Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.10 19:16 - Ха дано!
Автор: rygit Категория: Изкуство   
Прочетен: 55 Коментари: 0 Гласове:
0



Ха дано!

(По действителен случай)

Бяхме заедно още от първи клас. Четирима големи беладжии. Цанко, Янко, Станко и моя милост. Освен че за разлика от героите на Дюма нямахме шпаги, другото разминаване с тях бе че ние не спасявахме ничие царско достойнство. Ничий авторитет. И не се борихме срещу сиви кардинали. Нашата земна мисия бе доста по-прозаична. Да създаваме колоритен детски хаос от нечувани до тогава момчешки бели обилно напоени в глъч и смях. И наистина се справяхме успешно. Както в класната стая, така и по коридорите на училището. И то не един или три пъти. Явявахме се нещо като перманентна пакостна напаст в училище. Дори бяхме станали като квартетно нарицателно за неразбория. Чуеше ли се нещо за шум или нередност…В час или в междучасие… Всички погледи веднагически се насочваха към нас.
Какво толкова правихме ли? Ами простичко казано палувахме. А колкото до някаква конкретика… Ето случката една например, която ей така на момента ми изниква… В едно от междучасията се гоним. Отново квартетно – разбира се! Което на нас си ни бе нещо като дишането или мигането. Да! Но в този случай аз бях жертвата а Янко, Цанко и Станко глутницата. Тримата ме обградиха, спретвайки ми нещо като капан. Опитах с някакъв си гъвкав телесен финт да се изплъзна, но двама от тях ме засякоха. Единия – вече не помня кой точно - ме пресрещна и ме бутна право върху окачената пред дъската географска карта. При удара тя се скъса.
Щом започна часът, учителката видя поражението по учебното помагало. Разбира се веднага погледна към седящите на един чин Янко и Станко и си сложи ръцете на кръста:
- Кой пакостлив хубостник направи тази кратерна пробойна върху пустинята на Австралия? – почти на шега попита тя.
Половината клас посочиха мен. Просто никой не бе обърнал внимание кой от другите трима ме е блъснал. И така Цанко Янко и Станко се отърваха. Но мен ме водиха при директорката. Голям страх и срам брах! Викнаха родителите ми в училище. Нашите платиха за ремонта на картата. А моя милост две седмици бях наказан без телевизор и игри. И още и да не излизам никъде. Че на всичкото от горе и да чета задължителната литература.
Е и аз им отмъстих – по детски. Цял месец им бях сърдит. И за това време квартета за малко миряса. Друго от моята сърдя не знам дали се получи, но съм сигурен, че поне по това време всички си поотдъхнаха малко. И деца и учители. Че и помощния персонал, който чистеше след белите ни.
Сега обаче срам не срам, макар и с малко благородна завист трябва да си призная нещичко. Онези тримцата като екип доста ме превъзхождаха по изобретателност в белите. В сравнение с тях аз си бях нещо като посредствен вълк единак. И сега като се замислям може би тяхното предимство идеше от там, че те интуитивно си бяха разпределили дейностите. Разбира се според способностите на всеки. Станко измисляше щуротиите. Янко ги режисираше и адаптираше. А Цанко ги изпълняваше докато другите двама пазеха пред вратата или в коридора да не влезе някой учител.
От тази бойна команда Цанко и Станко бяха доста по-оперени. По-бързи. И по делови. Докато Янко някак си към доста смотаничък отиваше. Трудно се ориентираше, ако се искаш от него да направи нещо светкавично и на момента. Бе нерешителен. Повечко мислеше преди да предприеме каквото и да било. До ден днешен нямам ясно обяснение, как с тази си мудност и липса на инициатива успяваше в допринасянето за триумвиратна им хармония. Но щом Цанко или най-вече Станко му подадяха готова идея Янко да я режисираше, нагаждайки всичко с такава математическа точност, че планът почти винаги успяваше. Сега като се замислям, може би за това му помагаше специфичния глас, в който имаше някакви дрезгаво дразнещи звукови оттенъци. Особено когато говореше сериозно това предаваше на изказа му някакви императивни нотки. И всички го слушаха страхопочитателно. Само дето госпожата по пеене никак не бе възторг от тази му специфичност.
Колкото до физика като тяло той бе доста несъразмерен. И определено прекалено висок за възрастта си. Леко прегърбен. Непохватно тромав. И с много лоша координация на ръце и крака. Може би и поради това наложеше ли се да ходи малко по-бързо си въртеше главата ту на ляво, ту надясно. Все едно гледаш карикатура на хибрид между жираф, морска костенурка и гъсок тичащ по горещ пясък. Казвайки това веднага се сещам за изявите му в часовете по физическо. Там в която и дисциплина да погледнем последното място си му бе винаги резерве. А какъв смях падаше, когато дойдеше времето за покриване на нормативи. Оле, мале! Това скок височина, скок дължина, спринт на шейсет метра… Оле мале! Всяко негово участие си бе жива атракция за целия клас.
Нооо… Природата Майка нали е истинска Мама на всички ни си знаеше работата. Ако от някъде те ощети повечко – то на друго място вземе, че те компенсира. И с него така. Физически можеше и да е непохватен, но в замяна на това бе математик от тук до Луната и обратно. Нямаше задача, която да му се опре. Явеше ли се на олимпиада, събираше очите на всички учителки и квестори. Никой не можеше да повярва, че е възможно задачи от толкова висок клас като трудност да бъдат решени с такава скорост. Не рядко и логическия му подход към решението будеше възхита и недоумение у учителите.
Че така де. Както всички му се подигравахме по физическо и по пеене, така когато му дойде времето тя крушката си показа и опашката. И четиримата юнаци кандидатствахме. И за езикова… И за математическа гимназии. Разбира се с изпити по геометрия, алгебра и литература… Ахааа! От Великолепната четворка само той влезе в математическата. Аз Цанко и Станко увиснахме на старите си чинове като трио математически непрокопсаници. Тогава май само той се смя. А ние в първия учебен ден на осми клас се чудехме на къде да гледаме. През прозореца, или къде върха на обувките си.
Та така всеки един от нас четиримата кой какво учил недоучил -след средното образование се пръснахме. В началото по различни градове. После някой и в различни държави.
За единия разбрах, че се е забил да учи нещо в Москва. Другия бе отпрашил да работи в Либия. Аз си останах да си се моткам из Родината. За Янко до известно време нищо не знаех. Но три години след абитуриентските балове видях един негов съученик от Математическата. И дрън дрън – бъра бъра, от приказка на приказка разбирам, как наш Янко следва за учител по математика. Смях се от сърце. Никак си не го виждах като такъв. В него нямаше грам педагогически живец. Нито пък някога съм забелязвал да притежава каквато и да е способност в управлението на подрастваща аудитория. Може би и за това съвсем спонтанно започнах да се чудя на глас за този му странен професионален избор. Неговият съученик обаче се усмихна и прекъсна излиянията ми с репликата, че това най-вероятно е избор на някой от родителите му. Млъкнах на момента. За това не се бях замислил. Нищо чудно да се отдал на таланта си в преаранжирането и на тази чуждата идея - било то и родителска. Особено пък знаейки, че баща му бе военен с висок чин мисля, че всичко ми се изясни още на момента.
И така живота си потръгна ,а аз още известно време, бях в невидение какво става с другите трима.
Срещнах лично въпросния Янко година и половина, след като се беше дипломирал. Никак не се изненадах от това което ми сподели. Отказал се бил от даскалуването. Не било за него работа. Децата му идвали много шумни. А това го дразнело. Пък и не спирали да му се подиграват за външния му вид. Още и непрестанно се опитвали да го имитират като говор. За това и си бил наумил да запише второ висше. Инженер компютърна техника. На края на разговора ми се усмихна жаловито и допълни:
- Надявам се компютрите да не са чак толкова язвителни към мен, ако с нещо не им се харесвам! Просто трябва да измисля от къде да си намеря пари за второ следване. Нашите и не искат, пък и не могат да ме издържат. Все пак имам и брат. Който също иска да учи.
- Е Янкич щом пък е така ще трябва наистина да се понапънеш.
- Май ще трябва… -поклати глава той и после изведнъж настава някакъв момент на конфузно мълчание.
Помислих си да запълня дупката с въпрос около семейния му статус, но се отказах. Там работата се беше ясна отдавна. То за красота при него изобщо не можеше да се говори. Е имаше си там нещичко. Едни воднисти кристално сини очи. Но явно само те като даденост бяха твърде недостатъчни за общата му привлекателност… Поне що касаеше нечие момичешко внимание. И докато си мислих за единственото естетическо качество в общата му визия се сетих за един човек, който по някакъв начин симпатизираше на Янко. Това бе преподавателя ни по география. За това вместо за жени и деца заговорих за учителя ни.
- Янкич, знаеш ли из онези дни видях Гео Синевата.
- Така ли? И как е той?
- Почти същия си е. Но вече си му личат годинките. За мен ще си остане незабравим с неговите свежи шеги и остроумия.
- Вярно големи лафове ръсеше! Направо Евъргирни бяха това неговите.
- Е да! И май към теб си имаше някаква особена слабост - усмихвам му се аз.
- Не съм забелязал!
- Е как де Янкич? Я си спомни оня легендарен бисер, от който в последствие му дойде и прякора. Повтаряше го на всяка екскурзия. Само дето сменяше имената на градовете.
- За кое говориш?
- Как за кое за това: „Ученици вижте, вижте и тук над Велинград също както над Копривщица, Шипка, и Асеновата крепост небето на България си е все така синьо и красиво! Също като очите на наш Янко е! Ха кажете деца! Как ли пък така цялата таз българска Синева се е събрала точно в тези две очи?“
- Еее ти сега искаш май да ме засрамиш - а?
- Е, недей да се засрамваш… Ама наистина какво толкова виждаше като прилика между твоите очи и родното небе така и до ден днешен не можах да разбера…
- Е може пък някой ден да се добереш до същността на казваното от него – усмихва ми се топло Янкича и свеждайки смутено поглед към земята продължава - А ти помниш ли, как дежурно някой от вас след тези му думи го допълваше.
- Не какво сме казвали?
- Че небето е слязло в очите ми защото съм един от най-послушния в класа.
- А да, да, да! Е то това си беше и истинския майтап я. За това и всички започваха да се смеят. Щото всички си ни знаеха колко сме послушни…
- Ама мисля пропускаш и нещо много съществено…
- Какво?
- Че Гео Синевата след тези ни реплики винаги казваше и още нещо…
- Какво? - прекъсвам го нетърпеливо аз.
- … ученициии! Ученициии…! Дано доживея деня, в който някой от вас се докосне със сърце и душа до далечното синьо над нашите градове и села. И дано съм жив и здрав да установя, как поне един от вас е осмислил и осъзнал, че за разлика от Франция, Мадагаскар, Кувейт или Еверест думата България не е просто географско понятие от атласите ви.
- Вярно че имаше нещо такова. Но наистина така и не можах да разбера, какво общо имат нашите сърца, сините ти очи и небето над българските села и градове.
- И аз не съм. Знам само, че тогава тези думи създаваха огромни въпросителни бури в главата ми. Но се надявам да дойде ден, в който да схвана какво ли е искал да каже. И още и защо освен математичката само той от учителите хранеше някакво нескрито уважение към мен.
- Значи се оказа, че помниш повече отколкото съм си мислел. Добре Янкич ! И ако някога разбереш нали ще ми го кажеш… Примерно на по чашка. Още от сега обещавам! Аз ще черпя!
- Че защо не?! Особено щом и ще черпиш…– усмихва се той, ръкуваме се и се разделяме.
След това животът отново ни завъртя. С Цанко и със Станко се виждахме тук таме, но Янко отново пропадна вдън земя. Никой нищо не знаеше за него.
Един ден минавам през тяхната махала. Виждам Янко се ровичка нещо под старата бръкма на баща си. Много се зарадвах. Направо отивам до него и го поздравявам:
- Здрасти Янкич!
- Здрасти! – отговаря ми той и се чуди, как да ми подаде ръка за да не ме изцапа.
- Как си?
- Нали виждаш! Лежа под тази четирикола бабушкера… И се боря тука с един проблем!
- Ама математически ли е? – закачам го аз както си правя винаги.
- Де да беше математически… Щях да го логаритмувам. После да го повдигна на степен и готово. Ама не е! Чисто механично-технически е! Но като няма парички за майстор и части – на! Опитвам се тука да правя от нищо нещо.
- Ясно! Ама ти къде се изгуби бе човек?
- Ааа! Никъде не съм се загубил. В Германия съм!
- Еха… Браво бе! Че то Германия това в никъдето ли се явява? Ааа…! В грешка си май! До колкото имам спомен от уроците на Гео Синевата таз държава не беше ли някъде в центъра на Европа!
- Там някъде - е да! – смее се той.
- И какво правиш там? Преподаваш по математика предполагам?
- Амии не! То аз това… Нещо, нещо не мога да си намеря работа. Ходя по интервюта, но все не успявам да се докажа. Може би като ме видят такъв лунгурин, с тези мои нескопосните движения и им се виждам абсолютно неблагонадежден като учител.
- Айде бе! Че какво пък толкова. Е то нали за даскал кандидатстваш - предполагам?! Не за манекен, часовникар или треньор по балет! – питам си аз по моя си начин, но като го виждам да прави познатия ми до болка тик разбирам, че съм го притеснил и минавам по същество - А като какъв работиш сега в Германия? Ако не е тайна де?
- Ами мияч съм на чинии в едно заведение!
- Истина ли казваш?
- Абсолютно!
- Е как де! Толкова ли не можа да се уредиш на по-така място? Нещо с математика там няма ли? – но виждайки го да включва отново притеснителния си тик се опитвам да се правя на дипломат – Е то си е вярно, че няма срамна работа, ако не вършиш зло някому амаа…
- Мии… Може и да има някъде свободно място – бърше нос с ръкава си той и ме поглежда право в очите – Ама ти си ме знаеш! Не съм много по настойчивостта. Опитах се тук таме! И нали ти казах - не ми се получава. Но гледам да я карам по икономичната - ако може някой лев да поскатая. Че да си осъществя мечтата - висше за инженер.
- Ахаа… За мечтата то добре. Ма за другото… Май като го няма Станкича да ти генерира някоя пакостлива идейка или Цанкича да я изпълни... И не върви много, много работата – а? – отново се опитвам чрез шеговити ретроспекции да вдигна духа на разговора ни.
- Може би да. Май, май самичък като единствено средно звено съм си една кръгла нула – усмихва се той и се почуква по главата - Нищо че съм с едно висше под шапката.
- Ееее жалко че е така. Ама опитай да се постегнеш де. И ако чак пък толкова не ти се получава в тази високо организирана европейска държава - бягай някъде другаде. Другото е че можеш да си се върнеш у нас. Да! Ето това за инженерството добре си го намислил… Или пък защо не опиташ едно трето?
- Какво?
- Ами преди инженерството що не вземеш да си намериш една готина жена. Поне да се грижи за теб в битово отношение – и го поглеждам изпитателно – Ми да!
- Знам ли и аз?! – замисля се той и леко навежда глава – Виж това за другата държава… Дето да се преместя… Това е някаква идея - знаеш ли! – почесва се той по носа оставяйки черна маслена диря по скулите си – Пък колкото да се върна в България… Там де да знам. В един момент ми се стори, че тук в нашата страна хората, които истински обичат България май са на изчезване – после си намества шапката и допълва - Но виж за готина мома може и по-сериозно да помисля. Е! И да не е чак пък толкова идеално готина… Ако поне е добра с мен - ще се прежаля.
- Ха така Янкич! Дръж здраво любовния фронт. И всичко ще се оправи. А ти какво против имаш нас българите присъстващите на българска територия? – свъсвам вежди аз и соча към себе си - Я си кажи сега и веднага!
- Ами че понякога повече говорите за родолюбие от колкото го доказвате на практика.
- И защо? Вие пък дето търчите по света, как го доказвате?
- Май понякога по го доказваме. Нищо че сме далеч от България! А я виж надписите по заведенията. Седемдесет процента са чуждици. И то написани на латиница. Чуй имената на новородените! Никак не малък брой от тях са кръстени с чужди имена. Пък и повечето ни държавници са подчертани чужбиноподлизурковци. Аз и за това се реших да изляза на вън. Сякаш си ми е по-добре като съм по-далеч от лицемерието на тези псевдодържавни лъжеродолюбци – завършва той и после си вземаме довиждане.
Минават още няколко години. От наш Янко отново ни вест ни кост. Когато се видяхме последния път ми беше дал номера си на немския оператор. Едната коледа се чухме. Но на следващата ми се обади някакъв шваба и каза, че не познава никакъв Янко. И така без да се усетя минават къде пет шест години.
Не щеш ли един ден го съзирам. Забързан и съсредоточен. Ако не бях го задърпал, така и щеше да си ме подмине:
- Здравей Янкич!
- Ооо….Здравей! Извинявай не те видях! – започва да се вайка той и тика му се появява - Под пара съм!
- Защо? Какво става? Да няма някакъв проблем?
- Има!
- Нещо със здраве или…?
- Не!Не! Не! Искам да се женя! Но местната власт ми създават тук едни проблеми!
- Ха така! Наш Янко ще се жени! Това е супер новина! Ама какви проблеми с женитбата? И ти пък в Германия толкова ли не можа да я свършиш тая работа? Ми си дошъл чак тук да се жениш?
- Ами то аз вече не съм в Германия.
- Ха така! А бе подразбрах аз че има нещо. Защото звънях ти на телефона по едно време - ама нъцки! И къде си сега?
- Сега съм в Юар!
- Охоо… Кога се озова пък там?
- Не питай!
- Няма! Ами с инженерството какво стана?
- Ааа… Там всичко си е под права линия. Събрах си пари тогава в Германия. Върнах се тука. И си го завърших. Признаха ми повечето математики от предното висше. В ускорен курс взех три години на екс.. Вместо да се моткам цели пет. После отидох в ЮАР. Ама ей ти на - сега пак проблем!
- Да бе тя понякога женитбата си е бая проблем – смея се аз на глас и го побутвам с юмрук в гърдите - И какво да не открадна някоя Зулуска принцеса от Лесото. И сега краля на най-южната монархия в света да те преследва?
- Нее… Какви ги говориш… - усмихва ми се той, но аз на момента го прекъсвам
- Ахааа… значи не е принцеса… Бедно зулуско девойче е! Но пък те е стиснала здраво за топките? А?! И сега иска като се венчавате в ритуалната зала тя на всяка цена да си е по народната носия от ЮАР…
- Каква е тази ЮАР народна носия? Аз там живея вече втора година пък не знам за такава?
- Е как бе Янкич? По голи цици, с грерданчета от кости, със икономична препаска на кръста и пера по глезените – смея се аз, но като го виждам как ме гледа учудено заставам сериозен, но продължавам да ги плещя все в същия дух – Ясно сериозна е работата! Може би от обредния дом се дърпат, че е неприлично. Защото ти остави булката ми може би и тъщата и тя да иска да тръска ненки на воля… Пък тъста твърдо настоява да е с еййй такъв рог на патлака си?
- Я бе! Какви ти цици, какъв ти рог – маха неодобрително с ръце моя събеседник - И как пък изобщо ти дойде на ум, че ще си взема чужденка. Че и то от друга раса. За българка се женя!
- Ехааа…! И къде пък я намери тази българка в ЮАР? Гледай, гледай ти! Чак там из джунглите ли са плъзнали нашенките! Бреййй какви оправни моми ражда таз нашата земя хубава… Бреййй!
- Глупости сега говориш! Що пък да е в джунглите…
- Кое са глупости? - прекъсвам го аз през смях.
- Кое, кое! – малко нервничко пита той - Това да сме се срещнали в джунглата? – после типично по неговия си непринудено наивен начин вдига рамене и заразказва - Трябваше да чета за приравнителен изпит. Че в библиотеката на един университет се запознахме! Ходихме известно време. И после решихме да се оженим. Но и двамата държим задължително това с бракосъчетанието да го сторим тук в България. И пак задължително кръстниците ни да са българи.
- И какво? Къде го проблема - че не те разбирам?!
- Ми сега на местна почва ни правят парчета. Аз нали отдавана съм излязъл от страната и от регистрациите тук – почти никъде не се водя. Тя също. А понеже сме нямали регистрация и не сме подавали данъчни декларации на постоянен адрес… Пък то било нам защо си необходимо…
- И какъв по-точно ? – прекъсвам насечените ми пояснения аз.
- И сега искат да ни вземат такси като за чужденци. Защото трябвало да ни впишат в някакви регистри – недоволства Янко и започва показно да прегъва пръст след пръст - Петдесет долара за еди какво си. Сто и осемдесет долара за нам какво си. Двеста за още си нещо! И така! А ние се опитваме да им обясняваме, че сме си само едни българи много държащи да се оженят в Родината си. Но там в деловодството ме гледат с пълна недоверчивост. Все едно не съм българин, ами съм стиснат евреин искащ да мине по тънката чифутска лайсна. Пък то аз в ЮАР мога да сключа брак за има няма сто долара. Е хайде и десет долара бакшиш, ако искам да е в някакъв по така час на денонощието.
- Лелеее Човече ти не преставаш да ме учудваш с твоя странен начин на разсъждение. Да отидеш чак до ЮАР и от там да си намериш жена. И то българка. Че после да се трепеш на всяка цена в България да се ожениш. Лелеее…
- Ми да! Защо лелеее…? Ние си искаме да сме си с българско брачно свидетелство. Какво толкова чудно има в това!? – поглежда ме той възучудено с неговите си дълбоки сини очи.
- Добре, добре! Ами какво да ти кажа! Първото да ти е честито. Второто е да си народите много българчета. И третото е да ги научите на хубав български език. И на българските традиции също.
- За последните две не се съмнявай. Аз за това и си вземам българка. Нещото което най-малко съм искал в този живот е майчиният език на децата ми да се различава от моя майчин език.
- Е това последното ми хареса. Хайде Янкич – жив и здрав да си! – пожелавам му аз и отново си разменяме телефоните.
Тук тази историята малко къде тавтология отива. Пак се чуваме първата Коледа след срещата. И пак му губя дирите на следващата. Отново прелетяват има няма три четири Нови години. И отново най-неочаквано го съзирам на улицата. Този път едвам го познах. Беше малко по-особено подстриган. Вървеше както винаги с наведена надолу глава и дори ми се стори, че нещо си мърмори под носа.
Задърпвам го:
- Янкич здравей! Кво прайш бе мой човек? Къде ми изчезна пак. Онез ми ти Апартейдци да не са те командировали да оправяш компютрите на фара на нос Добра Надежда. Никакъв не ми го вдигаш като ти звъня.
- Ооо… здравей! Каква Добра Надежда! Извинявай ама аз май малко не съм на мене си?
- Как каква Добра Надежда ? За най-южния фар на ЮАР те питам!
- Ооо! Ама то аз вече не съм в ЮАР!
- Ми къде си бе човек?
- Сега живея в Австралия.
- Лелеее Янкич ама ти си направо като едно палнетарно Джингиби бе мой човек! То това десетина петнадесет хиляди километра ти за нищо ги нямаш! И какви ги дробиш сега пък в Австралия? Да не ти е писнало от българката… Да си се развел… И сега да си търсиш аборигенка?
- Не бе! – маха нервно с ръка той и си плюе в пазвата - Пепел ти на устата! Не съм се развел! Друг ми е проблема!
- Ама Янкич виж как се получава, че като те срещна и все някакъв проблем ти виси над врата.
- Как така?
- Ами първия път бе с работата ти като учител. След това с колата на баща ти и проблема от къде да намериш пари за второто следване. Третия беше като искаше да се жениш, дето ви искаха нам кво си… Сега какво пак става?
- Ми то не е много за разправяне…
- Е хайде де! Да не се знаем от вчера. Казвай! Ако мога с каквото мога ще помогна!
- Ами ние с жената… Много се обичаме…
- То това повече от ясно – прекъсвам го аз - Щом от ЮАР до Австралия те е изтърпяла значи се обичате почти с около земна сила.
- Да! Обичаме се много. Но се оказа че не можем да имаме деца… И сега е едно ходене по мъките…
- Какво?! Нещо инвитро… Или нещо с други типове лечения…
- Не, не, не! Никак си няма да ни се получи това с детето. Та решихме да си осиновим.
- Е щом това е варианта – няма лошо. И какво? Къде го проблема?
- Ами тук ни ги създават. И то не един или два. Ето - вече втора година по два пъти идвам и се разправям с някакви тъпанари…
- От Австралия идваш чак до тук да си осиновяваш дете? Не разбирам!
- Какво не разбираш!
- Ми защо не си осиновите някакво там от Австралия. Ами си ръгнал да обикаляш цялото земно кълбо?
- Защото си искаме да си е българче. И по кръв, и по сърце, и по душа. Пък тез тук ни виждат, че с жената сме притеснени и буквално издевателстват над нас.
- Как?
- Ами първо ни поисках какви ли не документи. Осигурихме ги. Ама явно понеже ще го отглеждаме в чужбина и то далечна чужбина… И започнаха да ни връткат какви ли не номера.
- Какви?
- Първо се опитаха да ни пробутат чистокръвно циганче. После ми предложиха мулатче с генетични малоформации. Пък ние имаме добри финансови възможности. И искаме здраво българче да си го отгледаме с любов. Ама как да обясниш това на хора, които робуват на низки страсти. И единственото което им е в акъла е да те гледа в ръцете какъв бакшиш ще им дадеш.
- И какво?
- Ами накрая бяхме принудени да почерпим тоз онзи. Да ползваме вътрешна информация, че да ни кажат за някое дете без здравословни проблеми. И другото важното да си е чисто българче.
- Ахааа… Чисто българче искате значи!
- Ми да! И двамата сме на такова мнение…
- Няма лошо! Запомнил съм аз от теб една твоя хубава приказка от предната ни среща...
- Коя? – стреснато ме прекъсва той.
- Че искаш майчиния език на детето ти да не се различава от твоя майчин език
- Така ли съм казал…
- Да!
- Е не съм те излъгал! – смее се той – Ама и сега с осиновеното си искам и езика и кръвта му да са чисто български. Че ако имаш връзки помагай!
- Нямам Янкич! Никой не се сещам да познавам в този сектор.
- Здраве да е! И това ще се оправи - ама на! Не мога само едно да разбера…
- Какво?
- Ами като навлязохме по така в материята се оказа, че всякакви чужденци си осиновяват деца от България. И на тях им ги избират да са все здравички. Че и да са точно нашенска, а не са с чужда кръв. Пък на нас с жената...
- Може би служителите в тези ведомства робуват на онази максима: „Да не се излагаме сега пред чужденците“ А Янкич?!
- Абе не ги знам на какви максими робуват, ама като дойде реч българин да си осиновява дете - все искат да те прекарат. И да ти дадат я болно, я мелезче.
- Казваш дето старите хора казват: „Нашата кучка на нашите кученца от хубава цицка все не дава!”
- Да! В моя случай така се получи. Ама то аз ето това от както съм тръгнал по света все не мога да разбера.
- Кое?
- Защо другите народи си помагат. Мило и драго дават за земляците си. Пък някой нашенци все гледат чиста нашенска кръв да прекарат. Или ако не успеят да я прекарат, то поне за свое вътрешно успокоение да и направят нещо лошо. Че ето дори и на тези, които сме извън границите на страната. А ние на никого не пречим. И на никого не сме конкуренция… Ето това не мога да разбера.
- Знаеш ли на това и аз не мога да ти дам нито отговор ни обяснение. Може би защото до този момент не съм си давал сметка, дали е възможно определени недостатъци или дефицити да бъдат компенсирани с други по-ценни човешки качества. Но ако съм честен и на твоите страни постъпки също ми е трудно да дам някакво обяснение.
- Е какво толкова му е необяснимото? – поглеждаме Янко повече от учудено и продължава съвсем спокойно – Когато българщината тече във вените ти няма как на вода да стане. Така че какво му се чудим тук с теб.
- Така ами! Какво ли сме се зачудили я – усмихвам му се аз – Само дето не ми е ясно, как да стане така, че да избавим някой наши сънародници от родолюбната хемофилия която ги е нагазила.
- Защото как де! – отново с неговия си типично наивен патос пита Янко - Ако всеки един българин живущ в България или извън нейните предели направи по десет хубави и полезни неща в живота си за тази нашата прекрасна Родина… Ще е съвсем друго!
- И какво очакваш ? Какво да може да се случи?
- Нямам конкретни очаквания. Но имам желание онези там по върховете на държавата да се замислят по сериозно над понятия като родоотстъпничество, алчност и предателство. Защо може и да си прав. Май анемията от към родолюбие започва да придобива размерите на национална пандемия.
- Ясно! Дано така да стане. Въпроса е кой или кое ще подтикне хората към един такъв родолюбен десятък.
- Ами не знам за другите, но аз съм си наумил да възпитам детето си така, че то като порасне да ги направи тези десет неща. И то без да се интересува какво мислят съвременниците му по въпроса.
- Добре Янкич ще ти стискам палци и за едното и за другото.
- Стискай! Па ха дано се сбъдне! Че да я пребъде таз нашата България!
- И следващия път като се сменяш номера преди това да ми се обадиш - ей!
- Добре! Обещавам ! – усмихнато ми обещава той и се разделяме.
Тръгвам. Завивам зад ъгълa и сякаш ми се престорва, че виждам човек досущ приличащ на Гео Синевата. Забързвам се да го настигна. Но като приближавам разбирам, че съм се припознал. Малко даже мъчно ми стана. Защото ето сега бе момента да го питам онова за Синевата за и очите на Янкича. И необяснимо защо, но в момента, в който започнах да подминавам онзи непознат човек в ушите ми прозвучават последните думи на моя съученик за десятъка. И сякаш изневиделица в мозъка ми се просмуква прозрението какво е виждал Гео Синевата в лазурните очи на невръстния Янко. Но си казах:
„Няма сега да се връщам и да го притеснявам с мненията си оня шемет. Че то и без това главата му пуши. Ще поизчакам да му поотмине бурята.“
Набирам го по телефона около Коледа! Аха! Да не мислите че ми се обади той. Нъцки! Дрънка ми някакъв на дълбоко диалектен английски. Даже се подвоумих да ли да го питам да не би да е самия Дънди Крокодила… Ама викам си ха сега да не беладжийствам, чак и по международно. Та запазих благоприличие.
И така – нищо не знам от тогава за моя съученик със сините като красивото български небе очи. А ми е много интересно какво се е случило по нататък. Но искрено се надявам да успее да възпита детето си така както обеща. И ха дано да има колкото се може по-малко такива Янковци в морално, материално, или емоционално изгнание по света! Криминалните Меджеджиеви, Галевци, Маргини и другите Маджоподобните не ги броя.
И ха дано колкото се може повече от нас дето сме тук върху родната земя да последват моя съученик в разбиранията му. И ха дано ако ние на времето не сме се издължили от към то този си родолюбен налог то поне да възпитаме в тази посока нашите деца и внуците си. И то така че да направят поне десет… Или защо пък не и по дузина полезни и хубави неща за земята където са поели първата си глътка въздух!
И ако ние не сме успели ха дано пък те да успеят да променят нещо към по-добро.
Ха дано!

 


Тагове:   гео,   rygit,   синевата,   ха дано,


Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rygit
Категория: Изкуство
Прочетен: 27645
Постинги: 57
Коментари: 20
Гласове: 47
Архив
Календар
«  Ноември, 2018  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930