Тогава я забелязвам, че е с някакъв мъжки чадър. С вита дръжка и остър връх на края. И ми става чудно. Защото това съчетание между черния чадър и дрехите и сякаш не е в стилът й! Отива и само на шалчето-жалейка, елегантно спускащо се от врата й. Пък и за какво й е чадър? Вярно, че беше облачно! Но пък нямаше някакви сериозни признаци да вали. Но зарязвам тези си чудения и преминавам към отговора на въпроса й: -                     Ами не знам какво би казал за това Кнфуции или неговия ученик и верен дървеномислещ последовател дедо Вуций. Но аз докато бях на един курс за капитанско право от бюрото по труда... – и виждайки питащия й поглед пояснявам – От бюрото за безработни имаше курсове на една трета от цената им. Бяха за управление на шлепове по Дунав. Че там в теоретичните часове ни разясняваха, как всеки фар в света мига по специфичен и особен начин. И продължителността на светене както и интервалите на тъмното по между им било уникално. И то за всеки конкретен фар. Така капитаните на корабите било в реките океаните или моретата можели да се ориентират. Къде са в момента всъщност. Примерно ако преди това са попаднали в неблагоприятни атмосферни условия - да речем мъгла или буря. Или пък поради повреда в навигационната си апаратура са загубили ориентация. -                     Ехее браво на теб! Каза го направо с едни такива думички, все едно го четеш от инструкциите, или учебника. И така ли пишеше там? Никога и никъде фаровете не се повтарят като премигвания – пита тя и пак ми се усмихва, както на мен ми се искаше. -                     Да! Точно! Даже има подробен навигаторски  справочник, как святка всеки един фар – отговарям отново със заучените почти наизуст фрази от курса. А като поглеждам... И не знам внуших ли си нещо. Или бе от вятъра. Но някак си ми се стори, как пресекулките на нейното усмихване в момента съвпадат... или поне са в някаква си приблизителност с честотата на пресвяткването на фара от въпросния нос Галата. И докато аз й гледах в лицето тя пита: -                     Ахааа! Значи казваш фаровете и те като хората са създадени в някаква си уникална неповторимост? –  и отваряйки  ръце към небето, като човек, който се чуди над нещо голямо се завъртя около оста си. Гледам я с така разперни ръце и изведнъж ми щуква на какво ми напомня това нейното накъсано усмихване. През цялото време ми е приличало на премигването на морски фар. Сещам също, как тя не рядко ми е писала пък и на живо ми го е казвала - колко много обича морето. И как добре и действа това, да се разхожда покрай него. Току веднага ми минава щуравата фантазия, как ще каже човек, че все едно в нея се е вселил духът на някой разрушен древен фар. А може би той я кара така да се усмихва на пресекулки. Може би го прави точно с неповторимата  честотата на неговото пресвяткване.  Еее не съм компетенция дали древните фарове не са светели с помощта на обикновени огньове от дърва. И може би не точно са присветквали като днешните модерните фарове. Но то нали си казах, че това моето си бе все пак само една фантазия:  -                     А искаш ли да отидем, ама съвсем точно до него? -                     Давай – казва отново малко по-бодро тя, но още по-силно прихваща чадъра за дръжката сякаш, за да й е насгода, ако нещо се случи. -                     Ама там е тъмно – решавам да разсея притеснението й с шеговито откровение - И е малко страшно. Ами ако ми хрумне да искам да те нацелувам? -                     Аааа... Не ме е страх от нежелани целувки! Имам си оръжие срещу натрапници  -  и ми показва чадъра си, размахвайки го като рапира -  Веднага ще го използвам  - и пак ми се усмихва на прескулки. Стигаме почти до фара. Обикаля ме го от към долната част, дето е до водата. Показвам й иконата на Свети Николай Чудотворец. Тя е от към лицевата част на святкащото морско съоръжение. Погалвам огромната икона в долния ъгъл. Поглеждам назад по посока на пристанищната част. Към основата на самия фар водят едни други масивни стълби. А зоната около него е обграден от стена. Обръщам глава да й обясня от къде трябва да минем, за да стигнем точно до основата му. А тя ме гледа неразбиращо може би в смисъл: „Какво ли толкова се е вкопчил тоя пък в идеята да посетим този фар?!“ И в този момент, гледайки силуета й, излъчващ въпросителност, тя в почти цял ръст попада в контражура на светлините идващи от към града. Нямам обяснение защо! Но все едно в този момент видях самия себе си. Но не в сегашния момент. А преди известно време.  Видях се като същото силуетно отражение, само че в светлите очи на един възрастен мой комшия от Свищов. Спомените ми от онзи момент се втурнаха из мислите ми, като стадо буйни коне неволно изпуснати извън обора от млад влюбен коняр. Ама те спомените нали понякога са непослушни, като и стопаните които ги съхраняват . Че някой от тях преминаха пред очите ми за части от секундата... Беше не чак толкова отдавна. Пак я бях много окъсал с парите. Единственото по-добро от сега бе, че тогава като ми се случи онова нещо поне не бе Коледа. Но пък другото си бе повече от – страшно. И много, много неприятно На пристанището в Свищов дойде някаква барджа. Хамалите нещо се бяха разбунтували. Не исках да я разтоварват. Група приятели се хванахме на акорд. Да го свършим това. Пристанищните власти ни обещаха добри пари. Може би обаче някой от хамалите  ни прокле. Щото им се бъркаме в работата и им дърпаме от хляба. Така и никой не разбра как, но ненадейно за беля един сапан се скъса. Та тогава двама от най-веселите хора, които някога съм познавал в живота си, загинаха премазани от товара. И то съвсем в края на самата работа. Буквално бяха последните палети. Иначе хубавите пари ги вземахме. Но с нашите лъчезарни приятелчета се простихме завинаги.  И тогава да си призная малко се отдадох на алкохолно лечение от  мъката. Както се прави по мъжки. И не знам до къде щях да я докарам, ако не ми бе звъннал един комшия от съседния вход. Сиромах човек - и той като мен. Имаше малка обущарничка. Но то сега с тези китайските евтини обувки, кой си поправя чепиците я. Хвърляш ги като се скъсат. И тичаш за нови - от онези едносезонките. Та той по тази причина едва свързваше двата края - бедничкият. Но му се бе появил друг по-голям проблем. Банята му не бе ремонтирана сигурно от трийсетина години. Всичко във вида й бе все едно стадо бесни кентаври са празнували в нея ергенските си партита. Нямаше една здрава плочка. Или пък място неподгизнало от стара влага. Миришеш на плесен и мухъл - чак в кухнята му. Под стареца обаче не отдавна се бе нанесъл някакъв мутрафунгер. Бъкан с пари, но тъп, злобен,крив и агресивен. Та на дедо Янчо всичките води от банята и тоалетната  пропиваха в тавана на дебеловратия глупак. Беше го заплашил, че ако не си оправи нещата с лайнарника, както се бе изразил мутрафона, първо ще го осъди да му плаща застраховка. А после ще му запали обущарничката. И като не може да си покрива вноските по исковете, ще му вземе и апартамента за назидание.  Човекът се бе видял в чудо. Много се беше уплашил. Щото апартамента под него хората пак така с помощта на съдия изпълнител го загубиха. И мутрата от там от търг го купи. А пък старчето нямаше никакви пари за ремонт.  Нито пък за адвокат. А защо на мен звъни ли?! Ами както той се изрази... дошъл бил при мен защото и аз съм бил занаятчия на свободна практика като него. И видите ли поне съм щял да го разбера.  Е тук вече беше познал. Разбрах го! И то много добре.  Поканих го да влезе. Налях му една ракийка. А той на втората глътка буквално рухна на дивана и се обля в сълзи. Моли ми се като изпаднало в беда дете да му помогна. Направо като на икона ми се моли – клекнал на колене държи ми ръката като на отец в църквата. Гледа ме право в очите. И плаче, плаче, плаче! Много се притесних! Скъса ми сърцето тоз човек тогава. Ама аз какво да сторя я? Как да му помогна? Нямам ни пари да му дам, ни злато. Пък ремонта на една баня не е шега работа. Особено ако нищо по нея не е пипано толкова време. Пък аз какво ли имам? Имам само едни сръчни ръце. Едно желаещо да помогне сърце. И един занаят който умея – е вярно съвсем не зле. Ама за друго богатство за размяна тогава не ми дойде наум да ми е в наличност. Та  пред вида на разливащата се по бузите на стария човек мъка изведнъж моята си, заради която пиех в момента сякаш се пресуши. И се стягам мислено аз наум. И си мисля: „Мъртвите са си мъртви! Но пък живота нали си е за живите. Не беше редно да тъгувам до несвяст и до безкрай за тези, които са си отишли. Още повече, че заради тази си скръб не бива да ставам по-коравосърдечен към живите, които са около нас.“ Та така! Вземах се аз тогава в ръце и започнах на сериозно да умувам. Как и с какво  реално мога да му помогна на този човечец. Та така докато умувах се сетих, че аз съм си като един жив Плюшкин. И по тази причина в мазата си имам останали цял куп фаянсови плочки и остатъци от полипропиленови тръби от разни обекти. Та така. Взимам значи от онези скатаните-грешни пари от последното злополучно бачкане. Щото то така като се замислих нищо свястно не правя с тях. Профуквах ги в момента само за пиячка. И най-болезненото от всичката сютуация бе че ги гледах, как след всяко здраво пиене докато ходя до тоалетната те се превръщат от живи пари в мъртва миризлива жълта струя. Че си се строснах сам на себе си... Що поне да не взема да свърша нещо не толкова жълто, не толкова  миризливо и поне до някъде по-добро с тях?  Иии...  Дръпнах почти до нулата последните. И тъй като фаянса и теракота бяха в наличност... Купих само съответните като крайна необходимост фитинги, кранчета, цапала, лепила и дори фугиращи смески. Иии... направих на човека банята. Ей така без да ми плаща нищо. Само за едното хапване сутрин обед и вечер. И за веселата му компания. За четири, пет дена му я спретнах – направо на муци отиде работата. Хе, хе, хе!  Еее... ако съм честен стана много псевдоарт изпълнение. Четирите ъгъла бяха от различен фаянс. Единия – в резида на тъмносини листенца.  Другия – в морско синьо на червени, морави и керемидени делфинчета. Третия – той беше в сивкави плочки с лимонено жълти облачета. А четвъртия ъгъл се получи в цвят, за който нямам точна думичка. А отгоре на въпросните  плочки бяха намацани едва ли не с пиянска небрежност нянакви шармантно -абстрактни орнаментики, наподобяващи безформени космически обекти. А на пода... Ооо да! На пода съответно имаше три вида теракот. И като цвят! И като размери! И като модели. Естествено, и трите подови цветови гами нямаха нищо като общо с изброените съчетания на фаянса от стените. Ооо... да, да, да! И окантващи фризове даже дето се вика за разкош му направих на старчето. Е вярно бяха от осем вида парченца гранитогрес. Но пък в замяна на шаренията им ги нивелирах като за световно. А беее казвам ви стана фешън баня един път. От където и да я погледнеш от всякъде ти крещи на разнбридана, елитарна екстраваганция. Все едно някой надрусан стилист, грижещ се за концертните тоалети на Лейди Гага се бе развихрил в проектирането й. Бих определил това мое фаянсопроизведение като стил Веслата вдовица. Щото скръб от смях да ти припадне докато си в гол нея - малко е! Нооо  честно! Четири дена докато я правех и много се забавлявах. Особено около опитите ми да напасвам по някакъв начин всичките тези цветове, форми и стандарти в едно  единно цяло нищо. Особено накрая като я видях в завършен вид какъв весел пъзел е... И установих, как неусетно съм се разтоварил от тежките мисли и чувства, които ме бяха обвзели. По точно изцяло обсебили. Но пък така здраво я бях циментирал, че от никъде капчица не минаваше надолу. След теста за оточност по посоката на канала, поканих онзи мутрафон да види, как всичко е наред. И той млъкна. И остави човечеца на мира. Та по случай завършването на спасителната операция с кодово име Баня, съседа обущар ме покани на официално гости. Наряза салатка! Извади една ракийка! И така по свищовски, ние двамцата  юнашки си пийваме. А той ме поглежда с благите си очи и пита: -                     И сегааа... Аз как да ти се отплатя бе момче? -                     Защо как? -                     Защото ти толкова стока и труд тури тука, че как да стане да ти платя, я? Кат нямам толкоз мноо пари - ха кажи? -                     Еее ще го нагодим някак си бе бай Янчо. -                     Как? Казавй! -                     Например пет години ще ми правиш ремонт на обувките без пари и готово. -                     Това с обувките е най-лесната работа. Но чини ми се, че малко е по в сравнение, от това което ти стори за мен. Ти направо ми спаси и имота, и живота. Не може то така само с кърпенето на едни чепици да ти се отплащам, аз. Щото ти пак все някога ще ги скъсаш. Или ще ги захвърлиш като немодерни. И дай Боже така да е. Със здраве да го сториш това. Ама пък аз искам дет се вика живот за живота да ти се отплатя. Иска ми се да ти подаря нещо дето до гроб ще да го помниш. Както и аз доброто от това твоето дело в гроба като хубав спомен за теб ще си го отнеса! Искам и аз да ти дам нещо такова дето на теб да ти помага. И не само на теб. Но и на други твои другари изпаднали кат мене в беда да е от полза. Щото та видох, че не ти свиди ни труда, ни стоката, когато иде реч да помогнеш някому. -                     Ухаааа! Че какво пък ще да е то това незнайно вълшебство бе бай Янчо? – и го поглеждам с весело учудване. -                     Ами мисля си за едно нещо аз амааа... Едно дето мой един свако ми го показа на времето. Ма не знам дали ти ще го искаш него. Пък то това нещо без желание от другата страна да имаааа... не може да се дава то току така на всекиму. -                     Ще искам! Щом пък си и рекъл. Няма хатъра ти да троша сега, я. Готов съм с желанието от моя страна това твоето да ми го дадеш – усмихвам му се и му подавам обърнатата си нагоре длан - Давай го тука тогава щом си мераклия! - и протягам отново ръце към старчето и му се усмихвам. -                     Ама то не е за подаряване на ръка? -                     Така ли? Ми за как е? -                     То е знание едно. И за него трябва да отидем до определено място. -                     Еее бай Янчо. Ма що не каза веднагаааа... Щом е знание още по може значи – усмихвам му се отново шеговито аз – За друго бих ти отказал да се разхождам насам, натам. Че съм и аз май със средствата много на дълбоко в резервата. Ма щом е за знание, тогава може –  продължавах да се шегувам, но той явно неправилно ме разбра и поклати одобрително глава. -                     Еее момче радвам се, че толкоз бърже се съгласи. Иначе кахърен щях да бъда, щот голям длъжник щях да ти стоя за дълго. Пък не обичам да съм длъжник никому. Особено по празниците някакви ако ги има. -                     Така си е! За друго не! Но за знание ли е... аз бързо и веднага кандисвам  - и съвсем откровено се разсмях, знаейки какъв неученолюбив пройдоха съм всъщност  – Кандисвам бай Янчо щото на времето бях един от най – големите двойкаджии в класа. Нали знаеш, който не е учил като малък главата му остава празна за дълго – продължих все в тоя стил да се забавлявам аз - Та поради това има мнооого място тук – и му посочвам челото си - за всякакви нови знания има място тук! -                     Ти май ми се смееш на желанието. Ама аз съвсем сериозно ти го говоря това. -                     Добре де! Сериозно си го говорим. Къде го сложено то това твоето незнайно за другите знание? Казвай да отиваме! Че да ми го показваш, казваш или даваш – и му доливам от ракийката нищо, че той всъщност е домакина. -                     Искам да отидем до фара на Шабала. Пък щом си кът откъм средствата зз ще платя бензиня. Ама искам да сме тама по темницата. -          Дообре щом си рекъл отиваме. И то така ще тръгнем, че по тъмно да стигнем. И къде на шега, къде на истина след два дена, час-два след залез слънце се озоваваме  с бай ви Янчо на фара на Шабла. Искаме разрешение от фараджията да ни пусне  в ограденото и заставаме досами основите му. Тогава те бяха боядисани в червено и бяло. Сега не знам как са: -                     Иии сега какво? – питам аз -                     Сега трябва да го пипнеш. -                     И защо? Това е фар! Да не е мома, че да го опипвам? -                     Фарът момче не е мома - вярно. Ама фара е много повече от петдесет моми на куп. Фара е една светеща надежда в морето. Той помага на моряците да оцелеят когато са сами в трудното на бурята и мъглата. Всяко едно неговото присветкване е искрицата на всеки един живот, който това чудо със светлината си е спасило по време на съществуването си. -                     Хубаво казано. И аз сега какво като го пипна? -                     Не само ще го пипнеш – сериозно ми говори той, виждайки ме, че го гледам  както новоизлюпено пате гледа самосвал в акция и ме изкомандва - Сега си сложи ръцете на него – ей туканака на! -                     Добре сложих ги. И после какво? -                     Гледай сега нагор. И следи кога ще светне! -                     Добре и какво от това? Той си светва и си угасва? Все това си прави. Щото това си му е на него работата. -                     Ти сега не мисли каква му е работата... Нали преди рече, че не те бива много по мисленето... -                     Еее... бай Янооо ! Ми тя ква стана сега? – взех не наужким да нервнича - Защо го бихме тоз път. Да пипна фара и да не мисля за мома. Да не мисля каква му е работата.. Че щом съм тук за какво друго ми остана да мисля. -                     А! Видя ли сега?! Най – сетне хубав въпрос зададе. Е, точно за това сме дошли тука моето момче  да ти кажа. -                     Казвай де! Що се бавиш? -                     Когато това нещо над главата ти угасне и наоколо стане темно, ти си мисли за лошавото. Това което ти се е случило като случка. И това което веч не искаш да ти се случава. Да речем, че си загубил човек, с който сте си имали личното уважение.  Пъъък понеже фара е заземен...  сиреч е надълбоко вкопан е в земята... Та именно в тъмното време на неговата работа онова лошавото от теб дето си го умуваш надоло право в земята ще отиде... И земята безвъзвратно ще го попие, него. -                     Ахаа...  това хубаво. А когато светне? Тогава какво? -                     А когато блесне с все сила... Ти гледай към светлината. И не само към нея гледай. Мисли си тогава само за читавите и хубавите работи. За такива, които искаш да ти се случат. И ако са светли мислите ти и желания ти...  Тогава тези мисли ще литнат. Ще полетят ти казвам на на горе към небето. Та чак на космоса ще отидат те. Иии ако има кой да чуе молбата в някоя от мислите ти... може тя и да се изпълни. Има и едно друго... Щото сега те угаждам, как тъгуваш за другарите си. Онези двамата де си ги загубил напоследък... -                     Какво за тях? Какво друго? -                     Така като гледаш на фара светлината и се молиш за тяхното добро... И тогава може да стане и друго... -                     Иии... какво друго може им да стане де? Тях вече ги няма. Каквото и да им стане няма да е същото както това когато сме били заедно?  – попитах с определено недоверие аз. -                      Не с тях. За тебе ми е думата. Нищо че веч тях ги няма на земята... Така като гледаш светлината и си мислиш за тях има надежда и те да ти чуят мислите. Да, да, да! Не ми клати подигравателно глава. Така е да знаеш! Дори тези, които са веч на онзи свят... дори и те чуват молбите и мислите ни когато са смесени със светлината на морските фарове. Също както пък фара понякога чува в мъглата и темницата молбите и виковете за помощ на бедстващите моряци.  Нооо има едно още много важно! -                     Охоо и още ли има?! Добре! Казвай го! Ама бай Янчо ти си бил човек пълен с изненади и неизвестности бе!  Хайде кажи си и другото да го чуя! -                      Ако си мислиш за тези, които веч са тама в отвъдното тогавааа... Когато видиш че свети светлото на фара - няма никак си да си мислиш с мъка и с тага за тях! Чуваш ли! Ще си мислиш само с хубавите си мисли. И само с хубавите си спомени от времето когато са били живи. И примерно когато сте си правели добро един на друг.  -                     Добреее! За другите вече разбрах. И за живите и за мъртвите с добро да мисля. Ясно е това! И ако те послушам за мен какво ще бъде полезното от всичкото това? Нали уж каза, че искаш на мен да помогнеш? Пък то ти май все за другите ми обясняваш какво ще им е! Ами на мене? На мен какво ще ми бъде? -                     Така е! От другите почваме и до теб ще стигнем. Та като правиш така фара ще изтегли и почисти от теб тъгата и мъката, която като сажди на стар комин е полепнала по душата ти след случилото се. -                     Еха ти тука вече не като бай Янчо ами направо като онзи стихописец Яворов си бе бай Янчо. Добре! Ще го направя  –  отговорих  аз тогава на комшията обущар. Но в интерес на истината след като го направих. И най-вече като постоях малко повечко така... Стори ми се сякаш наистина почувствах някакво облекчение. Или поне най-гадните картини, като тези когато вдигаха товара и от долу се показаха премазаните тела на приятелите ми не се явяваха вече така ясно пред очите ми. Но може пък и да не е точно така и от това. Може вятъра здраво да ми е продухал главата. И за това така да ми се е сторило. Щото то там около фара на Шабла е един голям ветрилник. Но друго ми стана интересно. От къде у един стар обущар от Свищов такива морски знания. И го питам: -                     И от къде казваш го знаеш всичкото това знание дето сега ми го подаряваш бе бай Янчо? -                     Нали ти казах!? От един мой свако от съседното село. -                     Ахаа да бе ти каза! Че той какъв е по занаят тоз твоя свако? Да не би да е бил нейде по моретата фараджия? -                     Неее. Не е бил фараджия! Коминочистач беше! Черньо Чернев Чернев се казваше! -                     Коминочистааач? Амааа... то чистенето на комините с морето, бурите, моряцитеее ... иии... чайките бели свързано ли е по някакъв начин бе Бай Янчо? Че пък и още с фаровете морски – а? Ей! Бай Стойчооо...! Ти да не ме поднасяш сега само, за да ме разсейваш от мъката ми. Или ей така да си оправдаеш разходката до Шабла.    -                     Неее момче. Няма такова нещо. Истината ти казвам. Има голяма прилика между фара и коминочистача. Как да няма? Ето видя ли!? Нали точно това ти показах сега. Как фара  може да ти почисти душата от саждите на мъката и тъгата. Също както коминочистачът прави това със саждите полепнали по стените на комините. -                     Хе, хе, хе! Тука вече наистина ме разсмя – и то юнашки. Не знам фара с неговото присветкване колко свърши работа. Но ти с твоите святкащи оприличавания и раздалечени сравнения наистина ме развесели. -                     Еее браво бе момче. Бърже ти се даврандисва душата от мъката. Щом само от приказката за това са развесели... Че и даже рачи да се шегуваш с мен. Хубаво е това. Ама да знаеш оприличаванията не са точно мои. Нали ти казах вече... То от свако Черньо го знам всичкото това знание. -                      Да де! Аз пък защо ли питам! Ясно че от там ги знаеш тез чудатите неща! А той като е чистач на комини от къде има такива умни знания за морските маяци, а? Е това не си ми казал още! Да не би като са му влизали сажди в носа на този твой свако иии.... Да са го карали да киха силно и продължително. Та тогава да си ги е измислял той тези измишльотини, а? -                     Нее – възрази ми тогава бай Янчо почти сърдито даже – Тези неща, които ти ги казвам, никак си не са измишльотини. И някак си не ги е измислил този мой свако. Той отбира от морски неща, колкото аз от цигулкува музика отбирам. Но пък ходеше на гурбети. Из цялата страна. Щото то на село колко комина има я? Пък и да има коминиии... под колко от тях горят огнища, я? -                     Ми тогава от къде бе Бай Янчо? -                     От де ли? Мии от там, че той обикаляше навсякъде из Българията. Пък лятото обличаше черните работните одежди. Нарамваше на гръб антуража от четки проволки и гюленца... И бришеше по цял ден из курортите морски насред летовниците. Даваше на хората да го пипат там, за късмет, здраве и щастие. Пък те парички да му дават.  Че то така се прай кат видиш коминочистач. Ама за разлика от циганите шарлатани дето само на театро го играят това...Свако Черньо си е беше истински коминочистач. И то майстор трето поколение. Чак и дедо му... и той е бил коминочистач. То и за туй, като три пъти Черньо е разписан в книгата на кметя, я. -                     Добре три пъти Черньо писан – добре! И нататък!? -                     Нататък... Нататък, един път бил по Бургаско. Случило се така, че чистил комините на някакъв мастит катитан. Толкова мастит, че имал цели четири камини на вилата си. И то всяка с отделен комин. И още три комина за другите одаи. Имал ги щото бил от онези капитани  човекът, дето са на далечното плаване. Та вършил каквот вършил свако  ми Черньо. И всичката, като я свършил капитанът го поканил да се почерпят. Заговорили се около чашката.Та след нам коя си на брой капитанска глътка, онзи морски човек като се разприказвал. Ама като се разприказвал ти казвам точно като мен сега. И точно тогава разкрил на свако това-онова около тез чудатите неща.   -                     Яснооо... Абе точно започнах да се притеснявам, колко знаещи можело да са професионалните коминочистачи в България... Нооо така вече може. Щом от друг ги е чул тез засуканите работи – така може! – полу на сериозно, полу на шега се съгласих аз. – Значи казваш  морският вълк той е в дъното на нещата... Яснооо.... -                     Така така. Няма лъжа тук! Той, той! Той  му обяснил, за приликата между морските фарове и коминочистачите. Та точно тази моя история ми изплува в чешемеджиско-фаянсаджийското мозъче в онази предколедна вечер, виждайки силуета на подсмърчащата в тъмното опечалена жена. И си помислих, как за това й състояние, знанието ми за което разказах по-горе би могло да бъде твърде подходящ подарък за нея. И защо пък не да е добавка към подаръка за Коледа, който вече бях купил. Вярно подаръкът като такъъъв... Като знание ми е мисълта... Така той нямаше никаква битовата цена. Нито пък имаше стойност в пари. Но ако мен питате...? По моите разбирания си бе почти безценно нещо за подаряване. Но преди да пристъпя към самото подаряване май, май първо трябваше да уточня още някои други подробности около Една Жена. Затова и я попитах: -                     А ти някога пипала ли си морски фар? -                     Не! -                     Дори този тук? -                     Дори този тук! -                     Яяя...! Не вярвам?! От колко време живееш във Варна? -                     От двадесет и седем години. -                     И нито веднъж не си стъпвала тук? -                     Нито веднъж! – започва да ми се усмихва по странния си начин тя. -                     Ееее ама ти не знаеш ли, че то да пипнеш морски фар е почти същото, като да докоснеш коминочистач. Наистина ли не знаеш, как досегът до него ще ти донесе късмет и щастие. Че даже и ще изсмуче тъгата от душата ти!? -  започнах замазващо да си измислям аз несъществуващи връзки между старите поверия и странните мои знания. -                     Нима? -                     Дааа!  Честно - не знаеш ли? -                     Неее! Никога не съм го чувала това нещо! -                     Ето! Сега го чу! Значи вече като го знаеш е и крайно време да го направиш това  пипане на морския фар. На живо ми е мисълта! И значи... – и се спирам. Защото докато си ги измислям тези моите измишльотини и същевременно си умувам: „Дали да й разкажа онази история която ви разказаха на вас, или не?“ Но пък се сещам, че ако й я разкажа там в редицата от случки има много приказки за смърт. За погребения и всякакви такива тъжни работи. А едва ли тези тъготии ще ми бъдат от полза в опитите ми да я развеселя сега в този момент. И в този мрачен студ на вълнолома. Пък още повече, да я накарам и да се усмихва като преди. Редя си ги аз наум тез неща едно след друго... нооо сигурно по-дълбочко съм се замислил. Защото нейният въпрос с неочаквана рязкост ме изважда от мисловните ми лутания:  -                     И значи какво? Какво като знам или не знам за фара и коминочистача? Тя добре си пита Жената. Но аз още се триумя, как изобщо да и поднеса всичкото това мое знание. И то така, че да е възможно най не тъжно. Но след като нищо смислено не ми дойде на ум реших да я карам по диагонала... пък както доде на финала.  Защото аз също го правя и при подовете на баните дето са им кривите стени. Криви както е и сегашната сютуация. Не е ли права стената първо поставям плочките да са диагонално на всичкото. И другото хващам задължително първия прав ъгъл на фугата да бъде в най-видимата страна на помещението. Примерно насрещната от към вратата. Щото като отвориш и погледнеш... От тази ти точка на гледане всичко да е ажур. Пък после за финала фугата я водя на вън към вратата, или под мивката или ваната вече както доде. Че затова сега реших да сменя темата и да задавам на Една Жена един въпрос малко на вереф от всичките ни приказки до тоз момент. Та питам я:   -                     Знаеш ли, как е морски фар на Английски?  - питам и си мисля: „ Нека тя на това да ми отговори - пък после ще я карам фугата към по-нататък на разговора, както доде!“ -                     На английски ли? Не! Аз съм учила френски. Но знам, че на руски е маяк. Защо питаш? – и ме поглежда учудено. Мисля си: „Защо питам ли? Ами ха сега де?!“  Аз като съм на нула за отговора на точно този  въпрос...Съответно започвам да гледам разсеяно към една присмехулно намигаща ми звезда, но Една Жена проявява някаква упорита настойчивост: -                     Как му казват англичаните? Кажи де? Защо млъкна? -                     Ааа... не съм млъкнал! Разсеях се нещо! – и продължавам авторитетно -На руски пък аз не знам как е. Но на английски е Лайт Хаус (Lighthause) . -                     А това така както го каза точно морски фар ли значи? На мен на друго сякаш ми звучи като смисъл! -                     Така си е! Добре се ориентираш. Смисълът е друг. Но в буквален превод - не точно фар означава това. Буквално означава нещо като Къща на светлината. Или Светлинна къща -                     Ехее! Звучи много поетично ! Къщата на светлината. Поне в преносен смисъл е красиво. Значи тази вечер освен на вятър и морски въздух ме доведе да пипна и Къщата на светлината във Варна. Знаеш ли само от това, което сега ми каза ми става по-добре.Особено на фона на всичкото тъмно и черно, което тези дени ми се върти пред очите – поглежда към фара подсмръква лекичко и изтрива нещо под едното си око. -                     Искрено се надявам да е така – усмихвам й се и аз. И сякаш си решавам да не говоря повече нищо за смърт и погребения. Решавам да не й разказвам моята история. Казвам си ще извъртя нещата в някаква друга посока. Вярно темата за коминочистача малко ще увисне ... но докато умувам - тя ме изпреварва с въпрос: -                     Та какво казваше за саждите и морските фарове? -                     Ааа какво беше я. Аз май го забравих... Или вятъра ми отвя мисълта на някъде. -                     Ха така! Ти какво?! Уж мен ме доведе тук с такава цел, пък каква стана тя? Твоите мисли се разхвърчаха над залива – и се завъртя в кръг размахвайки чадъра насам натам. -                     Май така стана да – и отново правя опит да поведа нещата в някакъв друга посока от започнатото от мен - Ти ако не искаш недей идва, но аз ще отида да пипна фара. -                     Еее идвам - разбира се! – тръгва плахо след мен тя и се мушва в тъмницата, образуваща се от дебелата оградна стена.                 И отново с периферното си зрение виждам, как тя стиска здраво чадъра си в ръка.Вече съм сигурен, че се чувства несигурна от необичайната ми покана. И като цяло от неяснота около основния мотив за разходката. За да не я притеснявам повече тръгвам на пред. Пръв обикалям основата на фара. В движение почуквам с длан по могъщият му метален корпус. А той кънти от всеки допир. Дори и в тъмното е ясно какво точно правя. Една Жена се престрашава и идва след мен. Настига ме и потупва фара с ръка: -                     Ето! Видя ли! Пипам го и аз – казва тя и поглежда на горе към светлината му. -                     Това е добре. Даже много повече от добре. Може да не го усетиш веднага. Но ефект ще има. Ще видиш! - уверявам я аз, но и самия аз не съм наясно става ли нещо от еднократно кратко пипване или не. Така или иначе до тук мисията е приключила. Действието е изпълнено. От тук на татък какво ще се получи времето ще покаже. На връщане минаваме и покрай ресторанта, в който аз преди бълдър години съм обядвал с онзи мой роднина. Онези прословутите и незабравими от мен пълнени пиперки. Точно срещу входа му има пътека водеща към две тераси надвесени над морето. Постояваме малко и върху тях. На връщане от терасите погалвам една разглезена дебела котка и после поемаме към града. Виждам че откакто сме на светлото около някакви басейни тя вече е по-спокойна. Но носът и продължава да тече. Оказва се не е подготвена за този теч. Пита дали мога да й помогна с нещо. Аз обаче в първия момент не съобразявам какво трябва да направя и ме избива на майтап. -                     Еее на! Ако сега бе наблизо инструментариума ми... Щях веднагически да ти оправя теча. Ноо на! Като нямам навик и на разходка покрай морето да си ходя с чешемеджийския ключ... Виж сега в какви капещи сютуации изпадам. Един женски фитинг да не мога да притегна. -                     Точно за този лицев мой фитинг и носна кърпичка би свършил работа. От манипулация с чешемеджийски ключ мога и да се лиша. Нямаш ли някаква кърпичка?  - пита тя. -                     Имам мисля тук едни, но не са от най-свежите... – бъркам в чантичката и вадя попрестарели влажни кърпички, който времето е превърнало просто в кърпички. -                     Еее няма нищо, че са по-старички. Важното е да не са от времето на твоите пълнени пиперки, които си ял в ресторанта до фара – духна тя в кърпичката и ме погледна косо из под веждата на едното си око. -                     Е деее...! Чак пък от тогавааа! То изобщо по онова време нямаше такива. Тогава имаше само хасяни и копринени носни кърпи. И вървим, вървим бавничко. Аз не спирам да плещя. Тя не спира да подсмърча. Така  неусетно стигаме централната част.Разбирам, че ме води някъде в зоната централния вход на Морската градина. Минаваме в страни на една голяма кафява постройка приличаща на многоъгълна кутия за онези вносните западняшки пудинги лиии мудинги ли бяха. Една Жена ми я посочва и казва, че било някакъв конгрес комплекс. Или нещо подобно, ма не го запомних. Та там сме някъде вече. Пък аз нали съм момче селянче оставям я тя да избере място където да изпием по чаша чай, или за нея кафе. Но понеже Една Жена пуши избира заведение със столове и маси на вън на улицата. Пък си е възхладничко. Викам си тук теча от носа като нищо и ще се превърне в шуртене. Ма то пустия тутун нали е и той едно маанато перо като любовта... Само дето на любовта перото ти влиза дупето и като се въртиш и то те гъдилка и те кара да прайш влюбени щуротии. Пък тутуна е перо дето ти влиза в носа и пак те кара да прайш щуротии ма на влюбени ми тутунджийски. Че и тя сега. Носа и капе като престарял ръждясал салник, пък тя навънка да седнем та навънка, че да можела да пуши. Ми хубаво!  Сядаме навънка. Уж там има два заветни найлона и някаква улична газова печка. Но понеже сме си само двама с нея след като питаме дали работи възестествено... сервитьора казва:  „Не работи Вчера точно нещо й стана. В други ден майсторите ще дойдат че им е натоварен график“. Хе хе хе. Ма старото куче знае за че това димящото перо в носа пречи на нормалния разсъдък иии...  понеже си знам че Една Жена пуши това положение с уличния чай си го предугадих. Съответно Майсторчо Чешмиджиев съм се облякъл повече от добре. Притеснявам се обаче за нея. Особено пък с това нейното подсмърчане. За това малко след като ни донасят чая и аз веднага и поднасям моето мъндзъркото подаръче. Че да не се бавим много със седенето на течението, което се образува. Е реакцията бе това което си го виждах в желанията си. Зарадва им се много. Или по-скоро не знам дали точно на тях или на самия жест. Но бе видно, как искрено се усмихва. И то освен с искреност и задоволство, още и точно както си го исках аз.  -                     Знаеш ли не очаквах това с подаръка от теб. Даже ми се строи странна тази твоя настойчивост при поканата. Пък и като цяло идеята да се разходим на това безлюдно място и то вечерта. Но съм приятно изненада сега. Благодаря ти за идеята като цяло. За разходка до фара. Благодаря ти много и за подаръка. И се извинявам, че аз не ти поднасям нищо. Но си имам принципи! Не поднасям подаръци преди момента на повода. -                     Еее... няма нищо! То всеки път пък нали все ти ме черпиш – изръсвам аз глуповато и оправдателно - Малко с малко да се реванширам поне в предверието преди празника.