се церемоних! Скочих и я сграбчих за врата. Даже жената се уплаши, защото съборих столчето на което седях. И продължих сеанса на колене. Всъщност то вече не беше никакъв сеанс. Беше си направо лов, или битка с голи ръце.
- Ихааа… това вече ми звучи направо героично. Като битката на тримата юнаци за златната ябълка… Казваш гепи с голи ръце ламята за врата. А какво толкова сложно има в това да си отвориш очите и всичко това да изчезне.
- Няма нищо сложно. И няма нищо по-лесно от това. Само дето по този начин щях да осигуря единствено личното си спокойствие. Но не и да свърша работа
- Добре, добре, добре! Стига сега с това възвишено себеотрицание! И после какво? Успя ли да я измъкнеш тази змия. Иии… тя на какво приличаше? Я! Я опиши ми я!
- Ами извън тялото я виждах като някаква мъглява фигура. Нещо което се гърчеше в ръката ми. Но когато започнах да я изтеглям така както правих с онези израстъци… тогава с най-голямо учудване забелязах, че тялото и се простира от гръбнака, минава през таза и стига чак до глезена на левия крак на жената.
- Вътре в крака й ли ? Стига бе Дизел. Голям си фантазьор!
- Да! Така си беше. И най-интересното бе, че ако не я дърпах я губех от поглед. Но дръпнех ли с дясната ръка, с която я бях сграбчил виждах цилиндричното и тяло да се движи насред енергетиката на крака на жената. Много ми бе странно и на мен. За пръв път виждах такова чудо. Беше с шарки като арматурно желязо. Но в мръсно зелен цвят.
- Ай стига бе! Ти сега съвсем ма ошашка! И после какво?
- После… Започнах бавно да тегля. Но направих глупост. Май не я прецених добре. Отнесох с нея като към нещото безжизнено. Например като с въже. Прихващайки я по-надолу и по-надолу накрая пуснах захвата около врата й. Тогава това нещо се изви и ме жилна или ухапа. Не знам точно какво се случи. Но ме жегна здравата над лявата вежда. После използва стъписването ми и се впи в лявата страна на гърдите ми. Малко над сърдечната област. Направо видях звезди по тавана. За първи път откакто се занимавах с лечителство нещо ме атакуваше. И то по този жесток начин. До сега бях вадил само дребни същности, които бягаха само докато си протегнех ръцете към тях. Или пък просто издърпвах някакви безжизнени енергийни израстъци. Но такова нещо не бях срещал. И най-гадното е че усетих как дясната ми ръка започна да изтръпва. Накрая извадих това чудо изцяло от жената. Отворих си дланите на двете си ръце и то изчезна, разсипвайки се като прах из стаята в която бяхме. Седнах изтощен в страни на един стол и помолих жената за вода. Тя стана разходи се и каза, че чувства крака си много лек. И че вече не и опъвал както преди. Беше много доволна. Това че в левия крак е имала нещо такова го чувах за пръв път. Аз обаче не исках да се издавам, че съм пострадал толкова. Но ако съм честен едвам дочаках мъжа и да дойде. Стана ми много лошо. Не можех да определя какво ми е. Но никак не ми беше добре. Най вероятно ми направи нещо на сърцето. Кръвното мисля и то не ми бе наред. Май едната му граница не си беше на мястото. Съпругът й ме закара до нас. Както винаги.
- Жена ти видя ли те в това състояние – подпитах аз съвсем умишлено с цел после да мога да проверя чрез нея, имало ли е изобщо такъв случай.
- Не! Не ме видя. Не исках да се прибирам в къщи в това състояние. Отидох в градината. Приседнах да се свестя малко. Бях доста уплашен. Все пак това ми се случваше за първи път. Пък и не знаех тази гад какво ми направи. Знам че се е беше захванала за някое от другите ми не физически тела. Но не знаех имам ли някакви сериозни поражения. Докато седях нещо зад мен прошумоли. Обърнах се и видях един таралеж. Светкавично ми мина през акъла, че това е нещото което може да ми помогне. Скочих. Настигнах го в храсталака и започнах да го галя по бодлите с длани. И да ти призная тогава ми просветна. Олекна ми. Сякаш лошавата енергия, която ми бе пуснала онази гад изтече по игличките на таралежа. Но имах и по сериозни поражения. Цяла седмица след това имах чувството, че лявата ми ръка кърви. А кръвта ми се стича по малешката и безименния пръст. И това си беше едно много ясно усещане. Дори мокротата на кръвта се усещаше. Ако си със затворени очи, никой не може да те убеди че наяве няма нищо.
- Стига де! Това сега дето ми го приказваш… Не си го измисляш - нали?
- Не Бензин! Разказах ти го едно в едно. А как се е почувствала онази жена мога да ти дам телефона й да си говориш с нея.
- Няма нужда. Да не съм някакъв следовател, че да я разпитвам – отказах му аз, защото нямах под ръка аргумент за пред него да контактувам с въпросната жена - Добре ако се абстрахираме от екшъна, който си преживял, имаш ли идея какво е правило това чудо в тази жена?
- Имам да. След това само да ти кажа, че от другия и крак точно от единия и лимфен сбор извадих една по малка същност. Там вече много внимавах.
- Ха, ха, ха! Парен каша духа! А Дизел?
- Така, така! Но пък втората процедурата беше доста болезнена - за самата жена имам в предвид. И това също ми се случи за първи път. До сега като съм вадил енергийни израстъци хората са изпитвали неприятни усещания. Но никога не е било болезнено. Или поне не толкова. А в този случай на моменти тя простенваше от болка.
- Мръсен грубиянин! Жената те повикала да и помагаш пък ти и причиняваш болка – закачих го аз.
- Така се получи в този момент – да. В знак на извинение за болката която и причинявах с действията си, на следващия сеанс й подарих едно керамично ангелче. И докато и го поднасях я помолих нещо. Поисках да се опита въпреки всички неприятности, които има при процедурите, щом си легнат да са нежни през нощта един към друг със съпруга си. И да се любят заради самото любене. А не да го правят като някаква задължителна програма със служебната идея за някаква конкретика като цел. Например бебе.
- Ясно! Любов по волна програма. Според теб присъствието на тези неща как ли ще е повлияло на жената?
- За кое питаш? За ангелчето, което й подарих или за онези гадории, които извадих от нея? – реши отново да се шегува той, но този път аз го раздадох сухар.
- За гадориите питам, Дизел. Херовимчето то едва ли е помогнало с нещо!
- Ако за гадориите питаш… Мисля си, че именно тези същности са понижавали по някакъв начин температурата на репродуктивния й апарат. И сякаш съм убеден, как дори това голямото го е правило преднамерено. За да може да използва репродуктивната енергия на жената и да отглежда малките си. Дори никак не изключвам възможността точно това нещо да е предизвикало спонтанния аборт преди време. След като има енергийни възможности мен големия човек да ме зашемети… Нали можеш да си представиш, как с тази си сила със същия успех това създание може да умъртви човешки зародиш. Или по елементарен начин с същите импулси, с които ме атакува да предизвика контракции на матката на жената. Иии… аборта е готов.
- Добре да речем, че има някаква рационалност в хипотезата ти. Но какъв според теб му е мотива на едно такова нещо да убива бебето на един човек в който и без това си живурка охолно?
- За мен лично тази същност използва предимно енергията от мейозата в яйчниците на жената. И това, че в репродуктивната система на животните има доста по висока температура от средната телесна термична и нетермична. Там е налична и много по висока енергетика като цяло и то не само в топлинно изображение.
- Това пък мейоза какво е? Звучи ми като процес за производство на майонеза.
- Не бе Дизел. Това е делението на половите клетки. Процес при който организма отделя точно тази много силна енергия за която ти говоря. За това и си мисля как онова нещо, отнемайки нетермичната температура в репродуктивните органи на тази жена, я е поставяло във невъзможност да зачене. А отделно дето по някакъв начин е сгъстявало и течността във фолопевите й тръби. А кистите в яйчниците всъщност са водни мехурчета, в които енергийните отрочета на този енергиен паразит се е… се е… Еее…! вече там нямам представа как се появява на бял свят една енергийна същност. Или пък какъв и е предвиталния цикъл.
- Ехеее… това ако си призная откровено ми звучи много гръмко в енергиен план . Но и изключително отвлечено и хипотетично. Пък ако съм малко по-откровен и много нереалистично. Дизел дай да я караме сега като сериозни мъже – ударих го на педагогика аз, защото с тези неговите термини предвитален, мейоза, и т.н. пак взех да я закъсвам като компетентност - Имаш ли някакви по-земни доказателства за всичките тези неща, които си мислиш че виждаш?
- Ами имам! Но са само косвени.
- Давай ги.
- Ще започна с това което можеш да провериш при човека който е най – отявления ми противник в момента – жена ми. Няколко седмици след сеанса й разказах какво ми се е случило. В началото тя ме изгледа недоверчиво. После явно са си говорили на работа с колежката. А то момичето е откровено и не лъже. Казало й и за олекването на крака. И за болката когато й вадих втората същност от бедрото. И така след известно време жена ми ми разказа, че си спомня нещо от някакво фирмено мероприятие където били заедно. Направило и впечатление как моята пациентка непрекъснато си търкала левия крак от страни в зоната на бедрото. Жена ми била забелязала този й тик още в офиса. Но на въпросното събитие докато са на саме колежката й споделила, че имала усещането, как непрекъснато и е хладно на крака. Все едно някакво студено течение минавало около бедрото й. За това и го триела. За да го стопли. Другото косвено, което вече ти го казах там за вечерта, когато след сеанса жената почувства облекчение в крака си – каквото и да значи това.
- Дааа това наистина си е много косвено. Хубав де косвено, косвено. А резултат поне имаше ли? Ние така и не достигнахме до края на нещата – направих се аз на ударен и въпреки, че знаех края на историята попитах – В крайна сметка тази жена забременя ли? Или не? – и го загледах любопитно, имитирайки жив интерес.
- Забременя! И роди съвсем успешно жената – отговори ми съвсем спокойно той - Зачена точно след времето след което аз и казах, че това е най-добре да стане. Даже имаше и една много комична поне за мен ситуация.
- Ха така! Дай нещо по-така. Направо ме наелектризира с тези твоите битки ужилващи електрически ухапвания иии… други там страхотии. Я да чуя нещо по-така комично.
- Аз и бях казал, че независимо какво правим с нея не е редно тя да се отказва от казионно медицинската помощ Ин витро. Все пак Робърт Едуардс за този метод е награден през 2010 година с Нобелова награда за медицина. И наистина е - това е технология, която не може да не буди уважение, въпреки комерсиалното и социалното й изкривяване напоследък. Само я помолих да не позволява да й режат или да й връзват маточните тръбите. Тя ме послуша и си кандидатства по надлежния ред, с така издадената и епикриза.. И когато беше бременна в петия месец и се обадиха – приета била в програмата. Съответно я поканиха да й направят текущи изследвания за самата процедура.
- Ехеее… те са се сетили значи. Тя не им ли каза да го…
- Нее… за духане нищо не им е казвала. Но им е казала, как вече е в петия месец. И че е заченала по най-обикновения начин.
- Ха така! И те?
- Те естествено не й повярвали. При такава епикриза и такива изследвания няма как да й повярват. Разговора приключил доста бързо. Но за най-голям куриоз, когато беше в осмия месец онези от програмата Ин витро пак й се обаждат. Този път били повече от нагли. Започнали да и обясняват, как всъщност тя не била бременна. И че е наложително да се яви при тях за преглед. Защото най-вероятно коремът й е подут от така наречената мнима бременност. Още повече, че пред вид екипа, който стои зад нейните изследвания не можело да има грешка. А това означавало, как било абсолютен и дори пълен абсурд тя да забременее по друг начин. Освен видите ли по техния метод - Ин витро. И тогава си говорихме се нея. Аз я посъветвах да не им казва какво сме правили. Но пък й дадох идеята да им каже, че понякога Ин виво забременяването може да стане дори при абсурдни обстоятелства. Въпреки всички чисто медицински разбирания по въпроса. За разлика от Ин витрото, при което научно логическите абсурдите са изключени. И после я помолих да им изпрати изследванията от ехографа и становището на наблюдаващия я лекар към момента. Та чак след като им ги изпрати те мирясаха.
- Казваш експертите не и вярват, а? Е то наистина не си е за вярване. Поне така както ми го казваш – взех да се почесвам несъзнателно, чудейки се и самия аз колко да му вярвам и колко да се съмнявам, та тогава изневиделица ме осени една идея - Дизел след като ми казваш, че може да се лекува само с голи ръце и мисъл искаш ли да опитаме нещо върху мен. Щото то човек когато изпита нещо на собствения си гръб понякога най му идва вярата. Нали знаеш: „На чужд гръб и сто тояги са малко.” Виж Дизел имам един проблем. Във връзка, с който искат да ми правят операция. Пък мен много ме е страх от такива касапщини. И ако измислиш нещо по твоите начини… аз няма да ти се разсърдя. Даже ето отдавам ти се като пациент, в цял целеничък ръст - и се изправих на крака - Ще можеш ли да ми кажеш какво ми има а Диз…? - но не можах да довърша.
- За проблема с краката си ли ми говориш? Че колко му е? Ако ме помолиш за помощ! И после си послушен в това, което ти кажа да правиш... Може и да се опитам да ти помогна.
- Метана ли ти каза за краката ми? Или си говорил с жена ми? – попитах аз дълбоко учуден, защото не си спомням да съм му се жалвал за това.
- Не бе Бензин. Нали толкова пъти вече се срещаме. Виждам ти проблема. Но понеже ти нищо не казваш… И не ме питаш. Затова и си мълча. Нямам право да се меся в съдбите на хората. Духовната практика е като институция. Тя никога няма да се намеси в живота ти без да помолиш за това.
- Стига де! И къде ми е проблема?
- Ами ще видим! Първо ти ще ми кажеш защо ходиш малко на инчки, като ритнат от ядосан кон жокей. И ще ме помолиш за помощ. Пък аз ще видя, как и с какво мога да ти помогна.
- Ще си кажа! Имам проблем от няколко години с коленете. И нищо не помага. И никой лекар не може да ми каже защо така се случва. Обиколих поне пет или шест специалиста и то не само в София. Няма резултат. Искат да ме оперират. И то без конкретна диагноза. Но аз им отказах. Така че, ако с нещо можеш да помогнеш – помагай! Ето ме на! В цял ръст! – и пак се изправих до масата с разперени ръце, завъртайки се около оста си - Моля те за помощ!
- Така вече е друго. Срам ли те е?
- От какво?
- Да те прегледам тук в заведението.
- Ееее, ако не ме караш да се събличам гол. Или да се връткам срещу онази хубавата сервитьорка - няма да ме е срам.
- Няма да се връткаш на никого. Стой си сега кротко. Само си изправи гръбнака и малко си отвори краката – каза той, стана и започна да ме обикаля, събуждайки живото любопитство на хората от заведението – Ама не, не, не ! Не си кръстосвай ръцете там. Никой няма да ти открадне оная ти работа – скарва ми се Дизела и след има няма три минути го чувам зад гърба ми да казва – Готово!
- Какво готово? Да не ме излекува вече? – и пак му се усмихнах подигравателно – Казваш мога пак да ритам по цял час. И то без да се превивам от болка? Така ли?
- Не съм казвал нищо подобно. Това ти сам си го избръщолеви. Казах готово за това, че вече си ми съвсем ясен!
- Ахаа… Добре ясен съм ти! Е и? – попитах аз след като той седна срещу мен - Как ми е положението? Кога ще ми режат краката, или кога ще умирам?– и зачаках къде с пренебрежително любопитство, къде с жив интерес.
- Изобщо няма да умираш! И няма да ти режат краката. Даже ако искаш да знаеш – не виждам нищо сериозно. Ще се оправиш. Но трябва да си много послушен! Иначе няма да стане.
- Нищо сериозно ли? Шегуваш ли се? – почти сърдито го поглеждам аз - Ай стига бе Дизел. Нищо ми нямало?! Ти сега какво ме направи?! Аз от няколко години съм като сакат. Докторите ми говорят какви ли не страхотии. Използват разни сложни думи, диагнози. Агитират ме да изтърпя някакви си болезнени процедури… Искат да порят режат и кърпят… Пък ти - нищо ми нямало! Ай сега ти какво - изкара ме едва ли не симулант.
- Не си симулант! Виждам, че наистина те боли. Но не си и никак зле. Това е проста болка.
- Проста болка?! Не, не, не… Дизел ти наистина ще ме побъркаш с твоята терминология! А умна болка има ли? – продължих да се нервя аз.
- Не! Няма умна болка! Неправилно се изразих. Извинявай. Исках да кажа, че няма нищо сложно в състоянието ти. И с малко търпение и един елементарен и простичък метод, или ако щеш техника го наречи, ще се оправиш.
- Дизел, ти сега да не си го връщаш за това, че аз не ти вярвам в тез неща, които ти правиш? А? Не ме бъзикаш нарочно - нали?
- Питаш ме - казвам ти. Нищо ти няма. Проблемът само изглежда голям. И сигурно като симптоматика е много болезнено, но това е само привидно. Иначе най-много за два месеца ще си си старата бензинова фърфъра.
- Привидна болезненост ли? Я стига глупости. Няма привидна болка. Болката или я има, или я няма. Може да е силна и слаба. Но за привидна не съм чувал до сега – и пак както навремето му заявявам в тинейджърски стил - Виж Дизел наистина ти казвам! Ако нещо ме поднасяш ша та цапардосам с нещо мокро по главата. Щото не ми е до бъзици! Поне не на тая тема.
- Бреййй туй психолозите като ви боли някъде сте били големи нерваци бреййй. Ти така ли ги оправяш твоите пациенти. Като се разлудеят и ги цапардосваш с нещо мокро по главата? Казвам ти честно! Не те поднасям. Не ти е голям проблема. Докторите преувеличават. Те понякога са така. Обичат пациентът да е достатъчно наплашен. За да им е послушен. Държат се с невежите по медицинските въпроси, като с инфантилни деца.
- Добре тогава! Стига ме държа в инфантилно напрежение и ти сега! Спри да ми лекционерстваш! Казвай какво видя!
- Имаш проблем в гърлото. Според мен истинският ти проблем е там. Но и той не е голям. Най-вероятно се е появил от неизказани душевни терзания. Може би последните десетина години си пропускал да кажеш на жена си че я обичаш – и ми намигна - Но и там изкривяването не е никак голямо. За гърлото казвам. Не за обяснението ти в любов към…, къъъм… - и ме поглежда хитро, но понеже аз не реагирам продължава по-сериозно - Е към когото и да е… Казах ти! Ако си изпълнителен и го отстраним проблема горе… Ще се оправят и коленете. И пак ще си припкаш като млад козел по игрището.
- Глупости! Млад козел няма да съм вече аз амии… - и пак го поглеждам с недоверие – Виж нямам представа какво и как виждаш ти, но докторите говорят за някакви изхабени хрущяли. Липса на хрущялна течност. Някакви мъртвокостни израстъци им се привиждат. И какви ли не кански деформации. Износване на нам какво си… Преждевременно състаряване от нам защо си… Склерозирали лигавици на колянната капсула ли беше, торбичка ли беше. Може и някоя глупост да съм изръсил в момента с това изброяване. Но неща все от този сорт бяха някакви. А ти… !? Къде ме прати ти сега…?! Гърлото!? Нерде Стамбул, нерде Ямбол?! Какво общо тук има гърлото? - взех съвсем на сериозно да качвам маслото аз, но той ми се стросна.
- Ти нали обеща да слушаш? – и ме погледна строго, а аз се сепнах от тона му и подчинително кимнах - И ме помоли за помощ? – и аз отново почти автоматично кимнах втори път - Ако все още държиш на молбата за помощ…? Мълчи и слушай! После направи каквото ти казвам! Няма да те режа. Няма да те карам да пиеш нищо. С две думи може и да не ти помогна, но няма да ти навредя. Така че успокой топката – почти ми нареди той с повелителен тон, който до сега не бях чувал от неговата уста.
- Добре няма повече да говоря. Слушам те Дизел.
- Казах ти имаш проблем в гърлото. То е енергийно свързано с коленете. Тази енергийна връзка не минава през физическото тяло. Минава по едни пътища, които не са в нашия видим и осезаем свят. За това и лекарите не откриват нищо като сносна медицинска причина в коленете ти. И няма и да открият. Измислят всевъзможни неща за да скрият липсата на причина и неудобството че не могат да я открият. Само ще те режат, ще ти правят пункции и какво ли не. Но няма да ти помогнат. Нещата след време пак ще се влошават.
- А кой може да ми помогне? Ти ли? Ако можеш давай! Само кажи колко ще ми струва. Че не ми е в стила някой да прави нещо ей така за мен. Пък щом можеш помагай.
- Няма аз да ти помагам. Казах ти, че това твоето е фасулска работа. Не се занимавам с дреболии. Аз помагам само на хора и в случаи, когато те сами не са в състояние да го сторят. А при тебе случая е лек. Ти сам ще си помогнеш. Стига да искаш и да си упорит.
- Стига бе Дизел! Ти сега съвсем ме хвърли в музиката! Как така сам ще си помагам? Аз ако знаех как…? Ехее… ако можех…! Досега сто пъти да съм си помогнал!
- Там ти е проблема. В невежеството. Не си знаел - не си го направил. Така! Стига джавка! Слушаш ли ме сега, или ще спориш с мен?
- Слушам те!
- Искам всеки ден сутрин и вечер да правиш следното. С дясната ръка се хващаш за гърлото все едно се душиш – и ми поставя ръката на гърлото за да ми покаже точно как - Лявата ръка си я слагаш на едното коляно така, че дланта ти да го обгърне. И държиш така двете си ръце петнайсет минути. После слагаш лявата ръка на другото коляно и стоиш така още петнайсет минути. След това се хващаш с лявата ръка за гърлото и повтаряш същия захват за коленете, само че с дясната ръка. Значи ще ти се събере процедура от един час. И това го правиш сутрин и вечер тридесет и три дена по ред. През ден - но без да пропускаш.
- Добре! Ще го направя. Други условия има ли?
- Да! Да не си употребил алкохол, наркотици или цигари час преди и след процедурата. И по време на процедурата да си много спокоен и да си мислиш само хубави и красиви неща.
- Какви хубави и красиви неща да си мисля? За тебе ли? Или за Волен Сидеров?
- Може и за мене. Но най-добре е да си мислиш как ще оздравееш.
- И само това ли?
- Да. Само това. Но не си мисли че е лесно. Като започнеш да го правиш ще разбереш! Пък ако ти се вижда дълго и безсмислено… Иди на специалист уши, нос, гърло и се прегледай. Най-вероятно ще ти открият или трета сливица или някакъв непонятен за тях страничен израстък. Ако всичкото това, което ти казах не ти се прави, или не подейства, ще отидеш да ти махнат израстъка. Може и по този мързеливия начин да се оправят тези твоите златни колене, ритнитопковец такъв.
- Стига де Дизел наистина ли? – погледнах го с недоверие аз.
- За мен е наистина. За теб знам, че сега не е. Но ако си послушен и упорит… И за теб ще стане истина. И то много красива истина. Но пак повтарям! Докато си правиш сеансите трябва да си много, много спокоен! И да имаш много добра вътрешна хармония. Иначе нищо няма да се получи.
- Добре! Ще видя как точно ще постъпя. Сега за това, което направи като преглед и за напътствията нещо дължа ли ти? – нарочно попитах аз защото от жена му знаех, че той в момента разчита на постъпления само от тази си дейност.
- Да – определено ми дължиш нещо! Няма безплатен обяд в природата.
- Колко?
- Дължиш ми три железни монети. А и едно безалкохолно. Ама ако може да не е газирано.
- Стига бе Дизел! Поднасяш ли ме? Един преглед при лекар е трийсетак, бе пич? Аз вземам по петдесетак на сеанс. За какви три монети ми говориш ти…? – възроптах съвсем откровено.
- Не! Не те поднасям. И другото - аз не съм лекар! За сега е това. Дължиш ми това, което ти казах. Пък ако се оправиш можеш да ми дадеш, подариш или възмездиш каквото си решиш. Щото си ми приятел. Иначе ехеее… - усмихна ми се той и размаха ръка във въздуха.
- Много ти благодаря! – и слагам на масата един железни лева, едно петдесет и едно двадесет стотинки, които се мотаят в монетника на портмонето ми – Извинявай, но това в момента са ми най-едрите монети.
- Няма нищо. Не се извинявай. Колкото толкова. Но на земята ги пусни Бензин!
- На земята ли? Защо пък на земята? – но като го виждам как ми се усмихва загадъчно се съгласявам и ги хвърлям.
- Не вземам пари от маса и от ръка.
- Добре, добре. Няма да се занимавам повече със странностите ти. Ти само помогни! Ако това, което ми каза да правя подейства… И си оправя коленцата… Охооо… нали се сещаш каква почерпка ще падне?
- Сещам се. И няма да ти откажа. На никой пациент не съм отказал когато ми дава нещо или ме черпи. Защото много от тях не ми казват дори благодаря. Казват, че то това било Божа работа. Или те се били оправили от самосебе си. За това и имам конфликт в къщи, я. Щото се ангажирам много време. Пък на среща според жена ми не получавам толкова, че да се издържам. Ма то това не е бизнес. Духовна практика е. Ти сега върви! Забелязах, че от десет минути се в часовника си поглеждаш. Айде пък като се видим следващия път ще разбера колко сериозно си се отнесъл към задачката – и ми се усмихна с типичното за него съчувствено помръдване на веждите нагоре надолу.
И пак както и в предните пъти докато пътувам към София. Звъня на жена му, за да и се отчета, как е минал разговора. Тя ми потвърди – това, което и той ми говори. За въпросната жена - за триенето отстрани на краката ми е мисълта. Каза ми как всичко е абсолютна истина. Вече се чудех какво да си мисля. Той говореше неща, които другите хора потвърждаваха. Но и неща, които не бяха за вярване.
Мамка му и Дизел как само ми запали любопитството с тези негови измишльотини, обещания и инструкции!
Без да съм наясно защо - реших да не споделям с никой за личния ми експеримент около моите колене. Както и за предписаните от него процедури също не казах. Нито в къщи, нито на жена му. Ей така си ми хрумна. Защо пък това да не си е едно мое лично проучване. Ей така за моя си сметка. Ей така – форма на дискретен и себеотрицателен приятелски жест към Дизела.
Прибрах се в София. След няколко дни отидох на преглед. За мое най-голямо учудване според специалиста - уши нос гърло се оказа, как наистина, имам прорастък – някакъв. Както неопределително се изказа лекаря. Не бил точно цяла трета сливица. Но някакво, нещо - подобно си било на сливица.
Ааа… и още някъде под него имало два полипа. На прорастъка му било още рано да бъде махан. Щото нямал нужния размер. И нямало как технологично да бъде прихванат. Но полипите можело да се отстранят – и то веднага. Поискаха петстотин лева за операцията. За следболнично лечение още толкова. Парите ги искали защото местонахождението на тез прилепунчета се оказвало много близо до гласните струни. Операцията се водела рискова. А здравната каса не покривала точно такъв тип сложни интервенции. И още няколко подобни дрън, дрън, пътеко-клинични аргумента ми изтъкна.
Много ме хвана яд. Не мога да разбера защо всички хирурзи имат такъв невероятен касапски хъс към хората. Пък за мен специално да не ви говоря… Мярнат ли ме в кабинетите си… Ужас! На момента развиват някакви поведенчески реакции чужди и непонятни дори за моите психологически познания. Честно ви казвам! Особено пък след като ми се разболяха коленете. Още до като се появя и те веднага биват обхванати от болезнени професионални амбиции. Връхлитат ви казвам отгоре ми с еректирали скалпели в ръка… едва ли не в замъглено от хирургическа нирвана съзнание. Вече си мисля… може ли пък аз с нещо да им давам повод за това, а? Дали пък нямам някакъв поведенчески дефект? Иии… да ги предизвиквам с нещо?! Или просто те си имат професионалното обременяване проявяващо се като клъцни-срежи деформация?! Знам ли? Всичко може да е! Но нали казах вече… От както стана това с коленете ми… Отида ли на лекар - веднага започвам да се чувствам като сочна пържола алангле. И то не каква да е. Ами такава сервирана на някой от гладните братчета на Гаврош, на което вместо вилица и нож по грешка са му дали скалпел и пинцети.
Пък аз си мисля, че съм само на четиридесет и две. Иии... още ми е много рано да се подлагам на каквито и да е било дисекционно-транжировачни мероприятия. И за сега здраво им се опъвам. За това и окончателно си реших:
„Преди да отдам драгоценната си плът в ръцете на иначе виртуозните клъцни-срежи специалисти е редно да пробвам това, което ми препоръча Дизела! Щото е безкръвно! Безболезнено! Безрисково! И безплатно!” – край на решението.
То решението лесна работа. Само дето не винаги става това, което човек си реши. Започвах го точно три пъти. Но то нали не трябва да се пие преди и след това. И не трябва да се пуши. Пък при мен все нещо се случваше. Или съм на някакъв повод. Или на събиране иии… все нарушавах условията за изпълнение поставени ми от Диззела. Първите два пъти издържах по няколко дена. Третия се закучих и стигнах до седмица и половина - почти. Ма то като се прави през ден. Отиде къде месец – кажи, речи. Но пак се провалих. И ако съм честен най-трудно ми беше през тези два часа на деня да мисля за хубави неща. Или най-малко да не си мисля за лоши. Трудна работа! Все някоя картина от простотиите в работа ти излиза в акъла. Все някой ме търси спешно по мобилния - пак за глупост някаква разбира се. Все някой от къщните му хрумва да сподели с мен това или онова. Наистина трудна работа!
Еее… хайде! Може би нещата не бяха съвсем на нула. При нормално ходене имах някакво минимално облекчение. Нооо може и да съм си въобразил. Защото много ми се искаше да се оправя по този лек начин. В този период ходих и да ритам. Там разбрах, как при бягането нямаше абсолютно никаква промяна. Имах си болка в коленете. И туй то. Явно не могат нещата да се оправят по бързата процедура, както на мен ми се искаше. Да се пипна няколко пъти тук, таме и готово. Не ставаше! Поне така както го правех към този момент не ми се получаваше! Определено! И така общо взето след нулевия резултат от опитите ми вярата ми в нетрадиционните, алтернативни методи на моя приятел бе разколебана. По тази причина и доста свалих рейтинга на достоверността изобщо за това което разказваше Дизела за себе си.
Междувременно си говорихме няколко пъти с жената му. Тя с неудовлетворение ми сподели - при него също нямало никаква промяна от терапията и разговорите му с мен. Мене си се прежалих. Но другото бе по-лошо. Явно приказките, които той говореше бяха повече фантасмагория и самовнушение от колкото истина. Но каквото и да бе - трябваше да продължа. В края на краищата нали той се нуждаеше от истинската помощ. А това моето… то си беше личен експеримент със самия мене си.
Мамка му и Дизел как само ме пързулна с тез неговите омайни приказки!
Затова реших, как е редно да наблегна сериозно на поставената ми от съпругата му задача. При следващата ни среща се зарекох да следвам поведенчески курс за максимално доближаване до него. И като начин на мислене. И като начин реакции. Искаше ми се той да бъде въодушевен от интереса ми към заниманията му. Да ми повярва в това, как съм му съпричастен. А отпусне ли се, да направя опит в убеждаване на това той да преразгледа житейската си философия. И ако може да промени това, онова в посоката желана от жена му.
Срещнахме се. Излъгах го, че имам професионален повод – добра неочаквана премия. И как искам да го почерпя щедро. Подхванахме я - почерпката имам в предвид. Както си му е реда. Аперитив, салатка, основно. За него вино. За мен бира. Купона е в разгара си. Приказваме си за какво ли не. От тема на тема неусетно кръстосваме мнения в принципна полемика отново около метода Ин витро. Той остро критикува някой от медицинските способи.
Аз съответно му играя опозиция. Първо наливам масло в огъня на дебата. После вино в чашата му. Обвинявам го в консерватизъм. Едва ли не го сравнявам с тесногръд чепат прът в колелата на авангардната медицина. И пак му наливам от виното.
Едно от тайните ми оръжия. Да изкарам пациента от логическо равновесие и да го провокирам да говори откровено за себе си. Дизела въпреки спокойната си иначе натура след третата чаша припалва моторетката. По тази причина и спора се разгорещява:
- Не бе Бензи…не съм твърдо срещу Ин витрото. Не ме разбра правилно. Ти си този, който абсолютизира нещата в черно и бяло. Аз възразявам само срещу начина и критериите, по които се определят нуждаещите се от метода. Възразявам само и срещу начина, по който се представя пред хората. А не срещу самия метод като метод. И наистина повярвай ми – той съвсем не е безвреден. Крие не малки рискове. А тези, които го предлагат, те подвеждат хората. Ако жената е в крайна нужда или невъзможност да забременее - О’кей! Няма проблем! Но иначеее… извинявай другото не никак хуманно… иии…
- Че то кой ги подвежда – прекъсвам го аз - До колкото знам жените или по-скоро въпросните двойки констатирали, че не могат да имат деца сами подават молби за това.
- Подават молби защото им казват: „Причината за безплодието е неустановена!” Точка! Иии още…: „Нямате друг шанс!” Точка! Което определено не е вярно. В много от случаите, ако към самият момент на прегледа някой хора не могат да имат деца… - задъхва се от възбуда той - е много далеч от истината, че изобщо няма да могат да имат такива. Точно както бе казано и на моята пациентка. А това вече си е чисто подвеждане. Защо никой от преглеждащите я лекарите не си зададе въпроса, каква е причината за запушване на тръбите й? И защо не й препоръчаха първо някаква процедура за отпушване… ? Амиии… направо давай юруш на Ин витрото.
- Еее чакай сега…То това си е само един частен случай. Не е системна практика. Обикновените лекари, как да знаят, какво е имало вътре, или по скоро някъде из необятното на твоята пациентка?
- Вярно че е частен случай. Но е и много конкретно показателен случай. Онази гадина, която извадих от жената е точно като кукувичо пиле в гнездото на скорец. Тази мръсна гад винаги щеше да се опитва да избутва и абортира всеки захванал се човешки плод. И това си е съвсем разбираемо. Тук вече няма значение как е заченат плода. Или как е поставен в зоната на матката – изкуствено или по природо установения начин. Същност от типа на онзи енергиен паразит винаги ще защитава територията си. А ако не успее да изхвърли човешкия зародиш, ще му отнема перманентно нетермичната температура. Така ще го постави в екстремни условия на енергиен дефицит. После такова дете дори по някакъв начин да се роди, то няма как да бъде здраво и нормално. После защо детето ми страдало от будна кома, или рядко заболяване едно на милион. Ами за това има толкова необяснимо болни деца. Това защо не се разбира?
- Е Дизел… може и така да е. Вече те попитах докторите от къде да знаят какво е имало в жената? Нали самия ти казваш: „Ние сме единици, които виждаме нещата по този начин” Ти сам си го признаваш? Тя твоята дарба не се раздава по университетите. Нали така? Пък явно тези проблеми напоследък… поне като те слушам… те са взели да се явяват повечко. Дори честичко. Как лекарите, които нямат твоята сензитивност да се сетят за това, което нито знаят, нито могат да виждат? Как? Пък колкото до Ин витрото… И друго има. Може пък и някакви нагласи да има в обществото, за това Ин витро. Нещо като модна тенденция. Ти как мислиш?
- Знам ли Бензин? – замисли се Дизела - Може би си прав до някъде за лекарите… Но на мен все ми се струва, че те все пак трябва да имат някакъв макар и минимален усет към човешките тела. А за сензитивността съм съгласен с теб. Но и с другото съм съгласен. Има такива едни нагласи. Не знам защо толкова жените буквално луднаха по това да си правят Ин витро… - разпалва се отново той и ми прави впечатление как почти на екс изпива вече втора чаша вино - Чудно ми е и на мен. След като са си решили да забременеят… Иии… ако два три пъти не стане… Иии… хайде веднага тичат на Ин витрото. Тук вече ти като човек занимаващ се със социология и психология… можеш да поумваш на глас. Нооо… ако ще умуваш на глас… и друго ми е много интересно! Опитай се да обясниш като професионалист, защо толкова много жени не искат да раждат нормално? Защо толкова много са врътнали да го правят по оперативен път? Това май пак е по твоите науки, нали така?
- Ееее аз така… То ми е трудно…! Тооо… от веднъж!. Трябва да поумувам! Я кажи си първо ти мнението. Аз да имам време да си събера някоя и друга мисъл – взех да бия отбой защото той отново ме хвана неподготвен.
- Моето скромно мнение… е както твоето - чиста проба модна психоза е. Но ти ми кажи по-скоро, кое поражда тази психоза? Че е мода вече стана ясно. Пък и вие социолозите нали сте по многото приказки...
- Какво да кажа я? Каква ли може да е причината за една такава женска модна Ин витро психоза?- и се замислих, как при моята неподготвеност към момента, ще ми се наложи да импровизирам и да изсипя сума ти лукомджийски глупости - Виж Дизел… Причината за модата… причината за модата…
- Да бе това питам! – прекъсна ме той и пак си отпива от чашата която аз непрестанно доливам - Къде е причината за модната психоза? В самата модна привлекателност на мероприятието? Или в това, че жените следвайки някакви изкривени импулси на женското в себе си се отдават на това модно безразсъдно…? – завърши си той сложния въпрос
А на мен ми се стори как виждам отговора в самия му въпрос. Веднага ми хрумва, как професионално да извъртя нещата. И съответно поемам инициативата в диалога и професионално вземам думата:
- Не съм човек с ултра патриархални възгледи. Но напоследък ми се струва, как има нещо смущаващо в съвременния социум около тези въпроси. И една от причините за всичко това ееее … че еманципацията в известна степен се преекспонира като понятие. В последно време много жени занимаващи се с бизнес или имащи делови длъжности в сериозни фирми придобиват солидна икономическа независимост. На първо четене в това няма лошо. На второ чете в равноправието между жените и мъжете на пазара на труда също няма нищо лошо. Но може би опиянени от тичането по кариери, печалби и маркетингови дела тези иначе красиви представителки на женския пол позагубиха и то доста много от чара на нежното-женското. Загубиха още и от топлото, майчинското у себе си - и докато говоря усещам, как се увличам в някакво тъпо празнословие и то в страни от темата, но продължавам - Преди в женските искания към мъжкия пол е имало, някакви макар и отвлечени романтични елементи. Или желанието е било функция на нежната емоционална женственост… Ееее… Вярно! От време на времееее… у някой жени се са се появявали и фиксирани, и абсолютно конкретизирани моментни желания за мъжка ласка. Но редките изблици на такива точни желания винаги са се водили по мое време имам в предвид… – но като видях Дизела да се подсмихва се поправих – добре де… добре! Не само по мое време - по наше време се водеха като префърцунени и трудно осъществими женски капризи…. Днес обаче подобен род абсолютни конкретики в женските желания се превърнаха в нещо като мания-самоцел – и решавайки да си поема въздух го виждам как мазно ми се подсмихва.
Пресягам се да си отпия от бирата, а той се възползва от словесната пауза на празнодумния ми порой от недодялани мисли и подхваща да ме майтапи:
- Ехааа…! Абсолютни конкретики, отвлечени романтични елементи…! Ехаа…! Шашна ме бе мой човек! Изсипа от горе ми някакво гладко професионално словоизлияние… Не е истина… Александър Райчев го прати направо в пенсия бе мой човек. Давай, давай! Много ти приляга това. Признавам. Правиш го точно като онези напудрените социолози по телевизията. Я дай нататък! – Подканва ме Дизела допива си чашата и в миг физиономията сякаш се сменя а той започва да театралничи - Продължете си академичната лекцийка мистър Бензин! Само папионката ти липсва на тези лустросани изречения Дизел… Иии…. Направо си готов за националния ефир.
- Че колко му е да си взема една папионка под наем и да го кажа в ефир това! – изпъчвам се, прокашляйки се авторитетно в опит да вляза в неочаквано появилото му се чувство за хумор.
- Ми да! Колко му е! – изправя се изненадващо до масата Дизела, после ме посочва с ръка на всички в заведението и с преправен глас изпълнен с патос обява високо - Уважаеми зрители за мен е чест да ви представя Професор докторът на географо-психологическите науки и Доктор хонорис кауза на университета по футбол на малки вратички в Подуене, господииин… Бензин Зализанов Папионков. Днес той ще ви изнесе лекция на тема – спира се имитирайки смутеност, обърща се към мен съвсем сериозно и пита – Извинявайте господин Папионков на каква тема беше лекцията Ви? – и съвсем сериозно зачаква, а аз усетих как сервитьорката стояща на бара ме гледа и се усмихва съжалително.
- Дизел какво ти стана бе мой човек? – не на шега се смутих аз - Сядай долу! Какви ги плещиш? – и го задърпах за ръкава да седене, а той не сяда ами си говори.
Правих се аз на сърдит, но го оставих да си стои прав и да си говори. Но вътрешно ми стана много хубаво. И най-неочаквано за мен притеснителната му реакцията сякаш катапултира и двама ни в миналото. Чак имам чувството как излетях от стола. Иии… летя си аз летя из предишните времена и си мисля: „Това вече си беше Дизела. Винаги готов за някаква подобна провокация. Или по-скоро за провокираща излагация. Получи се точно това което желаех - непринудена приятелска обстановка.” Ами нали това си го бях планирал – сближаване с него. Ето ти Бензин сега сближаване!
И ми се прииска и Метана да беше тук. Такъв смях щеше да падне. Ние тримата като се съберяхме си организирахме такива фиести. Кълвяхме се един друг. Е без разбира се да си вадим очите. Мерехме си ония работи като всеки се опитваше да изкара някой от другите двама по-тъп от него самия. А останалите от компанията умираха от смях. Но в този момент разбрах колко съм остарял. Щом се притесних че се излагаме… значи не само Дизела бе станал много сериозен, ами и аз се бях променил.
Вярно той и преди си беше шантав от към идеи. С неговите си оригинални хрумки почти всеки път ни провокираше нас двамцата с Метана. И ние нали бяхме от неговата шантава кръвна група… Само чакахме да ни подаде топката иии… подхващахме да правим щуротии. Но пък извън щуростите винаги е бил по-умерен в пиенето. Винаги се е пазил да не се напие. А днес - точно обратното. Това в мен породи някакви съмнения. Искаше да си се напие човека и това си е. Или му се искаше просто да се отпусне и в момента само това бе начина? Знам ли? Но едно старо приятелско усещането дълбоко в мен ми подсказваше, как душата му или празнува, или скърби за нещо. Но за какво?
И така докато си разсъждавам по темата дочувам как нивото в децибелите на гласът му достигат степените на неприличност. Това ме изтръгва от носталгично аналитичните ми мисли. Искам не искам ситуацията връща вниманието ми около случващото се в днешната реалност - тук на масата. И приземявайки се в сегашното време чувам последните му думи:
- Ах даа… Извинете ме за разсеяността уважаеми зрители и вие присъстващи в студиото! – обръща се отново Дизела и то много артистично към съседните маси - Лекцията на Доктора ще бъде на тема Ин витро маниите като порочност на еманципираното ни съвремие - и пак ме сочи с отворена длан.
- Добре, добре! Сядай сега тука – подканих го аз, виждайки почти празната му каничка от вино – Начеса ли си сега конферансие крастите?
- Начесах ги! – присяда той до мен - Ееех… защо и Метана не беше сега тук, а Бензин? – поглежда ме той с някаква носталгия в очите и продължава вече с по-спокоен тон – И какво казваше преди малко за мераклийските мании на париимащите бизнес дами ? – пита той, а мен нещо ме стрелва в мозъка:
„Гледай го ти пустия му Дизел как ми прочете мислите!” И после, сещайки се за темата, която обяви се замислям: „А може ли пък там да му е проблема, а? В жените! Или с жените! Ами ако примерно му е аварирал самолета. И не може вече да го вдига както преди? И за това да е навлязъл в тези си свои лечителски измишльотини.” И после сам си отговарям: „Нищо чудно. В това трудно време… Нас мъжете стресовете не рядко там ни бият. В повдигачаите на самолета”
Значи това е вариант! Което ще рече, как сега е момента да нападна жените по принцип. После ще направя опит да разплета кълбото на фантазиите му. А накрая - декларирайки съпричастност ще му дам възможност за споделяне на проблема. Ако има такъв. Накрая му откривам аналитичен път за връщане към реалността и готово.
Тази тактическа схема ми допадна. Решавам да я приложа. А за какво да оплюя жените…? Там нямам проблем. Примери и случки от частната ми психологическа практиката свързани с темата която дебатираме - колкото си искаш. За това без да губя нито миг се разливам обилно в язвителни нападки към по-красивите човешки създания на планетата:

- Господин водещ може ли да започвам с темата която обявихте току що? – питам аз сериозно
- Разбира се господин Папионков – микрофона е ваш! - увива ножа си в една салфетка и ми го подава като микрофон.
- Та думата ми Дизел беше как Ин витрото се явява самоцелна мания при съвременните жени в следствие на други едни залитания. Тези залитания са мании за някаква точна конкретност. И то преследвана с болезнен езоитски хъс. Дори при по - комплексираните представителки от това новоизлюпено женско поколение достига до нива на отявлена спортна злост. Тези жени се отричат дори от чара на спонтанността в една връзка. А това по принцип е в разрез с една изконна женска вътрешна нагласа. Особено типична за по-чувствените представителки на нежния пол. Учудващо е как с лекота те се отричат от тръпката на изненадата. Този нов тип делови жени искат всичко да им е по мяра! Да им е по план! Да им е по кеф! Да им е и по часовник. И ако не се получи… Олелеее… Ако не им се получи… Тогавааа…Такива идват при мен в часовете ми за свободен прием. И току ми хленчат. „Господине, не знам какво ми става но от пет месеца не ми е идвало? Господине защо така от година вече когато съм с мъж нямам оргазъм. Получавам го само с вибратора си. И то само на двайсет и трета и на тридесет и осма програма.” И точно от тези уж истински жени непрекъснато чувам революционното откритие, как днешните мъже не ги бивало в чукането. Пък после ми се сервира: „Докторе ендокринолозите ми казваха, че хормоните ми са в относителна норма. Пък защо така не ми е комфортно като го правя с мъже.” Или признания от типа: „ Докторе имам един човек, с който сме решили да имаме дете! Но не ни се получава. Защо?! Другите лекари твърдят как всичкото това е от стреса. Препоръчаха Ви като много добър психолог! Вие къде виждате да имам проблем?” А то проблема не е само в ангажираността им. Нито само в манията им за точност и непогрешимост. Има и друго. Някой от тях пазят някакви умопомрачителни диети, за да изглеждат добре. Или поради пренапрежения и глад изпадат в нервни кризи. Послеее… после се тъпчат с хапчета на щастието. От онези розовите. И най-интересното е че си въобразяват как цвета на дражето веднага и завинаги ще пребоядиса и света около тях в розово. Мъжът-мечта и той веднага след хапчето ще се появи с Бентли цвят бордо. А бебето… то пък ще се захване точно… Ама много Точно Еди кога си!
- Е защо пък: „Много точно еди кога си? – питата Дизела непринудено, гледайки с досада празната си чаша.
- Е как защо? Защото така иска блондито. Имах и такъв случай. Идва една русокоска и ме кара да я хипнотизирам. Искала да прихване: „Точно Еди кога си”. Било наложително детето да е на осем месеца, когато на въпросната бизнес дама и се налагало да присъства на мостреното изложение в Йоханесбург. Защото тази среща в ЮАР била смисъла на живота й. Пък бебето тооо… Бебето го искал мъжът й, който всъщност плащал визитата й там. И се разбрали първо тя да роди. Пък после да ходи където си иска. Та въпросната идва да я хипнотизирам за да забременее „Точно Еди кога си”. Била го чела това в интернет. Някой си от някакъв си форума твърдял, че жена му така забременяла. Планово! И много точно - чрез хипноза – отпивам глътка бира и виждам доволната усмивка на лицето на Дизела, разбирам как може би съм на прав път и си продължавам бръщолевеното - А то разбира се не се получава така. А и онази същата ми твърди как мъжа й я таковал неправилно. Защото в много от случаите било извън графика й за това. Така й била казала онази която й правила персоналния любовен и сексуалне хороскоп. Луда работа ти казвам Дизел. И аз какво да им кажа на тези… Че с вибратор и хипноза бебе не се прави. Или да я излъжа и аз, че ако си купи вибратор с повече от осемдесет и осем програми все някоя от новите програми може и бебе да и постави в корема.
- Да бе Бензин те нали старите хора знаеш какво казват: „Божа работа! Цвете да боднеш… И то там където трябва! И то така както трябва! Че не знаеш, ще се хване ли, или ще повехне…” Пък какво ли остава за човешки живот. Ама ти и ти като твоите пациентки много разточи нещата. Кажи направо! Сега масово жените са врътнали на варианта - Мъж го искам! Сега го искам! Така го искам! Пък колкото до чукането… Там съм убеден в едно - истинските мъже дори в днешно време не са изгубили достойнството си. По-скоро истинските мъже по интуиция се крият точно от тези психясалите вибраторни жени. Дето искат да заченат все едно са си взели час за педикюр. То тези порода жени, както гледат на мъжете и на удоволствията, така гледат и на другото…
- На кое другото?
- Ами на децата! И там са на капризацията: Бебе го искам! Сега го искам! Така го искам! Тъй то! Ами ясно си е и без да си психоаналитик – пое си дълбоко въздух той, но отново взе да повишава тон - Няма как един нормален мъж да има осемдесет и осем режима като опции на оная си работа. Ето това май никоя от твоите дето са на розови хапчета не могат да го разберат. И няма как главичката му да може да свети в розово, зелено или неоноово само щото на въпросното хапчепиещо блонди грима за тази вечер й е такъв.
- По тихо бе Дизел – направих му забележка аз, но един дизел като набере обороти иди го спри.
Беше си загрял човека в темата и все едно, че нищо не бях му казал. Днес направо нямаше нищо общо с онзи спокоен уравновесен човек от предните срещи. И въпреки молбите ми си продължи разпалено на висок тон:
- Е няма как мъжкия ни онуй, да има разни трепкащи израстъци тук-таме. Дето хем да е й е вътре, хем пък да й пърха от вън дразнейки й коженото клюнче. Е няма как това да стане – и започна да прави разни еротични комбинации с пръстите на двете си ръце - Какво да сторим сега ние мъжете, че на жените Природата им е дала като потенциал да бъдат еротични двуцевки. Пък ние видите ли сме въоръжени само с едно гладко дуло. Ами сигур Природата е имала нещо предвид! Бензин защо се смееш сега? – пита ме той на същия висок глас, виждайки ме как се превивам от смях на стола си.
- По тихо бе друже! – смъмрих го през смеха си аз – Много силно говориш. И то все работи дето са само за къщни или теферич сбирки. Отдавна не бях те чувал да декламираш глупости на висок глас. Говори си ги нашите работи, както си ги говорехме преди. Ама малко по тихо бе Дизел! Отдавна си ни личи, че вече не сме тинейджъри – и погалвайки се по лицето продължавам да не мога да се сдържа и се смея на глас на откровението му.
- Извинявай! Може и от твоята почерпка да ми е мутирал гласа! – оправда се той, намигва ми той и се погалва по зачервените бузи, но си продължава в същия превъзбуден тон, обръщайки се към минаващият на близо келнер – Ето вече ставам сериозен! Нали келнер! Вече съм сериозен! Ааа… келнер! Ще ми донесеш ли още една каничка от същото винце? – после се обръща отново към мен и пак повтаря – Само още една каничка Бензин?! Нали може?! Нали няма да ти натоваря много сметката? Иии… вече ставам супер сериозен! Обещавам! Ето на! Ставам сериозен! - и насила с две ръце си събира усмивката.
После неочаквано и без да съм го провокирал с нищо сам превключва на друга тема. Как жените от чист гевезелък не искат да раждат по нормален начин. И отново на смущаващо висок тон ми обяснява:
- Е да ма извиняват твоите клекнлаопикащите пациенатки, но със същия успех, с който те казват, че напоследък много рядко се срещали истински мъже, аз пък мога да твърдя обратното... Същото е положението и с дефицита откъм истинските жени. Те като са толкова истински жени - защо не раждат като такива? А? Защо мрънкат, че ги боляло и искат операции с пълна упойка. Ако жените искат да има истински мъже, а не лигльовци… трябва и те да раждат като истински жени. А не като лигили чрез операция. И то не, че им се налага операция по медицински причини. Ами само защото щяло да ги боли. Ай стига бе! Нали така? – и ме поглежда чакащ моята реакция.
- Еее… ами да! Така си е! – реших да го подкрепя аз с цел да потуша малко възбудата му – То е ясно, че лиглите няма как да раждат спартанци, космонавти или рицари. Ще раждат все лигльовци. Тук съм единодушен с теб. От къде да дойде тоз мъж? От космоса ли? Ами нали ако го е родила лигла като тях… Да де това вече го казахме… - хванах се аз че взех да се повтарям и поглеждам към събеседника си.
- Не бе Безнзин. Онзи красив бодряга… Мощния тъпкач с набабуркания такова ще дойде от някой турски сериал. Абсолютно си прав! – приема подкрепата ми той, а аз решавам докато дойде виното да му задам страничен въпрос.
Но той ме изпреварва и типично за подпийнал човек, отново безповодно рязко сменя темата на разговора:
- Виж то за мераците на жените относно мъжете работата е ясна – но като ме вижда, че му правя знаци с ръка, пак слага показалеца на устата и след поредното шумно Шшшт, което казва сам на себе си продължава - Разбрах! По-тихо ще говоря – и започва едва ли не да шепне - Това което ме дразни обаче в онези алчници от програмите Ин витро е че не казват колко големи рискове крие това мероприятие.
- Стига бе Дизел! Стига си го повтарял това за рисковете! Преувеличаваш. Ти май много си се джъзнал на тази тема – спрях да се смея и го погледнах сериозно - Ако пък е толкова опасно… нали няма да го правят. Какво толкова си се уплашил от тези епруветки. Цръцват там в стъкленичката някоя и друга женска мъзга. След това пускат вътре при нея малко от нашите бели попови лъчжики и готово. После на въпросната жена и наместват получилата се малинка някъде в дъното на пепетутката. И пак готово. Аз поне така си го представям. Какво толкова опасно има?
- Ти така си го представяш ти. Ама то не е точно така. И си има опасности. Защо никой не казва, че при Ин витро риска от извън маточно забременяване е огромен? А всяко извън маточно забременяване в много от случаите е смъртоносно за жената. Това никой не го казва. И не е толкова лесна работата с цръцването, ама да не се отнасяме пак в страни от темата.
- Е това не го знаех, че метода крие опасности. Май не ми стигна времето да прочета за патологиите – взех да се почесвам аз, а той продължи все така възбудено.
- Бензин освен самите патологии има и друго. Никъде нито се казва, нито се обсъжда, как един организъм генетично пригоден да износва най-много близнаци след Ин витрото се справя с три, четири или пет плода. Плодчетата съответно ги нашляпват по много, за да са сигурни докторите, че все някой ще се хване. Жената обаче не е хамстер, свиня или кучка за разплод. Тя има само две цици. Толкова и е дала майката природа. И ако питаш мен това си е живо изнасилване на женското тяло. Само една душевна мазохистка искаща по езоитски да се размножи може да се подложи на такова нещо. Това според мен не е чист, човешки майчин импулс. Ами другото... Ръсваш се няколко бона и чакаш една рожба. Ама като дойдат три или четири… а? Как в тези времена се гледат едновременно тройка или четворка бебета. Това също се премълчава. И другото! Като са повече от два плода никак… ама никак не рядко бебета идват на бял свят с определена доза малоформации. Щото излизат едни бебетааа… То не ти е работа. Всяко едно с размерите на зле угоен бройлер. Ето това ме дразни много в превъзнасянията по тези програми. Щото набирането на хора за Ин витрото по-скоро прилича на Телешоп реклами за наивници, отколкото на някаква обективна и благородна инициатива помагаща на човечеството. Поне така както е замислена предполагам в началото от откривателя й.
Сервитьора носи втората каничка вино. Аз съм на петдесет ракия и бира и половина. Но Дизела е на сто ракия и вече на половин литър червено вино. Иска ми се наистина малко да поуспокоим топката. И му предлагам.
- Дизел искаш ли както в доброто старо време да си дадем малко почивка с по едно здраво кафе? Не ми се иска да се нахвръгаме като простаци и да размажем хубавата приказка, която се получи?
- Може. Съгласен съм. Май много ми набъбна езика. И все едни ги плещя… Половин час ще я караме само на кафе и вода. Ама след кафето нали няма да си тръгваме веднага? – ни в клин ни в ръкав ме пита Дизела.
- Няма! После нали имаш и каничка вино да пиеш
- Прието! Само че ако може на мен да е черен чай, а не кафе! – и бута на страни каничката с виното.
- Добре - съгласявам се аз и поръчвам чай и кафе
Поръчката идва почти веднага. Двамата отпиваме от ободряващата течност и вече много по-спокойно си продължаваме раздумката. Той обстойно ми обяснява как не било едно и също бебето да се роди по естествен начин и чрез операция. И как естественото раждане се явявало някакъв си първично заклителен стрес предпазващ детето от заболявания, повдигайки му имунната система. Та дори факта кога е отрязана пъпната връв имало значение. Било много по-добре първо майката да прегърне рожбата си. И чак след няколко минутки да му се отреже връвта. Споменава ми още няколко такива подробности като силата на кърмата. И безценната информация, която бебето получавало чрез нея по време на кърмене. И все такива от сорта. Но времето много напредва и не успяваме да си довършим Ин витро темата до край. Поне според Дизела имало още какво да ми казва. Втората каничка така и не му позволявам да я изпие. Наливам му я в празната бутилка от минерална вода и го завеждам до тях.
Мамка му и Дизел как се насмука само и как заради това жена му ме смъмра, че съм го напил. Мамка му и Дизел как пак я докара аз да съм виновен вместо него!
След тази толкова емоционална среща се видяхме още няколко пъти, но по за малко. Говорихме си за съвсем други неща. Исках да го прослушам и на други тематики, как е с логиката. Пък и не ми се щеше да се концентрирам единствено и само върху това, което той ми разказа за онази жена. На всички срещи той отново си беше много сериозен и сдържан. Може пък тогава нещо моментно да е било!
Колкото до моя проблем с коленете, решавам да съм откровен с него. На последното ни виждане му се оплаквам, как съм започнал поръчаното. И въпреки всичко - няма никакъв ефект. Той ме разпита подробно. Как, кога и какво точно съм правил. Разказах му без да го лъжа за нищо.
Отговора му бе - не съм го правил както трябва. Допуснал съм няколко сериозни грешки. И най-важното – не съм използвал мозъка и позитивната си мисъл пълноценно в процедурата. Не можело то така да разчитам само на допира си с ръце. Нямал съм необходимата дарба за това. При мен ръцете служели в по-голямата си част за това да посочат на мозъка къде да се насочи позитивната мисъл за оздравяването.
Няма как. Съгласявам се. Но въпреки логичното му обяснение колебанието ми както за самия метод, така и за принципа на действие си остава. Същото е положението и за разказа му около случката с онази жена. По скоро не за самата случка, а за това, че точно той й е помогнал. И то по начина, по който той твърди. Но нали на психически нестабилен не се противоречи…. Поне като такъв го класифицирах тогава в кръчмата като си пийна.
Та за такива неща си мислех след поредната среща, пътувайки към София. Подреждах всичко чуто и анализирано. И от него. И от жена му. И се усмихвам. Ту на себе си! Ту на него! Ту на цялата ситуация в която бях попаднал:
„Просто лечение за умни същества?! С полагане на ръце и позитивни мисли…?! Стига бе?! Аз да не съм глупаво същество? На мен защо не ми се получава тази техника?”
И сещайки се как без никакви задръжки говореше на висок глас в кръчмата сякаш започнах да разбирам донякъде притесненията на жена му. Може пък проблема да не му е точно в жените. Може пък кризата на средната възраст по-рано да го е дамгосала. И сякаш малко по-малко самия аз също взех да се притеснявам. Как работата не е на добре при Дизела. Ама никак не е добре!