Парадоксите на Интуицията

 

( или не кратък трактат за Архимед, Паисий, Хитлер, Тюринг, Тома Спространов, Макс, Времето шии… енигмата на Любовта!)

 

Живея си аз някъде там. В едно красиво, китно, средно голямо градче. То такива в България дал Господ. Почти цялото си време съм прекарал тук. Е! Има едно изключение като местоживеене. Щото то нали бакалавърството го избутах в Благоевградския университет. Че тогава дето не съм си бил по за дълго в града. И само там в живота ми малко по-шантавичко беше. От емоциите на живота успях и откраднах…  Дет се казва мигове красиви - бъдева. Щото нали уж учех… Ама то по-скоро студентството само си течеше – ей така. Иначе по принцип в еднообразийце си  живея – някакво си тука и сега. Ама тооо… Така си е при нас! В малките градчета ми е мисълта.

Нашитеее… Те никак не са мангизлии. Аз също не съм човек с прекалено големи амбиции. Даже ако съм честен и малките амбицийки и те са ми взети на кредит от жената. Знам ли и аз що съм такъв. Може би на някой от родата съм са метнал. По хрисимост искам да кажа. Ама такъв съм си! Пъък може би е такааа… Може би защото си нямам някакви по-конкретни таланти. Или по-онака способности. Да не говорим пък за дарби. Затуй и си кютам там на едната длъжност в общината. Ден да мине друг да доде! Кo да праиш! Такова  ми е битието.

Най-емоционалното и инициативното, което до сега съм правил е, че се хванах за синдикален лидер на служителите в общината. Един комшия ме подучи на това. Да ми е по-сигурно. Че то с тез чести смени на власттааа… Човек не знае кога ще осъмне без работа. Иначе както казах друго нищо по-така весело, особено или страшно не се случва на около ми.

Семейството за сега сме трима. Аз жената и сина. Живеем в средно по големина жилище. Нашите продадоха ниви. И ми го купиха. Близо е до техния. Като остареели да ми било по-лесно да ги гледам. Щото те още държат фронта. Ама вече на там са се запътили. Към старостта са тръгнали хорицата. Та така с мен и типичната класическа сива, провинциална скука.

Ето например от как се помня всяка сутрин си се движа все по един и същи маршрут. Ама като ви казвам от както се помня - значи е от тогава. И като ви казвам всяка – всяка е. Само в почивните дни по други места ходя.

Като бях малък с мама и тате винаги минавахме през парка. Там покрай една стара сграда. С една чешмичка. Щото да ме оставят на детския дом. След време със съмахленските съученици също все от там се гонехме. Нали то и училището ни е все в тая посока. Сега вече старата сграда я няма. Само чешмичката си е на мястото. Но аз като водя сина… Пак по край нея минавам. Та така. Този маршрут нещо като вечен път ми се очертава в моя скучен провинциален живот. Или айде ако не е вечен - пожизнен да го нарека.

И ето на! В денят днешен - безропотно отново пъпля тук. Ей така на раменете си понесъл скуката. Семки чопля в пликче - мислейки почти на глас: „ Защо ли толкоз време се отдавах в института на науката!? Защо не кривнах аз за месец, ден? Или поне за час?! Защо ли още нещо лудо, весело не сторих?! Защо в студентските купони вечно бях на пас!? Че и после веднага в таз провинция, отново се зарових? Защо ли - а?“

Нооо… както се майтапехме в час по граматика иде ли реч за минало бешело времеее... Колкото и да се вайкаш по него. Няма как да го върнеш. И мислейки си за конкретното моментно настояще се чудя в кое кафене да се забия. Щото да издухам в безработие малко от появилите ми се буквално от ненадейното едни свободни часове. Днес понеже общината ще работи чак след обяд. Профилактики електрически някакви ще ни правят. Та тъй! С едни ми ти такива кафе чуденки гарнирани с носталгични рими в главата, излизам от уличката на детския дом. И в присъщата ми за този времеви отрязък на деня походка онази аритмичната… Дето е нещо като сънен марш… Че с нея се запътвам към пешеходната зона на площада.

А той-площадът е един такъв особен. Едната му страна е оформена като част от правоъгълник. Другата е полукръг. Там по периферията на овала има и зелена зона – нещо като миниатюрна градска градина. Някъде около средата на дъгата се кокети един пункт за вестници - стил модерен авангард е. Явно нечия поредна провинциална рожба зачената от нечии похотливи бизнес амбиции. Май до колкото дочух е на един възедричък и възнебезизвестен корпоративен политик. Но пък без да си кривя душата добре се вписва в общата гледка на площада. Парка от другата страна граничи с частен имот с приятна като естетика ограда. И видно поне през решетките с доста прилично подържан двор.

Средата на Ноември е. Тази година той обаче е много топъл.

Отбивам се до павилиончето, гледайки сънливо към оранжевото му кубчето с надпис Lafka. И си мисля, как рутинно е добре да си купя вестник – както си го правя винаги! Отново рутинно съм в очакване от прозорчето му да ми се усмихне една възрастна жена – пак както винаги! Но нея я няма на мястото й! И то изненадващо – както никога!

Оглеждам се притеснено.

Дали пък не й се е случило нещо? После въздъхвам облекчено. Виждам я от другата страна на павилиона. Стои с малко столче в ръка вгледана в някакъв възрастен човек, седящ в края на площада на пейката пред бликащата чешмичка. Поздравявам:

-                      Добро утро лельо Събке! Книжния ми Фейсбук ще ми го подадеш ли? – питам аз, пускайки както винаги от високо левчето си, наслаждавайки се на характерния звън-дрънтеж породен от многобройните трепкави целувки между металът на монетата и стъклото на купичката. 

-                      Ще, ще! – обръща се тя с някаква угриженост на лицето, влиза в павилиона и с рязък жест натиска монетата в чинийката – Ей ама си и ти! Няма да се отучиш от този си пусти навик сутрин да раздрънтяваш паричката – еййй ама сиии…!

-                      Еее…! Ми иска ми се пък това да е някакво послание към добрите сили. Че те към теб да са благосклонни! Цяяяла сутрин! Че и до залез чак дори…  Все така да ти върви! На звън! От мнооого, мноооого… Ама много пари.

-                      Е ха дано, де! Чул та Господ! От твоите устенца та право в Божиите ушенца! Щот‘ то комай, в тез времена звънтенето ич го няма –  подава ми вестника тя и продължава да мърмори -  Пък той до сега оборота ми е ей го на! -  усмихва ми се възрастната женица, вади една картонена купичка изпод рафта, подрънквайки пет шест монетки върху три четири дребни банкноти, после ме поглежда някак угрижено и пита – Момче, ти бързаш ли много?

-                      Не много! Защо?

-                      Питам щот комай ми се иска нещо ‘a та замола.

-                      Ами замоли ма. Щом пък ти се е приискало още комай от заранта… То днес до обяд има профилактика на тока в Общината. Тъй че не бързам.

-                      Ааа…! Добре тогавънка. Виж сега! Дедо ти Курти го гледам от три четир‘ дена нещо май му стаа.

-                      Нещо май му става, или нещото май му става? – плещя ги аз едни такива дето не са за много за пред възрастни хора, взимам си вестника, разлиствам първите две три страници и се усмихвам закачливо под вежда на жената.

-                      Ооо…! Ти пък с твоите глупости. Устенцата ми ли си ги моето момче сутринта? Или ги пропусна в бързината? И сега ми ги ръсиш тук тез глупости! Слушай леля си Съба ти. Истината ти казвам. Не е добре там с него работата.

-                      Ахаа…! И ти как разбра?

-                      Ами как? Щот той ‘се тама си седи.

-                      Къде там?

-                      До чешмичката.

-                      И какво? Нека си стои човека! Нещо пречили ти?

-                      Не! Ама той не само стои!

-                      Ами?

-                      Ами кат децата с едно топче си играе. Слага го от гор водата и го гледа. А то ми ти топче са наперило връз таз ми ти струя. И са върти ли, върти ли, върти. И аз не знам как. На някакви Свети крепки ще да е. Ама на стои. И туй то! Също кат картоф на шиш.

-                      Хайде бе? – усмихвам и се аз отново и заемам поза пародираща Шрелкок Холмс.

-                      Не ми се чеплензи сега! – бута ме сърдито тя по лакетя - Истината ти думам. Ко ми не вярваш, обърни се и виж! И още по някое време га дуфне ветера онуй са търкулва на плочника. Старецът оди… Забере го от земята… Пустото му топче! И па тама го турга - връз водата. Кво толкоз му гледа да му играе пред очите - не знам?! И остави това! Ми на всяко падане оди и гали ореха пред чешмята. И така вече три деня.

-                      Ааа че как три дена? – намигвам и аз - Вчера и оня ден защо не го видях да е там. Ние с него винаги тука някъде се засичаме

-                      Тъй де. По късно се появява. Не както винаги го прай. Еее… - плеска се по челото леля Събка - Пааа то вчера и завчера бяа събота и неделя. Ама де и ти де. Кво сеги са занасяш с леля си Съба…. Сигур за туй и не си го видол – после едва ли не си показва цялата глава през прозорчето и конспиративно ми повтаря - Ама ми се чини, че нещо ич не му е наред раб‘тата. И туй то!

-                      И що така? Нещо да не го погнал Алцхаймера?

-                      Кой да го е погнал?

-                      Една такава болест има на мозъка. Де хората се държат странно.

-                      Mи знам ли? Дали болест го е погнала? Или нещо друго. Мааа… знам, че мъката куджа гу е затиснала. И туй то!  – авторитетно по новинарски заявява леля Събка, позамълчава за секунда две, а после ме доинформира -  Кучето му се възнесе из онез дни. Или преди две седмици ли бешеее – веч’ не помна. Та си мисла, то по-скоро че за туй му съ и схумнала душицата.

-                      Да бе, той вярно аз все с туй ще го запомня. Все някакво куче разхождаше тук из парка.

-                      Така, така! Заклет ерген е той. Няма си никой. И май щот не мой да има внучета раз‘ожда кучета. Иначе на времето казва мълвата ехеее… по големите либови е бил. Ма га че ли няк’ва де й е счупил хатъра за либов с него, че тя го и проклела. И на! Все така е и до сега! С никоя не можа ‘а съ с‘бере. И туй то! А ‘ората думат, ка’ навремето убаи пари е праил. И за голямо Дубрутру са и имал. Ама на. Без никого остана. Че сеги и псето му кат са споминааа… И съвсем задната я даде. И туй то.

-                      Еее случват се такива неща на таз възраст. А той от къде е тоз човек. Аз от много отдавна го помня. От ученик още. Вярно тогавааа… не всеки ден… Амааа… Мяркал съм го на площада, че и тук из парка – да! Да и май все с куче съм го виждал сякаш. Ама нищо не знам за него.

-                      Софиянец е. Туй там двора и къщата де… Дето до парка. Те са на деда му. Той по царско пъъък… За деда му ти думам - голям предприемател е бил. Имал е алъж-вериж с дялан камик. Ма сигур от прахта в кариерите са и поболял с дробовете. Пък ний нъл тъдява с това са славим я. С чистия въздух. И за туй къща тук е спретнал. С голям двор и хубава градина. То и дюкян-магазин за камик имал. Той и баща му там е продавал. По онез годин де. Ама някой си там от градските управители завидяха ли му що ли…!? Сякаш карез фанха на магазинчето. И рушнаха го изтопосле.

-                      Ясноо. За деда му и баща му разбрах. А той тоз човек от де казваш, че е печелил пари? То царския период - ясно. Ама после е било едно такова време де всички почти едни и същи заплати са получавали.

-                      Аааа…! Ма то нъл знаш. То кръвта вода не става. Намерил си му е той колая. Кат деда си той си пада. Шугав е сиреч. Не стои на ино место. Щот той баща му по-кротичък беше. Ама тоз и той нещо кат предприемател е работил. Ама не каменен, ами книжен предприемател е бил. Първо в едно книгателство май работил по Софията.

-                      Книгателство ли? Това пък какво е? Книжарница или издателство имаш предвид?

-                      Сякаш нещо от сорта беше! Ама те на аз с таз глава проста… Момче ка’ му викат на онова тама дет’ книгите праят? 

-                      Издателство и печатница? За кое питаш?

-                      Еее знам ли кое беше, я?

-                       Добре! Добре! И после какво?

-                      После нещо не са се спогодили с ортака си. И след това правеше кръстодумници. Ама и от тама ората говорат - много пари напрайл. Ма гат американете издокарали онез умните техики… Кампутрите де. Та то на тях машинарии много лесно и бързо са праили кръстостодумниците.

-                      Какво е това кръстодумници бе лельо Събке? – правя се, че не я разбирам аз.

-                      Е туй‘кана де! Скандита дето бяа вестниковите книжки… Знаеш ги ти!

-                      Кръстословици да не е?

-                      Тъй де, тъй. Това де. Че кат дошли машинариите на пустите му американя… Иии… На бай ти Курти раб‘тата му са оттеклааа... Но той казват веч си имал достатъчно скатани парици. Пък и за кво да ги харчи, я?! Къщята му тука - къща! Дет деда му му я спретнал. И дет баща му са грижеше за нея кат писано яйце. Че туй то! За покрив над главатааа арч нямал – ама никакъв даже. Градината му градина. Дворът му голям! Все за едното мезе нещо може да си бучне там. Няма нит дяти, нит пати. Само кучето му дет беше някакъв масраф. Друго няма. И туй то! Е! Идват някакви хора от врем на врем при него. Ма кви сааа… Що сааа… Никой ги не знае. И колко жени искаа да му шетат?! Е на! Не рачи и не рачи! От нашите никоя не ще. Туй то! А иначе идва някаква кола с една жена от някъде да му чисти. И храна с тая кола му носят. Почти никой не пуска у дома си. Само пощаджията. Ша каиш, че ния тука сме някакви си прокажени. Па сам са не види къв е чешит. И ни на инкасаторката, ни на мен, ни на пощаджията, нещо казва. Мълчи си и туй то. Говори си само с кучето. И от врем‘ на врем‘ и с някой друг кучкар. От тез гламавите кат него. Де и те все псетата си ги разо‘ждат тука по парка. Щот то да и стока някаквааа… Де от нея я вълна, я мляко, я яйца да ‘зимаш… Да й таковууу… Да гу водиш до пашата. Че и на обратно биля. Ми то куче! Кво толкоз ша гу раз‘ождаш, я? Пускай гу тама ‘а са натича псето му с псе! И туй то!

-                      Добре, добре! Разбрах та лельо Събке! – прекъснах я аз, защото си я познавам, как и до утре може да ми говори - Викаш пълен секрет и мистика е този старец. Казваш дори ти не можеш го разбра. Ама то от таз твойта дълга лекция за разходките на кучетата и псетата… Може ли нещо човек да разбере за друг човек я. Виж за другата… За старческата липсовнучещата болест за нея по ми стана ясно – някак си. И сега аз? За к’во съм ти притрябвал на теб? Тъй и не ми се проясни!

-                      Таз болест де я рече сеги съм не я чувала ази нивгаш. Ама виж пък за требването ти не си ме разбрал. Защото не точно на мен ми требваш. По-скоро на него.

-                      На него ли? Ха! Че за какво съм му?

-                      Ми не знам кво гу йе прифанало? Чак са зачудиф, че толкоз много думи ми изрече. Но си поиска. Ку някой по-свестен човек мине да си купи вестник, аз да го замола да му се обади. Искал за нещо да му се помогне. И туй то!

-                      Я бе! Че от къде на къде пък аз точно да съм този – свестния ми е мисълта?

-                      Еее недей сеги така. Мъка си има човека сеги. Не отказвай.

-                      Добре няма да откажа. Ама ти защо точно пък мен избра да му помагам? – продължавам да ровя аз, ама леля Събка или наистина не знаеше, или беше бетон в конспирацията.

-                      Казоф ти, че не знам? Така той ма замоли. Да река за това на някого. Па на мен ей на честен кръст… Днес къде двайсетина чуйека са минали тъдява за вестници… Мааа… мен изотнутря някак си ми доде точно на тебенка да си ти кажа. И туй то! И на! Ей на! – сведе отново смирено глава леля Събка и пак се прекръсти три пъти – Па честен кръст ша ти стора. Ма не знам що точно на тебенка ти го казвам. Може би що ми се чини, си момче свястно. И ето казвам ти го. И туй то! Па ти прави кво щеш. И ка си мислиш, че е редно тъй стори.

-                      Еее благодаря за комплимента лельо Събке. Боцна та казваш интуицията да ма попиташ, а?

-                      Ааа…! Па знам ли ка му думате сеги младите на това нещо де под сурдинката та бута изотнутря да речеш нещо… Или па да го сториш. Щото бучкането да миряса. Ма нали ти реокоф веч. Понеже си мисла си свястно момче и ша свършиш раб‘та. Че за туй ти го рекоф. И туй то!  

-                       А такааа… Значи кво излиза сега? А лельо Събке? На свестните хора все така се случва, повече работа да им се отваря от на несвестните. И то не за друго… Ами щот все някой с такава като твоята трудовото разпределителна интуиция ще ги пореди нещо да работят. Тъй ли то излиза – а?

-                      Еее…! Па да! То всякогаш от га Свят си светува все тъй си е било, я. Чуйек га не е със Света га е работил повеч‘ от свестния, я? – поглежда ме с мъдра учуденост старата жена и ми маха с ръка - Айде, айде! Няма ‘а са плашиш. Той няма да та кара нещо тежко, или па лошо да вършиш. Я крушка на тавана не може да си завинти. Я някоя брава му се е повредила. Или пък панта ще се е разскърцала някаква. И туй то! Па то таз женка де иде с колата да му чистииии… Тя сигур не отбира от такава мъжка раб‘та. То кой знай и ка’ му и чисти?! Ма той кат е чешит! И кат не щия някоя жена от нашите. Така става я!

-                      Добреее, добреее! Стига сега го опустосва ти човека! Може други да са му нещата.

После махайки й с ръка в знак на съгласие, поглеждам към часовника си. А то още само осем и двадесет и пет. И си мисля, че дето ще се чудя какво ще правя до обяд, по-добре да видя какво иска онзи ми ти старец. Взимам си вестника. Благодаря й за инфото. И тръгвам по посока на чешмичката. Леля Събка обаче продължава нещо да нарежда по дире ми. Затова и без конкретно да чувам какво ми говори се опитвам да я заглуша, провиквайки се към нея през рамо:

 -             Да бе ясно! Съгласих се вече. Ще стане твойта работа! Ще го видя този твой дядката какво иска по-точно.

Отивам до стареца. Някъде около седемдесетте е според мен. Поздравявам. Той ми отвръща. Личи си че е в момента му е тежко. Лицето му е сериозно. А очите му са като мокри кафяви маниста давещи се в лепкава тъга. Предполагам от скорошната загуба по четириногия приятел.

Заговаряме се. Опитва се да се държи мъжката.

Казвам му кой ме праща. Питам с какво мога да му бъда от полза. Всъщност се оказва, искал да му помогна да отрежем някакъв си клон от ореха пред който в момента и двамата седим. Пък после ако можело да го пренесем в двора на къщата  му. Клонът бил доста голям. Сам нямало да се справи. Млада сила му трябвала.

 Съгласявам се! Почти механично и почти автоматически.

Ама ей тъй без изобщо да се замисля, как ореха е част от парка. А това мероприятие може би не е никак си законно. Той обаче видимо се зарадва, че аз приемам така бързо и безусловно. И почти веднага става и се запътва към къщата за трион.

Оставам сам.

Сядам на неговото място на пейката. Вглеждам се в пластмасовото топче, което подскача над чешмичката. Интересно явление! Водната струя сякаш го облива от всички страни. А то както каза леля Събка“ То си се върти ли върти!“ Като физика ми е пределно ясно. Налягането под което излиза водната струя се противопоставят на земното притегляне, компенсирайки теглото на топчето. А сферичния воден филм пълзящ около сферата създава вакуум чрез повърхностното напрежение на водата. Който пък вакуум от своя страна държи пинг-понга точно над струята.

Взирам се и се чудя на какво ми прилича. На какво?! На какво?!

 Ставам от пейката. Отдалечавам се – гледам. Приближавам се - пак гледам. Напъвам мозък. Поне три четири пъти си задавам въпроса - на какво ли ми прилича. И в един момент погвам Отговора из схванатите си и недобре разсънени мозъчни гънки. Нооо нещо с улавянето не ми се получава. И той все ми се изплъзва. Концентрирам се втори път и точно май ще го сгащя - чувам зад гърба си глас:

-                      Интересно – нали? Против всякакви нагласи на човешкото мислене и интуиция – нали?

-                      Има един такъв момент – отвръщам почти механично, а Отговорът това и чака, вижда, че съм разсеял и търти да бяга, изгубвайки се нейде из гъсталака на зле събудените ми въжделения.

-                      А прилича ли ти на нещо по-конкретно? –  отново сериозно пита стареца.

-                      А! – почти извиквам стреснат от това, как той почти е прочел мислите ми и си признавам – Амии… ! Знаеш ли? Само преди миг точно това се чудех. На какво ли ми прилича?

-                      И какво?

-                      Ми как да ти кажааа… - блея като начало с твърде неопредeлителното „а“ и се бавя умишлено.

Защото нали точно преди секунди изпуснах Отговора точно на този въпрос. Пък той най-безцеремонно се шмугна някъде си. Съответно нали и още не съм съвсем разсънен срам не срам - търся си повод и начин, че да имам повече време за мислене. И се сещам че все още не сме се запознали и как мога да му се представя и да го помоля той да стори същото.

Правим го.

Всеки си казва името.

В момента обаче, в който ми пуска ръката моя нов познат се вглежда по за дълго в лицето ми. И открива, как нещо у мен му се струвало познато. Аз му се усмихвам. Знам си че не е вярно. Възразявам му. Обяснявам му, че няма как да се познаваме. В прекалено различни възрасти сме. Той не е много съгласен. И сякаш компромисно и без голяма охота приема моята тезата. В първия момент си мисля, че съм се измъкнал от това да отговарям за приликата между топчето върху гейзера и нещо си друго.

Уви!

Стареца продължава настойчиво да ми иска мнението. Няма как. Пак ще се наложи да погоня Отговора беглец и то вае още на сънено.

Завъртам се с гръб към него. И отново се заглеждам към чешмата. От тоз ми ъгъл на зрение бликащата струя попада точно между мен и все още китно разлистения имот. А за беля сякаш всичкото зелено струпано пред оградата пропива във водното стълбче под въртящото се отгоре му топче. На мига отраженията на листата, треви, цветя, биват заключени в трептящата цилиндричност, изригваща от чешмата. А цветовете? Те сякаш полудяват. Нюансите на зеленото се втурват да се прегръщат. И то не как да е, а в някаква си грациозна палавост се сливат, разделят и преливат от светла тревиста резеда до тъмно маслен електрик. От горе на всичкото въртеливото пърхане на пинг-понга кара покриващата го водна повърхност леко да се набраздява. Също ситен рипс е. А вибрациите ведно с все още оскъдната сутрешна светлина образуват овално зигзакообразни къси лентички, целите посипани с малки но ярки седемцветни дъги.

Наистина красиво!

Чак забравих защо го гледам всичкото това.

Секунда или три по-късно обаче слънцето надниква над короната на едно по-ниско дърво. Ранните отблясъци на набъбващия ноемврийски ден игриво заискряват по водния филм обгърнал топчето. А един палав лъч нагло и безотговорно се шмугва в лявото ми окото.

Заслепява ме.

Реагирам рефлекторно.

Зад стиснатите ми клепачи на момента се образуват десетки цветни кръгове. Все едно много на брой слънчеви ириси ми се присмиват за това, че са ме принудили да примижам. Постепенно окото ми се успокоява и ефекта от блясъка започва да утихва. Слънчевите ириси с неволна смиреност започват да гаснат. И точно тогава. На сред затихващия трепет в един от отблясъците виждам да наднича Отговора, който преди малко ми се изплъзна!

Да, да, да! Същия беше.

И веднага си казвам на ум: „ Ахааа…! Гепцах ли те аз сегаааа!“ Но на глас това прозвучава като:

-                      Знаеш ли бай Курти? На мен това явление страшно много ми прилича на глухарче –  и го поглеждам с надеждата, че съм познал, но срещайки празнотата в погледа му веднага разбирам, как не съм на прав път и започвам оправдателно да се пояснявам – Що де!? Със зелена дръжка е. А пинг-понгът е досущ като пухестото бяло топче на върха на глухарчето. И виж го! Пак така се клатурка! Все едно вятърът духа глухарче. А то потреперва ли потрепва миг преди парашутчетата му да се разлетят над плочките на площада. Не е ли така?

-                      На глухарче ли? Хе! Хе! Хе! – полива с ледено-ироничен душ романтичната ми асоциация стареца –  Странно! Аз тук от няколко дена го гледам. Но пък точно такова ботаническо сравнение не ми е идвало на ум. Щото то глухарчето нали има твърда дръжка. А това тук е водна струя бликаща на горе?!

-                      Така си е! Ма ти нали казваш да умувам за нещо, дето е против интуитивните нагласи на човека? Като гледка имам в предвид.

-                      Че то на глухарчето къде му е нещото, което да му противоречи на това, което сме свикнали да виждаме? Като гледка! – подчертава той моите думи и продължава - Или пък да мислим, че е нередно. Или пък защо формата на глухарчето да противоречи на интуитивните ни нагласи? Цвете като цвете. Тънко стебло - голям цвят. Така сме си свикнали да ги виждаме тези неща из природата. Така си ги и виждаме. И толкова -  категоричен е стареца.

После ме поглежда косо с някаква ледена авторитарност и казва: 

-                      Младеж то нали Директната Интуицията си е точно това. И точно и за това. Или с други думи казано някаква си информация, която по незнаен начин е закодирана в мозъка ни. Или на кратко аз я наричам  ДИ – спира за момент обяснението си бай Курти, може би търсейки още нещо, с което да превърне спонтанната ми поетичната констатация в прозаична ледена висулка и заявява  - Ами виж младеж! При топчето и гейзерната чешмяна струяяя… Тук вече си имаме друго! – отново поема дъх и с подчертана увереност в тембъра продължава - Тук имаме нещо като Парадокс на Интуицията. На нея аз пък й казвам ПИ – приключва с някакви нотки на надменност моя събеседник, което мен някак си ме подразва и реагирам почти първосигнално:

-                      Леле! Леле! Леле! Колко много нови абревиатури научих тука…лелеее…! И то за има няма минута. Че ДИ, че ПИ – отговарям малко обидено аз явно жегнат от наложената от стареца високопарност в диалога, но решавам да се направя на важен и питам - И защо пък това с водата и топчето да е парадокс?

-                      Е как защо? Нещо течно, което според интуицията ни трябва да се разливааа… Тук пред нас то стои вертикално и изправено –  и му личи, как е учуден и то истински от липсата ми на схватливост - И не само това. Ами на всичкото отгоре държи на върха си нещо кръгло. Което пък по друг принцип от законите на кинетиката трябва да се търкаля. Щото нали кръглите топчести неща се търкалят. За това ти казвам, че даже в това явление тук има не само един. Ами даже цели два Парадокса на човешката Интуиция. Цели две ПИ^{- та} има тук. Представяш ли си?

-                      По този начин погледнато си го представям - да! – съгласявам се аз и се замислям над казаното от стареца, мърморейки си под носа без изобщо да се усетя – Може пък и така да си е! Защо пък не?!

-                      Че си е така – така си е – повтаря неволно изпуснатата от мен реплика възрастния човек и продължава да се вайка на висок глас - Но мен и друго ме е заглождило. И то кажи речи от три дена. Защото и тук пак с това моето недосещане отново виждам, как имаме парадокс.

-                      Яяя…! Виж ти?! Виж ти?! Пак ли имаме Парадокс? – вече започва да ми става смешно от неговото детинско важничене и му се усмихвам предизвикателно - И къде е той? Ако не е някаква важна тайна разбира се!

-                      Не е тайна. Парадоксът е там, че аз – точно аз, не мога да се сетя на какво ми прилича.

-                      Така ли? Че кат ти гледам годинките… Какво толкова му има на твоето Аз и предполагам на порядъчно повехналата му памет. Особено като знам, как възрастните хора възтрудничко се сещат за някой нови неща. Де го парадокса?

-                      Повехнала памет ли? Нее! Има си гооо… Има го парадокса! – вдига поучително показалец пред носа си бай Курти и продължава в изповедно-исторически порядък -  Може би не знаеш?! Но аз съм един от най-добрите майстори на кръстословици. По времето когато бях млад винаги успявах да задам най-интересното риторично определение за думите в моите ребуси. Въпреки чеее –  проточва едно блеещо „е“ бай Курти, сбръчква демонстративно устни и клати отрицателно глава – Въпреки чеее… Никога не ми е било върховната мечта - точно кръстословици да правя.

-                      Ха такааа! – съвсем ме развеселява бай Курти с тези си препълнени с наивитет самохвалебствени откровения -  Никога не му било върховна мечта - точно кръстословици да прави – и не знам защо изведнъж, от вътре ми идва да го закачам по детски - Ми бай Курти ти какъв искаше да станеш като пораснеш? Космонавт, граничар, полицай или лекар?

-                      Неее…! Ти какво сега Младеж? Това са бебешки мечти! – махва пренебрежително с ръка възрастния човек - Аз исках да работя в БАН. И още да стана университетски преподавател по литература. Щото завърших българска филология в Софийската Алма матер. И то с много висок успех. Да съм имал в дипломата някакви си една две петици само. Ама не ми позволиха.

-                      Тъй ли? И защо? Или по-скоро, кой няма да ти позволи. Мама тате, чичо, леля, кака или бате? Кой те спря? – не преставам със закачките си аз, но той си остава невъзмутимо сериозен.

-                      Не е никой от нашите! Така наречената Народната власт ме спря!

-                      Така ли?! Че коя е тя тая Народната власт? Да не би парламента да е издал забрана на бай Курти да влиза в преподавателския колектив на БАН. Или може би не си се явил на конкурса, щото не си имал подходяща вратовръзка?

-                      Неее… То по мое време вратовръзки имаше, но нямаше такива конкурси, дето сега като пък ги има вие младите се уреждате с ония другите връзки. Тогава беше по-простичко. Всички ги назначаваха с партийни препоръки.

-                      Ха! Че то и сега си е почти така.

-                      Така, такаааа…! Ама не е точно така. Защото тогава властта си беше само една. И не се сменяше никога. Или по-скоро не се сменяше толкова често колкото сега. На властовите и възловите позиции само ако някой умре, чак тогава друг го заместваше. Ама го заменяше пак все с някой от така наречената Народна власт. Пък то моя род по царско време са били все заможни хора. Никой от тях никога не е бил във властта. То и за това не ме приеха в партията. Пратиха ме в едно затънтено село по разпределение. Пък като го изкарах, после все ме спъваха. Всячески струваха, правиха, но не ми позволяваха да работя нищо повече от селски даскал. Ама аз съм волен по душа човек. Та за да съм хем свободен, хем да имам пари… В смисъл пари поне малко повече от за една квартира. И да речем за едното трикратно оскъдно ядене - се преквалифицирах. Един ден някак си разбрах, как без много да се напъвам мога да правя кръстословици. Та така и започна всичко  – завършва с възходяща интонация изповедта си бай Курти, даже малко се поизпъчва.

-                      Дааа… Ама то това не е ли било по времето когато си бил млад? А бай Курти? – питам аз но той или не ме чува, или се прави, че не чува и продължава сам да си се хвали:

-                      Но въпреки че ребусите не ми бяха мечтата на живота… Правих ги с много хъс. И още и с дълбок лингвистичен усет. Може би и за това и моите кръстословици бяха най-оригиналните, когато седнеш да ги решаваш. За това ти казвам, че щом бай ти Курти не се сеща лесно за нещо старо, или пък за нещо до болка познато… Това за мен вече си е едно трето ПИ!

-                      Бай Курти, я кажи сега! Това твоето ПИ да не би да има нещо общо с онова π. Дето му казват Архимедова константа. Нали там имаше някакви парадоксални на интуицията ни съотношения… Я си признай тука! Ама честно си признай! Ти тази абревиатура да не си я изплагиатствал нещо от оня небезизвестен брадат грък на име Архимед?

-                      Нее…!  – вторачва се възучудено стареца в мен, вдига показалец към небето и нравоучително кривва едната си вежда – Нее… Не е то онова π за което ти ми говориш. Моите ПИ са с много по-широк смисъл от този на Константата π (Пи)  –  после сякаш се стряска от нещо, замисля се за миг и ме пита с твърде голяма доза недоумение – Ама Младеж на теб, как така ти хрумна за константата на Архимед?

-                      Че от де да знам как?! -  учудвам се на свой ред аз и започвам да си разсъждавам на глас – Чее… То хрумването нали и за това си е и хрумване я…!? Щото никой не може да ти каже от къде и как точно се получава. Идва ти в мисълта ей там от нищото и толкоз!

-                       Да бе! Амааа…– продължава да ме гледа учудено стареца после сякаш се отърсва от нещо и заявява -  Точно така си е…! Ама пък в никакъв случай моето словосъчетание ПИ не се ограничават единствено и само с онова за което в някой ребус можеш да прочетеш като досаден въпрос: „Математическа константа или ирационално число с помощта на която се изчисляват лицето на кръг, или лице на повърхнина и обем на сфера?“  

-                      Аха! Ясно ПИ^-та има казваш! Парадокси на Интуицията всякакви около теб! А ти изобщо помниш ли нещо за тази π (Пи) константа, като ми говориш за твоите ПИ^-та? Или само си ги говориш тези неща - ей така?

-                      Аз ли?! Ти шегуваш ли се бе Младеж? Нали ти казах, че цял живот кръстословици съм правил.

-                      Хайде сега стига се изхвърля! И какво толкова има в направата на една кръстословица? Пускаш компа. А програмата ти я прави за има няма пет минути.

-                      Пет минути ли? Пет минутки - ама друг път! Така ги правят сега. По мое време нямаше компютри. Пък и когато тази техника се пръкна при нас в България… Ехеее…! Още дълго, дълго време нямаше и пукната програма за такива неща като кръстословици. Ехее…! – поглежда към небето бай Курти и замечтано произнася - Иии… тогава бай ти Курти беше най-добрия.

-                      Хубаво де! Разбрах! Най-добрия! Ама какво пък толкова се иска да спретнеш тридесет и пет думи вертикално? Е! Хайде да речем и да ги кръстосаш с двадесет и осем водоравно. Една енциклопедия. Един синонимен речник. Е! От мен да мине бонус и един речник за чужди думи. И си готов. До зъби си книжовно въоръжен. И даже и информационно много опасен.

-                      Да бе въоръжен и опасен! Не е никак пък то чак толкова елементарно. Особено пъък – поизпъчва се бай Курти и се сочи с пръст – Особено ако искаш да си на върха.

-                      Еее…! Е де!  Стига се хвали де! Че току виж ти излязъл цирей на носа! Добре де! Като толкова се пънеш… Ха кажи сега на мен непросветения в тез неща! Какво толкова много има в едната му проста кръстословица?

-                      Как какво? Те всъщност ребусите не са никак си прости неща. Особено ако ги направиш умно.

-                      Предположих го вече това! И по-точно?!

-                      Не по-точно. А най-точно казано те представляват кръстосано изписани семантични гатанки. Ноо Младеж аз никак си не съм съгласен с теб, че това са някакви си просто кръстосани думи.

-                      Това за простите кръстосани думи не съм го споменавал. Казах проста кръстословица – ама както и да е! Добре! Ха кажи! Какво толкова сложно ще да са кръстословиците, я? – продължавам да се забавлявам аз, заяждайки се с възрастния човечец.

-                      Еее…! Ама недей сега така де Младеж. От бай си Курти да знаеш. Хубавите ребуси в никакъв случай не са просто геометрично подреждане на думички. Да речем нещо като паркетната ти шарка в хола.

-                      Ми?

-                      Виж сега Младеж – отново поучително повдига бай Курти показалец пред носа си – Истинските - стойностните ребуси трябва да са най-малко графично красиви. Второ да са идейно интересни. Трето да са поне интелигентно поучителни. Дори по възможност е хубаво понякога да са и трогателно забавни…

-                      Леле, леле, леле! Какво сложно тристепенно изискване. И то във формат определително многодумие. Че даже за има, няма само за едната му обикновена кръстословица? И защо е всичкото това бай Курти?

-                      Как защо? – учудено ме поглежда стареца - За да може, ако си се съсухрил от лошото на деня или от скука – кръстословицата да те усмихне. Ооо и изискването не е само тристепенно. Ребусите освен изброеното по-горе винаги съм се старал да не са прекалено лесни. И особено пък не бива да се допуска да са унизително наивни.

-                      Ахаа…!

-                      Ахааа я! - повтаря след мен стареца и отново ме поглежда с присвити ириси - Амааа… за да го постигнеш този интелектуално-емоционален баланс е необходимо да имаш достатъчно тука! –  и се почуква по слепоочието - Трябва ти завиден лексикален запас. И не само това. Трябва ти и още да умееш виртуозно да жонглираш с лексикалните морфеми. Щотооо… Нали знаеш…? - и ме поглежда изпитателно.

-                      Ехеее… ти сега правенето на ребуси го изкара едва ли не като писане на опера… - възкликвам аз след толкова обстоятелствените му разяснения, но виждайки, че той продължава да ме гледа въпросително питам – Добре де! Какво дали да знам?

-                      На времето е имало много хора пишещи пиеси.

-                      Така! И?

-                      Но Шекспир е бил…! И си е и до ден днешен всепризнат. И знаеш ли защо?

-                      Не! Защо?

-                      Защото освен това, че е измислял изключително интересни сюжети има и още един фактор, на който всички критици отдават успеха му. Знаеш ли кой е той?

-                      Не бай Курти. Не съм ни по литературата, ни по театрите. Обикновен провинциален човечец съм си аз.

-                      Успехът му до голяма степен се дължал на неговата богата и колоритна изразност. А тя пък от своя страна е била такава, защото е имал в лексикалния си куфар над раменете шест хиляди думи като запас. Шест хиляди думи Младеж. Ееее! Шест хиляди – и ме поглежда, а то в очите му преливат от патос и дълбоко уважение, след което заключава - Което за времето му е било много трудно достижимо.

-                      Ахаа… Ясно! Ама аз нали вече ти казах. Не съм наясно с тези неща. Не зная колко е това да знаеш нам колко си хиляди думи – и го поглеждам на свой ред.

Но вече и с малко съжалителност си мисля за стареца и за това, как самотата е започнала май да го поизкривява. И като мислене и като поведение. Поне от нормалното русло на средностатистическия човек – да речем за нашия град

-                      Вярно! Не съм сигурен знам ли шест хиляди думи или не - продължава сам да си дълбае в темата бай Курти - По-скромен съм си аз. Но пък като отворихме дума преди малко за π (Пи), мога под секрет да ти кажа, че по странни стечения на обстоятелствата до ден днешен ирационалното Лудолфово число го помня до стотния му знак след десетичната запетая. Може като обем или значимост да не е колкото това, което е знаел Шекспир… Но все пак си е нещо. Не мислиш ли? – и ме поглежда хитричко, също като моя малкия, когато търси да го похваля, за да може после да си изпроси сладолед.

-                      Стига де! Не може да бъде. На тази възраст?! – възразявам аз, но като го виждам да клати утвърдително глава и донякъде неволно влизам в играта му на детска безсмислова надлъгванка, възкликвайки - Пълен абсурд!

-                      Абсурд ли? –  на момента се наежва стареца - Щом ти младока съотнасяш моята възраст към възможностите ми да знам какво точно е числото π (Пи) и да помня стоте му цифри зад запетаята -  значи това не е никакъв пълен абсурд!

-                      Така ли? А какво е според теб? Ако не чист абсурд?

-                      Какво ли? Казвам ти най-отговорно. Това не е никакъв абсурд – почти ми се скарва той - По-скоро това е твоето виждане към Парадокса съотнесено към отношението ти към Интуицията. Което ще рече, че това са ирационалните ти мисловни пориви, около моите знания и възможности да запомня сто знака след десетичната запетая.

-                      Ухааа…! Ти сега май се опитваш или мен да ме правиш на невежа. Или ти да се изкараш на по-умен от колкото си -  но казвайки това пак ме стрелка мисълта, как старчето наистина е започнал да сдава багажа, затова и решавам да не го дразня прекалено -  Ама вярно! Доста завъртяно го каза! И какво искаше да ми докажеш сега с тези сиии… многоглаголически омотани като кълба мисли?

-                      Е ха сети са де! – поглежда ме той повече от предизвикателно.

-                      Ами бай Курти –  започнах вече малко да се вкисвам аз от сутрешния мисловен стрес тест, на който ме подложи стареца - Виж сега… Успах се! Не сварих да си изпия кафето... Ей така си остана горкото девствено и непокътнато, там на плота. Щото щяхме да закъснеем с малкия за градината. И нали разбираш? Още не съм се точно събудил! Иии… –  но проточвайки последно „и“ се усетих, как е твърде излишно да се набирам за някакви си пенсионеро-старчески измишльотини при това възлуповати, за това и се опитах да овладея топката на разгорещилия се разговор - Добре де! Ха кажи ми ти сега! Не е ли примерно например по-просто да се каже, как аз като обикновен човек имам огромни съмнения около казаното от теб? – като заключение направих опит да приземявам диалога в малко по-елементарна равнина на изразност.

-                      В смисъл?

-                      В смисъл на това, как ти на тази си възраст е невъзможно да помниш в точна последователност толкова много цифри? Не е ли по-простичко така да се каже?

-                      Не! Не е! – отново емоционалничи възрастния човек - Това твоето не бе просто съмнение! Не, не и не!

-                      И защо да не е?

-                      Защото преди това ти по много рафиниран начин сравни моето понятие Парадокс на Интуицията с Лудолфовото число. А това вече никак си не може да бъде простовато съмнение.

-                      Ахааа…!  Ясно! Едно сложно изразено сравнение никак си не може да бъде едновременно с това и просто съмнение? Ясно! И защо?

-                      Как защо? Архимедовата константа е ирационално число. Няма как да се направи толкова елементарно сравнение между простотата на простите неща и сложността на ирационалните.

-                      Лелееее! Пак много го увъртя ти. Какво искаш да кажеш сега с това?

-                      Ами че примерно като например сравнението между елементарните понятия като интуиция и парадокс е много трудно да се приравняват със задълбочените разбиранията за ирационалната същност на някой други неща в света.

-                      Чакай! Чакай! Чакай! Пак ми стана объркано. Преди малко ти каза, как твоето понятие ПИ е много по-широко като смисъл от константа π (Пи). А сега май ми намекваш за обратното. Че ирационалността на π (Пи) няма как да се сравнява с нещо елементарно като понятията Парадокс и понятието Интуиция. Бай Курти ти нещо съвсем ме оплете сега! Или май сам си се закалтачи в опитите си да мислиш сложно. Ама ти сега в тези сложности, около които ме поведе май определено целиш да ми развалиш сутрешната сладка тръпка

-                      Коя тя?

-                      Оная дето плавно постъпателно и славно си се разсънвам стъпка по стъпка. А бай Курти?

-                      Еее щом пък ти е толкова сладко да си си сънен. Не се разсънвай. Ама то от сън спомен не остава. Само ще ти кажа, че не си на прав път в разсъжденията. И за това на си ме разбрал. Защото едно е да сравняваш поотделно π (Пи) с понятието Парадокс. Или π (Пи) поотделно с понятието Интуиция. А съвсем друго е да използваш синтагма от тези две понятия. Или непрофесионално казано двусловесен израз, с който да охарактеризираш Архимедовата константа. Както и е съвсем друго да сравниш нейната ирационалност със същото това словосъчетание Парадокс на Интуицията.

-                      И защо да е друго? – умишлено се правя на неразбрал аз.

 

-                      Защото това са си две съвсем различни сравнения. Синтагмите или по народно му казано словосъчетанията на две думи като понятие в повечето случаи се използват, за да се придаде много по-широк и много по-обемен идеен и изразен смисъл. От колко ако двете думи или понятия биват употребени поотделно. Като самостоятелни смислови единици ми е мисълта.