Постинг
05.10.2018 23:15 -
Точното камъче на точното място ( на Ели за пожелание-поздрав за рожденният й ден )
Точното камъче на точното място ( на Ели за пожелание-поздрав за рожденият й ден )
Ей така присетих се без конкретна причина за една жена… Аз като хубава я виждам… па… за вас не знам. И докато си умувах за нези… взеха да ми прелитат разни хвърчащи мисли ни в клин, ни в ръкав. Малко са разпилени… Мааа… То сега в целия свят е хаос и няма как да ми търсите кусур, че мислите на един дедо са малко поразпердушинени.
Че за бъркотията ми беше думата… У наше село тя стана още по-голяма от как по миналата година са спомина дедото дет пасеше овците. Тез същите дет са на малкото ора де са останали тъдява. И подир това - зер неговата кончина имам изпредвид - на селското събрание избраа мен за главен овчарин.
Ние по принцип у село си имаме някакви си седмични дежурства, ама сега веч аз съм сиии - баш овчара. Или както се изхождат словом онез по-учените гражданя там по телевизията веч съм цанен за титуляр. Изотпърво не бях много вещ в овчарлъка, ама кат са замисла… То второ лято ги паса.. Иии… веч понаучих това, онова за нравите на стоката, както им викаме ние тук на добитъка.
Ееее…! Харно беше таз година лятото! Ама то лято, лято… Хммм… Ама ей го на… Доде си без време и Септември. Месеца за гроздобера! Иначе лятото възсухичко са оказа и след августовските жеги няма мнооо паша. За туй водя овците някъде по на свежо. Около да речем някой поточе по-нагор из планината. Ма не моа и много на горе, щот па един крак ме въртиии. Ей на тъй са получи последните две три годин. Ма кво ‘а праиш – старини без благини.
Ма не за това ми беше мисълта.
Докато си седя у дОма сам… Току все за моята рода и за дяцата и за унуките си ми е мъчно. Иии… нъл вечер кат са стъмни съм си все сиротен и няма кво ‘а си праа, та за да не мисла лошави работиии… Зер за болести! Па и за още по-лошави… Унуките ми подариа една от техните по-стари машинарийки… От онез умните де зер. Де можели почти кат човек да умуват. Ама не нова. Малко по-вейтичка е тя! Де не им вършела вече рабта, що била слаба кат мен в акъла. Бабушкера била вече машинката, както казват те сред новите по-умните машинарийки - бабушкерааа. А аз нали и аз си нямам баба веч, че да ми бъдела дружка. Па то тя ина машинка де е от онез дето имат повече клавиши от акордеоните. И дето телевизора им не е като онез наш’те сандъкоподобнитя на село. Плосък й е талавизора. Че и са затвара връз клавишите. Направо си е кат ина дебела тетрадка, също кат на бакалина. Де вътре ни пише версиите, дорде си получим пенсиите.
Ма то голяма техника ви думам. Како си си у дома… И како си седиш на софрата, моиш ‘а са свържеш де си искаш по света. Че от гор и с кого си искаш още. Та по това чудо са свързаф с една жена Ели Станчева и е името. Балканджийка жена. Нейде из Родопата живее. Ама харна жена ви каям. И убааа изглежда на фотото, дето го пуска по жицата... И все убости пише по нейната си машинка… Иии много ора я четат. Иии мноо ора и гледат нещата.
И аз ко са отнесоф пак?! Амахаа! Ааа да, да да…
Че не знам случайно ли или не ама из онези дни пак я гледах по екранчето дето е без сандък. Иии си мислех, че никак не е лошо дето има такива хора по земята, па и по нашата си България. И все си мислех ако дойде ред да и пожелавам нещо на таз жена кво да и пожелая, я? И все нищо не ми иде на простия акъл. Напъвам се и то не по един път… ма ъ – ъ… Празна ми е явно веч куфалницата, празнааа! Щото като я гледам тя какви умности ги реди, га пожелава нещо на някой по някой повод… Ехееее, та ча срам ма фаща. Ми тъй дя…! Уж по–младо, па ка му сече пипето само еййй…!
И ей ма на! Па са отнесоф. За кво говорих зер… ?
Ах даааа…! За това какво да и пожелая ако нявгаш се налага…
Та завчера къде пладне си седа на един пън до големия поток и гледам в него. Овците по това време пладнуват. Напасли са се що са се напасли, събрали са се на купчина и са сврели глави една в друга. Като спортисти от волейболен отбор ка се сбират в кръг и си навеждат главите по средата да са поздрават. Па аз си почивам, че нали веч казах нещо едното ми ходило иска май да ме остава преди аз да съм го оставил. От две три лета постоянно ме понаболва. Нооо понякога пущината му с пущина е почти нетърпима. И кво иска тоз крак от мен те на… питайте го вие. Иска някъде да ида, или иска някъде да спра не моа ‘а го разбера. Боли върти кат свредло ръждясало и тва си е!
Май па са отнеоф! Тююю таз опустелата куфалница! Тююю! Та то май за овцете ми беше думата. Нъл тъй! Че да де! Като пладнуват са кротки. И аз тогава съм си спокоен за тях. И ич биля ги не мисла. Ни ме и страх че ще некоя от въртоглавите рогати пущини ще бега на нейде си. И за туй ей тъй на седа си и съм се вгледал в поточето. И па за Ели си мисла! Ма защо точно за нея се сетиф, на убийте ма не моа ‘а кажа. Ах да бе! Щото нали преди ден си умувах, ко са наложи да и честитя нещо, какво да и напиша като пожелание.
Май па ма отнесе дърдоренето! И до къде бях стигнал…? Ах да бе! Та поточето къркорли до мен. А над мен се надвесили няколко яки клони на един хубав бряст. И правят една хубава шарена сенкя…! Ммм… благодат! Листата му потреперват на лекия ветрец… А дървото е все едно не просто дърво… Ми ша каиш е умно животно некакво. И клоните му не са клони, ами са лапи или направо ръце. Па листата са му пръсти и с тях дървото-умник си играе с лъчите на слънцето. Играе си ви думам и си прави от тях слънчеви зайчета. Ма не само ей та си ги фърга ами и ги реди едно по едно, едно по едно. Ей тъй на… пуска си ги надолу към земята или направо връз водата на поточето… Иии… Ги кара да се гонят. Или пък ако не едно по едно, то по няколко на веднъж…!
Та така си мисля аз за Ели и като гледам слънчевите петънца да бягат едно подир друго надолу по поточето и сякаш ми се сторва… Или ааа не не не! Не ми се сторва ми май наистина си беше! Ама ви думам във всяко едно светлинно петънце глеам грее нейния слънчев образ.
Ама да да да! Точно така! Уж гледам водата, а все едно нейни снимки виждам на екрана. Само дето мърдат не на екрана, ами мърдат от гор връз поточето. И все едно съм ги пуснал на онзи режим сайлат шоу май му беше името… Ееее знаете го деее… нали!? Там дето сами се разлистват снимките една след друга, една след друга.
Много интересно ви казвам. Гледам поточето, гледам бягащите слънчеви петънца с нейния образ и сякаш виждам как протича живота и. И как все едно всяко едно слънчево зайче с нейния жив лик е един неин земен ден от него. И все едно този всеки неин ден се оттича по течението и отива към сянката на плачещата върба дето е до завоя по-долу, скривайки се там в тъмното. Ама честно! Заприлича ми на точно това, както става в истинския ни живот. Викам си бреее… виж какъв бил живота ни погледнат изотгоре. Мисля си още… Сигур наистина от високото… От там де на гледа Дядо Боже и нашето житие все така изглежда. Като бистро чисто поточе, в което всяка сутрин се появяваме като образ и течем надолу към низкото и към нощта. Та така от как се родим, та до залеза на дните ни. До вечната нощ га склопваме очи завинаги. И точно си умувам за това и ми хрумва да надникна какво стаа по-нанататъче… Тама по на надолу в живота и на таз харната жена.
И проточвам врат. Хммм…Чудна работа! Гледам, гледам и не знам дали такава е истината нооо… Ми се сторга ино непонятно нещо. До едно време в потока образа на Ели сякаш го виждам усмихнат. А после по-надолу по ручея физиономията и вече не е хубава. И не е никак усмихната.
Хммм много интересно?!
Викам си май така ми се струва нещо си. Позаглеждам се по-сериозно… Мдаааа… няма лъжа, няма измама. До едно време образа и е усмихнат, а по-надолу не е. И почвам да са чуда! Що ли е така, зер? То добре е чиляк ‘а са чуди ама да има с какво. Па аз с моята празна овчарска куфалница… Ама викам си ша помисла, зер може нещо па да измисла.
И така мислиф, мислиф… Ама пусто да опустее нищо не ми дойде на ум. Па после сам себе си се укорявам Иии… Като съм слаб в мисленето, що па не взема да се позагледам по-сериозно, барем нещо по-простичко зърна. Може да има причина за всичкото това нещо. Изпървом вдигам глава и поглед към небето дето казват, че бил Божинката! Може нещо от там да се отразява я облак, я нещо друго и то да затуля и да изкривява образа надолу по поточето. Гледам на горе над мен… ми нищо не виждам – короната на дървото. И по клоните на бряста няма нищо… Такову, дето да може да върши таз беля. Сиреч няма нищо, което да прави сянка или да разваля отражението, че и да да го кара да е така съсухрено и неусмихнато. Хмммм! Ми защо тогава до това първото завойче Ели е усмихната, па после не е? Викам си: „Не бива то така!” Може пък да е от важност стойката ми, или положението от което съм застанал и гледам към по-долните отражения. Смених си мястото от което наблюдавах зайчетата… Ядец! Па същата рабта. Викам си: „Не е от отражението на клоните, не е и от мястото. Хмммм…? От кво ли шъ да е?”
Та тогава па се загледах по мъжки и на сериозно в поточето. Мдааа… странно беше онова място… Онуй место де се скриваше слънчевото зайче с усмивката й… Иии дето от по подир светлинките се понасяха надолу с другия образ на Ели с изпитото и от мъка или нещо друго лице.
Сеги не знам случайно или не, но забелязах, как на точно връз това място имаше паднал клон, който пресичаше поточето. Вторачих се в него и около него. Ами нищо по–така. Ма докато се блещиф по дедовски, гледам жива пътека от горски мравки марширува пресичайки потока. Сигур мравуняка се готвеше да зимува на различно място от лятното си убежище. Че за туй са пренасяше през поточето, използвайки клона като мост.
Гадинките вървяха горе долу в някакъв хаотичен мравешки строй по клона, но и доста се бутаха. Носеха си цялата покъщнина, на гръб. Бохчи, хладилници, телевизори, гардероби, перални, нощтви, тави и менци.
Шегувам се де…
Нищо не носефа! Само някои от тях дето стискаха бели яйца в щипците си на главата. Нищо ново под слънцето! Такива вървуляци от мравки всеки е виждал. Предполагам, че и някой от градските чада също са ставали свидетели на такива мравчени манифестации.
Ма то на мен от друго ми стана любопитното. От време на време някоя от мравките се изпускаше и падаше от клончето. Цопваше в потока и изчезваше във водата яко дим и без следа. А чуденката дет ме скрипна за гушата бе дека ли чезнат тези черно кафяви горски труженички? Викам си ще се позагледам! Водата е бистра все ще да видя някоя мравка, как се бори за живота си.
Уви!
Паднеха ли от клона никак си не ги виждах да изплуват веч. Хммм странно!? Че по тоз повод наченах да си умувам: „Те са леки земни твари! И не би трябвало да потъват. Щот не са ни гайки ни винтчета ни па чирясло! А водата както казах беше кристално прозрачна. И мноо на сериозно са замислиф” Верно това да не и некакво си чудо?! Дека ли чезнат мравките? И защо ги няма по на на долче по поточето?”
Ама то с таз мойта разбрицаната куфалница докат’ си мисла за това едното зеф че са сетиф за другото. Ама дали са сетиф или по скоро видоф че тама дека чезнеха тез полезните горски гадини, точно тама са губефа и усмивките от слънчевите зайчета на Ели.
Лелеее кат ми стана сложно… Лелеее… Че кат ми стана и ино таквоз чевръкащо отвътре, някак си. Лелее върти ви казвам мисълта повеч и от болката в ногата ми.
За туй и за да вида за кво иде рече приближавам се юще повече до водата… Че нъл да разгледам нещата от по от ближе. И какво да вида от долу под клона се получаваше нещо като водовъртеж. Все едно част от поточето потъваше в някаква дупка. То и мястото беше едно такова черно. А водата се върти ли върти… Ама ви думам все едно както като отива в канала на мийката. Па знам ли!? Може и наистина нещо такова дупчесто на дъното на скалата да има. За туй си част от водата на поточето да пропада унутря в тая гърловина. Знаш ли я?
В началото някак си ми олекна, че поне открих причината за всичко. Отдъхнах си и не щеш ли тогизи усетиф колко съм ожаднял. То си беше и пладне. Пък на мен така си ми и става. Като много се замисля за нещо и ожаднявам. То не е никак лесно с празна глава да се мисли толкова дълго и за толкова сложни неща. Става ти топло и ти прижаднява. Ами не ми се смейте де. Та за това и реших да престана с мисленето. Да си гребна малко водица от поточето и да подкарвам овците да пасат. Гребнах, но не знам защо гребнах един път от горе където бяха усмивките.
Иии отпивам глътка две… И после пак не знам защо но гребнах по-отдоле. Тама де след клона, деканка усмихнатото веч го нямаше. Не знам дали ще ми повярвате или не, но водата имаше различен вкус. Горната с усмивките на Ели беше много по-вкусна от долната. Чудо не чувано ви думам. Един поток. Ина вода. Ино русло. Обаче тази под клона уж същата като бистрота и хладност пък все едно мирише на тиня. Въпреки, че батак и тиня туканка няма от де да се вземе. Тъй ами! От де ти тинявица у бързей, Ай ся! Пък и то дъното на поточето в по-голямата си част поне на този ред де бяф приседнал си бе от цяла една скала непрекъсната.
Странно! Умувам си: „Сигур нещо съм се сгъбил от топлото и от тежкото мислене!” Но – не, не, не! Опитах поне три четири пъти и от долу на клона, и от участъка преди него. Така си беше! Имаше разлика във вкуса и тва си е. Горната вода беше в пъти по-пивка и приятна на вкус от долната, където образа Ели не беше с лъчезарното си лице.
Думам си - сигур е някакво съвпадение! Или пък нещо капе от клона. И може би прави това щото водата да е по-неприятна по долу от него по течението. Ма после са сетих, че от клона може да капе горчиляк някакъв, но няма как да капе тиня. И тогава се вторачих пак в мястото където водата изчезваше. Не можех да повярвам на очите си! В мига, в който слънчевите зайчета с образа на усмихнатата Ели минеха от там, той-образа се завърташе във водовъртежа. Потъваше за кратко в черната водна фуния и после изплуваше пак на повърхността, излизайки от другата страна на въртопа, но вече променен. Не бе усмихнат! А тъжен, блед, изпит и болнав на вид. Пак на инат са вторачвам във водата! Кокоря се кокоря се и сякаш виждам, как има пукнатината на скалистото дъно под клона. Точно тама де е водовъртежа. Ама има ли дълбока дупка в скалата няма ли…? Или па е само плитка пукнатина отгор на скалата, а въртопа се получава от течението на бързея те това не моа да разбера.
Много чудато! Ей тъй си гледам без от нийде си да ме полази некаква яснота за нещата. Ама па то и за един простичък човечец кат мен от де ти толкова акъл да мисля. Викам си ами така и било писано на Ели, ама що па на мен ми се случи да вида това гадно тъжно нещо за тази убаата женка - а? И дъл па това тук е истина… Или па на опъци да не па някаква поличба за нея зер?! Или да е напротив рабтата?
Ама ако тук по някакъв си ми ти незнаен начин съм зърнал част от живота на таз женка - и сега кво? Да си тръгна ей тъй и да оставя в този вид нещата? Тъй тои? Е не, не, не ! Не ми се искаше да остаам туй нещо така! То добре… Ма кво да сторя я? Като нищо не отбирам от този сорт неща - какво да прая – а !?
После обаче се замислих и си викам:
„Сигур изкукундренквам нещо - а!? Я от жегата ша да е… Я от многото лазарници дето са ми под шапката.. Иии… явно нещо си фнушаам – както ми вика по некой път дофтуря. Така ами дядка. Я са стегни малко. Тук сега от едни слънчеви зайчета и от ени изчезващи в нищото мравки, и да го прая на въпрос – стига де!”
И си помислих още какъв голям фантазьор съм станал. Така де сигур най-вероятно си е от възрастта. И решавам ‘а си тръгам. Понечвам да стана… ахааа… Нанай ти работата. Не моа ‘а са мръдна! Десния ми крак блокира изцяло! Онзи дето ви казах, че ма върти от две годин близо. То върти, върти ма сеги ша каиш са бе смарангьосал изцяло - и ни напред ни назад! Ни нагоре - ни надоле. И една болка ше каеш с нож ме бодат в крака. Ама болиии… Болии - сълзи ми излезнофа на очите ча.
Викам си щъ почекам малко. Той ще ми поотмине както и други пъти е било. И от по после ще си стана. Сигур съм го преклечал додето ги умувам всичките тез фантасмагории. Ама пък щом тъй и тъй съм тук, поне да помисла мога ли с нещо да я запуша тая дупка – черна, дето прави тези поразии с вкуса на водата и с усмивката на Ели. Ма ка да стане ка да стане и на края ме светва ина хрумка. Думам си ще поставя отгор пукнатината некое камъче и готово. Па ако то застане ка требе и бързото на водата не успее да го отнесе - ще да е добре. Ако ли го отнесе… е тогава нищо не мога да стора. Ама пък поне ще да съм се опитал, зер! То добре! Ама от де ти камъче тъдява?
Както вече казах в този участък дъното беше скалисто. И няма от онези заоблените речни камъни. Кракът ми схванат! Не мога да сляза по–надоле да потърся. Ами ще почакам. Нямам избор. Ще чакам, добре - ама колко?
Почаках, почаках па после се замислих - няма ли да мой адже ба с нещо мое дето ми е под ръка да свърша таз каналджийска работа…? И тогиз са сетиф кат изневиделица! Сетиф се, че си имам едно камиче дето един приятел ми го беше донесъл от Кръстова гора.
Еее… сигур ги знаете… Онези камъчета дето всеки вижда кръстче на тях. И дето казват правели чудеса ако вярваш в тях и в това че кръста му е за тебенка все за добро.
Абе то моето камиче, камиче ма май бая таш си беше. Колкото като здрава мъжка пестница. Всички му се смеели тогава от тези дето били на екскурзията там. Как бил намерил голям камък цяла канара и нямало, как да все да си го носи в джеба. Тама де за късмет и здраве се носело. Щото камика нъл бил по тежичък и щели да му падат панталоните. Па той им отвърнал, че едва ли не камъкът сам се е набутал в ръката му! А щом е така значи за нещо или за някого е предназначен. Че въпреки присмехите на околните твърдо решил - ще го вземе!
Та този мой приятел, като се върна ми сподели още, как когато го вдигал този въпросния камък от земята, първо се замисли над хорските подигравки. И си помислил, че щом камика не е за джеб, значи може да е за торба. Та както си го рекъл това на ум те така и се сетил за мен, като за човек де ходи навсякъде с торба през рамо. И ми го подари да си го нося в торбицата. Таз дето си ходя с нея из гората и из мерите доде водя стоката на паша. Рече ми още, че ми го дава да ме пази. И ми заръча да го ползвам без много да умувам, ако за нещо ми потрябва. Защото му приличал на свит мъжки юмрук, та ако се наложи можело да фрасна с него лошото по носа. Ама на тогава не знам защо - повярвах му на ония мой приятел, ка всичко де ми дума си е самата вярна истина. Но да си призная повярвах му защото той никога лошо не ми е мислил. И никога не ме е лъгал за нищо си. Е да де, но после па на мен в село всички ми се смееха, че носа камик цял таш в торбата си. И как било по–лесно кило ракия да си носа или бъклица с вино в наместо таш. Па то аз нали съм бил шантаво изкукал папардак - и на носил съм студен камик за здраве. Че и от опасности да ме пази. Голям смях падаше по мегданя с този мой камък.
И така де! Та както и да е! Бъркам начи аз в торбата. Вада камъка-мъжка пестница. Протягам се! Слагам го там на мястото под клона където беше онзи черен водовъртеж… А то ша каиш за там бил тоз камик. Острото му хлътна в процепа на скалата, а бързея на водата тъй здраво го натисна надоле, че той застана плътно прилепнал към дъното… И да искаш не можеш го помръдне току така…
Иии…!
Иии… !
И какво да видя водовъртежа изведнъж изчезна. Ехеее… думам си до тук добре с този камък. Па ако не мен то поне се надам да започне да пази падналите мравки в потока да не се давят. Ама то така си и стана. След като го поставих на дъното, която и мравка да паднеше може да вярвате може не, но вече изплуваше. А малко по–надолу около поточето имаше тревички. Мравките се захващаха за тях и излизах на брега. Ееее… помислих си аз. Друго ако не, белким нещо благородно направих днес. Може и на мравките път да не сторих, ма на, най-малко им помогнах да си вървят по живо, по здраво по техния си земен път.
И тогава нещеш ли се сетих и за слънчевите зайчета. И още и за усмивките на Ели…
Иии…!
Иии…!
…от това дето видоф ми стана и топло и студено едновременно… Така, така си беше! Студ и жега на купчина - та ча ми заподскача дедовското сърце. Не знам ка да си го обясня, но след като сложих камика на онуй место, слънчевите зайчета там надолу по течението след клона вече не бяха с онзи изпития образ на Ели. Продължаваха си все така усмихнати чааак до завоя с тъмнината, която хвърляше сянката на онази красивата плачущата върба.
И си викам глей сеа колко е велик нашия народ! Вярна ще да е онази приказка, как камикът си тежал в точ на мястото. Вече две години го мандахерцам тоз таш в торбата си и все не му намирам работа. Де се вика да влезе със света в некаква си полза за употреба… А той виж го мола ти се той за де и за кво бил сътворен от Божиката тоз ми ти камик. И тогиз се присетих и за другото: „Дали и водата не си промени вкуса, я?” И докато се усетя. Съм се попросегнал. Толкоз че поне да гребна вода от по-долу на клона. Да ма то ръката ми не стига. Отива само до мястото, където бях поставил камъка. Маам маам не стигам. И си викам: „Е и какво от това? Сеги зарад един дедовски мързел няма да кусаш водата ли?” Напънах се. Станах и след като направих три крачки – клекнах до поточето. Напълних шепи… И отпих!
Ей на честен кръст по–сладка вода сякаш не бях отпивал в живота си… Ахааа и друго ми дойде на ум, незнайно защо, но и кракът ми се беше оправил. И никакси не ме болеше като преди малко. Какво ти не ме болеше направо го чувствах като нов. Та тогава и трето ми просветна, как за пръв път кракът ме заболя така лошо и то май бе точно след понесох камъка в торбата си. Па дали камъкът или кракът, ама някое от двете сигур е искало нещо да ми рекне с тази ми болка, и то още тогава. Ма те на, кат не отбирам нищо ни от езика на камъните ни от езика на болките! И си думам, че даже май и на глас беше: „ Глей сеги ти в това септемврийско пладне, кви ми ти чудати неща стават около едно поточе, един камик и един дедовски болен крак … !
Глей ти! Глей ти! Глей ти!
Че за какво бях наченал да ви ги хортувам всичките тези сказки… Ахааа да бе да! Типично мой адетец си е то туй… да забуравям от къде съм започнал и какво съм искал да река. Нъл са бяф умислил в началото какво бих да пожелал на Ели… Даже няколко пъти си го повтарях.
Хммм… е, друго не измислих, но ми се иска да и пожелая да бъде здрава и да продължава да живее все така. И все така да се отнася с хората, че те да виждат усмихнатия и образ навсякъде около себе си и това да ги радва и да им дава сили да мислят само за добрини. И искам още да и пожелая винаги когато в потока на живота и се появи водовъртеж или лошо място лъхащо на тиня, то тогава винаги да се намира и някой от онези добри хора, с който тя си е другарувала. И този някой или някоя да поставя точното камъче на точното място, така щото усмивката и да не слиза от лицето чааак до онази далечна сянка след сто и осмия завой на потока на живота и. Онзи завой в живота след който всеки от нас един ден се изгубва в тъмното на своята плачеща върба.
Ей така присетих се без конкретна причина за една жена… Аз като хубава я виждам… па… за вас не знам. И докато си умувах за нези… взеха да ми прелитат разни хвърчащи мисли ни в клин, ни в ръкав. Малко са разпилени… Мааа… То сега в целия свят е хаос и няма как да ми търсите кусур, че мислите на един дедо са малко поразпердушинени.
Че за бъркотията ми беше думата… У наше село тя стана още по-голяма от как по миналата година са спомина дедото дет пасеше овците. Тез същите дет са на малкото ора де са останали тъдява. И подир това - зер неговата кончина имам изпредвид - на селското събрание избраа мен за главен овчарин.
Ние по принцип у село си имаме някакви си седмични дежурства, ама сега веч аз съм сиии - баш овчара. Или както се изхождат словом онез по-учените гражданя там по телевизията веч съм цанен за титуляр. Изотпърво не бях много вещ в овчарлъка, ама кат са замисла… То второ лято ги паса.. Иии… веч понаучих това, онова за нравите на стоката, както им викаме ние тук на добитъка.
Ееее…! Харно беше таз година лятото! Ама то лято, лято… Хммм… Ама ей го на… Доде си без време и Септември. Месеца за гроздобера! Иначе лятото възсухичко са оказа и след августовските жеги няма мнооо паша. За туй водя овците някъде по на свежо. Около да речем някой поточе по-нагор из планината. Ма не моа и много на горе, щот па един крак ме въртиии. Ей на тъй са получи последните две три годин. Ма кво ‘а праиш – старини без благини.
Ма не за това ми беше мисълта.
Докато си седя у дОма сам… Току все за моята рода и за дяцата и за унуките си ми е мъчно. Иии… нъл вечер кат са стъмни съм си все сиротен и няма кво ‘а си праа, та за да не мисла лошави работиии… Зер за болести! Па и за още по-лошави… Унуките ми подариа една от техните по-стари машинарийки… От онез умните де зер. Де можели почти кат човек да умуват. Ама не нова. Малко по-вейтичка е тя! Де не им вършела вече рабта, що била слаба кат мен в акъла. Бабушкера била вече машинката, както казват те сред новите по-умните машинарийки - бабушкерааа. А аз нали и аз си нямам баба веч, че да ми бъдела дружка. Па то тя ина машинка де е от онез дето имат повече клавиши от акордеоните. И дето телевизора им не е като онез наш’те сандъкоподобнитя на село. Плосък й е талавизора. Че и са затвара връз клавишите. Направо си е кат ина дебела тетрадка, също кат на бакалина. Де вътре ни пише версиите, дорде си получим пенсиите.
Ма то голяма техника ви думам. Како си си у дома… И како си седиш на софрата, моиш ‘а са свържеш де си искаш по света. Че от гор и с кого си искаш още. Та по това чудо са свързаф с една жена Ели Станчева и е името. Балканджийка жена. Нейде из Родопата живее. Ама харна жена ви каям. И убааа изглежда на фотото, дето го пуска по жицата... И все убости пише по нейната си машинка… Иии много ора я четат. Иии мноо ора и гледат нещата.
И аз ко са отнесоф пак?! Амахаа! Ааа да, да да…
Че не знам случайно ли или не ама из онези дни пак я гледах по екранчето дето е без сандък. Иии си мислех, че никак не е лошо дето има такива хора по земята, па и по нашата си България. И все си мислех ако дойде ред да и пожелавам нещо на таз жена кво да и пожелая, я? И все нищо не ми иде на простия акъл. Напъвам се и то не по един път… ма ъ – ъ… Празна ми е явно веч куфалницата, празнааа! Щото като я гледам тя какви умности ги реди, га пожелава нещо на някой по някой повод… Ехееее, та ча срам ма фаща. Ми тъй дя…! Уж по–младо, па ка му сече пипето само еййй…!
И ей ма на! Па са отнесоф. За кво говорих зер… ?
Ах даааа…! За това какво да и пожелая ако нявгаш се налага…
Та завчера къде пладне си седа на един пън до големия поток и гледам в него. Овците по това време пладнуват. Напасли са се що са се напасли, събрали са се на купчина и са сврели глави една в друга. Като спортисти от волейболен отбор ка се сбират в кръг и си навеждат главите по средата да са поздрават. Па аз си почивам, че нали веч казах нещо едното ми ходило иска май да ме остава преди аз да съм го оставил. От две три лета постоянно ме понаболва. Нооо понякога пущината му с пущина е почти нетърпима. И кво иска тоз крак от мен те на… питайте го вие. Иска някъде да ида, или иска някъде да спра не моа ‘а го разбера. Боли върти кат свредло ръждясало и тва си е!
Май па са отнеоф! Тююю таз опустелата куфалница! Тююю! Та то май за овцете ми беше думата. Нъл тъй! Че да де! Като пладнуват са кротки. И аз тогава съм си спокоен за тях. И ич биля ги не мисла. Ни ме и страх че ще некоя от въртоглавите рогати пущини ще бега на нейде си. И за туй ей тъй на седа си и съм се вгледал в поточето. И па за Ели си мисла! Ма защо точно за нея се сетиф, на убийте ма не моа ‘а кажа. Ах да бе! Щото нали преди ден си умувах, ко са наложи да и честитя нещо, какво да и напиша като пожелание.
Май па ма отнесе дърдоренето! И до къде бях стигнал…? Ах да бе! Та поточето къркорли до мен. А над мен се надвесили няколко яки клони на един хубав бряст. И правят една хубава шарена сенкя…! Ммм… благодат! Листата му потреперват на лекия ветрец… А дървото е все едно не просто дърво… Ми ша каиш е умно животно некакво. И клоните му не са клони, ами са лапи или направо ръце. Па листата са му пръсти и с тях дървото-умник си играе с лъчите на слънцето. Играе си ви думам и си прави от тях слънчеви зайчета. Ма не само ей та си ги фърга ами и ги реди едно по едно, едно по едно. Ей тъй на… пуска си ги надолу към земята или направо връз водата на поточето… Иии… Ги кара да се гонят. Или пък ако не едно по едно, то по няколко на веднъж…!
Та така си мисля аз за Ели и като гледам слънчевите петънца да бягат едно подир друго надолу по поточето и сякаш ми се сторва… Или ааа не не не! Не ми се сторва ми май наистина си беше! Ама ви думам във всяко едно светлинно петънце глеам грее нейния слънчев образ.
Ама да да да! Точно така! Уж гледам водата, а все едно нейни снимки виждам на екрана. Само дето мърдат не на екрана, ами мърдат от гор връз поточето. И все едно съм ги пуснал на онзи режим сайлат шоу май му беше името… Ееее знаете го деее… нали!? Там дето сами се разлистват снимките една след друга, една след друга.
Много интересно ви казвам. Гледам поточето, гледам бягащите слънчеви петънца с нейния образ и сякаш виждам как протича живота и. И как все едно всяко едно слънчево зайче с нейния жив лик е един неин земен ден от него. И все едно този всеки неин ден се оттича по течението и отива към сянката на плачещата върба дето е до завоя по-долу, скривайки се там в тъмното. Ама честно! Заприлича ми на точно това, както става в истинския ни живот. Викам си бреее… виж какъв бил живота ни погледнат изотгоре. Мисля си още… Сигур наистина от високото… От там де на гледа Дядо Боже и нашето житие все така изглежда. Като бистро чисто поточе, в което всяка сутрин се появяваме като образ и течем надолу към низкото и към нощта. Та така от как се родим, та до залеза на дните ни. До вечната нощ га склопваме очи завинаги. И точно си умувам за това и ми хрумва да надникна какво стаа по-нанататъче… Тама по на надолу в живота и на таз харната жена.
И проточвам врат. Хммм…Чудна работа! Гледам, гледам и не знам дали такава е истината нооо… Ми се сторга ино непонятно нещо. До едно време в потока образа на Ели сякаш го виждам усмихнат. А после по-надолу по ручея физиономията и вече не е хубава. И не е никак усмихната.
Хммм много интересно?!
Викам си май така ми се струва нещо си. Позаглеждам се по-сериозно… Мдаааа… няма лъжа, няма измама. До едно време образа и е усмихнат, а по-надолу не е. И почвам да са чуда! Що ли е така, зер? То добре е чиляк ‘а са чуди ама да има с какво. Па аз с моята празна овчарска куфалница… Ама викам си ша помисла, зер може нещо па да измисла.
И така мислиф, мислиф… Ама пусто да опустее нищо не ми дойде на ум. Па после сам себе си се укорявам Иии… Като съм слаб в мисленето, що па не взема да се позагледам по-сериозно, барем нещо по-простичко зърна. Може да има причина за всичкото това нещо. Изпървом вдигам глава и поглед към небето дето казват, че бил Божинката! Може нещо от там да се отразява я облак, я нещо друго и то да затуля и да изкривява образа надолу по поточето. Гледам на горе над мен… ми нищо не виждам – короната на дървото. И по клоните на бряста няма нищо… Такову, дето да може да върши таз беля. Сиреч няма нищо, което да прави сянка или да разваля отражението, че и да да го кара да е така съсухрено и неусмихнато. Хмммм! Ми защо тогава до това първото завойче Ели е усмихната, па после не е? Викам си: „Не бива то така!” Може пък да е от важност стойката ми, или положението от което съм застанал и гледам към по-долните отражения. Смених си мястото от което наблюдавах зайчетата… Ядец! Па същата рабта. Викам си: „Не е от отражението на клоните, не е и от мястото. Хмммм…? От кво ли шъ да е?”
Та тогава па се загледах по мъжки и на сериозно в поточето. Мдааа… странно беше онова място… Онуй место де се скриваше слънчевото зайче с усмивката й… Иии дето от по подир светлинките се понасяха надолу с другия образ на Ели с изпитото и от мъка или нещо друго лице.
Сеги не знам случайно или не, но забелязах, как на точно връз това място имаше паднал клон, който пресичаше поточето. Вторачих се в него и около него. Ами нищо по–така. Ма докато се блещиф по дедовски, гледам жива пътека от горски мравки марширува пресичайки потока. Сигур мравуняка се готвеше да зимува на различно място от лятното си убежище. Че за туй са пренасяше през поточето, използвайки клона като мост.
Гадинките вървяха горе долу в някакъв хаотичен мравешки строй по клона, но и доста се бутаха. Носеха си цялата покъщнина, на гръб. Бохчи, хладилници, телевизори, гардероби, перални, нощтви, тави и менци.
Шегувам се де…
Нищо не носефа! Само някои от тях дето стискаха бели яйца в щипците си на главата. Нищо ново под слънцето! Такива вървуляци от мравки всеки е виждал. Предполагам, че и някой от градските чада също са ставали свидетели на такива мравчени манифестации.
Ма то на мен от друго ми стана любопитното. От време на време някоя от мравките се изпускаше и падаше от клончето. Цопваше в потока и изчезваше във водата яко дим и без следа. А чуденката дет ме скрипна за гушата бе дека ли чезнат тези черно кафяви горски труженички? Викам си ще се позагледам! Водата е бистра все ще да видя някоя мравка, как се бори за живота си.
Уви!
Паднеха ли от клона никак си не ги виждах да изплуват веч. Хммм странно!? Че по тоз повод наченах да си умувам: „Те са леки земни твари! И не би трябвало да потъват. Щот не са ни гайки ни винтчета ни па чирясло! А водата както казах беше кристално прозрачна. И мноо на сериозно са замислиф” Верно това да не и некакво си чудо?! Дека ли чезнат мравките? И защо ги няма по на на долче по поточето?”
Ама то с таз мойта разбрицаната куфалница докат’ си мисла за това едното зеф че са сетиф за другото. Ама дали са сетиф или по скоро видоф че тама дека чезнеха тез полезните горски гадини, точно тама са губефа и усмивките от слънчевите зайчета на Ели.
Лелеее кат ми стана сложно… Лелеее… Че кат ми стана и ино таквоз чевръкащо отвътре, някак си. Лелее върти ви казвам мисълта повеч и от болката в ногата ми.
За туй и за да вида за кво иде рече приближавам се юще повече до водата… Че нъл да разгледам нещата от по от ближе. И какво да вида от долу под клона се получаваше нещо като водовъртеж. Все едно част от поточето потъваше в някаква дупка. То и мястото беше едно такова черно. А водата се върти ли върти… Ама ви думам все едно както като отива в канала на мийката. Па знам ли!? Може и наистина нещо такова дупчесто на дъното на скалата да има. За туй си част от водата на поточето да пропада унутря в тая гърловина. Знаш ли я?
В началото някак си ми олекна, че поне открих причината за всичко. Отдъхнах си и не щеш ли тогизи усетиф колко съм ожаднял. То си беше и пладне. Пък на мен така си ми и става. Като много се замисля за нещо и ожаднявам. То не е никак лесно с празна глава да се мисли толкова дълго и за толкова сложни неща. Става ти топло и ти прижаднява. Ами не ми се смейте де. Та за това и реших да престана с мисленето. Да си гребна малко водица от поточето и да подкарвам овците да пасат. Гребнах, но не знам защо гребнах един път от горе където бяха усмивките.
Иии отпивам глътка две… И после пак не знам защо но гребнах по-отдоле. Тама де след клона, деканка усмихнатото веч го нямаше. Не знам дали ще ми повярвате или не, но водата имаше различен вкус. Горната с усмивките на Ели беше много по-вкусна от долната. Чудо не чувано ви думам. Един поток. Ина вода. Ино русло. Обаче тази под клона уж същата като бистрота и хладност пък все едно мирише на тиня. Въпреки, че батак и тиня туканка няма от де да се вземе. Тъй ами! От де ти тинявица у бързей, Ай ся! Пък и то дъното на поточето в по-голямата си част поне на този ред де бяф приседнал си бе от цяла една скала непрекъсната.
Странно! Умувам си: „Сигур нещо съм се сгъбил от топлото и от тежкото мислене!” Но – не, не, не! Опитах поне три четири пъти и от долу на клона, и от участъка преди него. Така си беше! Имаше разлика във вкуса и тва си е. Горната вода беше в пъти по-пивка и приятна на вкус от долната, където образа Ели не беше с лъчезарното си лице.
Думам си - сигур е някакво съвпадение! Или пък нещо капе от клона. И може би прави това щото водата да е по-неприятна по долу от него по течението. Ма после са сетих, че от клона може да капе горчиляк някакъв, но няма как да капе тиня. И тогава се вторачих пак в мястото където водата изчезваше. Не можех да повярвам на очите си! В мига, в който слънчевите зайчета с образа на усмихнатата Ели минеха от там, той-образа се завърташе във водовъртежа. Потъваше за кратко в черната водна фуния и после изплуваше пак на повърхността, излизайки от другата страна на въртопа, но вече променен. Не бе усмихнат! А тъжен, блед, изпит и болнав на вид. Пак на инат са вторачвам във водата! Кокоря се кокоря се и сякаш виждам, как има пукнатината на скалистото дъно под клона. Точно тама де е водовъртежа. Ама има ли дълбока дупка в скалата няма ли…? Или па е само плитка пукнатина отгор на скалата, а въртопа се получава от течението на бързея те това не моа да разбера.
Много чудато! Ей тъй си гледам без от нийде си да ме полази некаква яснота за нещата. Ама па то и за един простичък човечец кат мен от де ти толкова акъл да мисля. Викам си ами така и било писано на Ели, ама що па на мен ми се случи да вида това гадно тъжно нещо за тази убаата женка - а? И дъл па това тук е истина… Или па на опъци да не па някаква поличба за нея зер?! Или да е напротив рабтата?
Ама ако тук по някакъв си ми ти незнаен начин съм зърнал част от живота на таз женка - и сега кво? Да си тръгна ей тъй и да оставя в този вид нещата? Тъй тои? Е не, не, не ! Не ми се искаше да остаам туй нещо така! То добре… Ма кво да сторя я? Като нищо не отбирам от този сорт неща - какво да прая – а !?
После обаче се замислих и си викам:
„Сигур изкукундренквам нещо - а!? Я от жегата ша да е… Я от многото лазарници дето са ми под шапката.. Иии… явно нещо си фнушаам – както ми вика по некой път дофтуря. Така ами дядка. Я са стегни малко. Тук сега от едни слънчеви зайчета и от ени изчезващи в нищото мравки, и да го прая на въпрос – стига де!”
И си помислих още какъв голям фантазьор съм станал. Така де сигур най-вероятно си е от възрастта. И решавам ‘а си тръгам. Понечвам да стана… ахааа… Нанай ти работата. Не моа ‘а са мръдна! Десния ми крак блокира изцяло! Онзи дето ви казах, че ма върти от две годин близо. То върти, върти ма сеги ша каиш са бе смарангьосал изцяло - и ни напред ни назад! Ни нагоре - ни надоле. И една болка ше каеш с нож ме бодат в крака. Ама болиии… Болии - сълзи ми излезнофа на очите ча.
Викам си щъ почекам малко. Той ще ми поотмине както и други пъти е било. И от по после ще си стана. Сигур съм го преклечал додето ги умувам всичките тез фантасмагории. Ама пък щом тъй и тъй съм тук, поне да помисла мога ли с нещо да я запуша тая дупка – черна, дето прави тези поразии с вкуса на водата и с усмивката на Ели. Ма ка да стане ка да стане и на края ме светва ина хрумка. Думам си ще поставя отгор пукнатината некое камъче и готово. Па ако то застане ка требе и бързото на водата не успее да го отнесе - ще да е добре. Ако ли го отнесе… е тогава нищо не мога да стора. Ама пък поне ще да съм се опитал, зер! То добре! Ама от де ти камъче тъдява?
Както вече казах в този участък дъното беше скалисто. И няма от онези заоблените речни камъни. Кракът ми схванат! Не мога да сляза по–надоле да потърся. Ами ще почакам. Нямам избор. Ще чакам, добре - ама колко?
Почаках, почаках па после се замислих - няма ли да мой адже ба с нещо мое дето ми е под ръка да свърша таз каналджийска работа…? И тогиз са сетиф кат изневиделица! Сетиф се, че си имам едно камиче дето един приятел ми го беше донесъл от Кръстова гора.
Еее… сигур ги знаете… Онези камъчета дето всеки вижда кръстче на тях. И дето казват правели чудеса ако вярваш в тях и в това че кръста му е за тебенка все за добро.
Абе то моето камиче, камиче ма май бая таш си беше. Колкото като здрава мъжка пестница. Всички му се смеели тогава от тези дето били на екскурзията там. Как бил намерил голям камък цяла канара и нямало, как да все да си го носи в джеба. Тама де за късмет и здраве се носело. Щото камика нъл бил по тежичък и щели да му падат панталоните. Па той им отвърнал, че едва ли не камъкът сам се е набутал в ръката му! А щом е така значи за нещо или за някого е предназначен. Че въпреки присмехите на околните твърдо решил - ще го вземе!
Та този мой приятел, като се върна ми сподели още, как когато го вдигал този въпросния камък от земята, първо се замисли над хорските подигравки. И си помислил, че щом камика не е за джеб, значи може да е за торба. Та както си го рекъл това на ум те така и се сетил за мен, като за човек де ходи навсякъде с торба през рамо. И ми го подари да си го нося в торбицата. Таз дето си ходя с нея из гората и из мерите доде водя стоката на паша. Рече ми още, че ми го дава да ме пази. И ми заръча да го ползвам без много да умувам, ако за нещо ми потрябва. Защото му приличал на свит мъжки юмрук, та ако се наложи можело да фрасна с него лошото по носа. Ама на тогава не знам защо - повярвах му на ония мой приятел, ка всичко де ми дума си е самата вярна истина. Но да си призная повярвах му защото той никога лошо не ми е мислил. И никога не ме е лъгал за нищо си. Е да де, но после па на мен в село всички ми се смееха, че носа камик цял таш в торбата си. И как било по–лесно кило ракия да си носа или бъклица с вино в наместо таш. Па то аз нали съм бил шантаво изкукал папардак - и на носил съм студен камик за здраве. Че и от опасности да ме пази. Голям смях падаше по мегданя с този мой камък.
И така де! Та както и да е! Бъркам начи аз в торбата. Вада камъка-мъжка пестница. Протягам се! Слагам го там на мястото под клона където беше онзи черен водовъртеж… А то ша каиш за там бил тоз камик. Острото му хлътна в процепа на скалата, а бързея на водата тъй здраво го натисна надоле, че той застана плътно прилепнал към дъното… И да искаш не можеш го помръдне току така…
Иии…!
Иии… !
И какво да видя водовъртежа изведнъж изчезна. Ехеее… думам си до тук добре с този камък. Па ако не мен то поне се надам да започне да пази падналите мравки в потока да не се давят. Ама то така си и стана. След като го поставих на дъното, която и мравка да паднеше може да вярвате може не, но вече изплуваше. А малко по–надолу около поточето имаше тревички. Мравките се захващаха за тях и излизах на брега. Ееее… помислих си аз. Друго ако не, белким нещо благородно направих днес. Може и на мравките път да не сторих, ма на, най-малко им помогнах да си вървят по живо, по здраво по техния си земен път.
И тогава нещеш ли се сетих и за слънчевите зайчета. И още и за усмивките на Ели…
Иии…!
Иии…!
…от това дето видоф ми стана и топло и студено едновременно… Така, така си беше! Студ и жега на купчина - та ча ми заподскача дедовското сърце. Не знам ка да си го обясня, но след като сложих камика на онуй место, слънчевите зайчета там надолу по течението след клона вече не бяха с онзи изпития образ на Ели. Продължаваха си все така усмихнати чааак до завоя с тъмнината, която хвърляше сянката на онази красивата плачущата върба.
И си викам глей сеа колко е велик нашия народ! Вярна ще да е онази приказка, как камикът си тежал в точ на мястото. Вече две години го мандахерцам тоз таш в торбата си и все не му намирам работа. Де се вика да влезе със света в некаква си полза за употреба… А той виж го мола ти се той за де и за кво бил сътворен от Божиката тоз ми ти камик. И тогиз се присетих и за другото: „Дали и водата не си промени вкуса, я?” И докато се усетя. Съм се попросегнал. Толкоз че поне да гребна вода от по-долу на клона. Да ма то ръката ми не стига. Отива само до мястото, където бях поставил камъка. Маам маам не стигам. И си викам: „Е и какво от това? Сеги зарад един дедовски мързел няма да кусаш водата ли?” Напънах се. Станах и след като направих три крачки – клекнах до поточето. Напълних шепи… И отпих!
Ей на честен кръст по–сладка вода сякаш не бях отпивал в живота си… Ахааа и друго ми дойде на ум, незнайно защо, но и кракът ми се беше оправил. И никакси не ме болеше като преди малко. Какво ти не ме болеше направо го чувствах като нов. Та тогава и трето ми просветна, как за пръв път кракът ме заболя така лошо и то май бе точно след понесох камъка в торбата си. Па дали камъкът или кракът, ама някое от двете сигур е искало нещо да ми рекне с тази ми болка, и то още тогава. Ма те на, кат не отбирам нищо ни от езика на камъните ни от езика на болките! И си думам, че даже май и на глас беше: „ Глей сеги ти в това септемврийско пладне, кви ми ти чудати неща стават около едно поточе, един камик и един дедовски болен крак … !
Глей ти! Глей ти! Глей ти!
Че за какво бях наченал да ви ги хортувам всичките тези сказки… Ахааа да бе да! Типично мой адетец си е то туй… да забуравям от къде съм започнал и какво съм искал да река. Нъл са бяф умислил в началото какво бих да пожелал на Ели… Даже няколко пъти си го повтарях.
Хммм… е, друго не измислих, но ми се иска да и пожелая да бъде здрава и да продължава да живее все така. И все така да се отнася с хората, че те да виждат усмихнатия и образ навсякъде около себе си и това да ги радва и да им дава сили да мислят само за добрини. И искам още да и пожелая винаги когато в потока на живота и се появи водовъртеж или лошо място лъхащо на тиня, то тогава винаги да се намира и някой от онези добри хора, с който тя си е другарувала. И този някой или някоя да поставя точното камъче на точното място, така щото усмивката и да не слиза от лицето чааак до онази далечна сянка след сто и осмия завой на потока на живота и. Онзи завой в живота след който всеки от нас един ден се изгубва в тъмното на своята плачеща върба.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
