Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.10.2018 15:04 - Соко Част 2
Автор: rygit Категория: Изкуство   
Прочетен: 200 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 14.10.2018 15:09


Линк към Соко Част 1      http://rygit.blog.bg/izkustvo/2018/10/14/.832163                                               
                           
                                                      Соко част 2
                 
Първо ще почна от сериозните доказуеми неща, за да си наясно, че не съм тръгнала по този път, подтиквана от капризи. Като дойдох във вашия град, имах левкемия и след поредната химиотерапия бях в ремисия. Затова и ходех с шапка, защото косата ми беше много къса. Добре че при последните вливания не ми изкапаха веждите и миглите, това щеше да ме издаде. Случайно бях тук на екскурзия, за да не мисля за болестта. Малко преди да си тръгна, нали не бях добър шофьор, чукнах леко една кола. Аз си потроших мигачите и на него му направих някаква беля, ма не помня точно каква. Беше стара кола, някакъв руски модел - не познавам старите марки коли. Не исках разправии с полицията и предложих на човека добра сума като обезщетение. Оправдавайки се за стореното, му разказах за болестта си и за перспективите ми, които не бяха розови. Той - възрастен съвестен човечец - явно се трогна много. Каза, че съм млада за такъв край. Завайка се за бъдещето ми и ме заведе на площада при една жена, която била гадателка. Жената веднага позна, че имам рак. Попитах я какво ме очаква и тя зареди едни неща, които тогава ми се видяха много шантави. Ама човек в такива случаи се хваща и за сламка. Та тя каза: „Прибереш ли се в София, няма да преживееш повече от година и два месеца.” Интересното е, че толкова живот ми даваха и докторите. „Болестта ти е като тази на баба ти, но не е наследствена.” И това наистина бе точно така. „И двете имате – тя е имала, щото не я виждам да е между живите - много силни страхове от нещо, които страхове са отключили нейната, пък твоите страхове твоята болест. Ходи където щеш, но не се връщай в София на същото място, дето си живяла. Имаш немалък шанс да се оправиш, но трябва много силно да вярваш. Много силно да вярваш в себе си и в това, че можеш да се оправиш. Мъж, птица и нещо друго ще се опитат да ти помогнат, но трябва и ти да им позволиш да сторят това. Ако успееш да направиш така, че да летиш заедно с големи лястовици при изгрев слънце, може и да те бъде. Но много ще се промениш, чак и майка ти няма да те познае. Промяната в небето може би ще да е много рязка, страшна и силна. Ако не почувстваш такава промяна във въздуха или се подадеш на страха си и не повярваш във възможността да оцелееш, ще умреш в тежка агония от болестта. Тя болестта това и чака - да се уплашиш от нея. Каквото и да се случва, прави това, което знаеш, че може да ти помогне да оцелееш. Оцелееш ли при големите лястовици, ще се оправиш...” Така и не ми отговори какво е точно това, което трябва да направя, за да оцелея. Както и какво е това другото нещо, което ще се опитва да ми помогне. Попитах я какво й дължа. Тя отвърна: „Пет лева. Момиче и като се оправиш, всеки път като минеш през нашия град видиш ли ме на това място, ще ми даваш по лев за всяка спасена от теб душа.” Попитах я какви души мога аз да спасявам е моето състояние, но тя бе категорична че повече нищо няма да ми каже. Прекръсти ме три пъти и ме отпрати. Бях дълбоко впечатлена от тази жена и лекотата с която направи пълна дисекция и анализ на житието и битието ми. Много от нещата, казани за миналото и настоящето ми, бяха толкова близо до истината, че бе трудно човек да не повярва и на казаното за евентуалното бъдеще. Тогава разбрах твърде малко от думите й. Но си тръгнах от нея някак обнадеждена. Никой досега не ми беше заявявал така категорично, че има и друг, дори и немедицински вариант да се спася от коварната болест. Всички гледаха на мен като на обречена. Минах покрай будка за вестници. На витрината имаше екземпляр на местна малотиражка. Там на първа страница се кипрехте ти в дълбочина и Боян със сокол в ръка на преден план. Имах време до след обяд, докато ми оправят мигачите на колата. Купих вестника и прочетох, че клуб „Екстремал” - сиреч вие, организира курсове по парашутизъм. Прочетох и за приятелството на Соко и Боян. Изведнъж ме озари мисълта, че може би бях открила мъжа с птицата, за които ми говори преди малко жената. И които ще ми помогнат. А този отзад, сиреч ти, може би щеше да се окажеш евентуалното нещо. Веднага се сетих, че мога да ви питам за това имате ли големи лястовици и мога ли да летя по някакъв начин с тях. Първо си помислих, че казвайки за големи лястовици, жената си мисли за безмоторни самолети. После от Интернет научих, че бързолетите са всъщност големи лястовици. Така реших да остана в града и да се науча да скачам. Нали и без това трябваше да си прилагам терапия за проблемите си с височината. Казах си, така и така няма да ме бъде повече от година, ами поне да си ида от този свят с един дефект по-малко. Наех си квартира. На лаптопа имах снимка на баба ми Яница – тази, която също бе починала от левкемия. Направих й портрет на хартиен носител и го закачих на стената. Бабката от площада донякъде бе права. Когато в началото научих, че имам същата като нейната болест, наистина я обвинявах, че тя ми е предала тази гадост. Но след като гадателката буквално ме разкри за тези ми помисли… Пък след като чух твърдението й, как самата аз мога да спасявам две души… Всичкото това ме накара да събера сили. Да се помиря с покойната ми баба. Да я оневиня пред себе си. Прииска ми ако е възможно дори и да е в Отвъдното да поискам прошка от тази силна жена. Прошка за тези мои лоши мисли към нея. Но за целта много ми се щеше да си бъдем с нея само двете с нея. За това и кръстих квартирата Храмът на левкемийно обречените души. Никого не канех в нея или в него. Твърдо си наложих обаче едно! Да вярвам, че точно това е един от начините да преборя болестта – полет сред бързолети при изгрев. Такъв при който да почувствам рязка промяна у себе си. Обадих се на нашите, че оставам тук и ще работя по дисертацията си на спокойствие. На времето когато ми поставиха окончателната диагноза, баща ми продаде апартамента в София, който ми бяха купили, за мое семейно гнездо. Даде ми парите и каза: „Дъще прави това, което сметнеш за добре с тях!”. Така се оказа че за жалките година и два месеца живот, които ми оставаха, имах предостатъчно средства. Та след всичко което разказах като пред история дойдох на интервюто в базата… Пъък то ти. другото си го знаеш – довърши тя усмихна ми се и си пийна от чашата.

Слушах, без да гъкна. Всичко звучеше много правдоподобно. Нещо обаче ми се губеше в разказа. Тя каза, че й оставали година и два месеца, а вече бяха минали около две години и тя – Ная, стоеше пред мен в прекрасно състояние и настроение. Веднага си помислих: „Нещо премълча тази мома! Я да попитам по така аз!”:

-                     Добре де, а какво стана с рака? Да не си се подложила на някаква специална терапия? Както яхаш тоз мотор, към момента не ми изглеждаш никак умряла. Дори след крайния срок от година и два месеца, който са ти поставили и докторите, и гадателката.

Получих един бърз килимбаш зад врата и едно здраво дърпане на ухото за неделикатния си въпрос.

-                     Ще ти дам аз една умряла! Мишооо, няма да стане така! Ще ти кажа и другото, но понеже и аз искам да си изясня някои нещааа… Ще се наложи и ти да ми разкажеш по–подробно за едно от тях. Става ли?

-                     Става! Що да не става! Ма за кое нещо искаш да ти кажа подробности? За имената и зодиите на моите баби ли ще ме питаш нещо? Или в коя година е произведен самолетът, с който те гонех по небесата? – опитах се да хитрувам аз.

-                     Не! Ще те питам за Яна.

-                     И какво по-точно ще ме питаш за нея? – малко се попостреснах от неочакваната смяна в посоката на разговора.

-                     Горе-долу какъв човек беше и по-точно за деня на инцидента се интересувам и за реакцията на Соко. Знам, че не ти е леко, но разкажи ми, моля те. После и аз ще ти отговоря на въпросите – увери ме тя

Тука си признавам че вече Ная ме засече неподготвен. Малко помълчах но после събрах сили и заразказвах:

-                     Ами какво да ти разкажа, я? Яна и Боян тръгнаха да ходят година след като тя дойде да скача. Бяха много готини, всички им завиждаха. Тя беше много живо момиче. Караше кола с бясна скорост. И тя имаше жълта ямаха… Но мааалко по-нисък клас от твоята. Скачаше без страх с парашута. Скачаше и с крило. Висеше с часове във въздуха. Голям майстор им беше на въздушните течения. Много се харесваха със Соко. Това пиле сякаш разбираше кой кой е и след Боян най-много си играеше с Яна. И тя, както и Соколов го хранеше от устата си във въздуха. Отиде си много нелепо от този свят. А много й се живееше. В компания беше като огън. Ама на - съдба! Много тъпо се получи! Тя караше какво ли не! И то как!? Но един ден взема да премести тротинетката на едно детенце в базата. Качи се върху нея, плъзна се по алеята, но задра в някакво малко камъче на асфалта. Залитна и падна. Всички прихнахме от смях. Най-бясната скачачка и шофьорка да катастрофира с тротинетка. Майтапехме я до самия й край! Явно обаче е имала нещо ненаред в кръвта. Докторите казаха, че е получила няколко масивни инсулта във въздуха вследствие на мигриращ тромб, откъртил се от раничките й, най-вероятно причинени от инцидента с тротинетката. Гибелта й помня я до днес ще си я помня и цял живот! Много грозна гледка. Боян беше вече скочил и помагаше на един ошашкан новобранец. Яна си летеше в свободен полет над всички от групата. Играеше със Соко. Хранеше от устата си. Аз ги наблюдавах от самолета и им се радвах. Изведнъж Яна се сгърчи. Тя обаче често правеше какви ли не маймунджилъци във въздуха. За това и на първо не обърнах грам внимание. Познах, че става нещо по птицата! Соко започна да нервно да кръжи около нея. И то по много особен начин. Сякаш искаше да кацне отгоре. Но не го правеше а само я кълвеше по каската. Също както и тебе последния път. Никога не го бях виждал да прави така. Тогава и разбрах, че нещо не е наред. Взех бинокъла и погледнах през него. Направо не ми се говори. От красотата и чара й не бе останало нищо. Имаше тежка двустранна пареза на лицевите мускули. Лицето й беше изкривено до неузнаваемост. Може би Соко точно това е видял. Последваха нови гърчове. Това момиче обаче бе кораво човече и искаше да се бори за живота си докрай. Ръцете й сигурно са били вече с ограничен ход. Но тя с помощта на едната избута другата до ръчката за отваряне на парашута. Постави проволката в устата си и с последни сили със зъби я изтегли с рязко движение на главата си. Парашутът се отвори - много късно, но се отвори! Тогава Соко се мушна под него и какво е ставало под купола, нямаше как да видя. Бяха вече много близо до земята. Само осъзнах че на практика пилето я изпрати чак до долу. При това късно отваряне на парашута обаче нямаше как да няма травми по тялото. Обадих се на наземната станция да пратят веднага линейка и да я чака. За съжаление до земята тя вече беше свършила. Освен с обаждането с нищо не можах да й помогна. Между другото, това за пръв път подробно го разказвам на теб. На Боян му го спестих, на полицаите също. Докторите казаха, че не се е мъчила много.

-                     Сега нали ти е ясно какво ни причини - и на Боян, и на мен - с опита си за самоубийство точно по този начин. Може би и затова аз го преживях по-тежко от Боян. Защото той няма представа за агонията на Яна във въздуха. Да - той видя теб. Но ти само се изпружи като ударена от ток, когато Соко дойде при теб. А както вече казах нейните гърчове бяха грозно нещо. Не че ти беше неземна красавица, летяща без парашут към земята. Да не ти казвам, как се чувствах, представяйки си те размазана на тревата в полето. Както и оная гадната процедура в моргата по разпознаването. Просто всичко пак ми мина пред очите. Честно да ти кажа, понеже сега научавам за болестта ти, трябва да ти се извиня!

-                     Защо?! – попита учудено Ная.

-                     Защото до ден днешен си мислех, как ти си някое влюбено куку. Даже тогава казах на Боян да не се напъва чак толкова да те спасява. Сега вече те разбирам! Но е добре и ти нас да ни разбереш защо се държим хладно с теб. Ако трябва да съм откровен, още съм скептично настроен към версията ти. Никога не съм чул или чел някой да се е излекувал от левкемия с парашутни скокове. То ако така ставаше така лесно, пред базата сигурно щеше да има опашка ехее до оная топола. А аз по цял ден щях да ръся онкоболни над полето. Така че не ми се обиждай! Много си ми симпатична! Но нали знаеш, че аз съм най-приземеният пилот в областта.

-                     Знам!

-                     Ето! Значи с нетърпение чакам да ми разкажеш твоята версия за оздравяването ти – казах аз и спрях до тук, но вече май бях прекалил.

-                     Защото като я погледнах, а то на горкото момиче очите й бяха догоре пълни със сълзи. Но успя да се овладее. Даде ми знак да почакам малко и излезе. Бръкна някъде под седалката на мотора. Викам тая или ще ходи да се нареве, или ще избяга. Да, ама не. Върна се след две минути, носеше някакви бумаги. Извади и един таблет последен модел от раничката си.

-                     Ето, Мишо, заповядай – каза тя и бутна бумагите пред мен и се зарови в таблета.

Погледнах книжата. Бяха от няколко онкоболници. Там пишеше нейното име. Епикризата не я разбрах. Щото то тези докторя пишат с малкия пръст на левия си крак.  Но копията на направленията за химиотерапия ги разбрах. Думата левкемия под името Ная също прочетох ясно... На таблета имаше и снимки след първите й химиотерапиите. Бяха грозни. Ная беше без коса, мигли, вежди, с напукани до кръв устни и с дълбоки сенки под очите. Трудно можеше да я познае човек. Нещо сякаш ми приседна на гърлото – не лъжеше момичето, наистина е било много болно.

-                     А ето тук, Мишо, изследванията след инцидента. За една година съм направила два магнитни резонанса, два пет-скенера и със сигурност съм дала три банки кръв на малки порции за изследвания и... няма и следа от рака. Всички доктори са в шах. Пращали сме изследвания в три независими лаборатории в Европа, САЩ и Израел и експертизите показват, че няма рак. Никой не вярва и ще се изпокарат къде е грешката - в предната диагноза или сега. Честно да ти призная, само аз, родителите ми и приятелите ми сме доволни, че съм здрава. Всички останали доктори имат по едно голямо „НО” в устите си. Говорят за ремисия в латентен вариант. Какви ли нещеш други всякакви научни и полу фантастични неща. Но никой от тях – светилата в медицината не може да си обясни или да ми обясни на мен защо и как съм жива че и здрава. Затова искам да разбера някой и друга подробност. Най-малкото, за да знам какво да очаквам за себе си в бъдеще. Готова съм да изслушам упреците на всеки. Готова съм да поднеса извинения на всеки, който е бил до мен по някакъв начин. Така, както ти казах, че направих с духа на починалата от същата болест баба Яница. Именно и за това исках да говоря и с теб, и с Боян – завърши тя и ме погледна с някакво настойчиво очакване.

-                     Ами много просто! – направих се на компетенция аз - Химиотерапията е победила рака. Какво толкова чудно има?

-                     Не е така, Мишо! Последните контролни изследвания съм правила три месеца след последните вливания - резултатите бяха изключително лоши. Дори, без да знам, са били посъветвали нашите да търсят вече връзки в заведение за палеативни грижи. Записах се при вас с три лабораторно потвърдени резултата за диагнозата си. И тя беше с прогноза смъртен изход - до една година. Вярно, има случаи на това рак да се появи отново в подлагал се на химиотерапия човек. Но такъв случай човек с явни негативни резултати да се оправи отведнъж от само себе сиии ... да - може и да има! Но аз лично не съм чувала. Сигурна съм обаче в това, че ако има някаква промяна в положителна посока, то тя е станала там горе! В небето! Там и тогава при онзи скок. Затова и ровя за подробности – спря за малко тя и пак ме погледна с онази си настойчива очакваност, която отново срита мисловната ми ленност в седалището поради което и реших да се включа в темата: 

-                     Ничка ако искаш с нещо в идеен план да помагам, защо не започнеш с това да ми разкажеш какво се случи с теб и Соко – опитах се да отклоня малко темата встрани аз - Защото за разлика от оная случка… Гибелта на Яна имам в предвид… То тебе и Соко ви наблюдавах през цялото време с бинокъла. И то до последно. Да! Така и не разбрах какво точно става. Но поне имам ясен спомен за действията ви. Така че първо направо си ми кажи какво се случи според теб! 

-                     Ще ти кажа. Въпреки че не съм убедена, как и докъде ще ми повярваш.

-                     Нищо! Опитай!

-                     Вече ти споменах какво ми беше казала циганката.

-                     Каза, но я ако обичаш пак ми припомни!

-                     Да летя в ято от големи лястовици и по-точно тя ми каза „Ако не почувстваш промяна и се подадеш на страха си, ще умреш в тежка агония от болестта.” Това ми отекваше в главата, след като преминах по средата на ятото големи лястовици и нищо съществено не се случи. И нищо не почувствах. Имах готовност за този вариант. Казах си: „Нормално! За пет лева толкова - поредната лъжа!” Бях решила ако стане така, да приключа със себе си на всяка цена. Под яката си имах и капсула със стрихнин. Мислех да я глътна веднага след като ятото бързолети се разлетя встрани. Но повярвай! И на мен ми се живееше. И то не по-малко от сега. Тогава обаче сякаш до някъде се бях предала от изнурителната борба с рака. Толкова мъка, трудности и търпение по вливанията. Толкова труд с тези курсове… Толкова психическо усилие за преодоляване на страха ми от височини… И накрая какво - пак нищо. От мъка се свих на кълбо и се разплаках. Имах доста време до земята. Знаех, че така свита ще падам по-бързо. А при удара няма да имам никакъв шанс да оцелея. А после не знам как и защо, но в един момент цялата ми душевна вяра в живота сякаш изригна заливайки ме с парещо изгарящи мисли на надеждата… Че няма то просто така да бъде погубен един живот… И няма как всичко, което съм изтърпяла и сторила до този момент в живота си да е без значение… Иии... И си реших наум направо да закрещя с възмущение и с молба към Безкрая на Вселената за помощ.

-                     И как го направи това с крясъка – молба!?

-                     Ми така – затвори очи белокосата ми събеседничка и продължава - Стискам клепачи и започвам да викам! Помощ! Помощ! Помощ! И не знам ще ми повярваш ли, но точно миг след третия ми душевен крясък нещо задращи по каската ми. Много се изплаших. Като отворих очи - а то Соко. Аз никак не го обичах. А той явно усещаше и единствено при мен от всички курсисти не идваше във въздуха. Но защо точно тогава дойде при мен  и досега не знам. Много ме изплаши - честно. Най-малко него очаквах да видя. Но пък изведнъж ме блъсна мисъл в главата: „Ето я птицата спасителка, точно както каза гадателката...”После Соко застана пред лицето ми и ме погледна последователно ту с едното, ту с другото око. А те и двете блестяха много странно. Почувствах се така, сякаш някой насила ми разшири зениците до краен предел. Тогава и си пуснах ръцете и развалих кълбото. Много странно, но всичко, що бе мускул, омаля. Накрая той ми застана точно в анфас. Клъвна ме много силно между веждите. Мисля, че се води трето око това място. И ме погледна в упор едновременно с двете си очи. Е! Това си беше ужасно болезнено. Все едно че две светкавици в синхрон ми блеснаха в очите. Всичко ми се наелектризира. И сякаш че нещо или по-скоро някой се втурна в мен със страшна сила. Нещо като електрошок беше. Всичко се случи за някакви си милионни части от секундата. Но най-странното е че след това ме обзе още по-неистово желание да живея. И даже сто пъти съжалих, че не си оставих поне резервния парашут. Тогава за втори път прозвучаха и думите на циганката: „Мъж, птица и нещо друго ще се опитат да ти помогнат, но само ако ти им позволиш. И знай! Каквото и да се случва, прави това, което имаш като вътрешен усет, че ще ти помогне да оцелееш в синевата. А то оцелееш ли в небето и ще се и оправиш.” Тогава и разперих ръце и крака в желанието си да забавя падането Искаше ми се като Соко и аз да мога да полетя. И даже и да се приземя, без да умирам. Знаех, че е невъзможно! Но много силно го исках в този момент. И тогава на ум отново закрещях към Безкрая на Вселената: „Помощ! Помощ! Помощ!” Да ма нищо не последва. И не знам защо, но тогава се сетих за невероятното чувството за хумор на баба ми Яница. То не я напусна и на смъртния й одър. И като за последно извиквайки образа на лицето и в ума се усмихнах се сама на себе си и ми се прииска да съм смела като нея казвайки си: „Права се оказа бабката от площада! Птицата и страшното вече бяха при мен! Но горката старица нещо е недовидяла в предсказанието си! Щото птици и страхове в едно безбрежно небе все от някъде може и да долетят… Ама пък мъже едва ли се срещат чак толкова често!” И тъкмо си мислех дали е разумно трети път да крещя наум за помощ когато нещо ме блъсна и сграбчи отзад! Изтръпнах! Стиснах здраво очи. Не знаех какво е! Първо си помислих, че съм се обърнала по гръб и това е ударът в земята. А така сграбчва Смъртта. Но когато куполът на парашута изплющя над главата ми, разбрах, че съм все още жива. И още и че най-вероятно някой ме спасява. По силата на ръцете, които ме държаха, се досетих, как може би това е мъж. Но чак на земята видях, че това е Боян – спира за малко разказа си моята събеседничка поглежда ме в очите и рязко сменя интонацията на гласа си от разказно емоционална в нежно умолителна - Мишо, извинявай за всичко, което съм ти причинила. Моля те да ми простиш! Но виж, нали знаеш, че жените имаме нещо като интуиция. Та точно тя ми подсказва, че единственият неизвестен детайл от пророческите думи на гадателката, онова загадъчното – Нещото, за което тя говори…. То това Нещо остава скрито точно или някъде около Боян. Не искам да те убеждавам в неща, на които нямаш вяра, но досега всичко, което е казала онази жена, се е развило приблизително или по подобен начин, както го е казала. Така че ще моля да ми съдействаш за среща със Соколов.

-                     Добре де, ще гледам да уредя една среща, но не ме припирай, не знам кога ще стане. И ще те моля да ми изпратиш копия на снимките и епикризите по електронната поща. Ти докога си тука? Не се бъркай, аз черпя!

-                     За три месеца като за начало. Работя по един проект. Така че имаш време да го навиеш да се срещнем. Пощата ти нали е същата, пращам ти ги ей сега. Всичко го имам тук в таблета. Благодаря за почерпката! Искаш ли да те откарам донякъде? – попита тя.

-                     А, не, не, не, благодаря! Много мило от твоя страна, но малко множко ми дойдоха и спомените, и емоциите, и информацията, и пророчествата. Пък и тази напитка, дето я пиеш, май действа мотовъзбуждащо. Знам ли на кое колело ще подкараш тоз жълтия дзвер. Благодаря! Ще походя пеша да се поразсея малко!

-                     Глупости, това, което пия, е айрян! Мишо, ти си непоправим зевзек - усмихна се тя. – Разчитам на теб, така да знаеш - прибра си нещата в раницата и както и предположих, излетя с мръсна газ от паркинга.

Само като я видях как прекрачва мотора и как потегля си помислих: 

„Ха признай си Мишок сега, това някаква нова Ная ли е, или си е възкръснала Яна с друго лице и име?!”

 И те тогава нещо ме жегна между очите защото се сетих, че и Яна беше зодия близнаци. Ми да! Нали и затова я майтапехме, как е луда като за двама... Пак някаква случайност явно!

Срещата обаче се оказа голям зор. Поне като мероприятие което трябва да организирам. Боян се инатеше. За нищо на света не искаше да се среща с Ная. Не можех да си обясня защо. Разказах му всичко! Показах му и епикризите, и снимките от болния и период. Но той наистина не искаше да склони. Замисли се само, когато му подхвърлих за това, колко много Ная ми е напомнила за Яна. А и още вметнах как и двете са една зодия - имаха три дена разлика в рождената дата. То това си го знаехме от егенето при регистрацията в клуба. Ма кой тогава кой да обърне внимание и на тази случайна случайност, я? Та той каза, че ще мисли още.

Вече бях загубил надежда и мислех да се обаждам на Ная, че няма да стане нашата работа, когато няколко поредни случайни случки – както взех да ги наричам от тогава, промениха хода на събитията.

Пием си ние кафе с Боян в барчето на базата. Влиза един стар наш курсист, дето сега живее в Канада, че затова му думаме Канадеца. Не се беше вясвал в България поне от четири години. Че въпросният елемент и повече от усмихнат идва при нас и ни заговаря. Всъщност той беше старото гадже на Яна. И лично той я доведе в клуба. Но после нещо се сдърпаха, щото Канадеца си намери някаква ученичка, която яко му беше завъртяла главата. Както и да е. Спира той до нас и ни подхваща:

-                     Е, момчета, точно вас търся. Донесъл съм ви едни парички за спонсорство. Благодарност за това, на което ме научихте. Сега донякъде с това си вадя хляба в Канада. Кажете, моля ви се, къде да ги внеса и да оформя документ за дарителство.

-                     Ей, Канадецо, ти нали два пъти вече ни дарява? Много си щедър. Благодарим ти! – отвръщам му аз.

-                     Нищо не съм ви дарявал досега. Нещо сте в грешка. Някой друг е бил. Сега ви ги нося на ръка. Нали знаеш колко обичам банките, таксите и всичките им ишмари.

Двамата с Боян се спогледахме, защото си мислехме, че той е спонсорът. От счетоводството ни казаха, че е от канадска банкова сметка и ние си помислихме, че е той. И така и така бе при нас решихме да го почерпим за доброто намерение и да му обясним какво да стори. Канадеца знаеше за връзката на Боян и Яна, но я прие нормално с думите, че Яна му идвала в повече като темперамент. Точно му обясняваме къде какво трябва да напише и направи и на вратата цъфна оня, птичарят от организацията за защита на птиците. Оня дето на мен ми изнася лекция за бързолетите преди време. И щом ни вижда и се провиква:

-                     Абе братлета, къде се криете? Два дена ви търся! Защо не си вдигате мобилните? Имам новини за вас. От някаква канадска организация за защита на местните видове птици получихме пари със специално предназначение. Не знам откъде са научили, може да е от нета или отнякъде другаде, Май някой оттука им е пратил материали и снимки с вашите циркаджилъци във въздуха. Парите обаче са преведени с договор под условие. Трябва да направим филм за вас двамата и за Соко. После те щели да го излъчват в Канада. Обещават и десет процента от приходите на филма. Които можем да си поделим като организации. Имам в предвид съответно вашата база Есктремал и нашето сдружение за за защита на птиците. Човекът с дарението от Канада, който седеше с нас на масата, се усмихна и каза:

-                     Брей, момчета, много сте станали известни бе. Уж криза, па при вас спонсорите валят като пролетен дъжд. Ей, момци, да не сте назначили онова огън момиче Яна да ви е пиар на базата? Само тя може да ви докара толкова нещо в тази тежка ситуация – изръси Канадеца и това дойде да покаже, че със сигурност не знаеше за кончината на момичето.

-                     Яна я няма вече в базата, така че не може да е тя – стросна му се  Боян.

-                     Е хайде, не се стягай сега! То между нас било квото било! Как така да я няма? Преди две седмици само дето не ми отнесе огледалото за странично виждане. Там като идвах да ви търся. Гледам, купила си е още по-наточена Ямаха. Пак жълта. Ама по-висок клас. И много я юрка, ша знаеш. И Бояне, да внимаваш, щото след като мина покрай мен както само тя си умее, я видях да сваля Мишо в едно барче. Много задушевен разговор водеха. Сигурно го уговаряше да бъде Дядо Коледа, щото се беше дегизирала като Снежанка –  врътна два пъти ръце Канадеца изхили се  мазно, благодари за почерпката и се отправи към деловодството.

Още на място с помощта на птичаря, неговата и нашата счетоводителка установихме, че преведените суми като спонсорство за базата преди време и сегашният превод на сдружението за опазване на птиците са от една сметка. Разбрахме се с момчето какво ще правим за филма. То си тръгна и останахме със Соколов насаме. Пак нещо не ми се връзваше - уж писмото от канадско сдружение за птици, а сметката друга. И ако спонсорът не е нашият човек Канадеца, кой е тогава. Споделих това с Боян и той рече:

-                     Мишо, май ще излезеш прав. Случайностите станаха прекалено много, за да са само случайности. Три канадски превода, един Канадец носи пари в брой... И май си прав и за приликата на Яна - лека й пръст, и на Ная. Щом Канадеца обърка Ная с Яна, при все че последната му е била и гадже малко преди да замине за оня природен хладилник Канада, значи май наистина е така, както казваш! Досега все си мислих, че ти, пък може би и аз си въобразяваме, защото сме пристрастни към ситуацията. Но фактът си е факт - има много голяма прилика между двете. Но и двамата с теб знаем, че тази прилика се е засилила неимоверно след инцидента. Явно има какво да изясняваме. Кажи на Ная, че приемам да се срещнем. И че ще се видим в удобно за нея време.

Оххх - олекна ми.

Още през деня се свързах с Ная. Срещнахме се тримата пак  в онова барче. Боян обаче определено ни изненада - първо закъсня с десет минути, което много рядко се случваше. После ни каза, че отиваме в тях, имал нещо за нас. Оказа се, че с помощта на един негов познат се е свързал с човек вещ по по-особените неща, както самият Соколов се изрази. Направил този жест, защото в цялата ситуация той най-много се е инатил, но като разбрал как стоят нещата с Ная, решил да прочете това-онова и да не е такава твърда консерва в разбиранията си за света.

Та седнахме в тях, запознахме се с мъжа. Ако го видех на улицата, бе пълен абсурд да позная, че е такъв капацитет. Беше много обикновен човечец. Той ни помоли всеки да разкаже всичко от своя гледна точка.

В начало разговорът тръгна тежко, но после нещата влязоха в релси. Двамата с Ная разказахме как стоят нещата около нейния инцидент всеки от своя ъгъл на визия. Ная допълни мотивите си със страховете и пророчеството на жената. Аз разказах от моя ъгъл на зрение нещата и някои подробности по кончината на Яна.

Дойде ред на Боян.

-          Само той не се е изповядал и си къта тайните. И с нас е така, нищо не ни казва - закачих го аз.

На Боянски му беше зор с изказа, но започна:

-                     Добре де Мишок, стига си се зевзечил – скастри ме той. - Ти нали все ме питаше защо съм бил цял ден блед след бабката.

-                     Аз си питах ама то има ли кой да ти отговори я! – отново го подкачам аз.

-                     Ами Мишок тя ми нареди все едни неща, дето са доста трудни за разбиране. Каза ми например, че душата на моето момиче не е мястото си. Останал била между земята и небето. Не знам какво значи това, но тогава много се притесних. Спомена, че е станало така, защото много й се живеело. Уверяваше ми, как Яна си е намерила спасител в небето. Каза още, че ако спра да се инатя и да робувам на старите си разбирания за света, може да открия част от нея като душевност някъде другаде. Ама къде е това другаде не уточни. Поиска си пет лева. Аз й дадох 20. Казах й, как ако си искам момичето не го искам да е на части, а цяло. Тя се усмихна и ми отвърна: „Щом съм толкова щедър, ще ти кажа и още нещо! Една душа ще направи опит да си отиде от този свят! И то по непозволен начин. Спасиш ли я, ще спасиш и лутащия се дух на твоето момиче! Но само духа! За онази и точно душа - е вече късно!” После премигна няколко пъти махна с ръка и прошепна, че засега това ми стигало. Прекръсти се, прекръсти ме и се обърна настрани.

Щом Боян приключи с разказа, всички обърнахме очи към непознатия мъж. Той почти през цялото време гледаше в една точка. Или току се вторачваше задълго в Ная. Сякаш й правеше надлъжен и напречен разрез. После се усмихна, допи си кафето и започна да обяснява.

-                     Първо ще започна от най-важното. Ная, може да си сигурна, че няма и следа от левкемия в кръвта ти. Мисля, че мога да потвърдя резултатите от лабораторните изследвания, и то със сигурност.

Няма нужда да разказвам какво беше лицето на Ная след тази реплика.

-                     Другото ще ми е малко по–сложно да обясня. Явлението е популярно в средите на езотериците като прикачена душа. Само ще припомня за триадата Дух Душа и Тяло.Колкото до прикачените души - това е ситуация, в която две души, битуват в едно тяло. Нещо като два жълтъка в една черупка. Или сиамски близнаци, погледнато в душевен план. Мисля, че не е необходимо да споменавам имената, нали? Мисля, че е станало така. Яна се е борила до последно за живота си и много й се е искало да живее. Били са доста привързани със Соко. В нормалната си форма на привързаност между човек и животно, разбира се. В последните мигове от жизнения си път душата се компресира, ако мога така да се изразя, и с помощта на духа си отива там, където й е мястото. В този случай душата на Яна не е поела по пътя си, а се закачила – влязла е в Соко. Има такива случаи. Не са чести, но се срещат – наричат се прикачания на човешки души към животни. Духът й е бил там до момента, в който му се е удало случай да се прехвърли в човешко тяло. Процесът е нещо като това да компресирате паметта на целия си харддиск в една миниатюрна флашка, а после в подходящ момент да го прехвърлите в новото голямо тяло на новия си компютър. Погледнато от духовен план, това е наказание за Ная! То й е дадено (ако може така да се каже), че се е поддала на желанието си за самоубийство, което е била замислила. Но пък е получила амнистия или форма на награда като втори живот, че до последно се е борила. И въпреки първоначалния и пъклен замисъл в последствие се е разкаяла и е търсила начин да оцелее. При такива екстремни ситуации някои души не издържат на напрежението. Все пак ракът, най-грубо казано, и той душа носи. Ракът представлява група клетки с един и същ генетичен набор и образува нещо като клетъчна общност. Макар че докторите я наричат тъкан или образувание. Ако тази общност бъде подложена на терор, тя или загива, или се изтегля в посоката, от която е дошла. Това е и целта на всяка химиотерапия или лъчетерапия - за съжаление в много случаи неуспешна. Както и предположих в началото, ракът няма как да е оцелял при тази душевна инвазия, осъществена във въздуха в тялото на Ная. Имам предвид, че генетичните структури на рака в нея са били настроени единствено в съпоставимост с тези на душевните импулси на Ная. Другите - тези на Яна, които са влезли силово там горе в небето по време на скока - вече са му дошли в повече. Както и другите фактори около случките, които разказахте. Мисля, че и косата не е побеляла само от страх от смъртта. Просто общият стрес за тялото на Ная от това духовно нашествие, ако може така да се каже, е дошъл силничък и за самото него. Но така, както охарактеризирахте темперамента на Яна, не се учудвам.

-                     Искате да кажете, че сега съм две в едно, така ли? – прекъсна пояснителния монолог Ная.

-                     Да, може и така да се каже - две души в едно тяло. Но то за зодия близнаци не е необичайно. А кой каза, че и Яна е била близнаци? Шегувам се, естествено – отговори човекът. – И моите уважения, младо момиче, че сте се наели изобщо в такава ситуация да тръгнете на този вариант. Мога да ви гарантирам, че наистина и другите фактори, за които споменах, а именно екстремният режим, в който сте поставили болестта в тялото си, се е оказал пагубен за нея. Преместването от старото местоживеене, изцяло новият начин на живот, упорството по преодоляване на фобията от височина, ако щете дори премахването на терзанието, че някой ви е виновен за болестта, както в началото сте смятали това за баба си – всичко това ви е помогнало да промените из основи ценностната си система, както и духовния си и душевенмир. Може да звучи парадоксално, но това не се харесва на нито една болест. Дори и на такава упорита гад, каквато е левкемията. Нито една болест не обича хармонията и душевния мир. Ама те и затова са болести де!, Да създават хаос и да нарушават хармониите ни като Дух Душа и тяло. Те така и ни побеждават. Е, вярно, не сте били сама в борбата си, но това вече е Съдба. Намерете начин да се разбирате с новата си същност. Вече мога да ви кажа, че сте същинска зодия близнаци. Или сте нещо като Ана-Мария, само дето сте една истинска Ная-Яна.

Ная се беше просълзила и аха да се разридае. Не исках да гледам разплакани красиви очи и се намесих, както аз си знам.

-                     Извинете, искам да попитам, а ако този, дето стои тук до мен – и посочих Боян, - е бил интимен с преждесъществуващия комплект Яна и тялото й, то сега автоматично ли получава правото да ходи с новия комплект от дух, душа и тяло на Ная–Яна. Или не е задължително? – занитригувано зачаках отговор аз, забравил за факта, че съм седнал между Ная и Боян.

Е, на момента отнесох няколко зад врата от Боян и два-три удара в рамото от Ная. Всички се разсмяха. После всеки си зададе въпросите. Беше много интересно. Но приличаше на лекция и аз не запомних всичко, за да ви го разкажа. Но мисля, че най-важното ви го казах. Това, което запомних, е, че Боян разреши на Ная да скача пак с парашут и да се опита да благодари на Соко, като лично го нахрани във въздуха.

След разговора всички отидохме да се черпим за здравето на Ная в една кръчма. Пътьом минахме покрай циганката на площада. Ная й даде две монети по един лев и й мушна в ръката доста обемиста торбичка. Ама не каза какво имаше вътре. Боян също се отчете. И аз, да не остана назад, й дадох два лева. Тя ме погледна въпросително и попита:

-                     Това за какво ми го даваш бре, момче? Аз на теб още нищо не съм ти гадала.

-                     А, благодаря, благодаря. Боян го прати да търси духове в небето, Ная я прати да лети с бързолети, ако мен ма пратиш да плувам с пингвините на полюса, отде ще си купувам полярна екипировка – пошегувах се аз.

Бабата ме позагледа, позагледа - вторачи се за близо минута в лицето ми, та чак ми стана скомино на веждите, и каза:

-                     Ми с пингвини не знам дали ще те пратя да плуваш, ама с друго може и да поплуваш. Най-късно до две годин ще дойдеш да ме питаш за твои неща. И няма да си сам. И няма да ти е леко. Ама това сега от главата ти е още надалеко. Ма то времето понякога бързо лети, по-бързо дори от това, което си мислиш. Ама за два лева засега толкова! И след две години, като се запътиш към мен, бутилка червено вино да ми носиш, иначе нищичко няма да ти кажа, колкото и пари да ми даваш.

-                     Добре, добре! Аз не ходя по гледачки, но вино ще ти донеса, ако дойде ред да си говорим за мен. Няма да забравя – обещах аз и честно да си призная, няколко мравки се поразходиха по гърба ми.

-                     В това съм сигурна, момче, няма да забравиш или ако си забравил, бързо, бързо ще се сетиш – каза тя и се обърна към нашия човек.

-                     След това се разделихме по живо-по здраво. Но от всичко това ми стана ясно, че никак не е случайно, когато повече от няколко случайности се струпат за кратък период от време около някое случайно събитие или около няколко случайно събрани от съдбата хора. Ако нещо ново случайно и интересно се случи около нас, мога пак случайно да ви го разкажа.



Тагове:   мишо,   Яна,   Ная,   сокол,   соко,   скитник rygit,


Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rygit
Категория: Изкуство
Прочетен: 133685
Постинги: 104
Коментари: 47
Гласове: 95
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031