Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.01.2015 10:37 - Терзанията на един неприлежен предколеден длъжник. 3 част (Коледен букет от шарени измишльотини опакован в целофан от истина)
Автор: rygit Категория: Изкуство   
Прочетен: 183 Коментари: 0 Гласове:
0



 -                     Еее... няма нищо! То всеки път пък нали все ти ме черпиш – изръсвам аз глуповато и оправдателно - Малко с малко да се реванширам поне в предверието преди празника. -                     А я кажи? Как ти хрумна всичкото това за фара и за разходката изобщо? -                     Ами тооо...  аз само разходката си я бях нарочил като разведряващо мероприятие. И да си поговорим малко. Щото усетих, че си тъжна и може би искаш да кажеш това, онова на някой. Пък за фара после ми дойде идеята. Ще кажеш, че по едно време отнякъде морският вятър я довя.. -                     И по кое време точно я довя вятърът твоята идея?  - усмихна ми се тя, дръпна от цигарата, но си личеше че й е хладно – Още докато се срещнахме до кораба? Или по-късно когато закачаше с онзи рибар с премръзнало червендалестия нос. Дето го подпита дали ще успее да хване риба поне за една ледено студена бира.   -                     Ами не знам точно къде. Но може би някъде около момента когато онези, смеещите се младоци минаха покрай нас. Мисля случи се точно когато се разминахме с компанията. Нали те до преди минути вървяха преди нас. Спомняш ли си ги? -                     Да разбира се. Те като се върнаха и аз даже се попритесних. Че може би нататък не е позволено да се ходи вечер – отвърна ми Една Жена и се вгледа в огънчето на димящата си цигара. -                     Че тогава де... Виждайки усмихнато лице на момичето успоредно с твойто и се замислих: „Къде ще празнува тя и къде ще бъдеш ти на Коледа. И още ме бодна факта, как от сега на татък ей така без да си искаш този празник все с това ще го свързваш. С нещо тъжно тъмно и неприятно. Пък аз си помислих не е ли добре да опитам в тази предпразнична нощ да се докоснеш и до нещо по-светло и по-хубаво. Нещо, което помага на много хора изпаднали в беда – като например Къщата на светлината на варненския вълнолом. Та така ми хрумна конкретно за фара. Пък за вятъра вече ти казах –нали? -                     Да, да, да! За вятъра ми каза. Хубава идея наистина ти е донесъл ветреца. Нооо и него самия доста си го биваше като силица. И самия той също много ме освежи. Пък за гледката на зимното нощно море озарено от светлините на града да не говорим. И то добре ми се отрази на тъгата.  -                     Така би трябвало да бъде. Нали народа казва: „Клин клин избива!“ – опитах се да се правя на по-умен от колкото съм аз, но Една Жена веднага ми върна жеста: -                     Да но все таки единия клин в отвора остава – и си отпи от чая, разглеждайки отражението си в чашата. -                     Еее...! Така си е – наистина! Аз и за това те попитах пипала ли си преди това изобщо морски фар. -                     Заради кое то това? -                     Е нали вече говорихме. Как онова тежкото събитие ще се е забило като тъмен клин в душата ти. Но ето днес оказва се, че никога до сега пък не си се докосвала до морски фар. И от друга страна днес научаваш, как според хората живеещи около морето това е много добра поличба. Още по-малко пък до сега си знаела например, как не малко хора наричат морския фар - Къща на светлината. А сега вече като имаш тези знания и случката с пипането на живо до този морски символ на надеждата... Вече си е съвсем друго – нали? Мисля от днес на татък всичко в теб ще стои по съвсем друг начин. И това ще внесе някакво равновесие и хармония в живота ти за напред. -                     Това за хармонията звучи интересно! Я кажи! Как ще стане? -                     Ще стане си мисля! Вярно! Ще запомниш този празничен периода с две неща. Едното тъмно и не дотам приятно. Но успоредно с него и ще има и друго. Макар и символично казано, но то ще е светло и красиво. И вярно, чеее - клин клин избива. И вярно чеее - втория вътре остава. Нооо си мисля, как ако приемеш нашата разходка като втория клин... ще се надявам в тебе в по-голяма степен да остане точно той. Този клин от тази вечер, който съдържа в себе си светлите лъчи на надеждата от Къщата на светлината край морето – и се спирам запъхтяно. Защото много рядко в живота ми се е налагало да говоря толкова дълго толкова смислени неща. Дори изобщо се учудих, че успях да го направя без да се объркам. Или без да кажа някоя фаянсаджийска глупост. Поглеждам към нея, а тя ми се усмихва както винаги на специфичните си пресекулки, но вече е от топло, по-топло. И защо ли още нещо изненадващо виждам. Струва ми се или е истина не зная, но някак си торбичките под очите и почти са изчезнали. -                     Ти сега да ме разплачеш ли искаш, или какво? – и после помахва с показалец – Неее! След това чудновато продухване върху мощната снага на онова чудо наречено вълнолом няма да й се дам вече толкова лесно на мъката. Неее! – и пак ми се усмихва топло. -                     Не, не, не! Не съм искал в никакъв случай да плачеш. Но друго ми се иска. Иска ми се да те попитам нещо. Би ли ми отговорила, ако е възможно най-честно. -                     Ако могааа... Колкото мога толкова по-близо до най-честното ще ти отговоря. Щом пък толкова ти се иска... – и отново ми се усмихва по нейния си пресекулков начин. -                     До ден днешен не мога да си обясня тогава в Силистра защо ми помогна? И друго не ми е ясно! Как жена като теб се съгласява да излиза макар и чисто по светски с фаянсаджия като мен. Ето това ми е чудно. И нали по Коледа ставали чудеса, че си викам може и като по чудо да ми отговориш откровено. -                     Да наистина отговора ми ще е чудо. Защото по принцип не отговарям на такива лични въпроси. Но и ти тази вечер бе много искрен и прям с мен. Та аз ще ти върна жеста. Не си търся любовник. Не и на всяка цена. Не и в лицето на всеки срещнат мъж. И изобщо не съм ловджийка на любов и любовници. Да те успокоя, ако това си си мислел до сега. Друго е! – и ме поглежда хитро. -                     Другооо?! – трепнах неволно аз при произнасяне на думата ловджийка, че нали с плевенчанките преди има няма час пак за женолов говорихме, но се окопитих -  Я да чуя! –  и й връщам подобна хитра усмивка и аз. -                     Да! Не е кой знае каква тайна или мистерия. Просто в лице на външен вид и излъчване, досущ приличаш на брат ми. Все едно сте някакви двойници. Дори, като те видях там в Силистра малко се изплаших от гледката. Защото той, брат ми трябваше да е далеч зад граница в този момент. И се изплаших какво прави в Силистра по никое време. Но после разбрах, че ти не си той. И се овладях. Приех обаче това вашето двойничество, като някакво знамение.  Затова реших и да ти помогна. -                     А с излизанията ни? Там същото ли е положението? По време на разходките с какво ми помагаше? Или продължи да следваш или изследваш знамението?  Не че ми е било неприятно с теб! Напротив даже на обратното. Много ми е добре. Но да попитам аз! Да не би брат ти да ти липсва по някакъв начин – опитах деликатно да се правя на подробната Мара аз. -                     Не! Като цяло не ми липсва. И с него се виждаме и си говорим. Той обаче е изключително делови, пунктуален и стриктен човек. Даже ако съм още по-откровена в поведението си е повече от суховат. А аз винаги съм искала да бъде по-прям весел и открит. Това е което ми липсва в него. А ти ми го даваш това липсващото у него. И то в изобилие. Пък и като се срещаме не ме притеснява факта, че някой може да ме види с теб. Защото винаги бих могла да изляза от ситуацията, казвайки че съм била с брат си на кафе - нали така? – поглежда ме ведро тя и отново ме дарява с няколко пресекулкови усмивки. -                     Еее... еее...еее – проточих аз едно почти безкрайно „е“ - ама ти наистина ме изненада сега. Цяла година мисля над този въпрос. Но точно това никога не ми е минавало през ум. Еее... еее... Виж дори ако ми позволиш ще приема тази твоя изненада, която ми поднесе за нещо като подарък от теб за Коледа. Нещо такова, което не може да се пипне с ръка или пък да се види с око.. -                     Еее... еее... – върна ми тя пунта с дългото екане -  аз пък понеже подаръка, който може да се пипа вече си го получих на живо. Даже си го и пипнах с ръка... Значи сега и двамата ще сме си някак си длъжници преди Коледа -                     Длъжници ли? Какви длъжници? – може би спонтанно реагирах аз защото като чуя че съм длъжник напоследък и някак си се наострям и си го признах - Аз никак не обичам да съм такъв преди празниците. Ама ей на сега като казваш че съм ти длъжник ми иде на ум, как май все не мога да избягам от това си състояние... -                     Неее... Не се разстройвай. Може би се изразих неправилно. Не в лошия смисъл употребих думата длъжник. Исках сякаш друго да кажа. Как и на мен ми се иска да ти подаря нещо материално. А за да сме си квит в подаръците може би ти освен този подарък – и посочи към торбичката – Ще е редно и принципно ти да ми поднесеш и нещо – нематериално... -                     Това пък защо? -                      Е как? Нали прие нещата около споделянето ми за приликата ви с брат ми като нематериален дар от мен... Та заради това - после пак надникна в торбичката, бръкна в нея понамести фигурките и ме погледна много лъчезарно - Ама наистина  много са сладки тез човечета... Трогната съм от дубъл усмивката им. Все едно сте ти и брат ми срещу мен. Същите сте. -                     Еее... така може – вече по спокойно отвърнах аз осъзнавайки, че може би малко повече съм се джъзнал на тази тема с длъжничеството, но пък приех казаното от нея като шега – Защо пък да не помисля по този си нематериален ангажимент към теб. Нооо ще може ли да е след Нова година... че сега се събират много почивни дни иии... Пък и все пак не съм се допитвал да службата по ангажиментите в себе си кога по празните ще почиват и кога ще отработват – опитах се да си върна обичайната духовитост след нервната си реакция - Какво ще кажеш... -                     Ааа...! - прекъсна ме тя нарочно най - вероятно дори с цел да изглежда невъзпитано - Не може то така Коледен подарък, пък след Нова година. Какъв е този подарък дето ще прескача два празника? -                     Лелеее... ама ти си била много капризна от към подаръци. Не може да бъде поднасян преди празника! Не може един подарък да прескача два празника...! Не може така...! Не може онова...! Много не можета къташ в главица си! Ама тооо... много правилно и суховато става всичкото това ако се прави, както ти се опиваш да го казваш. А около хубавата емоция да доставиш някому настроение ей така без много условности, а?! Тази тръпка къде отива, а? -                     Ами тогава като не искаш пък да е толкова суховатооо... Аз ще взема да си избера сама някое от нещата, които ти направи тази вечер за мен. И ще си го нароча за подарък. Не ми се иска да те чакам да ми се туткаш до другата година - погледна ме тя саркастично и пак ми пусна няколко пресекулки – Ей така ще си го нароча - спонтанно без планове и правила. Иии щом си го избера... Ще го приема като нематериален Коледен подарък от теб! И готовоооо. -                     Съгласен! Щом е за без правила и разни завъртяни измислени сложности - имаш го! Кое по-точно да бъде? Казвай! -                     Кое ли? Ми например поканата ти да се разходиииим... Или не, не, не! Само поканата е много постно! По скоро искам да ми подариш самата разходка! Нооо като цяло. Със всичкия й морски чар, загадъчност, романтика закачките с рибарите и още с всичката усмихнатост, с която бе наситена. Макар и трудна и измъчена, но пък бе мразовита и духовита усмихнатост. Ааа... и не на последно място с всичкото твое старание да я постигнеш.   -                     Не става!- отсякох веднага аз, имайки като идея да се пошегувам. -                     Как така не става? Защо? – помръкна тя и то никак си не на шега. -                     Защото така! – отново отговорих строснато. -                     Кажи деее! – заподозря в този момент тя, че нещо не съм много сериозен. -                     Казах не става! – и въпреки леката й усмивка заех много сериозна поза, даже  строга и дори сърдита – Усещането и спомена за тази разходка, нито се продава, нито се подарява. Тя си е подарък за мене си за Коледа. Моята си частичка от разходката имам в предвид. Твоята си е за теб – разбира се. Ноооо моята не си я давам – дори на теб. -                     Защоооо? -                     Защото ако ти подаря и моето хубавото и приятното... Онова което изпитах тази вечер... То за мен какво ще остане като подарък за Коледа. Иии така ще си остана и без материален, и без и нематериален подарък. Избери си нещо друго нематериално от тази вечер, което да ти подаря! -                     Виж ти. Какъв циция само бил той. Дааа! Тук вече май малко започваш да ми приличаш на брат ми - знаеш ли? -                     Не знам! Не го познавам човека. Как да знам, че приличам на някой, който не познавам?! Дори не знам дали е вярно това, което казваш, че сме двойници. Нооо... нали приех причината, поради която ти излизаш с мен като подарък. Че за това съм и склонен да ти повярвам!Ноооо... само на честна дума. -                      Добре тогава! Щом приемаш за подарък това ти да ми повярваш в нещо, което не си видял, чул или разбрал от другаде... Тогавааа въпроса става много, много  принципен и за мен. Тогава и аз ще постъпя по принцип. Иии... като ответен жест ще ти повярвам на чисто доверие в нещо твое, което си ми казал. И още ще го приема като твой нематериален подарък от тази вечер – каза строго тя и си запали нова цигара. -                      Лелеее ти вярно ще излезеш много принципна и пунктуална жена. Лелеее... Да вземеш да издадеш правилник за принципно правилното и принципно неправилното при подаряване на подаръците ли...? И още и класификатор за видовете подаръци като материални и нематериални ли...?  Лелее...! Ти направо ме разби с това последното... Лелеее – и я поглеждам. А тя пуши от важно по-важно. Театрално си тръска цигарата на земята и гледа от високо към мен. Все едно е нещо като върховен комисар по принципните въпроси за Коледните подаръците в Еврокомисията към Европарламента. Мен обаче ме напушва на смях от нейната приповдигната поза и питам: -                     Е това последното като стойка ми хареса! А я кажи! За кое по-точно от тази вечер се каниш да ми повярваш? Че да видя пък аз според моите чешмеджийски принципи... Искам ли адже ба да ти го подаряяя... Не искам лииии? -                     Ами мисля сиии... Мисля сиии... Например за онова доброто нещо си мисля. Дето светлината и премигването на морските фарове изсмуквали тъгата от човешките души. Първо за него се сещам, че ми се иска да ти повярвам. Ама щом пък ти така поставяш въпросаааа... Кажи си първо ти! Става ли за то за подаряване - или не? Или и него ще си го къташ по цинцийски само за себе си. -                     Него може! Да! – поглеждам я аз съгласително, но и възучудено. И някак си ми става и страшно, и смешно! Защо и как някой неща от моите мисли, и главоблъсканици около подаръците за тази Коледа са се прелели в нейните желания. Наистина чудно! Уж няма между нас никаква водопроводна връзка. Или каквато и да е било друга физическа... Е освен едното чисто човешко здрависване?!  Дори не съм си позволил да я целуна нито за Коледа, нито за изобщо. Пък гледай ти, как тя ме оцели точно по мазола на коледните ми терзанията. Иии... как стана това да ни се смесят мисловните води я...? Чудна работа!? А дали пък може да е минала някоя моя мисъл или молба по гравитачната поща?! Онази електронната де! Дето си пишеме по нея...  Ама едва ли? Ако това ставаше така по електронната поща, тя може би повече щеше да знае. И то още много неща... И за мен! И за бай Янчо! И за Черньо Чернев Чернев. Пък тя само за товааа...  за изсмукването на тъгата ме пита. Значи няма как по пощата да е изтекло нещо от мозъка ми към нея. Нищо че Свищов е по-високо на картата на България от Варна. Щото и аз както тогава се бях втечнил и разлял... В мислите си имам впредвид! Еее и в предколедни желания също де. И съвсем сериозно пак се замислих. Как ли пък наистина може част от моите предколедни терзания и други подобни... да са протекли нанякъде къде нея... И озъртайки се притеснен  поглеждам на изток по посока към морето. А то от мястото където седим то не се вижда. Но нали беше облачно забелязвам, как от долу на облаците нещо проблясва. В първия момент не разбирам от какво е. Викам си че може би са светкавици...?  Ама пък светкавици през Декемврииии...!  Някак си никак си не върви. До сега само два три пъти в живота ми се е случвало да видя зимна светкавица. То тези зимните гръмомълнии са по-редки дори от моите мозъчни проблясъци по някой по-сложни въпроси, като този сегашния например. И пак поглеждам със страх към залива. И пак ги виждам, но пък забелязвам, че тези светкавици са много ритмични. И се сещам! Ми да! Тези проблясквания по облаците от долу не са никакви светкавици. Това са отражения от светлината на фара. Онзи от нос Галата. И тогава и мен ме перва една от онези редките ми мисловни мълниии: „Ама съм прооооост! Като фаянсаджия от Свищов съм прост! Ами да! Нали с Една Жена едновременно пипахме фара на Вълнолома. И нали тогава си мислех за историята на бай Янчо. А фарът – той, вършейки си работата си светкваше и си угасваше. Ми да! Точно! Точно там и тогава може би...  чрез неговата светлина моето желание да й подаря нещо по-голямо от керамичните човечетата се е предало от мен на нея! И то сега тя простичко само си ми го каза. Ама наистина съм много прост! И то по каналджийски прост! Нооо въпреки поразен от мисловната ми зимна светкавица се овладявам. И веднага заемам и аз важна поза - също като нея. -                      Доооообре! Нека така да бъде! Нека знанието за морските фарове и това, че те попиват тъгата бъде подарък за теб по случай Коледа. Така бива ли или отново е безпринципно? -                     Ей стига дъвка тези принципи сега! Бива си го предложението – отново ми се усмихна тя загася си цигарата, отпива от чая и потрива длани, а аз така и не разбрах от студ или от задоволство го направи това, но после ме погледна и пита хитричко –  Щото то по принцип -  и понеже я виждам, как се усеща, че въпросната дума буквално се изсипва по инерция от устата й и двамата прихваме да се смеем, след което тя продължава - Коя жена с принципи или без тях, бяга от подаръци – нали? Или пък коя жена ще хукне да се крие от оказано й внимание. И то от страна на хора, с които й е приятно да общува... -                     Еее... ама нали казахаме стига-стоп на тези принципи... - връщам и ехидната усмивка аз – Нооо... щом по принцип – изръсвам съвсем нарочно и двамата почти едновременно се сочим с пръст и отново се размиваме на глас,  след като се успокояваме и си довършвам мисълта – Щом съм в твоята категорията на хората приятни ти за общуванеее... ето за това пък аз никак не възразявам – и изведнъж се сепвам. Защото се сещам, че след като е толкова принципна Една Жена въпреки че ми го заявява, едва ли току така на доверие ми е повярвала за знанието, което и казах за фара. Затова и я питам на момента:  -                     А ти как пък разбра, че това за фара изобщо има нещо общо с истината. Или пък, че изобщо върши работа? -                     Ами как от къде разбрах? Не виждаш ли? -                     Не! Какво да виждам? Нали говорим за условни и невидими неща... Или аз пак по каналджийски нещо не съм разбрал?  – и съвсем на сериозно започвам да се оглеждам наоколо. -                     Как какво? Въпреки че повече от половин час стоим тук на студа... седнали и то на едно място, носът ми спря да тече. -                     Вярно ли?! Ама ти нали първо каза, как той точно от студа и вятъра течал? Сега пък друго ще се окаже май! Или казваш от студа сопол минава ли, я?! Това ли имаш в предвид? – питам сериозно по фаянсаджийски аз, а тя отново прихва да се смее. -                     Хубаво беше казано това за сопола. Но не е точно така. Това твоето е по чешемеджийски казано – продължава да се смее тя на глас - Но горе долооо - да! Така казах! Но пък съм сигурна в другото! В голяма степен ми мина като цяло от твоята разходка. И най-вече ми се струва от това, че докоснах фара. И още, най-вероятно защото може би след твоите думи и разяснения в момента на докосването му погледнах по съвсем съвсем друг начин на неговата светлина - отвърна ми тя и вече поуспокоена отново ме дари с няколко пресекулкови усмивки – после продължи – Ето точно по това се различавате с брат ми. Ти почти винаги можеш да ме разсмееш! А той почти никога! -                     Еейййй знаеш ли?! - прекъснах я на момента защото мисъл една ме блъсна здраво в тила - Аз имам подарък за него. Но за съжаление е само материален. -                     Стига моля ти се с тези подаръци тази вечер! Наистина взе да ме притесняваш с тази твоя обстоятелствена Коледна подготовка. Вече и за елена Рудолф започнах да се оглеждам чак – и демонстративно взе да си върти глава - От де на къде пък за брат ми ще имаш подарък!? -                     Ей така имам. От тук нататък. Ама Рудолф не е там, или там – и въртя ръка, сочейки й в посоките, към които тя преди миг гледаше  – Тука е той Руфдолф! Тука! – и вадя въздушната найлонка, показвайки й смешния щампован елен, но стискам торбичката плътно пред гърдите си и питам: -                     Той кой номер обувки носи? -                     Четиридесет и пети! Защо? – поглежда към мен тя и възкликва - Ама то това наистина е Рудолф? Гледай ти сякаш моята мисъл се е залепила за торбичката ти. -                     А ти кой номер носиш? -                     Стига с тез номера де! Защо питаш? -                     Питам си? -                     Аз нося тридесет и седми, защооо? – отново настойчиво и с дълго „о“ пита тя. -                     Ето видя ли! А аз нося четиридесет и трети, а ти тридесет и седми – казах авторитетно, пропускайки въпроса й. -                     И какво от това като си с четиридесет и трети? -                     Как какво от това. На идване на сам купих тези чорапи при много странно стечение на обстоятелствата. И при още по по-странен начин ми бе казано, показано и доказано, че странното около тях ще продължи. И в края на краищата така и се оказа. Не ти стават на теб. Няма да ми стават и на мен. Защото са огромни.  От нас тримата само той носи подобен номер - значи са за него. -                     Този път вече наистина ме разсмя с твоята чорапено аритметическа логика. Сериозно ли говориш? -                     Напълно! И нали няма да ми откажеш да му ги подариш – протегнах се и ги пуснах в нейната торбичка при смехурковците – Ааа и този дядо Коледа с магнитче за хладилник също е за него. -                     Наистина, шегуваш ли се? -                     Не! Този път съм много сериозен! И двете неща са за него! Щото в края на краищата нали той е истинската причина да се познаваме. Значи в това отношение е бил послушен. За това и той трябва да си получи подаръка. Пък знаеш ли го?! Може тайно да се е молил някой незнайно защо и как, но точно това да му подари? -                     Може! – замислено се съгласява тя – То нали всеки по Коледа си има освен явни желания и някакви свои лични, и съкровени. Такива дето само тогава ги отправя като молба... -                     Ето видя ли? Значи се разбрахмееее... То и нали по Коледа ще бъдете заедно. Пускаш му ги при подаръците! И толкова! Ако ти не му кажеш на него, или на някой друг... Никой никога няма да разбере, как, от кого и по какъв начин, той е получил чорапи като подарък. Така както аз може би никога няма да разбера, как защо и по какъв начин изобщо се срещнахме с теб. И как по какъв начин и защо днес получих моите си нематериални подаръци. -                     Добре щом толкова настояваш... -                     Благодаря ти за тази услуга която ще направиш за мен. Иии... да знаеш, че като порасна и стана голям... И като спечеля малко повече пари ще те почерпя където и каквото поискаш. И то колкото пъти искаш. -                     Добре ама да не забравиш?! -                     Няма! – обещах аз.   Приказките около чая са си приказки. Казаното си е казано. Вече другото - не знам! Имам в предвид до колко това, което ми сподели Една Жена, че ми вярва за фара и мъката наистина го вярва. Защото тя е много тактична и съобразителна се оказа. Със сигурност обаче беше спряла да подсмърча и подпухналото под очите й почти изчезна. И наистина не знам какъв ефект имаше това еднократно кратко докосване на морския фар за нея!?  Но на мен от както седнахме в това кафене и й поднесох смехуранчовците и после чорапите за брат й по някакъв необясним начин ми олекна. И по също такъв необясним начин още ми се изгуби, стопи или издуха тяговото чувство, че съм длъжник някому преди новогодишните празници. И не мога да обясня дали от всичко това, но не чувствах никакъв студ, въпреки че от устата ми излизаше пара. Не след дълго си тръгваме от заведението. Помолвам Една Жена да погледнем морето - като за прощално. Защото не знам, как ще ми върви по нататък бачкането. И дали ще имам време за сантименталности. Спукаме се малко по към него. От позицията в която стоим виждам негова не малка част. И така докато още всичките мисли от деня бълбукаха из главата ми отново се заглеждам задълго към залива. След секунда пробляскващата следа, която фарът на нос Галата оставя в нощната тъма ми се мярва пред очите. И не знам защо? От пресекулковото й трептене лиии? Или от това, че отраженията по тъмната вода ми напомнят на стотици новогодишни бенгалски огънчетааа...? Или пък от нещо друго, но точно съм сигурен че тогава си помислих:  „ Може ли пък наистина да има нещо вярно в това, как по Коледа ставали разни чудеса?“

Rygit



Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rygit
Категория: Изкуство
Прочетен: 23511
Постинги: 40
Коментари: 15
Гласове: 31
Архив
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031