-                     

 -                      Добре, добре! Благодаря за лекцията пооо… Пооо…  май сега на сънено не мога да се сетя, как точно се нарича този дял от граматиката. Ти ще кажеш!

-                      Ако не можеш да се сетиш е добре. Ама ако не го знаеш не чак толкова е добре. Синтаксис се казва. А кратката ни дискусия около синтагмата Парадокс на Интуицията и Константата на Архимед беше нещо като диалог от компетенцията на Конгнитивната лингвистика. 

-                      Добре! Добре! Разбрах те! Няма да ме оставиш да отида сънен на работа. Ама не искаш ли като за начало да започнеш от там. Примерно като например! Да си изясним кой какво всъщност вижда или разбра, под понятието ирационално число! - намигвам му и уточнявам – Щото лично аз май отдавана съм го позабравил вече.

-                      Може да! – отговаря оживено стареца, но явно не схваща иносказателноста в тона ми и самоотвержено се впуска в обстоятелствени обяснения – Виж сега Младеж!  π (Пи) е някакво такова число което, всъщност се получава от съотношението между обиколката на една окръжност и дължината на радиуса й. Или още може да се каже, как то е онова безкрайно число, явяващо се някакво безкрайно частно на неуспешните опити на Човечеството да раздели едно просто рационално число на друго едно просто рационално число. И това ми ти пустото Човечество от къде двеста и петдесетата година от преди Христа делило, делило, делило и все не успявало…

-                      Казваш два века и кусур дели, дели, дели не успява две съвсем прости числа да раздели!

-                      Да!

-                      А като примерно например – питам аз, правейки му реверанс - Би ли ми казал, какво по-точно не може да бъде разделено? -  и му се усмихвам смигвайки му.

-                      Може и по-точно. Като примерно например да речем… - връща ми пародийно реверанса той -  π (Пи) може да бъде представено още и като десетична дроб. В света то е най-известно като три цяло и четиринадесет. Ако лично на теб точно това не ти е известно? –  след това ми връща смигването, после отново ме поглежда важнически, поема си дъх и продължава с ехидни нотки в гласа си - Или ако и другата му форма не ти е известна… То тя е популярното деление или по друг начин казано обикновената дроб, която се изписва като двадесет и две делено на седем.

-                      Ихааа…! Браво! – демонстративно му ръкопляскам аз - Колко обширно и колко детайлно представяне на някакво си π (Пи). Браво бай Курти! Иии… Благодаря.

-                      Моля! Пак заповядай Младеж! Но има и още тука да се каже около ирационалността на π(Пи).

-                      Хубаво! Казвай си го!

-                      Та по друг начин казано на това делене или на тази обикновена дроб няма рационално решение. И именно поради тази рационална причина на това пустото π(Пи)му викат и ирационално число.  А до колкото знам към момента с всичките ни там мощни компютри спецовете са делили, делили, делили и са стигнали до два милиона и седемстотин хиляди знака след десетичната запетая – после пак ме поглежда хитричко, погалва се по главата и отсича в стил Валко Самохвалко и добавя – Еее! Вярно! Както вече ти казах Бай ти Курти помни само скромните сто от тях… Ама то е защото интуиция ми подсказва да не се забатачвам пожизнено в този математически парадокс.

-                      Дааа! Струва ми се сега вече се сетих какво е то това нещо ирационалното число – усмихвам му се и аз и отново се опитвам да го закачам  - Но това че си спомних, не ми помогна да ти повярвам за това чеее…

-                      Че какво? – прекъсва ме неджентълменски той

-                      Че помниш сто знака след десетичната му запетая.

-                      Така ли? – хвърля ми буквално враждебен поглед стареца -  Гледай го ти Тома Неверни такъв! Я бе Младеж… Я дай ми нещо за писане! И после ще си говорим – пак се наежва почти като за бой бай Курти.

-                      Ами нямам. Всъщност имам само химикал. Ако ти дам айфона си ще можеш ли там да набереш цифрите.

-                      Че как. И още питаш! Дедо ти Курти е стар вълк. И то единак. Давай си тука анджикламата! – маха ми с ръка той, правейки знак все едно гребе нещо към себе си.

Аз отварям приложение за писане. Правя му клавиатурата хоризонтална. Да е по едричка. И му го подавам с доста голям страх. Щото като го гледам на каква възраст е едва ли ще се справи. Стареца обаче дори не вади очила. Започва с голи очи да разглежда екрана. Позамисля се, позамисля се. И бавно, но уверено започва да натиска по светещите графични бутони. Вярно! На три места натисна нещо погрешно, но с изумителна вещина се поправя с клавиша за изтриване. След това се усмихва и ми подава телефона. Там се кипри число от дълга върволица от цифри. И една запетая след тройката…  3,14159 26535 89793 23846 26433 83279 50288 41971 69399 37510 58209 74944 59230 78164 06286 20899 86280 34825 34211 70679

-                       Ето ти го. Ако не вярваш че е тъй, копирай си го. И после го пусни в търсачката. Аз така прая през няколко дни. Че да се проверявам дали съм го забравил. Пък π (Пи)определенията ги помня. Ама нали ти казвам. Другаде ми е проблема. Вече от колко дена се чудя какво определение мога да дам на това паднало ми изневиделица явление с топчето.

-                      Е как така изневиделица му се чудиш? –  театралнича отново аз и набързо копирам цифрите в клип борда, после ги мятам сръчно в браузера, а за да си спечеля време питам – Ама наистина ли? Не си ли ти този, който е поставил топчето тук?

-                      Не! Не съм аз! Едни младежи си го забравиха. Две влюбени двойки са. Честичко идват тук. Седят на тази пейка. И се целуват. Те имат няколко такива топчета. Написали са си имената на тях. Ето виж – протяга се, хваща тихо пърпорещата над водата топка и ми я показва – Това е топчето на Коста и Таня. Явно тези са едните. И до колкото ги наблюдавах ми се струва играта е следната. Целува се само двойката, чиито имена са изписани на топчето. И то това, което в момента се върти. Падне ли на земята, втората двойка слагат своето. С техните си имена. И започват пък те да се целуват.

-                      Ухааа Че пък от къде чак имената изписани върху топчетата видя. Ти да не си им светил тука докато те се целуват?

-                      Не от къщи с бинокъла ги гледам.

-                      Ахааа… Воайорстваш казваш.

-                      Не! Само ги наблюдавам. Че да си довърша младеж… Може ли?

-                      Извинявай! Довърши си!

-                      Та тез дето чакат си гледат часовниците. Явно игра е някаква това. Нова игра. И е голям кикот. И е голяма забава. Не знам на какво толкова се радват. И къде точно е гъдела от гледката. Това също не съм отгатнал? Може би състезанието е в това кое пинг-понче по-дълго ще се задържи върху гейзерчето? – погалва се  стареца отново по главата, поглежда ме изпитателно и връща топчето върху водния стълб.

-                      А може би всичко е свързано с насладата от по-дългата целувка с любимия ти човек? А бай Курти? – отново го закачам аз и уж се замислям.

Всъщност докато го прекъсвам и хитрува, скришом хвърлям контролно око на дисплея. И бая здравата се облещвам. Защото виждам, как чичо Гугъл ми е написал, че това което търся е числото π (Пи)до стотния знак след десетичната запетая.

-                      Може и това – да! – прекъсва на свой ред блещенето ми стареца - Виж над това второто пък аз не съм умувал! –  после се усмихва тъжно и проронва замислено – Ама то си е нормално. Кой знае от кога не съм изпитвал насладата от това, аз да целуна любимо същество.

-                      И защо така? – питам съчувственически.

-                      Знам ли и аз!? Най-вероятно защото така се стекоха обстоятелствата – отговаря малко троснатичко бай Курти, нервно врътва глава в страни към дървото и с повелителни нотки в тона си продължава - Ей този тук искам да го отрежем! –  уверено сочи с пръст стареца, един доста внушителен като размери клон и то напълно свеж.

-                      Ааа! – чудя се вече никак не на шега аз - Че то какво му е на този клон. Аз си помислих, как някой малък изсъхнал искаш да зачистим. Пък така като гледааам… Този си е много наред. Поне десетина годишен е. И то без него дървото ще да е като сакато направо. Да не ни лепнат някой акт – ей?

-                      Не десетина, а е минимум двайсетина годишен. Режи, режи! Така или иначе до на пролет ще е сух. Пък на мен ми се иска да му използвам дървесината. Знам си аз. С онези двата същото се случи – и ми показва места по ствола на дървото, където личи, че е имало клони, но са изрязани до дъно – И с този няма да е по-различно – продължава да ме убеждава стареца.

-                      И от къде си толкова сигурен? – заинатявам се аз.

-                      Ами нали ония пак аз ги отрязах. Режи, режи! – почти ми заповядва той, което мен много ме подразва и спирам още преди да съм започнал да режа.

-                      Няма така да стане бай Курти. Докато не ми кажеш, защо точно наранявам дървото, няма да го отрежа този клон. Орехите според нашите общински наредби са защитен вид. Не може то току така да се режат.

-                      Знам това. Нали ти казах, че другите пак аз съм ги отрязал – и ме поглежда с укор, но като вижда, че съм непреклонен продължава - Добре. Така да е! Сядай тука тогава. Ама то не е за кратко казване. По - скоро си е за едно порядъчно разказване. 

-                      Ще седна. Щом ще да е за чак толкова дълго това приказване… -  после изведнъж ми хрумва и го питам - А какво ще кажеш по въпроса, ако преди това отида да взема от машината на вестникарката по едно кафе? Тъй и тъй моето още не съм го пил.

-                      Аз не съм много за кафе. Капучино може ли? Ама младеж не съм си взел никакви пари от къщи…

-                      Няма проблем.

Отивам към кафе машината и на път си поглеждам часовника. Ужас! Времето се влачи като ранена бременна хлебарка. Целия преди обед е пред мен. И си мисля, че така никак не зле се получи. По хубаво тук на въздух да изпия две бавни кафета, свършвайки някаква работа на стареца. От колкото да вися сам в някой задушно кафене, слушайки по неволя хорските глупости. Щото пък в къщи съвсем не ми се прибира. Връщам се. Подавам чашата на старчето и сядам до него. Пием си, а той подхваща:

-                        Дядо ми купил този имот от хубав човек. Чешмата е била навремето в двора ни. Орехът също. Общината по социалистическо време ни ги вземаха за парка. Цели два декара са си клъцнали. Щото имота преди това е бил четири декара и кусур. После обаче и времената и законите се смениха. Заведох дело. И съм го спечелил. Направил съм всички подробности по общинските им там абревиатури. Пупове, Пурове и всякакви други правни кадастрални и до гуша банални процедури. Дори разрешение за ограда имам. Когато си реша мога да я направя. И съответно да си върна в моя си двор всичкото. За това имам и ореха, и чешмата за мои си към момента. Колкото до оградата не съм го сторил само защото харесвам когато хората от града се разхождат тука. Това ми доставя удоволствие. По душа никак си не съм селяндурски еснафин. Друга кройка има там дядо ти Курти другааа... -  чуква се по челото стареца и пак почти ми заповядва - Така че карай я смело. И го отрежи!

-                      Ясноо! А я кажи! Ти от къде знаеш, че клона ще изсъхне? – опитвам се да разбера повече за мотивите му аз, преди да е станало късно за клона.

-                      Знам!

-                      Не, не, не! Не така! Нали каза, че ще разказваш? Това: „Знам!“ не е разказ, а отказ от разказването! – и го поглеждам и аз строго, но той сякаш ми бяга от темата с много страничен въпрос:

-                      Ти в магии и проклятия вярваш ли?

-                      Ха сега – ново двайсет! Не вярвам! Защо питаш? Пък и какво общо имат магиите? Ти сега ме викна да режа клона ли, или да ме омагьосваш с приказки за проклятия?

-                      И аз не вярвам. Но съм на път да повярвам. Питам, за да разбера, може ли да се разчита на теб.

-                      За какво?

-                      Примернооо… -  рязко и косо ми хвърля поглед ухаещ на дълбока поверителност стареца, после бавно свежда надолу очи и продължава с по-тих почти конспиративен тон – Примерно ако реша да ти споделя това онова по-дискретно... И като ме изслушаш да прецениш трезво и обективно, кое е вярно и кое са празни приказки? Пък после да ми кажеш… или да ме посъветваааш…

-                      Ехаа… Много задачи наведнъж ми поставяш май… Ами пробвай! – прекъсвам колебанието му аз, но вътрешно ми става смешно от неговото внезапно шпионско поведение и решавам да се включа в играта му, опитвайки се да го предразположа. 

-                      Добре! Щом казваш – ще опитам – заявява малко по-бодро и открито той и започва да ми разказва - Та преди години, като много млад бях женен. За едно не много дълго време беше то. Но жените забременеят ли един два пъти се сещаш, че се променят - нали така? На моята не знам какво и стана тогава. Но след една много, много неприятна случка, която ни се случи започна да ме обвинява и да ме подиграва за името ми. Пък аз май малко чувствителен си падам на тази тема. Щото Курти не е най-желаното мъжко име. Като бяха малък децата го повтаряха многократно. Кутрикуртикурти… И то се чуваше не като Курти, а като Тикур. И после всички ми се смееха: Вижте, вижте Ти си кур пак идва.

-                      Странно име – да! Наистина аз лично не бих си кръстил детето така.

-                      Видя ли! А мен така са ме кръстили. Вярно! На старобългарски това значи вълк. И от там идва името Вълчо и Въло. Ама иди обяснявай на всеки, как носиш древно име. И така след като се разделихме с бившата ми жена, тя настрои дъщерята срещу мен. Обвинявайки ме за всичките беди които са ни сполетели. А на мен ми стана много тежко. Казах си: „Гледай как заради едното му пусто име, си имам толкова много неприятности". И тук вече не помня! Точно в онзи момент ли беше? Малко преди това лиии… Или малко по-късно след скандалната ни раздяла… Но нещо вътре надълбоко в мен сякаш се счупи. И то отведнъж се счупи сякаш.

-                      И какво по-точно значи това твоето - нещо в мен вътрешно се счупи?

-                      Не зная. И мисля че мога и да го обясня. Само си спомням, как в много кратък период след това душевно счупване започнах много трудно да общувам с хора. И то с който и да е. Но пък нещеш ли година по-късно открих този талант у себе си - да правя ребуси.

-                      Ха така! И как така нещеш ли - и го откри?

-                      Как ли? Странно беше и то - признавам си без бой. Ама не откритието, а самото му откриване…

-                      И какво толкова му беше странното? – правя се на любопитен аз.

-                      Ами решавам си аз една кръстословица. Не беше трудна - никак даже. Реших я цялата. Но и някак си изобщо не ми хареса.

-                       В какъв смисъл не ти хареса?

-                       В смисъл, как са построени като стилистика въпросите в нея. И за това написах до купешките в списанието мои си - собствени. Барнах ги ти казвааам… Ама ги барнааах -  събира в стегнато букетче пръстите си стареца, целува ги демонстративно и звучно по върха и продължава - Почти в академичен стил на изразност ги изпипах. После на още една – пак така. И след това на още една. Малко по-късно преписах въпросите и на трите на чисто. Преначертах им и графиките. Мина не мина време - предложих четири пет от тях на мои познати. Най-вече на колеги от университета. Дето са все филолози. Ама освен че им ги дадох, поисках да ги решат пред мен. А аз тайничко си ги наблюдавах. Та тогава ми направи впечатление, как не толкова се тормозят от отгатването им, а по-скоро докато ги решаваха се забавляват със самите въпроси. Така разбрах, че съм по-добър от обикновените правячи на ребуси. Но открих и друго – замисля се за момент стареца, а аз се възползвам от паузата и го подкачам:

-                      Ха такааа! Един куршум лети! А ти?! Две три открития свали! И какво е то това другото?

-                      Че по времето, когато ги измислям тези ребуси не се чувствам сам. Защото не знам дали знаеш Младеж? Но самотата е по-голям душевен бич. И то ко щеш и от Рака, Спина и Бубонната чума взети заедно.

-                      Не го знам това за самотата. Никога не съм оставал сам. Ни за кратко ни за дълго. Че какво каза? Защо така докато ги твориш кръстословиците не се чувстваш сам?

-                      Защото докато ги измисляш, напасваш и подреждаш всичко. А докато къдриш въпросите в повечето случаи водиш някакъв много смислов диалог със самия себе си.

-                      Хайде бе? И как така?

-                      Ами така! Да речем, питаш се - как ли можеш да оформиш нещата така, че в умът ти… Или не, не, не! По-скоро в умът на този, който решава ребуса да изплува точно определената дума. Онази която е необходимо да бъде попълнена в еди кои си квадратчета.  Това е от едната страна…

-                      Ахаа… Че то пък друга страна на това да водиш диалог със себе си има ли? – прекъсвам го грубо аз, опитвайки се да се правя на глупав, но всъщност целя да го разсейвам.

-                      Има да! От другата страна се изисква да помислиш малко и в страни от академичното изразяване – започва отново сериозно да ми разяснява той, но сякаш усеща, че не съм чак толкова откровен в глуповатостта си и пита - Ама аз нали вече ти казах, че ребуса за да се продава му трябват някакви по-специфични качества.

-                      Каза ми - да! И това ли е всичко?

-                      Еее никак не е малко това. Ама и не е и само това! Има и още едно условие. Което си поставих сам на себе си, докато правих ревизията на купешките кръстословици!

-                      Ехеее… Ма то големи условности си си заформил ти…

-                      Така си е – прекъсна ме с нотка на гордост стареца -  Не е лесно да си най-добрия.

-                      И какво казваш е другото условие?

-                      Та поставих си за по-така цел, самото решаване освен да напряга оптимално читателите още и да ги усмихва. И даже и да ги весели. Защото честно да си призная на мен много ми хареса, как се забавляваха колегите. Онези на които предложих моите дебютни работи.

-                      Да! И това го спомена преди малко. Еее бързо си се домогнал казваш до категорията най-добър в професията…

-                      Неее! Не беше чак толкова бързо.

-                      И защо? Кое те забави?

-                      Е! Как кое? Ми то така от самосебеси можеш да направиш десетина петнадесет неща. После идва трудното. Послеее…!

-                      И откъде точно идва? – пак му се подсмихвам зкачливо.

-                      Защото започваш да се изчерпваш в оригиналността на въпросите си. Ставаш скучен. А за да си най-добрия, трябва едновременно да си актуален, забавен и много продуктивен. Нооо… Това никак не е лесно.

-                      И какво? Ти как съхрани оригиналността на ребусите във високата си продуктивност?

-                       Ами една случайна случка, внесе допълнителен колорит в правилата ми за правене. И това ме спаси!

-                      Виж ти! – зачудвам се почти пародийно аз, но определено ми става интересно, за това го подканям  – Я да чуя!

-                      Ами започнах докато съставям следващите ребуси да се питам. Как ли би реагирал еди кой си конкретен мой познат? Да речем на един такъв си по-конкретен въпрос. Примерно ако е поднесен в по-иносказателен, или в по-палав вариант.

-                      Палаво иносказателен вариант ли? Тук вече малко сякаш не ми е ясно. И защо пък точно еди кой си познат как ще реагира?! Че и то на точен избран от теб въпрос?

-                      Ами така се случи.

-                      Случило се било! Ха сега! Ама как де? Нали щеше да ми разказваш!

-                      Така де - щях! – поглажда се по главата стареца и продължава - Та един път то беше още в началото. Работя един ребус. Но реших да го спретна върху графика с картинка за Трифон Зарезан. И в едното ъгълче ми се получава безсмислена опашчица…

-                      Безмислина ли?

-                      Да! Знаеш ги! Онез дето са глуха зона от две празни квадратчета.

-                      Аха! Да! И какво?

-                      Та този участък е нещо като апендицит в кръстословицата. От него нищо не зависи. Но е част от другата дума. А едната кутийка водоравно с нито една вертикална дума не се пресича. Че над една таква започвам да се чудя какво ли интересно да напиша за въпрос. Доста време нищо креативно не ми идва наум. Зарязвам ребуса на това положение и тръгвам да си върша другата работа. Нооо там онзи проблемния участък ми е като сух бодил в мозъка. И само ме човърка. Не щеш ли случайно виждам един доста духовит мой познат. И мислейки си за моя кръстословичен проблем решавам да го подпитам.

-                      Какво?

-                      Ами как какво? Питам го каква асоциация буди у него буквосъчетание със звучене катооо… Изреждам бавно и отчетливо, произнасяйки това което може да се побере там. А то е: ЧО;МО;ШО;ГО. И той знаеш ли какво ми отговаря?

-                      Не!

-                      Каза че му звучи като име на спирка в предградията на Шанхай.

-                      Хе, хе, хе! Това е много готино. 

-                      И аз тогава така го оцених. И точно така и написах въпроса към кръстословицата. Но подхванах и да го практикувам.

-                      Кое?

-                      Как кое? Питането на мои познати. Какво биха ми отговорил при по-особен въпрос.

-                      Стига сега. И като ти се получи апендицит в кръстословицата всеки път тичаш по познатите да ги питаш ли? Стига сега!

-                      Не! По особена беше практиката.

-                      В смисъл?

-                      Не винаги ги питах на живо.

-                      Ми как? – отново изпаднах в откровено недоумение от измишльотините на този чудат старец.

-                      Ами наум.

-                      На ум ли?

-                      Ми да! Все едно, че еди кой си е пред мен. И аз го питам, а той ми отговаря нещо в негов стил. Един път така. Друг път онака… Трети пък пак така. И в един момент се улавяш, как уж разговаряш със себе си, но всъщност водиш задочен мисловен диалог с твои познати. После се опитах и нещо друго. Още по-интересно…

-                      Още по-интересно от задочните диалози… Брейй Бай Курти, ама ти си пълен с интересности….

-                      Не знам колко съм пълен, но явно от това ми беше много забавно. Пък и сега не ми е скучно да го правя – и повдига многозначително рамене – Кво да праиш Младеж. Явно ние от старата лингвистична школа сме така.

-                      Ахааа… Така сте вие. И я дай да чуя онова по-интересното…

-                      Ами виждам да речем лицето на някой напълно непознат човек в магазина. Запомням го. Известно време го наблюдавам. Как и какво пазарува. Как и с кого разговаря. После си представям, как той разсъждава.

-                      Бреййй бай Курти… Ама ти си бил направо готов за профайлър с това твое особено лингвистично мислене от старата школа. И после?!

-                      И после правя кръстословицата. Ама не по моя начин на мислене. Ами по начин, по който съм преценил, че ще бъде интересно за човека, който съм наблюдавал напоследък. Че така установих, как по този начин мисловно мога да не бъда самотен. Било то в битово фактическата си самотност. Било то в емоционално психическото си уединение, в което се бях потопил. Че такива ми ти работи открих Младеж за и в себе си около кръстословиците.

-                      Така като те слушам може би човек, разговаряйки със себе си и в себе си се развива идейно и логически мисловно. А може би и духовно. Но прав си! Наистина пък от друга страна постепенно твърде много се затваря.

-                      Точно така! И ей ма на! На седемдесет и кусур съм. Стоя тук и се моля вестникарката да ми изпрати човек, с който да се опитам да разговарям. Или пък да свърша нещо без да се скарам с него. Щото аз малко заядлив си падам – прекъсва разказа си бай Курти отпива от капучиното и ме поглежда изпитателно.

-                      Видях го това със заядливостта вече. Но пък да си призная откровено това вече си беше разказ – поощрявам го все пак аз – Ама я си кажи тук. Ти защо преди малко ме питаше дали вярвам в магии и проклятия? Да не би да си бил омагьосан от някоя зла фея с някакво проклятие. И за това да не можеш да разговаряш с хора, а? – усмихвам му се аз, а той някак странно поглежда настрани, което ми лъха на потвърждение и за това продължавам в шеговит тон - И какво сега!? Аз тука като принцът спасител ли ще се явявам? Ааа… не, не, не! Ако си ме викнал и да те целувам, за да те отмагьосам - няма да стане. Още от сега ти казвам – махам заканително с пръст аз и пак му се усмихвам.

-                      Е, не! Няма да ме целуваш. Който ма целувал – целувал – много сериозно ми е стросва стареца, от което аз подразбирам, че май наистина съм докоснал болно място и за това повдигам извинително рамене, а той махва пренебрежително с ръка и продължава - Остави целувките. Пък за моите проклятияяя… За тях ако искаш мога още и друго да ти разкажа. Ама то си е доста по–лично. Ще ти го кажа само ако ти се слуша – и пак ме поглежда като доцента ми по управление на публичните финанси и точно като него пита - Слуша ли ти се?

-                      Не! Такива измишльотини за магии и проклятия не харесвам – но като виждам разочарованието по лицето му се сещам, че може би човекът понеже е самотник просто си търси поводи да си се наприказва с някой, след което поглеждам демонстративно в чашата и казвам – Е! Имам още малко кафе. Хубаво де! Дай да чуя за тез твоите проклятия, мроклятия докато си го допивам. Нооо, да си ти кажа! Ако ми говориш само врели некипели и напълно изкуфели… Ша та прекъсна! Тъй да знаеш. Да не ми се сърдиш.

-                      Добре няма да има сръдня. Ако не ти харесва - кажи си!

-                      Договорихме се! – усмихвам му се аз отново и му подавам длан, а той учудващо веднага схваща жеста, връща ми петак и след като си плясваме пестниците започва:

-                      Та имаше навремето в едно от издателствата един метач. Прост човек. Но всички много го уважаваха. Погледне ли те в очите и току ти каже нещо. Ако не го знаеш и познаваш може и да го напсуваш. Че и на бой може да му посегнеш!

-                      Ехааа… Толкоз ли големи обиди ръсеше?

-                      Не! Не точно обиди! Но ги говореше все едни такива груби и непоръбени. Ама то е щото имаше дарба.

-                      Дарба?

-                      Да! Правеше нещо като онова дето сега излезе като много на модерно. Ирисова диагностика дето му казват. Само че той говореше не за болести. Ми за това какво ще те сполети. Или какво някой лошо или добро си е помислил някой за теб. Мен от неговите приказки ми беше все оная. Ама някак ми бе симпатичен. И като си предадях ребусите все нарочно покрай стайчето му минавах. Шегувах се с него. Щото аз на времето голяма майтапчия бях. И току или лев му оставям като си взема хонорара. Или бира и мезе ще му купя. Но пък все на почуплук го избивах. Щото тогава никак, ама никак не му вярвах. Нооо... 

-                      Ахааа… - прекъсвам обяснителната му тирада аз - И какво ти каза той за клона? Да ма викнеш да го отрежем ли?

-                      Не точно.

-                      А неточно какво ти каза?

-                      Тогава още това за тези клони не съм си го и помислял. За друго си говорихме – и пак ме поглежда хем ехидно, хем въпросително.

-                      Добре де! Слушам те! Все още ми е интересно. Разказвай си!

-                      Каза ми той тогава, как това с ребусите не ми е талант по рождение. Както си мислех аз в началото.

-                      Ми какво да е?

-                      Някой ме бил проклел. От любов за любов и заради любов!

-                      Ха така! – плясвам демонстративно длани досущ като учудена махленска клюкарка и кокетно откровенича – Въх! Аз май на вярна следа съм попаднал, като те подкачих преди малко! – но после, пародийно свъсвам вежди и правя завой към някаква форма на недоверие - Еййй! Бай Курти ама ти сега да не би заради туй мое предположение да си ги съчиняваш тия, че да ми е по-интересно? И по за дълго да си говорим тука с тебе, а? –  но го виждам как ми клати отрицателно глава и се съгласявам – Добре де добре! И какво?

-                      Ами какво… Именно поради това проклятие съм си и глътнал и майтапите и граматиката. И от тогава съм можело за по-дълго да говоря само сам със себе си. А с другите хора след прокълнаването ми съм щял да мога да говоря и да се разбирам само чрез ребусите си. Каза и още едно много, много важно нещо… - и пак спира, поглеждайки ме хитричко – Да продължавам ли?

-                      Давай, давай! – усмихвам му се аз, но той мълчи предизвикателно -  Добре – не ми е скучно все още! И какво казваш беше това много, много важното нещо?

-                      Сподели ми, как всяко едно човешко проклятие си имало свой собствен шифър-код на съзаклятие. И то почти винаги водило до мъка и мъчение на прокълнатия.

-                      Е - то това ясно. Няма цветя, усмивки и щастие да му носи я…

-                      Да! Но още ми каза, че ако шифър-кодът на проклятието се смеси или съвпадне по нежелан за съзаклятника начин с някой твой личен душевен код… Нещата ставали особени и непредвидими. Дори за този който те е проклел…

-                      Така, така! Ясно ми е накъде биеш! Ще рече, че нещата в тез случаи отиват към клетвени  аномалии… И даже и дори към парадоксални на интуициите ни човешки ПИ^-та? А Бай Курти?  – подкачам го аз, но започвам да подразбирам, как старчето доста се е вживявал в тези неща.

-                      Може и така да се определят нещата – като парадоксални. Даже каза още той  това смесване понякога можело да ти даде и свръх човешки възможности. Които най-често не били нормални… Нещо като дарби били те! С които съм можел да правя странни неща. Ама било по-добре да правя с тях само добрини.

-                      То така де! Щом са свръх някакви си. Така ще да е с тях. Ма пък по-важното е че може и добрини да правиш – отново се опитвам да му вляза в тона на мислене аз - Ама виж сега! Товаааа: „…не били нормални…“ някак си ми звучи много налудничево. Не може ли нещата да са си били само парадоксални…?  - и пак му се усмихвам дружелюбно и предразполагащо.

-                      Добре… Добрее… Били парадоксални за нормалното човешко мислене. И за Директната  Интуиция също. И още Метача ми каза, как  било много важно  аз да се запаля да ги откривам точно в такива ситуации. Ако може, търсейки ги и аналитично. Е! Ако ми е възможно дори и интуитивно да съм ги откривал. Това нямало да ми навреди… Но също каза, че за мен щяло да бъде и много добре и ако мога директно да потърся и самия шифър-код на самото ми Проклятие.

-                      Ахааа…! Ма чакай сега! Ти нали в началото каза, че тоз дето му викаш Метача бил прост човек. От де у един метач такива думи в устата му? Шифри кодове…

-                      Ами ха кажи ми де? – вдига в недоумение рамене стареца и продължава – Еее той може би не точно така словесно се изразяваше. Но смисъла на това което искаше да каже бе точно този.  И знаеш ли Младеж мисля си, как може би самото разгадаване на това му необичайното негово говорене си беше направо първия Парадокс на Интуицията. Първия с който се сблъсках тогава на времето.

-                      Ахааа… Парадокса на Интуицията… Ахааа… Вярно! Онова дето преди малко го нарече ПИ Яснооо…! А ти сигурен ли си, че е било точно ПИ? –  усмихвам на дълбоко вътре в себе си и продължавам да питам - Да не би пък смия той да е пак някаква част от Проклятието ти? –  опитвам се да се правя на детектив, но после пак решавам да се шегувам исъжалително започвам да му се оплаквам – Еее… Бай Курти! Бай Курти! Вярно че не разбирам аз много от тези неща. Ама теее… проклятията не се ли разваляха там по някакъв си специални начини? С ритуали, тамян, кристални кълба, и заклинания – съответно правя няколко пародиращи магьоснически движения с ръце и продължавам в саркастичен тон -  Ама да бе! Чакай сега! То твоето Проклятие, може би ще се явява парадоксално на нормалното човешко проклятие. Даже сигурно ще е неразваляемо. И още за да е още по-драматично ще да е направено за вечни времена? Нали така?

-                      Нее…! Не е така! И слава Богу. Иии… ощеее… Пепел ти на устата! Какви ми ги говориш ти бе Младеж? Съвсем нормално си ми е то Проклятието. Само дето май Съзклятника не ме е преценил правилно. И може би е допуснал някоя и друга грешка като го прави.

-                      Ахааа! Казваш не е сложно. Нормално ти е Проклятието. Но е дефектно. Или да кажем е сгрешено. Разбрах! Ми ти защо не му го върна за рекламация тогава това Проклятие бе бай Курти? Оня или оная да си го направи както трябва. Че да не се мъчиш толкова години с това сгрешеното. Че и отгоре на всичко и още и да го разгадаваш? –  клатя глава и се замислям дали изобщо да продължавам този разговор, или да му свърша работата и да си тръгна, но стареца не спира да обяснява.

-                      Еее… младеж, младеж. Де така да можеше! Еехеее…! – проточва едно многозначително „Е” и  започва откровено да се вайка - Сто пъти да съм му го върнал ресто – завършва и нервно маха с ръце все едно, че пъди досадна муха.

-                      Еее! Ми да! Трябваше да му го върнеш. А да те питам. То те проклятията нямат ли си там някакъв гаранционен срок? Или гаранционна карта? И в такива случаи при откриване на дефект не ги ли отремонтират за сметка на производителя? – продължавам да се заяждам аз - Или няма ли някаква си там проклетническа комисия за защита на прокълнатите потребители? Към която да речем да се обърнеш. И да пуснеш жалба, че видите ли, как онзи нескопосник ти е пробутал сгрешено Проклятие. Така не става ли?

-                      Не! – отговоря ми категорично бай Курти, усмихвайки ми се тъжно - С проклятията не става такааа…! Не става..!. Не ставааа… Пък за сложното – сложно си е то моето. И професионално е направено още каза Метача че е. Или пък ако не е от професионалист то този, който ме прокълнал е бил надарен човек. Но пък никога не си спомням да ми е казвал, че е неотстранимо. Даже на обратно.

-                      Добре – хубаво! И как тогава се отстранява след като е отстранимо. И ти защо още не си успял? Това не ти ли каза?