НАП

                                                                                            ЧАСТ 1

От време на време се събираме на чашка с един приятел. Че тогава той все ми ги говори едниии… Все неща дето май са малко по-така… Но понеже честичко се срещаме… И много негови истории ми се понасъбраха… Та един ден реших да поискам любезното му позволение. И от първо лице негово число - да ви преразкажа това онова. Ама едно в едно.
Ноо… ако нещо не е точно така, както вие си го мислите. Да знаете, че той е виновен. Аз съм чист като сълза. Сиреч автора на написаното не носи никаква отговорност. Нали така се разбираме…
Доообреее.
Ако сме се разбрали…
Да я почвам…

По стар народен обичай, си се шматкам безцелно из града. Понякога сериозно. Понякога безсмислено. Понякога за спорта. Понякога си само ей така. Щък насам. Щак натам. Щък на горе - щак на долу.
Ама честно!
Много си я обичам аз тази уморителна до умопомрачителност трудова дейност. Та на едното ми ти такова въпросно щък… Виждам невзрачно магазинче. С разни шарени джунджурии е. В миг ще кажеш, че малкото ми мозъче го клъвва някакво сврачешкото любопитство… Или пък знам ли и аз какво се случи с него…
С мозъчето ми де!
Не с любопитството!
Та в тоз неопределен момент. На тоз слънчев делничен ден. Явно нещо ми става. Не знам! Може от клъвването да е. Не знам! Но започвам да суркам пети. Или пък онова невидимото любопитство в мен някак си ми натиска спирачката. Та така флегматирайки на полуспирачка покрай витрината, случайно мервам няколко фигурки на Буда.
Усмихват ми се те от там…
И то ми се струва, че го правят ама никак не случайно.
Наистина!
Ама усмихват ми се ви казвам някак сиии… Някак си може би ей така на чист дълбоко провинциален китайски ми се усмихват. Та чак подигравателно е май даже тяхното усмихване. Викам си тез китайчовци на мен ли само конкретно ми се смеят. Или пък така си го правят винаги. И то с всички случайни зяпачи на витрини, които като мен се шляят безметежно по улиците.
Наистина!
Интересно вътрешно усещане!
Даже в един момент ми идеше да им се изплезя!
Наистина!
Че на всичкото от горе са застанали и под два метални чана. От онези! С няколкото металните тръбички. Дето по средата имат дрънкулка. То добре че и чановете не ми се усмихваха!
И пак не знам защо?
Съвсем честно!
Наистина не знам!
Но сякаш някаква невидима ръка ме бутва към ту входа на въпросното магазинче. И пак за кой ли път в живота ми… Ей така… Без да си искам… Влизам някъде където не съм си и мислил, че ще искам да вляза.
А вътре двама мъже.
Стоят безмълвно.
Вперено се гледат един друг.
И ни гък!
И ни мък!
Ама съвсем наистина!
Веднага разбирам как съм влязъл някъде в не до там подходящ момент. Може би си имаха хората някакъв си дълбоко съкровен безсловесен разговор. Или пък си имаха някакъв си дълбоко, върховно секретен, традиционен ритуал за магазинно мълчане.
Дааа…!
Но пък по нервното трепкане на левия клепач на единия, веднага се досещам, как моето неочаквано нахлуване най-вероятно ги е стреснало. И от тази ми рязка и неочаквана поява не е изключено те и двамата мигновено да са си натиснали паузата на нормално човешко поведение. Защото направо са ми като на стоп кадър в момента.
Дааа…!
Поглеждам към единия.
Кимвам.
Няма връзка с този номер
После поглеждам към другия.
Пак кимвам.
Ъ-ъъъ!
И с другия номер няма контакт!
Никаква реакция.
Ни кимане.
Ни мигване.
Гледат си там еднопосочно, тъпо и упорито. Там в някаква си кристална топка. И мълчат ви казвам. Силно, вглъбено, задълбочено та чак почти до без откатно
Пъъък на мен някак си започва да ми става чисто по човешки притеснително. От тази непривична за нашето динамично ежедневие стоп мълчина. За това и решавам фриволно, безотговорно и почти нахалитетно да разбутам тяговото магазинно беззвучие. И го сторвам с едно гръмогласно:
„Добър ден!“
За мое най-голямо учудване, присъстващите почти без да мръднат ми отвръщат в двуглас.
„Добър ден“
Ще каже човек, че тез двамцата са дългогодишно школуван дует вокал от хора на Градските момчета. И пак млъкват. И пак се вторачват в топката. Разбирам, че към момента това е вербалния максимум, който може да се постигне с тези двамата. За това и повече не се занимавам с тях. Заобикалям си ги на чупки тип гигантски слалом.
Фют покрай единия.
Фит покрай другия.
И на свой ред забивам поглед по посока на една кутия пълна с полускъпоценни камъни. По принцип що касае моят интерес към този тип минерални природни шаренийки - си търся Хризопрас. Докато ровя с поглед наличностите, неволно се заслушвам в тишината около мен.
Я! Зад гърба ми нещо става!
Я! И сякаш има раздвижване!
И точно си помислям, как не рядко точно такива дълбоки безсловесни паузи понякога се явяват скрити в тишината високи прелюдии към последващи многодумия… И мъжът, който ми прилича на клиент прави опит да поведе нещо като диалог.
Но не с мен.
А с другия мъж.
На който пък по всичко му личи, че е продавач. До колкото разбирам от хора, вторият мъж никак не си пада по говоренето. Може би и за това на клиентът раздумката не му се случва.
Е!
Зазвучава нещо там между тях. Но е силно казано, че е всеобщо познатата форма на елементарен диалог. Дори трудно бих го определил точно какво е. Дали е нещо в спектъра на ексцентричната полу вербалност. Или пък в гамите на абстрактната междуметийна нечленоразделност.
В един момент обаче клиентът се отприщва – словесно ми е мисълта. Започва твърде настойчиво и целенасочено да пита. И то за много смислови неща. Иска конкретни уточнения, около предлаганите в магазина артикули. Дааа! Но продавача е повече от гола вода в материята на Фън Шуй. И вместо да му отговаря.
Само цъка отрицателно.
Сумти от смущение.
И мъца недоумяващо.
И то плътно под носа си.
Та докато си ги слушам ми хрумва, как това звучене може да бъде квалифицирано като монолого - мъцолог. След има няма две минути притиснат до стената от непрестанните въпроси на клиента, продавачът за мое най-голямо учудване проговаря. И то представете си на чист човешки език. Но пък започва едва ли не свенливо като мома на първото си селско хоро, да се оправдава. Как той не бил точно специалист. Как бил само продавач. Как не разбирал толкова много от тези древни и далечни за него неща.
Става ми жал за човечеца-продавач. Извинявам се, че се намесвам в разговора. Казвам каквото знам по така зададените въпроси. Пак се извинявам, че съм им прекъснал цъко-мъцащата раздумка. Питам продавача за моя хризопрас. Оказва се че няма. Извинявам се за трети път. Взимам си довиждане. И отново слаломирайки между тях двамата оставям натоварения с информация купувач да си реши. От кое, колко и какво по-точно да си купи…
Излизам.
Оглеждам се.
И се чудя на къде да поема.
Но пък нали си нямам конкретна работа, затова и се задвижавам на първа валякова скорост по посоката на вятъра. А за да не ми е съвсем празно на душата все така разсеяно си се зазяпвам по другите витрини. След не повече от пет минути мъжът-купувач от магазина ме настига. Извинява се ако ме е обезпокоил, или ако ми се е натрапил. И ме кани да пием кафе. Искал ако не възразявам да му кажа нещо повече за нещата, които съм го посъветвал да закупи.
Съгласявам се.
Сядаме в най-близкото бистро. Там се разговаряме. Обяснявам му в детайли за това какво, как и по какъв начин, трябва да направи с покупките. На него май му става повече от интересно. Дава ми визитка. После най-вежливо ме кани, в удобно за мен време да му консултирам подреждането на някаква си стая за живеене. Още и на една работна. Искал да им подобри енергетика. Понеже никак не му вървяло напоследък.
Че имено така по този случайно случков начин се запознавам с човек на име Данчо. След тази наша първа среща - няколко пъти му консултирам това онова
По принцип той се занимава с менажирането на ветретогенратори и соларни паркове. Работи за някакви датчани. Преди това е живял петнайсетина години в Копенхаген. Възхитен е от датчаните като хора. И много съжалява, че правителството прави струва, но все отблъсква желанието за датски инвестиции у нас. Дори нямало датчани туристи. В смисъл нямало толкова колкото на него му се искало.
Въпреки че понастоящем обикаля цяла България, не беше и чувал, как нашата малка страна е така наситена на енергийни места. Тази тема също му става много интересна. Разказвам му за няколко такива. Той много се надъхва. Говорим си и за някой по-лични неща около енергетиките, където също намираме общ език. Накрая ми обещава, как ако някой път има ходене на някъде и е по-свободен, ще ме вземе със себе си.
След това се разделяме и за дълъг период от време от него ни вест ни кост.
Един ден най-неочаквано за мен нашият въпросен Данчо ми звъни по телефона. Споделя ми, как има пътуване към североизточна България. Трябвало да ходи за някакви си договори. И други подобни там бумащини до Шумен. Пита мога ли да му измисля нещо по-така енергийно в района. И ако ми е възможно, да го заведа.
Че колко му е я.
В района има поне три четири.
Приемам.
Уговаряме се.
В сряда къде втори петли поемаме.
Пътуваме каквото пътуваме – почти стигаме.
Закусваме.
В една бензиностанция преди самия град сме.
Пием си и сутрешното кафе.
И докато го правим си говорим. Разказвам му къде смятам да го заведа. Какви горе, долу са тези места. И между другото му обяснявам, как когато аз водя хора по такива мероприятия, много често се случват твърде необикновени за тях самите неща. И ако нещо по-така и по-невероятно му се случиии...
Изобщо - ама изобщо да не се учудва.
Той ме поглежда с недоверие. Усмихва ми се. И казва с глас изпълнен с прагматично откровение, как никак не си пада по неочакваните чудатостите. Защото както вече ми се бил оплакал, на него все неща от негативен характер му се случвали. Въпреки, че винаги му се е искало да вярва в друго. Как например някъде, някога във Вселената те-хубавите работи и те-приятните случки си съществуват. А защо не пък и даже и да се случват. Ама това е някъде във Вселената. Не точно при него.
Тръгваме отново - вече към неговата конкретна цел.
По пътя той ми споделя.
Че от както се е върнал от Дания. Най-голямата чудатост, с която се бил срещнал. Е тази, че почти във всяка една от администрациите, с които непрестанно си имал работа, измисляли какви ли не чудати причини. И то все в посока да не му свършат… Или по-скоро да не си свършат работата в срок - и както трябва.
После отново ми се усмихва и ме подканя след като съм такъв голям майстор на чудните неща да направя чудо. И да му помогна неговата работа в Шумен да се случи. И то по начин, по който на него му се иска да се случи. Аз му казвам, че ще направя каквото мога. Той отново ме поглежда. Но този път от усмивката му лъха не недоверие, а откровено съжаление.
В този момент на взаимна усмихнатост, подминаваме табелата на града и той започва да се шегува:
- Ей на! Ти си ги говори твоите оптимистични фантасмагорики. Нямам нищо против това! Но мисля на мен вече ми е време да облека стоманените доспехи на личното си търпение. Щото да ти се оплача приятел. Много ме боли от стрелите на язвителните погледи, с които непрекъснато ме обстрелват деловодителките. Особено пък ако им заговоря за изискванията си. И най-вече за сроковете.
- Ами ако се правиш на Дон Кихот… Не бих се учудил! – подхвърлям му аз.
- Да! Нищо чудно и така да е! Щото то най-вероятно, атакувайки по моя си Данчовски начин шуменската Вятърна мелница наречена Общинска администрация... Да да! Ти може и да си много прав приятелю. Нищо чудно и на Дон Кихот да им приличам. Сега нали не възразяваш да те оставя тук на този централен паркинг. Пък аз ще паркирам колата на онзи дето е пред общината. Не искам да ни вижда заедно. Иска ми се, ако се наложи, да те ползвам като тайна подводница. За това - ти се поразходи. Пък аз щом приключа с ангажиментите - ще ти звънна – казва ми той, спира и се разделяме.
За времето, за което той смята да се сражава с великанките в деловодството на общината - аз оставам свободен от всякакви реално практически ангажименти. И по стар народен обичай… Нали все пак аз съм си аз… Съответно се хващам под ръка с онзи мой стар приятел. По известен сред другите ми познати като Щъкунко Щакунков. И заедно с него започваме да си щъкаме и да си се моткаме из шуменските централни улици.
Хубаво градче.
Хубави хора.
Само дето си нямат море.
Ама пък за компенсация нали все таки според Тодор Колев си имат за пристанище най-големия ни морски град на име Варна… Че и за това… Защо ли им е море на шумнеци - я?
От телевизията знам, че някъде из градската им градина е паметника на по-горе споменатия знаменит български артист - бащата и майката на българските Иръпшъни. Вече за най-голямо съжаление покойник.
Питам.
Обясняват ми къде е.
Отбивам се и до него.
Поставям цветенце.
Отдавам му почит.
И се връщам към центъра.
Та така след като Данчо си свършва работата, двамцата бойно и славно към единадесет и нещо цъфваме пред касата на Мадарския конник. Купуваме си билетчета. Той ги гледа, гледа и цъка с език. Питам го какво толкова. А той ми се усмихва и ми казва, че съм бил тотален шарлатанин и непоправим мошеник. Този път наистина съм учуден от моментната му груба констатация.
Питам го защо.
А той ми отвръща, как въпреки моите предупреждения за хубави и светли чудности, които едва ли не щели да валят от горе му… До тук нищо чудато, неземно, невероятно и небългарско не му се е случило.
В общината на две места почти повече от явно му намекнали: „Как за да му се случат нещата трябвало или да стане чудо… Или да си мине процедурата точно с еди-коя си шуменска фирма!“ На трето гише пък почти директно си поискали някакъв подарък. Защото това чудо, което той искал от тях да направят, всъщност не им влизало ни в работата... Ни в длъжностните им характеристики.
За капак на паркинга го чакали две циганчета. И почти го изнудили да му почистят стъклата на колата. Които според техните думи: „Джам праиш! Стъкло ажур праиш!“ Щели да станат чисти чак чудо щели да бъдат. С две думи всичко в този град си е много нормално. И много по български. И явно и понеже всичко си е в рамките на Българския Държавно-Шуменски Стандарт - нищо като чудновато до тук не му се било случило. И то въпреки моето присъствие наоколо
Та колкото и да ми се струвало обидно и непатриотично… И колкото и старателно да се оглеждал нищо от прозрачната дейност на администрация в Дания той не откривал тук. После ме посвещава едва ли не в едно велико тайнство… Как ако случайно не съм знаел - датската административна система и като държавна, и като общински институции, били за образец по безпристрастност в Евросъюза. Иии по никакъв начин не бил верен израза, как имало нещо гнило в Дания. По-скоро днес за кой ли път се убеждавал, как има нещо много, много гнило в административните услуги в България.
После ми бута под носа билетчетата, които току що са му дали. И ми подчертава факта, как те са изработени от проста хартия. А в Дания били на специална такава. И то със специален щрих код. Дори съществували електронни Копенхаген карти. В които за някакви си сто евро за седмица си плащаш пътуванията за цялата транспортна мрежа. И още и за седемдесет музея.
И все в тоя дух продължава да мърмори…
Пък и на! Ама то и точно за това… Пукнат чужденец нямало. А какво ли остава някой гнил датчанин да се навъртал наоколо в нашата негнила но твърде презряла действителност. Но тооо… Не само чужденец. Нямало и българи
Пропускам цялото това отровосъскащото и калопръскащо мърморене покрай ушите си. Вътре в себе си отдавам рязкото вкисване в настроението му на факта, че не му се е отворил парашута. Около делата с шуменската администрация ми е мисълта. После спокойно му обяснявам какво ще правим. Той се концентрира над обясненията ми. И криво ляво се захващаме да изпълняваме предначертания план.
Като първо сме решили ще отидем горе на платото. Там насред останалите руини на църквата, която е вътре в крепостта - ще му направя сеанс. После му предлагам да се отбием до камъка на баба Ванга. И след това до двете вълшебни пещери носещи невероятния енергиен заряд на местността.
Планът е приет. С пълното мнозинство. От така новосформираният наш двукамерен, двупартиен и двучленен парламент. И както е решено и узаконено - първо тръгваме на горе. Но не по обходната пътека. А директно по стълбите пред стената.
Както вече казах…
Сряда е!
Почти пладне!
А за мое голямо съжаление най-видното и най-вярното от цялото това Данчово мърморосване преди малко е, че на Конника наистина няма грам посетител. Може би от остров Ливингстън към централната база на Южния полюс има по-голям човекопоток, отколкото на Мадарския конник днес.
То - вярно!
Октомври е.
Не е толкова горещо.
Но въпреки всичко - стръмното катерене никак не е леко занимание.
Та за да разведря сивите облаци в настроението на моя спътник го подкачам на тема жени. Питам го само администрацията в Дания ли му харесва. Или и други датски неща са му по сърце. И какво ще ми каже за датчанките. И би ли ми разказал нещо за тях. Или поне за онези, с които е имал честта да е в по-близък контакт.
Той самия е много добре сложен мъжага. Над един и осемдесет е. С черна коса, която в зоната на слепоочията е започнала да посребрява. С кристално сини очи. И доста отсечени черти на лицето. Нямам как да имам женската преценка по въпроса. Но си мисля… С тези си дадености би трябвало да е доста привлекателен за нежния пол.
И така, катерейки стръмнината, подхващаме едни откровени мъжки разговори. Дето ако съм честен, не са за ушите на всеки. Явно - в последното си предположение за неговата привлекателност към то женската част на датското общество, никак не съм се лъгал. Защото той само след няколко минутки се отваря с охота на тази тема. За да не е сам в изповедите си, му влизам в тона. И започваме да споделяме личните си критерии. За някой плътски-фемини прелести имам в предвид. Че още и за по-така пикантните подробности, около тяхната консумация и сексплоатация.
Та в някаква такава една мъжка сластно-еротична раздумка пълзим в октомврийското пладне към ту мадарското платото. Аз вървя напред - той десетина петнадесет метра зад мен. И нали сме си сами на стената… Едва ли не се провикваме един на друг. Ама почти като възбудени тийнейджъри току що минали покрай нудистки плаж сме. Аз непрестанно го апострофирам или подкачам. Той ми се връзва на закачките. И разказва случай, след случай за сексуалните си подвизи там в близкото си минало - на далечния северен остров Зелан.
По незнайни за мен причини Данчо носи някакъв професионален апарат. И току се гъзурчи около някое есенно цвете. Спира до закъсняла да снесе тазгодишните си яйца пеперуда. Или занича в дълбочината на някоя по-особена според него арт-пукнатина. Която видите ли незнайно защо… Му навявала асоциации за онези чувствено привлекателни за мъжките амбиции женски тайнства.
Естествено и поради което…
Той много държал да ги снима.
В такъв.
… или онакъв ракурс.
Или в такъв.
… или онакъв макро режим.
И естествено и поради което… Заради тези си скални фотосесийни мераци, твърде прогресивно изостава от мен. Пък аз почти не спирам. Опитвам се да поддържам някакво равномерно темпо на изкачване. Поне до колкото така са ме учили мои познати планинари. При екстремални стръмности да се движа бавно на първа балканска. Без да претоварвам застаряващата си мускулатура на опорно двигателната си „апаратура“.
В един момент.
Малко над мен.
Виждам силуети.
На две човешки фигури са.
От блясъка на обедното слънце обаче не мога да определя! Ни възраст? Ни пол? Ни точно как са облечени. Съответно се провиквам, как вече не сме сами по трасето. И приканвам Данчо да е по-внимателен около вербалните секс пикантерии, с които така високоговорително се замерваме един друг. Той е добре възпитан мъж и на момента проявява разбиране - понижавайки драстично децибелите.
Става повече от тихо.
Аз се заслушвам в диалога на хората пред нас. Веднагически установявам, че говорят на чужд език. На момента давам на Данчо командата: „Отбооой!“ Дори го подканям да си продължи да ми обяснява, как се тръскали циците на последното му датско завоевание. Разбира се докато той страстно го опъвал като дискожартер на някаква си измислена от него самия Копенхагенска задна прашка. И то в нейния стилно обзаведен ала готически барок датски сутерен. Но още не съм завършил неприличното си изречение и чувам, как жената пред мен започва да се смее с глас на моите нецензурии. Че даже и ми проговаря на развален български:
- Ааа… ние р‘збира блигарски ‘зик. Р‘збира. И то не много лошо р‘збира.
- Данчооо пак Тревога! – провиквам се отново аз – Тези са чужденци, ама разбират и говорят български.
- Добре де добре – отвръща ми той от по-низкото – после като се разминем с тях ще ти доразказжа.
- Да бе Данчо, ама те се катерят в нашата посока. Не слизат.
- Добре! Млъквам тогава! – приема той положението по философски и отново настава мадарска пладнешка тишина.
Междувременно аз се заговарям с жената. За разлика от нея, мъжът не е никак словоохотлив. Подпрял се е на парапета и гледа някъде по посока на Плиска. Питам от къде знаят български. А тя ми отговаря, как вече четвърта година живеят в България. Но иначе били датчани. От Копенхаген. И то кореняк. При което аз пляскам с ръце и прихвам да се смея. А те ме гледат учудено. Жената ме пита какво толкова смешно ми е казала.
Успокоявам малко топката. Поемам дъх.
Обяснявам в резюме това, онова и кой е този зад мен. С който си говорим глупостите. Как всъщност той е живял петнадесет години в Копенхаген. И още че от ранната тази сутрин ме е заврънкал да му направя някакво чудо. И то така щото да го срещна с някой датчанин. Че да си побъбрел малко с по-цивилизовани хора. Жената превежда казаното от мен на мъжа и той поглежда доста учудено. След това двамата започват да заничат по посоката от която се очаква да пристигне моя познат. Аз обаче знаейки, че Данчо ще се забави защото най-вероятно отново търси най-добрия ракурс за поредната си арт снимка. Решавам подканващо да го посръчкам. И буквално се провиквам:
- Данчооо! Данчооо!
- Оууу! – отвръща ми по селяндурски той.
- Данчо, нали сутринта ми омърмори душата, как нищо чудато не ти се е случило с мен досега?
- Ми то не си ли е точно така? – провиква се той – Честно приятел! Ти си си един отявлен застаряващ самохвалец.
- Само това ли? – отново го закачам аз.
- И още си и закоравял пълномащабен шарлатанин.
- По принцип си е така! Такъв съм си. Aма точно днес по изключение за теб имам една нешарлатанска промоция.
- Бреййй, че какво му е пък толкова на днеска?
- Ела да видиш каква изненада съм ти приготвил.
- Каква?
- Намерил съм ти тук едни датчани. Които много искат да си поговорят с българин живял дълго в Дания.
- Да бе датчани?! Може би са и от Копенхаген.
- Точно така Данчо!
- Я стига бе! И то говорещи български! И то тук в този пущинак. По тез напечените до жежко камънаци. Я не ме ядосвай и ти. Онез от общината днес ми бяха предостатъчни.
- Сериозно ти говоря. Зарежи сега твоите фотосесии на сърцеподобни цветенца, шарени пеперудки и дупеподобни скални пукнатини. Идвай тук да ми превеждаш. Че съм на кръгла нула с датския.
- Че защо да ти превеждам – нали уж твоята датска находка знаела български?
- Ела, ела! Те че го знаят българския хората - знаят го. Ама не толкова добре, колкото ти знаеш датския.
- Идвам. Ма да знаеш, че ако ме лъжеш ще те карам да ми носиш багажа до горе.
- Добре ама ако не те лъжа - ти ще носиш моя?
- Дадено – отвръща ми той и се показва от завоя на последната стълбищна извивка.
Жената го поздравява на чист датски, най-вероятно за добър ден. А той почти заковава на място и се оцъкля:
- Лелее…! Ма ти вярно не лъжеш. Наистина са датчани.
- Еее… ! Ние шарлатаните сме така. Лъжем само тогава когато не ни възмездяват, както подобава. Или колкото заслужаваме. Ако са щедри към нас - винаги казваме истината.
- Добре, добре! Давай си раницата. Признавам! Даже си заслужи обяда за днес – усмихва ми се Данчо и започва твърде динамичен разговор с жената.
Аз понеже не разбирам нищо на този северен език си вървя напред. Другите се движат след мен. А на Данчо устата чатърка като картечница. Събеседничката му почти не успява да се включи в разговора. Вече минаваме третата четвърт от пътя. На поредната остра кривка, аз виждам, че мъжа на датчанката доста е поизостанал. Стои подпрян на парапета. Леко е приведен на пред. И гледа надолу към основите на римската вила. Провиквам се към Данчо да я пита какво става със съпруга и. И защо се бави. Моя приказлив познат пита. И след това за кратко скорострелно се заговарят с жената. После ми превежда, как мъжът имал много сериозни проблеми с гръбнака. И още и с кръста. За това по-бавно се движел. Другото, което разбирам, е как ни предлага, ако ние си бързаме да си ходим нормално. Пък тя щяла да го чака. Те са на видима възраст малко след шестдесетте. Аз не се съгласявам при това положение да ги оставим сами.
Тримата се спираме на една пейка и чакаме. Там жената разказва подробности около съпруга и проблем му. Който като продължителност във времето бил повече от двадесет години. Появил се е почти изневиделица. И в последствие нещата с годините непрестанно се влошавали. А те и преди пък и сега са били много бедни хора. А това, което можело да направят безплатно около оскъдните си здравни осигуровки, не било никак много. За четвърт век около тези здравословни проблеми са изхарчили почти всичките си спестявания. Но се оказва, как лекарите с нищо не можели да му помогнат.
Та именно заради този си нисък социално икономически статус - те в Дания живеели в предградията на Копенхаген. В някакви евтини дървени бунгала. Там обаче зимата ставало доста студено. Поради това с цел превантивност Копенхагенската общинска управа след Октомври месец, спирала тока и водата. По този начин принудително ги изселвали някъде в града. Да са на по-топло. Искали от тях да си намират квартири в тухлените постройки. Където почти навсякъде има парно. Но пък в тези квартири наемите били доста високи.
Та имено това тежко положение ги принудило да търсят някакви по-евтини варианти за преживяване. Или ако можело по-точно да се каже дори се касаело за физическото им оцеляване. След влизане на България в Евросъюза. И отварянето на възможността те да си получават пенсията и тук. Решили да си купят къщичка в някакво бургаско село.
Направили го.
И заживели по този преходно-прелетен начин. Зимата в България. Отоплявайки се на дърва. А лятото си отивали в Дания. Та така улисани в разговора не усещаме кога са минали десетина минути. Секунди след последното обяснение на жената, мъжът за който говорим се показва зад чупката на скалата.
Целият е потен.
А на пребледнялото му лице, ясно си личи дълбокият подпис на болката, витаеща някъде из тялото му. Измъчения вид на този човечец не е нищо ново за мен. Но виждам как наш Данчо е силно впечатлен от мъката, която носи страдалеца в себе си. И явно на наш Данчо изведнъж нещо му щуква. Защото рязко извърта глава към мен. Впива изпитателно поглед в очите ми. После поглежда към болния човек. Отново към мен. С отривисто движение се обръща към съпругата му и започва нещо разпалено да говори с нея.
Ръкомаха.
Сочи ме.
Ту с пръст.
Ту с поглед.
Пак ръкомаха.
И пак ме гледа.
Мъжът пристъпя бавно към нас, слушайки внимателно какво говори словесно развихрилия се мой спътник. Стига до съпругата си. Хваща я за ръка. И в следващия миг и двамата ме поглеждат учудено. И някак си уважително ми кимват. После се усмихват плахо по детински. Тази работа обаче започва да ми намирисва. На момента стрелвам наш Данчо с поглед и притеснено питам:
- Данчо, ти какви ги приказваш за мен? И защо само ме сочиш? – а той ми се усмихва мръснишки и не спира да дърдори на датски, при което аз буквално го сръчквам в ребрата – И те защо така ме гледат? Я преведи, преведи! Не ми се прави на три и половина!
- Казвам им че ти си невероятно способен нелекарски лечител. И ще можеш да им помогнеш. Казах им, че точно с такава лечебна цел си ме довел и мене тука. И че ей сега за миг. И ей така с поглед мисъл и някое и друго помахване с ръка…Иии… Ще ги оправяш ти тези неговите големи болежки – и пак ме сочи, казва още две три думи и се пъчи, а аз буквално го сръфвам.
- А бе Данчо! Не говори такива неща. Аз изобщо не съм го прегледал човека. Как така ще им говориш такива неща. То и при нас лечителите си има определени граници на възможностите. И на специализациите - също. Горе – долу като при лекарите е и при нас. Един разбира от болести по очите. Друг е по кожата и косите. Трети се е специализирал да лекува сърцата. Недей така. Не им давай празни надежди на хорицата. Щом двадесет години го има проблема тоз човек, аз как така ще го оправя току така от веднъж? Най – малко време ще ми трябва за пет, седем, девет сеанса.
- Еее… Ма ти нали казваше, че като ходиш или като се срещаш с някой… Или около теб се случвали чудатости. Може пък сега на тях, на тези хорица това да им е ред. И да им се случи всичко от веднъж. На мен така и така нищо като не можа да ми помогнеш с администрацията. Може пък с това ти твое влияние на тях да успееш да им помогнеш нещичко.
- Може бе Данчо! Ама едва ли ще да е току така от веднъж! И едва ли ще мога тук на крак да направя някое чудато вълшебство. Не им говори така на хората за мен. Излагаш ме.
- Няма, няма! Не им говори това. Не им говори онова. Недей сега да бягаш от отговорност. Виж го човека.
- Добре ще го погледна, ама ти не им говори повече такива неща – нахоквам го здраво аз, но той не ми обръща почти никакво внимание и си продължава по Данчовски.
А те през цялото време за мое най-голямо учудване го слушат. И то много внимателно. И им личи правят го с голям интерес. После и мъжът и жената още веднъж ми се усмихват много любезно. И един след друг, последователно ми промърморват нещо на датски. А той превежда:
- Казват че най-сърдечно те молят ако можеш да го прегледаш. И ако е във възможностите ти да му помогнеш – при което аз го поглеждам, правейки му зверска гримаса, а той пита – Е! Защо ме гледаш така. Ако можеш му помогни. Нали си ми казал, че така трябва? Хората да те молят, за да ги преглеждаш и да им помагаш.
- Така е. Ама то трябва и определена настройка. Пък сега съм повече от малко изморен. От това тежко изкачване. И не знам до колко ще мога да се концентрирам.
- Хубу де! Почини си малко. Пийни си водица. Ей на! За никъде не бързаме. Пък нали и раницата ти нося. Ти какво сега?! Зарад‘ единия преглед и теб ли искаш да те нося на гръб?
- Не няма нужда – отвръщам му аз – кажи им да ме поизчакат десетина минути да си балансирам сърдечната дейност. И ще го погледна.
- Доообре! Това вече е мъжка приказка – усмихва се доволно Данчо и им превежда казаното от мен.
След като си отдъхвам и си поливам главата с вода - помолвам мъжа да застане с гръб към мен. И до колкото успявам да се концентрирам, „виждам“ един голям енергиен блокаж. В зоната на седми шиен прешлен и първи гръден е. Но само това. Явно съм доста уморен. И ми трябва повече време за релакс. И после за концентрация. След като си казвам мнението се разбираме ние с Данчо да си вървим с нашето темпо. И понеже ще стигнем по-рано горе. Аз да започна да му правя сеанс. А те като ни настигнат отново да видя и мъжа. И ако съм в състояние да му помогна – да му помогна. Ако не - поне някаква насока да дам за лечение.
Разделяме се.
Ние тръгваме напред.
Стигаме горе.
Аз си почивам.
Концентрирам се.
Правя сеанс на Данчо.
Застанали сме от вътрешната страна. Почти до входа на руините на параклиса. Правя си го - както винаги. Когато работя в изправено положение ми е мисълта. Ръкомахам си. Докосвам с пръст зоните на блокажите. И си издавам звуците, чиито честоти са ми необходими.
По принцип ако вляза в по-дълбока концентрация трудно виждам и чувам какво става около мен. Но този път долавям някъде във времевата далечина, някой да ръси чуждо словесната реч. По това разбирам, че нашите датски познати вече са пристигнали. Поглеждам за секунда към тях и виждам, как и двамата се подсмихват. Първо не им обръщам внимание. Защото са ме снимали на видео докато работя. И после като съм се гледал… Ако съм честен и аз самия съм се определял като хахаво-кукав ненормалник. Пък какво ли остава за човек, който за пръв път вижда такова нещо.
По тихият им шепот разбирам, как те се застояват малко в страни от нас. И може би ни наблюдават. Аз обаче откривам при Данчо някакви смущения в зоната на пети кръстен прешлен. Започвам да го „продухвам“. Разбира се с енергията излизаща от пръстите ми имам в предвид. Насочвам я към двата му седалищни нерва. Проследявам морфологичното им местоположение с пръстите си на ръцете. И се опитвам по този начин да ги вкарам в нормален режим на работа. А той видите ли се подхилква от време на време и казва, че го е гъдел. После вдига ръка със стиснат юмрук на горе. И ми казва да внимавам къде и как го пипам. Щото ако не внимавам съм щяло да ям бой. Почти приключвам и когато отново поглеждам в страни виждам, как датчаните доста бързо се изнасят напред към западната част на крепостта. Усмихвам се и казвам на моя пациент:
- Данчо да знаеш тез както ги гледам как се подхилкват, като едното нищо са си помислили че сме гейове. За това не се отбиха при нас както се уговорихме.
- Айде стига сега и ти де – възнегодува Данчо – Едно хубаво нещо ще се случи днес. И ти с твоите махания и попивания ще го окъкаш. Точно ми стана хубаво да си говоря с хората иии… Сега ако са ме помислили за гей ще се дръпнат. И няма да са така словоохотливи. Щото до колкото разбирам от разговорите са доста големи консерви.
- А! Че то аз като гледам от вас тримата ти беше най-приказливия. Така че няма да е кой знае каква загуба за диалога ви ако те млъкнат. То всъщност ти плямпоросваш и за двама им едновременно взети заедно.
- Да! Ама поне до тоз момент не съм бил хомо в очите им.
- Добре де стига хленчоти. Кажи на мъжа да дойде тук. И да не се притеснява. Кажи му, че и двамата сме женени. Че даже и деца имаме. И просто това си е част от процедурата.
- Добре, добре! – съгласява се Данчо и започва да им говори нещо.
Те идват. Мъжът пристъпя твърде бавно и твърде страхливо към мен. С още по-явна неохота си обръща гърба. На мен това не ми прави впечатления. И с по-тежки случай на уплаха съм се срещал. Започвам да се ориентирам от къде и как мога да вляза във менталните полетата на датчанина. Съпругата му като някоя орлица следи всеки мой жест. И то от има няма двайсетина сантима разстояние. Но нейното присъствие никак не ми пречи. И тя и той имат много добра енергия. Личи им, че са хубави, добри и хрисими хорица. Това ме успокоява и ми позволява да си работя спокойно. Първо от сеанса на Данчо вече съм се разгрял. И второ явно днес съм в добра форма за концентрация.
Малко след като се настройвам на вълната на мъжа се промъквам в ауричните му слоеве и започвам да „виждам“ с ръцете си съвсем ясно гръбнака му. Сам пред себе си си потвърждавам, това което установих по-долу. Как точката на блокажа е при седми шиен. И то е от ясно по-ясно видима. Така в право състояние обаче не мога да определя конкретната причината, поради която се е получила. Но разбирам, че нещо е запушило в определена степен енергийния поток на така наречения Команден меридиан. Заприщената част от потока съответно вместо в пълния си обем и капацитет да се движи към главата - прелива на зад. Поради това и малки слаби струйки от нея са започнали да църцорят в страни от канала. Тези струйки са оставяли фини малки следички, които дълго време са се стичали надолу по външната част на гръбнака. Нямам време да се концентрирам по на дълбоко. Примерно да мисля защо и как тази енергия се е „калцирала или втвърдявала“. И то по този не до там обичаен начин. За това към момента се задоволявам с предположението, че най-вероятно самото изтичане е предизвикало някакво отлагане на така наречената енергийна шлака.