Бях някъде по работа. Прибирам се към нас и виждам един невероятен залез. Гледката си беше абсолютно главозамайваща. Направо ме остави без дъх.Tочно както е описано и в стиха ми „Петък привечер е!“. Нещо като стоп кадър на някакъв си палав танц, изигран от дузина сивкави облаци, окъпани в оранжево червените отблясъци… Ей така за едното му светлинно разнообразие на вече тръгналото надолу по небосклона залезно слънце.
Пиша ги аз тези редове… Ама описателно погледнато са си направо глухи изстрели в мъглата в сравнение с красотата, която беше пред мен. Честно ви казвам. Мога само без резерви на личната си съвест да потвърдя чеее…:
„ Визията която създаваха всичките тези милиарди капчици скупчили се в причудливи облачни форми биха потопили в лиричност дори душата на надрусан тинейджър ревностен почитател на траш-хаус музиката… „ – край на твърдението.
И докато отвеяно се прехласвах по всичката тази неземна красотия усещам, как нещо непонятно се случва с мен. Или по-точно казано с очите ми. Или ако съм още по-точен и не само с очите. А и с цялата ми безтелесна съвкупност… Като дух, душа, съзнание, подсъзнание его, суперего... Ха сега де?! Друго безтелесно имаше ли у нас хората, че към момента не се сещам…?
Без майтап… Наистина колкото красиво толкова и мистично до необяснимост ми бе!
И още нещо интересно… Вместо да ми прораснат крила и да полетя нагоре към онези красиви небеса - при мен ставаше точно обратното. Ще каже човек как огромен свредел е пробил дупка под краката ми. И аз с целия си този набор от изброените по-горе безтелесности в едно започвам да пропадам. И то главоломно там надолу в онова ми ти мистичното отверстие.
И пропадам!
И пропадам!
И пропадам!
Нооо… то този въпросния отвор не бе някаква си тъпа черна шахта иззидана от безмисловност. Да речем такава в каквато ви се струва. че пропадате ако сте пияни. Или ви е станало лошо от нещо друго. Да речем там ви боли зъб! Стяга ви сърцето! Tъщата или свекървещицата е дошла изненадващо на гости! Стиска ви шикарното на външен вид бельо. Или пък форта на новата обувката ви убива от зад в зоната на ахилесовото сухожилие.
Нищо подобно!
Дори - точно обратното.
Как на обратното ли?
Ами така!
Обратното идва от това, че пропадането започва да ви води в особен цилиндър на някаква си незнайна до този момент за мен зона на мистична по рода си поетичност. Да нещо такова май ми се стори че е! Все едно сте в изцяло стъклен цилиндрично-панорамен асансьор. Който се спуска много бързо. И летейки с него някъде надолу виждате, как от всякъде около вас прелитат големи надписи. При това в рими. Поглеждаш на ляво и напред и се появява ред, който звучи може би така:
„Небивало оранжев разкош?!
Поглеждаш на другата страна а там свети друг надпис:
„… лежерено отпуснато в поза клош.“
И току си помисляш че това е някаква халюцинация, когато тънка червено-оранжева ивица породена от замазването на голямото ускорение ви подсказва:
„Синевата с наметало е огнено“
А в главата ми от всичкото това, вместо страхове от предстоящия удар внякакво евентуално дъно, започват да валят и прелитат рими, куплети и словесни напеви.
Интересно! Наистина интересно!
Разтърквам очи и пак поглеждам към залеза.
И там пак се появява някаква си страннотия.
Дааа…
И нея страннотията и нея ми е много трудно да я разкажа.
Поне с просто прозаични думи.
Ами беше все еднооо…
Все еднооо…
Все едно синевата над мен уж се вижда като онази отдавна позната ни необятна небесна шир. Но пък и в същия този момент част от нея…
Някаква чаааст…
Някаква чаааст от неяяя…
Или не,не,не!
Не някаква част!
По-скоро тънък слой се отлепва по най-мистично поетичен начин от онзи общо прозаичния синкаво оранжев небесен фон. И този ми ти такъв тъънък фин поетичен слой… Който е като да речем повърхността на красива картинка за декопаж… започва бааавно да се свива. После изведнъж рязко се сгърчва… И тутакси там някъде в далечината се превръща в малка оранжево-червена топчица от рими.
Е топчица… топчица…!
Топчица да речем като точица.
Ама неее… Не, не, не!
Не е точно и конкретно определен този израз - топчица! Защото пък топчица или точица - това е много гладко като изразност. Особено като обща представа! Всъщност най-точно казано всичкото това концентрираното видение бе доста сгърчено. Или по-скоро приличаше на нещо като огряна от залезното слънце сбръчкано-римувана стафида. В която последните силни лъчи на отиващото си слънце, сияйно пробиваха през дребните бръчици от рими на спаружилото се при поетичното изсушаване гроздено зрънце.
А беее… Човек да стане разноглед – слабо е да се каже!
Ама то аз нали си признах, че много трудно ще опиша нещата.
Та точно и поради това… Отново търкам очи. Клепам с клепки. И като за първо се опитвам да се усмихвам… Казвайки си на ум… Как на такива красиви гледки от кметската управа е най-добре да им поставят предупредителен надпис. Като онзи на Дискавери. Дето звучеше някак си така:
„Не се препоръчва за хора страдащи от фотоестетическа епилепсия! Пардон! Май не беше фотоестетическа а фоточувствителна епилепсия! Пардон! Извинете за което!“
Ама наистина много ме ошашави този залез. И това за ошашавянето го разбирам, защо в един момент се усещам, как се стряскам дори от собствените си мисли, възприятия и отвлечени умувания. За това и си казвам:
„Ето как дори до болка познатите термини ги бъркам. За фоточувствителна и фотоестетическа ми се мисълта. Ама може ли пък наистина да имам някаква такава фото-епилепсия, а? Еее! Хубава работа! То пък как така ще получат чак такива завъртяни фото-естетически смутителни визии… И то от гледането само на един залез – па било то и фамозен? Еее! Хубава работа! Може ли пък чак толкова да съм визуално кекав към природната красота! Е не, не, не! И друг път съм се наслаждавал на фантастични пейзажи, но не ми е ставало чак така! Може би има и още нещо друго в цялата тази моя визуална аномалия?“
Нооо… понеже съм бая курнас момче. И понеже никак си не ми се иска да се излагам, че се плаша толкова лесно. И то от някакви си небесни красоти… Продължавам да си давам кураж:
„ А бе я стига с тези глупости! Нищо си ми няма! Това най-вероятно е от факта, че не съм ял нищо. Ни сутринта за закуска, ни на обяд! Ама какво да направя?! Така ми се случи деня! Жулнах само две три кафета… С навити на рулце няколко изписани късмета. Еее и пет шест бисквитки около тях… Което за един гладен като моя стомах… Като пряко отношение си бе жив хранителен грях! Че така де?! Защо пък вместо фоточуствителна епилепсия да не съм получил нещо като фоточувствителна хипоглкимия. По-простичко диагностицирана, като обикновено-натурална гладория.
Ахаа…! Ясноо!
Лелеее… този залез тъй красив…
и тази моята недохрания,
как ме напъват да пиша в рими… Ахаа…! Ама на Страха ми ще му кажа ей сега, че ще си прихапна нещо аз. И то още на мига… И вече не на мене точно тия!“
Оглеждам се… Обачеее… Наоколо никъде на близо не помня аз да има магазинче… Такова за плодове зеленчуци или за храни… Та поради това друго ще ми се наложи май аз да сторя. Тъй, че погледът ми да се подреди. И след тези няколко спонтанни римувки отново пак мисловно се опитвам да се вземвам в ръце:
„ Значиии… Все пак си ми трябва да направя нещо, което да си ми върне погледа на мястото си!? Нали така? И вместо да виждам разни мъчително дехидратирали се римувани гроздови зърна - тип небесно поетични стафиди… Ще да е по-добре да мога да си виждам небето такова каквото си е то! Нооо за да се случи това, може би ми трябва малко да се релаксирам. Как беше онзи тибетски трик за успокоение? А да! Оммм…! Оммм…! Оммм…“
Завършвам със звучно мучене самоуспокоителния си анализ аз. После с усмивка на лице и затворени очи въртя в отрицателност глава. Мислейки си в автогенно тренировъчен порядък:
„Нямаааммм гладо-стрес! Оммм…! Нямаааммм гладо-стрес! Оммм… Това което ти видя днес не е никакъв визуален твой регрес. Нямам ни глад ни стрес! Оммм… ! Нямам ни глад, ни стрес! Оммм….! „
Спирам за малко и пак си подновявам мисловния разговор:
„Еее! Майтап, майтап… Амааа… Ето на! Има си го релаксиращия ефект.“
Секунди по-късно чувствам, как всичко ми олеква и отново си казвам наум:
„Готово! Вътрешно се почувствах значително по-добре. Ето! Всичко си е както би трябвало да си е!“
Спирам с мислите си на тъмно. Отварям очи – иии… Ха!
Дааа…! Ха! Уж трябва да е както трябва да е - ама май никак си то не е така! Майтап, немайтап, но май наистина нещо ми става! Защото се оглеждам наоколо… И според мен съвсем определено и видимо не съм там пред моя си пейзаж… Искам да кажа не че не съм в самия пейзажа. А че не съм на точно онова мястото където си затворих очите. Сякаш по някакъв незнаен начин току що съм паднал от небето. Ама не на моето си място. А съм някъде си другаде си. Защото нито тези сгради там в ляво съм ги виждал… Кръстовището пред мен и то не ми е познато… А хълма с къщичката от дясно изобщо не мога да се сетя знам ли яяя…?! Или не…! И последно къде ли съм в края на краищата, сега аз?
Къде? Къде? Къде?
Че така като гледам околността - де да знам къде!
Ма то нали ако знаех - нямаше да се чудя!
Тъй ами! Какво пък толкова съм се завайкал!?
И колкото и непонятно и странно да ми се струва, но след това мучене всичко от околната действителност ми е напълно непознато. Ама да! Така си е! Видимо околността не съм я виждал - никога. Но пък мисловно знам и съм сигурен, че не е така. И никак си не може да е така, както го виждам тук и сега. В смисъл знам точно, че съм си в моя град. Още и как преди малко мигах срещу залеза. Помня и как затворих за малко по-продължително очи. Знам! И съм на сто процента сигурен,че направих всичкото това на до болка познато място от улица. И то такава по която понякога минавам поне десет пъти на ден.
Да! Сигурно е така! Но аз защо ли не го виждам точно по този начин?! А?!
И честно да си призная при това драстично разминаване на видяно със собствените си очи и осъзнато от собственото ми съзнание - направо изтръпвам. Но пак се опитвам да се вкарам в мисловни релси. Щото да не взема пък сега да си глътна езика от страх. Затова започвам някак си още по-концентрирано и още по-трезво и още по-настойчиво да мисля от като преди да се размуча:
„Споко мой човек! Споко! Околността може и да ти е непозната. Но точно това ти усещане не ти е пък съвсем непознато. Да! Да! Да! Това което изпитвам в момента. Наистина! Изключително е неприятно. И да! И да! Много е депресиращо! Но пък Мой човек случвало ти се е няколко пъти. И то най-вече, когато си се разхождал в някой градове в други страни. Така че споко мой човек! Споко! Само дето тогава явлението си го отдавал на някакви си други притеснения. А не на мучене насред неземно фантастичен залез. Щото притесненията ти тогава бяха да не се загубиш. Или ако се забавиш, търсейки верния път да не би да си изтървеш кораба, автобуса или самолета!“
В един момент пак се стряскам и то от това, че си говоря сам на себе си. Оглеждам се сконфузено. Слава Богу - около мен няма никой. И даже и неволно да съм изтървал някоя реплика на глас - никой не ме чул. За това и продължавам да си мисля или да си говоря на ум . Но вече значително по-спокойно:
„ Така, така - мой човек! Ако съм искрено откровееен около случващото ми се… Има и други пъти, в които съм го изпитвал. Това де! Това с пространствено-ориентационните бели петна. Така си е! Имал съм си ги тези ситуации! Признай си! Да де - добре! Признавам! Имал съм ги! Признавам си! Ето! Случвало ми се е, когато съм пътувал да речем в автобус със силно запотени стъкла. И поради това не ми е било възможно да виждам целия ми познат пейзаж през прозореца. Виждащ там нещо си! Ама то е същото като да гледаш част от парченце на много познат пъзел. И да не можеш да се конкретизираш точно коя част от картинката е то. И тогава в автобуса пак така ми е ставало. А и то както и сега района съм си го познавал достатъчно добре. Но въпреки това и тогава и сега го оприличавам като на непълно непознат“
И пак честно да си призная точно в конкретния случай към момента май се изпопритесних малко повечко.
Защото на времето когато ми се случи за първи път четох какво е то това. И установих, как версиите са две. Или е ранен стадий на Алцхймер. Или ако не е нещо патологично то би могло да бъде така нареченото Жаме –вю (изцяло непознато). Което като психически процес пък е точно обратното на Дежа-вю.
До тук всичко ясно. Но най-странното сега бе, че този път, ни съм в автобус с изпотени стъкла – нито пък съм в друга чужда държава или непознат град. И отново си казвам:
„Споко мой човек. Знаеш го това нещо с Жаме - вюто! Не ти е за пръв път! Споко!“
Пак затварям очи. Поемам няколко пъти въздух. И ми става още по-странно, че и притеснено даже. Защото дори зад затворените клепачи виждам, как ме връхлитат от някъде освен рими и още и някакви особени мисли. Които не сигурен, че са съвсем точно свързани с онова явление Жаме-вю. А най-странното е че сякаш има нещо още по-притеснително. Сякаш те не са точно моите ми мисли. А са нечии чужди. Които по най-мистичния начин ми подсказват, как ще знам, че около мен след има няма миг, ще ми се появят едни звездички. Ей такива малки и блестящи на фона на залеза. Такива каквито никога до сега в живота си не съм виждал. Но върхът на странността ще е не точно, как те на мен ще ми се появят. А че те ще се появят в мислите или представите за този залез и на някой друг човек. Но за съжаление на този някой друг аз му виждам само част от мислите и емоциите. И то само тези с които той се опитват да твори нещо в рими. Но не му виждам ни лицето… Нито другите мисли… Нито съзнанието му като цяло. Това последното объркано възприятие или по скоро преплитане на мисловно римувани желания за творения, вече съвсем ме притесняват. За това и рязко отварям очи. Че някак си да мога да прекъсна този мощен поток от объркани поетични необяснимости. Е то си нормално. Че веднага търся спасение в красотата. Как коя и къде? Пак поглеждам към залеза…
И отново изтръпвам:
„Ми да! Ето ги и тях! Пърхат си там някакви си необичайни светлинки… Там около периферното ми зрение. Така е! Там са си! Почти непосредствено до мен!“
Заглеждам се по-така! А то те са точно като онези звездички. Онези, които само преди миг си помислих, че от някъде ще ми се появят. И ето появиха се! Едни са такива все едно като след като си удариш главата. Или пък след като си прискрипеш пръст някъде.
Дааа! Това този път май си беше едно типично Дежа-вю!
Търкам аз очи! Мигам. Отварям ги затварям ги. Няма промяна. Там са си звездичките! Примирявам се с присъствието им и започвам да ги разглеждам. Приблизително с цветовете на залеза са. Различни по размер. Но доста блестящо ярки. Все едно са многобройни точици от небесни римувани сбръчканости. Същите са като онази огряна от залезното слънце поетична стафидка.
Дааа…! Но в мен на момента възниква въпросааа…:
„ А защо ги нямаше преди да затворя очи? Ами нямаше ги – да!? А защо!? И защо се появиха първо като видение… А чак после като отворих очи. Ама да бе! И аз какво се питам? Ами то като е Дежа-вю, как да е я? Ама съм и аз! Точно така! Нищо друго не може да бъде. Дежа вю като Дежа вю. Виждаш го на живо тук и сега. Но си знаеш и си твърде уверен, че вече си го преживял някъде и то преди време. Или даже може да ти се случило няколко пъти. Точно така! Това трябва да е! Моето Жаме-вю бе необяснимо потопено в чуждите мисли породени от чуждо Дежа-вю! А пъъък вече въпросааа…Защото ли тези два диаметрално противоположни психически процесо-състояния ми се скупчват точно в моята глава… И то в един и същи миг… Това вече като случващо се е загадка! Дааа! Може и да е загадка. Но пък нищо чудно и точно за това да се получава така, че тази ми поетичната стафидообразна римуваност да ми сбръчква цялата красота на тази залезна визия. Така ще да е – да!“
После се замислям пак. И уж да ми е по-трезво и по-смислово след последния анализ който си направих, но за всеки случай пак в трезво-логически порядък си казвам:
„Май наистина последното кафе в повечко ми дойде. И утайка май сръбнах по погрешка. И сигурно ми раздразни стомаха. Дали пък не съм направил някоя язва от това ми нередовното хранене. И сега това да му е и симптоматиката?! А?“
Но пък реших вместо на хипохондиря да си го обърна на майтап. И не знам защо, но ми минава през ум, как всичкото това с тези ореолните светлинки метафорично мога да го оприлича на някакво си асоциативно-материлизирана рамка на явлението Дежа-вю. Но пъъък… Щом мога до някъде да го контролирам с отваряне и затваряне на очи…? Значи нищо не пречи точно тези звездички да са рамката на явлението. И пак се питам за кой ли път:
„Е чак така да ми се получи от кафето? Ами иначе какво да е това, я? Може ли пък наистина да ми е станало нещо от гладорията на стомах. И от тази ми моя гладност да съм попаднал по погрешка в някое чуждо Дежа-вю? Странно наистина ако е така! До сега от кафе Дежа – вю не съм получавал? Още по-малко пък чуждо! А най-малко пък точно по време на залез! Ама знае ли човек? Нали винаги и за всичко си имало за първи път.“
Тук вече някак си ме досмешава от всичките тези фантасмагории. И отново както съм си свикнал решавам да се шегувам сам със себе си. И къде на шега къде на истина си казвам:
„От друга страна пък ако не е от кафето ами е от чуждото Дежа – вю в комбинация с моето си Жаме - вю… Значи може просто някой да си го е изгубил. Ми да! То гледайки този неземно фантастичен залез можеш да си загубиш всичките части на твоето си Аз. И душата! И сърцето! И ума! И трите по отделно! Или дори трите в комплект – също! Еее…! Ако е пък така значи това чуждото Дежа-вю си е мой личен късмет. И ще взема аз да си го уловя! Та да си го скътам някъде на сигурно!“
После просто ей така съвсем символично протягам ръка към светлинките и си го хващам този бляскащ Дежа – вю пръстенов ореол. Нищо че там вътре в него точно към този момент нещо се прожектира като предстояща моя случка. Да бе! Ей така с два пръста – хоп! Внимателно го сгъвам. Еее..! Естествено без да преча на прожекцията да си се случва. Само и хвърлям едно бързо око. Но изведнъж пак ме стрелва мисъл:
„Ама чакай сега… Как така Дежа-вюто ще е чуждо пък случката ще се случва на мен?“
И пак сам си отговарям:
„Що пък да не може бе Мой човек…? Ами ако аз гледайки към залеза съм изгубил моето си Дежа –вю, а онзи човек прехласвайки се по тази красотия си е загубил неговото си… Ха сега де! Какво пречи от тази взаимна пейзажна обърквация всеки от нас да е намерил или попаднал не в своето… Ами това на другия… А пък то е от ясно по ясно че като си в чуждите мисли няма как като се огледаш да виждаш околността само с твоите си очи… И ето ти го и обяснението за едновременност на твоето Жаме-вю топнато в Дежа-вюто на другия човечец. Еее… Не, не, не! Това вече е много шантаво!“
За това и не се занимавам повече с този процес. Концентрирам се в това което е пред мен. И както е сгънато онова ми ти Дежа-вю пръстенче го поставям прилежно в калъфката на очилата. И готово! Ето така вече мога дори да отложа мисленето около това времево смесване на мисли, емоции, пейзажи и събитията, за малко по-късно. Нали така?!
Завършвам си поредното сложномислие аз и пак ще кажеш, че някой почти насила ми извърта главата. И пак поглеждам на запад към небето. И пак си настръхвам. Защото в следващия миг…
Пак от някъде си!
И пак отново!
Знам какво ще се случи в следващите няколко секунди. Знам го да! Защото точно това е случващото се, което видях в средата на пръстена от сияйни ореолни светлинки, докато преди малко го сгъвах:
„Ето го! Мъжът който върви зад мен ще ме подмине и ще стъпи пръв на пешеходната пътека. Щльоп и той го прави още докато си го мисля. Ето я и колата която ще спре рязко - квииии. Цвилят спирачките й. Аз ще погледна към предното стъкло. Ето поглеждам. А шофьорът ще ми даде знак да премина, усмихвайки ми се. Вместо да ме напсува. Ето го – прави го!“
Да! Ето! То и точно така се случва всичко това в момента.
Шаш беш да станеш малко е! Да, да, да! Наистина много поетично сбръчкана взе да става цялата тази стафидената ситуация около мен. Пък то ако съм честен точно сега никак си не ми се пишеха стихове. Бих казал друго. Много ми се беше приискало да ходя в някакво кафене. Или не някакво си кафене. А да речем в онова моето си. От където мога да му се наслаждавам на този приказен залез. Но при този мощен поетичен напор почти императивно променям решението си и се самоизкомандвам:
„Стига вече с тези кафета за днес! И без това достатъчно са ти обърканите мисли!“
За това и за последно спирам да се полюбувам на красивата небесна гледка. Взирам се. Дишам дълбоко, а онези непослушните му рими отново започват да се гонят из главата ми:
„Пейзаж огнено залезен,
в прекрасен лъчист тоалет.
Окъпани в мораво облаци
танцуващи палав балет“
И си казвам:
„Е не не! Това май е хубаво. И наистина колкото и да ми се прави друго трябва да си го запиша този стих – преди да се е изпарил завинаги от главата ми!“
И забързвам към къщи като си го повтарям непрекъснато. Прибирам се. Записвам стиха на една хартийка. Сядам на компа. Включвам го. Вадя очиларника.
И оплааа… Нещо изскача от калъфа.
По Дяволите. Вярно бе! Как съвсем забравих за Дежа-вю пръстена, който преди малко скатах там. Той обаче явно никак не е забравили за мен. И като автоматичен чадър си се саморазгъва. А после обгръща като ореол дисплея ми!
И пак опалааа…!
Какво виждам аз на екрана?! В една от социалните мрежи някакъв човек публикувал снимки от съвсем същия залез. Е съвсем същия, но от малко по-различен ръкурс. Дори в единия край май си личат и моите сбръчкани стафидообразни звездички. Това вече ми идва в повече и определено съвсем ме настръхва. И как да е по другому. При условие, че има няма преди десет секунди си мислех, как точно така ще се случи. И ще го видя този залез и на компа си!
Еее! Викам си:
„Ето! Може пък и заради това да е бил целия този времево-творчески импулс в кръвта ми! Но сега като видях, че и някой друг му се е насладил на огнения залез, предполагам онова чуждото Дежа-вю вече ще ме остави на мира“
Е да ама не! И то не само че не се маха и че е още наоколо… Ами и по някакъв си начин влезе вътре в мен. И не спира да жужи. И не спира да напира! И напира! И напира! И никак си не ме оставя на мира. Накрая спирам да си говоря с мене си и си мисля:
„ Добре! И без това римите преливат от главата ми. Ще запиша онзи стих. Около него ще драсна ред - два по повода и То ще миряса!“
Сядам! Започвам да пиша стихотворение. Не че чак толкова ме бива в стиховете… Ама то като те напъва щуротията от вътреее… все от някъде нали трябва да излезе. Пиша трия, пиша трия и всичко в главата ми се завърта. Най-накрая с триста зора и двеста мъки успявам да начаткам нещо. Нещо, нещо. Какво нещо е то я?! Нещо средно между стих и разказ. Поне на мен като форма ми е интересно. Но ми е и някак си шизоидо-дуалистично.
Е!
Вярно! Че и като завършеност е доста недодялано. Дори на някой места е повече от грубовато. Но си казвам: „Колкото пък толкова!“ От друга страна много се изморявам. Явно не е никак лековато това упражнение това да се музицира, лутайки се из емоциите на две глави. Или най-малко в мистичните дълбочини на чуждо Дежа-вю. Особено пък след като поради това си попаднал в Жаме – вю. И така зарязвам стиха - недовършен. Лягам си и заспивам почти моментално.
На другия ден – сиреч в Събота няколко пъти се опитвам да се върна към писаното. Правя някакви жалки опити да го докарам до край – уви. И не че главата ми е празна. Не! Имам някакви идеи! Но всичко което добавям или коригирам, стои като грозна кръпка върху вече сътвореното. Замислям се защо ли е така. Мисля, мисля, мисля и като нищо не измислям, започвам да си търся оправдание. Как може би ми по някакъв начин ми липсват онези живите чувствените емоции от вчера. Ония същите дето с шестото си чувство ги усещах, че са някакви си там на друг странен човек. С който може би бяхме преплели визии, мили, емоции и какво ли още не от нашите безтелесностни плутоники. И си казвам:
„Е щом пък съм установил причина - вече мога да си почивам.“
Да, да, да! Ама не, не, не!
Онова от вътре дето си мисля че е гласът на мистичното чуждо Дежа-вю не спира да ме тормози! И най-нахално надига ореолния си пръстен! И само ми повтаря:
„Изпрати ми стиха! Изпрати ми го! Изпрати ми стиха! Моля те! Моля те! Моля те!“
А аз му отговарям:
„Е хубо де! Ай, стига ма нерви и ти сега! Амаааа че досадно Дежа-вю! Амааа – хаааа! Хубаво! Ще го изпратя! Ама на кого? Кой си всъщност ти? Или не кой? Чие си ти? На кого да го изпратя по-точно !? А?! Казвай де! Защо млъкна сега? Чие си ти?“
После спирам да си говоря с Дежа-вюто и решавам да потърся помощ. Опитвам се да измисля начин, как да установя в чии мисли и емоции съм пропаднал. И от къде е всичката тази непонятно мистична поетичност. За това започвам да изпращам стихотворението. На тоз, на онзи… На никовете, които са пуснали снимки от тогава. На трети. На пети. Пращам го на хора и потребители на сайтове, които нямат нищо общо със ситуацията… Реакцията обаче на всички е повече от вяла. И още е и далеч от очакванията ми. От всичкото това ми става ясно, че или не съм уцелил Съботата като момент за изпращане… Или някъде се виртуално разминавам с човека, с който си преплетохме менталната част на Дежа-вю битиетата в Петъка.
И понеже наистина имах доста тежка седмица. И понеже много се изтормозих в Съботата около дописването… Поради това в Неделя твърдо решавам да си почивам. От всичко и от всички.
Като изневиделица обаче къде десет сутринта ми звъни алармата. Поглеждам. Електронния подсещач ми подсказва, че от преди седмица имам уговорка да се срещна с някого. Всъщност във връзка с един приятен повод е взглядата. Аз и още един човек трябва да черпим трети. Ноо моя милост е забравил за това мероприятие. Ама набързо си го припомням.
В договореното време аз и другия донор на почерпката се явяваме в уреченото заведение. И търпеливо чакаме реципиента на повода да дойде. Той обаче не идва сам, а с придружител. Което разбира се е твърде неочаквано. И извън всякакви уговорки. Щото нали все пак ние ще плащаме. Аз лично веднага виждам не до там добро чувство на такт, но си замълчавам. Е пък в края на краищата каквото такова. Може пък този човек да е някой веселяк и да си изкараме добре.
Четиримата пием бира, вино и кафе. Тези от нас дето са с алкохолите бучкаме някакво си топло мезе. Другия човек, който виждам за пръв път седна до мен. Другите двама се задълбочават в техни си неща. А ние двамата с непознатия оставаме малко като изолирани. От учтивост се опитвам да подема някаква интересна и за мен и човека тема. Не ми се получава. Подхващам втора – същата работа. Опитвам трета… Нула като попадение! Мисля си:
„Може пък по природа самия човек да не е много словоохотлив.“
Не след дълго разбирам, че ще ми е доста трудно да намерим за какво да си говорим. За това преставам със старанията си да започна разговор. И се присъединявам към диалога на другите двама.
В един момент обаче в бистрото влизат някакви хора. Отвличат виновника-реципиент за почерпката. Трябвало да им консултира две три си спешни неща. Тегля им наум една майна. Защото какво пък толкова не може да почака до пустия му Понеделник. Че нали той и за това е делник! Ама понеже си знам, че въпросната реципиентна личност е работохолик на пета степен - си трайкам. Така го разбира човека живота така си го живее. И в Неделя и Понеделник за него си все делник.
До тук до някъде добре! Но в следващите пет минути другия донор на почерпката с който всъщност дойдох - се оплаква от стомах. Извинява се на масата и зачезва към тоалетната. Пък аз оставам в необраното лозе на тематичния дефицит в комплект със странния несловоухотливец:
„Въх! Ми сега! Какво да правя? Като този до мен ни съм го чувал ни съм го виждал. Сега пак ще се потя да измислям за какво да си говорим. “
Човека обаче ме изненадва. Усмихва ми се приветливо. Вдига чаша за наздравица. И започва ни в клин ни в ръкав някак си твърде емоционално да ми споделя какво му се е случило онзи ден. Или по конкретно в Петък след края на работния ден.
И какво мислите че му се е случило?
Ами как какво?
Същото като на мен!
Чудил се какво да прави след работа.
Тръгнал да се разхожда иии…
Видял залеза.
Даже и го заснел.
Не че аз нямах подобни намерения.
Ама тъч скрина ми е счупен на две места.
И много трудно управлявам камерата.
Че човекът съвсем непринудено ми споделя, как този залез не му излиза от глава вече втори ден. И най-сериозно ме увещава, как ако можел да пише поне малко, щял да го опише в проза или стих. И после да публикува произведението си в мрежата. Че да го четата много хора и да му се дивят. Но понеже нямал никакви си такива талантности много му се искало на някой поне да покаже снимките си. Ама на такъв някой, който да го разбере какво му е било на душата в Петъка. После се навежда почти до ухото ми. И шепнешком ми споделя, че имал дълбокото усещане, как някъде по тази земя има и друг такъв човек с подобни преживявания. Но до този момент на когото и да го кажел всички му се смеели на откровението. Само поглеждали към снимките на екрана и казвали:
„Еее че какво пък толкова? Залез като залез!“
И никой не искал да му повярва колко дълбоко бил докоснал душевността му точно този низходящ петъчен заход на слънцето към точката на Надира. Аз обаче още докато виждам първата снимка разбирам, че това си е точно моя залез. И точно моята ръкурсна точка от която в Петъка пропаднах в онази мистична поетичност.
Да! Да! Да!
Точно моя!
От къде ми става ясно това ли? Ами много просто. На снимките на човека ясно си личеше, как онзи пръстен от оранжево-червени светлиники по необясним начин са били и при него.
Да! Да! Да!
На едната снимка ореолчето се кипреше в горния й десен ъгъл. А на другата е малко по встрани. Там някъде до бледия полумесец който едвам, едвам прозира в огнените краски. Веднага се усмихвам ! И казвам на човека, как напълно го разбирам. Защото точно по тези му пейзажни снимки... И то точно по този му чувствен повод… Аз конкретно за него съм му написал персонално стихотворение.
Съвсем разбираемо е - човекът не ми вярва. И даже малко сърдитичко ми заявява, че му се подигравам. Също както онези двама трима на които той вчера е разказвал за странните си преживявания около залеза, докато му се е любувал от някакво си кафене.
Аз обаче клатя отрицателно глава. Вадя телефона си и му показвам стиха, който пък аз разпращах на мои познати. Той го чете и възкликва почти на неприлично висок глас:
„Ама това наистина е писано сякаш точно за мен. Ще ми повярвате ли - аз наистина точно по този начин се чувствах. Направо невероятно. Едно в едно Сте го предали. Не мога да повярвам! Все едно Вие сте били в мен! Честно Ви казвам! Ако можех да пиша стихове вярвате ли ми - щях точно така да го опиша. Честно Ви казвам! Направо все едно сте ми откраднали мисълта емоцията и чувството от Петъка.“
Отвръщам :
„Не точно аз! Дежа-вюто беше! Може би тогава сме си разменили Дежа-вютата с Вас. И то е станало по едно и също време когато сме гледали този красив залез!“
А човека ме гледа почти отворил до краен предел очи и ме моли:
„Не Ви разбирам затова как можем да си ги разменим тези Дежа - вюта. Но бихте ли били така любезни да ми изпратите стихотворението си? Искам да си запазя този странен миг не само като визия но и като текст!“
Отвръщам:
„Няма проблем! Само че трябва тук-таме още малко да го пипна“
И в същия момент усещам някакъв странен отблясък на стъклото в дясно от мен. Обръщам си и виждам как една рамка на Дежа-вю се измъква от калъфа на очилата ми и отлита накъде към прозорците на заведението. А пък на мен някак си ми олеква!
Че това е де! Точно това е живата истина, която ме вдъхнови да седна да напиша и после шлайфна от тук от там стиха със заглавие Петък привечер е. И после да го публикувам. И то добре, че така се случи с това Дежа-вю преплитане. Иначе като много други недовършени мои неща стиха щеше да си стои до второ пришествие някъде по клъстерите на твърдия ми диск.
Пък ако някой същия този Петък е видял някакъв подобен залез описан в стиха „Петък привечер е!“ И още и ако е имал някакви подобни чувства, мисли или преживявания… Изобщо да не си въобразява, че това му струване е породено точно от моето стихле. Ни най-малко. По-скоро или най по-вероятно е това да е породено от онова палавото Дежа-вю! Което знам ли вече…?! Може пък да е в състояние едно временно да бъде не само около двама, ами и около двадесет и двама човека на веднъж.