-                      Защо още не съм успял не ми каза. Но ми сподели, как съм щял да страдам от Проклятието, докато не открия кода му на заклинание… Или пък докато не открия достатъчен на брой парадокси в човешката интуиция – поспира за малко възрастния човек, заглежда се в топчето треперещо над чешмата и продължава с нещо доста несвързано - И аз след като той ми каза това много от нещата започнах да си ги обяснявам. Но вече по съвсем друг начин.

-                      Какъв? – реших да съм лаконичен този път.

-                      Ами започнах да търся обяснения за моето Проклятие къде ли не. И като какво ли не. Дори като набор от определени статистически възможности.

-                      Моля!? Моля!? Това последното не го разбрах! Как така? – съвсем откровено се зачудих аз - Че от къде пък на къде в проклятията статистика? Хайде сега?!

-                      Е защо? Щом има код… И щом се говори за минимален брой отгатване на нещо си. Значи при самото разкодиране би могло да има и числово пресмятане на необходимия брой възможности. А това вече са си статистически методи и прийоми. Също като е при класическото шифърно декодиране.

-                      Къде, къде?

-                      Като е при криптоанализите. Как къде? При дешифрирането на криптираните кодове. Нали там пак е така. Виж Младеж може и чудно да ти се струва. Но донякъде логиката при разбиването на шифърните кодове е подобно на логиката при решаване на кръстословиците… -  спира пак по средата на репликата си бай Курти, заглежда се вторачено към клона, нарочен за отрязване, вдигна няколко пъти рамене, кривва глава и отсича – Ми да! Все си е така.

-                      Да беее! Аз как ли пък не сетих до сега…?!

-                      За кое? – почти се стряска бай Курти и ме поглежда сериозно.

-                      Как за кое? Че именно класическото декодиране на шифри помага при решаване на кръстословиците. Че даже и за откриването на Парадокси в човешката Интуиция. И то особено щом иде реч за проклятия –  тръгнах да се шегувам се аз, но след като от негова страна нямаше никаква реакция, реших да сменя тактиката - Ама бай Курти я се уточни, моля те? На кое по-точно помага класическото декодиране на шифри. За правенето на кръстословиците? За решаването им? Или за разваляне на проклятия?

-                      Е! За кое та за кое? Ами и за трите.

-                      И по-конкретно?!

-                      Ами ако говорим за кръстословиците, по-скоро за решаването им е важно – сякаш смислово отново се включи в диалога стареца -  Защото номерът в ребусното решаване е статистически да успееш да отговориш на осемдесет процента от посочените във въпросите слова или словосъчетания. Останалите, които са ти непознати всъщност ги попълва самото кръстосване на думите в геометричен план. При криптирането, или по-простичко казано при писменото правене на шифър, е пак подобно. Всъщност ако питаш лично мен, от най-голяма важност е самия мисловен подход към цялостната задача. Разликата между ребуса и криптирането е че при код-шифъра там нещата ги правиш не като кръстословица от много думи амиии… - проточва едно дълго „и“ стареца и пак се заглежда към клона и млъква.

-                      Ами как? – подканям го аз.

-                      Ами там всяка една дума ти е една кръстословица – отново се връща в диалога бай Курти и този път поглежда към мен -  В която се опитваш да отгатнеш точното място на точната буква. Щото да може в съответното правилно буквоподреждане да има някакъв семантична логика. Или по-така казано получената последователност от букви да ти бъде познато като звучене за някаква си дума. Пък ако си по начетен ще ти е ясно и като същност, и като какво е самото понятие. Та когато откриеш някаква част от буквите в неизвестната ти шифрована дума… - усмихва ми се стареца и размахва длан пред очите ми - И то от после работата съвсем си заприличва на кръстословица.    

-                      Дааа…! Сложна аналогия направи ти сега. Казваш също е като там на времето Алан Тюринг дето се е опитвал да отгатне и разбие кода на шифърът Енигма на Вермахта. Филм гледах наскоро за него. Игра на кодове се казва. Но пък той нали знаеш. С изкуствен интелект се е занимавал. И машина една е изобретил и използвал. Кристофър я беше кръстил. Е голям математик е бил. Цял професор по титла. И накрая почти сам с машината си отгатна шифъра. Гледам и ти си сам. Само дето каза, че си филолог. Не си математик. И затова и се чудя, защо ми ги говориш тези работи за шифри и кодове. Но май истината е че Кристофър ти липсва. И щото си и без машина – да! Може би и за това не се справяш още с кода на това твое Проклятие. Не е ли така? – опитах се предварително да отгатна, как ще ми се оправдае бай Курти.

-                      Така е! Филолог съм. Че съм и без машината Кристофър - също е вярно. И че наистина малко повечко се вманиачих в тази тема за разгадаване кода на Проклятието – това също е вярно. Признавам си. Тук поне колкото до това, че съм се преамбицирал да разгадая кода наистина по нещо приличам на Тюринг. Щото даже се записах на курсове по висша математика. После и на лекции по статистика ходих. А малко и на курсове по-скоро те тогава кръжоци по криптология им казваха - такива също посещавах. Еее! Ама само дето не съм диагностициран аутист като него. О да! И нямам хомосексуални наклонности. Ама признавам си. Колкото и да се бях амбицирал да отгатвам кода, все пак и до ден днешен правя всичко възможно в действията си да стъпвам на земята. Или пък най-малкото никога не съм се отказвал от жените. Особено ако са хубави – поглежда ме стареца и ми намига.

-                      Ухаа! И това всичкото дето го изброи е само заради едното му Проклятие? – клатя отново глава донякъде в съчувствие - И какво откри? След като на толкова места си ходил…? И то все различни неща да учиш.

-                      Ами много неща открих. За мен разбрах доста в личен план. За някой други непонятни неща - също. Нооо - не и кода, как да премахна Проклятието. То вярно! Може би нещата при шифрограмата и кодовото криптиране могат само аналогично, или само по принцип да се съпоставят с тези при съзаклятията. Но все на нещо познато човек трябва да стъпи, когато другото му е неизвестно. Нещо като при уравненията с повече от едно неизвестни.

-                      Казваш проста аналогия. Няма друго?

-                      И да и не!

-                      В смисъл?

-                      Амиии… има някакви си там допирни точкиии... Но е изключително трудно човек да открие по-така реална конкретика. Къде и в какво са приликите и аналогиите. Да не говорим пък за някакво ефективно противопоставяне с реални действия…

-                      И ти какво?

-                      Ами бях доста се отчаял. А то Проклятието е гадно нещо.

-                      Сигурно е така. Нямам си и на идея даже какво е – откровенича аз и го поглеждам, питайки вече съвсем сериозно -  Ама ти наистина нещо конкретно чувстваш ли? Или просто си знаеш, че го имаш - и това си е?

-                      Охооо! Чувстваш и още как! Разбираш как периодично нещо едва ли не те души. И че преди си бил друг. И към себе си… И към хората около теб.

-                      Е това как…? Или чакай малко! По-скоро не как, а по-точно какво ти се случва? В смисъл ти как го усещаш и разбираш, че ти се случва? И че е в теб това Проклятие.

-                      Лесно! Примерно запознаваш се с някого. След време се опитваш да се сближиш с него. Но не се получава. И това е.

-                      И как? И само това ли е? Че то на всеки може да се случи това!

-                      Ами горе-долу това е! Започваш да се чудиш защо става така. Започваш да се опитваш да се противопоставяш на случващото. А то! Като се замислиш… Няма никаква видима причина. И да прилича на нещо обикновено което на всеки по всяко време може да се случи!

-                      Но проблемът си го има? Хм! – чудя се не на шега - Казваш и не можеш да се сближиш с никого?

-                      Да!

-                      Ясно! И това ти наричаш Проклятие?

-                      Да!

-                      А други случаи? Може ли да ми посочиш? Или само когато искаш да се сближиш тогава така се получава?

-                      Да! Имах и други ситуации. Там след онзи момент. Да!

-                      Кой момент?

-                      Да! Там, за който ти казах, че нещо все едно се счупи в мен – замълчава стареца и се заглежда, сякаш някъде назад в миналото си. 

-                      Да! Да! Да!? Какво е това непрестанно да?! Ами разкажи! Ти само дадакаш. Нали каза, че ще разказваш?

-                      Така казах - да! Ще трябва да разказвам май – повтори след мен бай Курти и без да смъква погледа си от далечината, продължи - Срещаш примерно стар познат. Започвате да си говорите. В началото на разговора всичко си върви нормално. Но после без да разбереш как и защо, изтърсваш пет, шест откровени глупости. И то наведнъж. И то на куп. После подосещаш, как събеседника ти си тръгва разочарован, отегчен, или даже огорчен от срещата. А ти виждаш… Или не само виждаш… Направо много добре осъзнаваш, как реакциите ти спрямо познатите ти хората са неправилни. И неадекватни. Но нищо не можеш да сториш. Просто нещо ново и друго в теб… И то от вътре. И то много силно… То те принуждава да постъпиш така. Или пък онака. Но в никакъв случай не и по начина по който би трябвало да бъде, за да е добре. И най-интересното е, как в последствие ти много добре осъзнаваш, че не си постъпил правилно. И започваш да съжаляваш горчиво. Но е вече късно.

-                      Еее…! Хайде сега! От един разговор стар познат няма толкова да ти се разсърди. На всеки му се случва да не е във форма или в настроение… Следващия път, като го срещнеш ще му кажеш, че съжаляваш. И готово - реших този път да го успокоя аз.

-                      Готово, готово… Ама не е точно готово.

-                      Защо?

-                      Защото има случаи, в които съжалението или извинението не е нищо, с което да можеш да си помогнеш.

-                      Е как?

-                      Ами така! Стореното е вече сторено. И както казах е късно. За друга компенсираща реакция ми е мисълта - след като си обидил толкова лошо човека. И за извинения също е късно. И така постепенно, ден след ден. Седмица след седмица. В случайни, или в нарочни срещи. Започваш да губиш приятели, колеги, добри познати. И дори само познати да са ти – пак се отдръпват от теб. А опитите ти да си създадеш нови претърпяват пълно фиаско. Пък и да успееш - донякъде… То новите малобройни и кратковременни запознанства, в никакъв случай не могат да компенсират постоянните загуби на стари… – стиска притеснително устни стареца, клати многозначително глава, после ме поглежда в очите и завършва вече с по-спокоен тон -  Ето като такова се явява Младеж, практическото проявление на това мое Проклятие.

-                      Ахааа…! Май започвам да те разбира. И казваш от софиянец с много познанства и контакти се превръщаш в дълбоко провинциален дядка, говорещ с пет шест човека разхождащи кучетата си.

-                      Нещо такова - да! Само с една малка забележка. Че на практика Проклятието ме превърна в самотен старец, много преди да остарея. А пък иначе си е разбираемо, как с възрастта започваш и да се уморяваш от тази прокоба. И за да не се измъчваш с всичко това, спираш да контактуваш с хора. Спираш да търсиш нови запознанства. Да се обръщаш към стари приятели. Или дори да се опитваш да градиш нови приятелства със стари твои познати. Ще знаеш Младеж - много е лошо. Защото по този начин постепенно и неусетно се отчуждаваш. И в моменти на разговор със самия себе си подразбираш, как по някакъв начин си прекодиран. И не си точно същия. И не си точно ти! Но като нямаш формулата на кода, за да се разкодираш… Иии… И си безсилен – и отново ме поглежда и клатейки глава казва - Да знаеш какво ти е. Да знаеш, че има някаква си възможност да бъде махнато… Но по ред причини премахването му да не ти се отдава. Направо е убийствено. 

-                      А тези си мисли на Метача каза ли ги? – питам доста заинтригуван, замисляйки се над последната изповед на стареца, защото ми се стори, че в нея той бе доста откровен.

-                      Разбира се че му казах. Е - може би не по-точно този начин. Но му го казах. И го питах защо ли пък този човек така постъпва или е постъпил с мен?  Уж от любов и за любов заради любов!? Пък като се замислиш - съвсем друго се получава на практика.

-                      Така си е! И той?

-                      Той помисли, помисли и после каза, че понякога тези проклятия целели точно това. И дори при по-слабохарактерните хора водили към смърт. И то бавна и мъчителна. Понеже човек затворен за дълго сам в себе си, във всички случаи е обречен на преждевременна смърт. Но пък каза, че правилно съм схванал, как всеки си има личен житейски код. И този код е много добре скрит. Но така или иначе имало хора, в чиито личен код Любовта към другите хора имала различни проявления.

-                      Така ли! Това не съм го знаел! Я кажи! За мен Любовта си е Любов и толкова!

-                      Не е така. Той каза пък и после и аз се убедих че  има много различни прояви от това, което е в нашите нормални или клише представи е Любовта.

-                      И по-точно?!

-                      Да речем имало хора, които обичали другите хора не като хора, а като храна. Прилепвали се плътно изсмуквали другите до пълното им душевно обезкостяване. И после си тръгвали. Имало такива, които обичали другите хора като украшения. Искали да са с тях, за да се похвалят пред другите. И толкова. А когато си били в къщи само двамата - били ужасни. Трети обичали другите хора, също както детето обича играчките си. Били им интересни само докато си играят с тях. После когато им омръзнели или ги чупели, или грозно ги захвърляли нанякъде. Накрая завърши с това, как ако искам да разгадавам каквото и да е, то първото нещо, което се налага да си изясня трябва да е това.

-                      Кое то това?

-                      Ами как е кодирана мисълта за Любов в съзнанието на този, който ме е проклел. Или най-малко, как и в какъв код той е успял да прекодира моето разбиране за Любов към хората.

-                      Откровено да ти призная слушам те, но не мога да схвана точно. Как може това да се получава това кодиране? Да речем ще се напъна да повярвам, че прокълнат човек  може и така да се чувства. Както ти ми казваш. Ама честно бай Курти! На мен конкретно - самия механизъм на Проклятието не ми е ясен. Още по-малко това прекодиране, за което ти говориш. Или хайде по-съвременно да го наречем криптиране. Ти толкова като си се ровил - нещо по така съществено открил ли си по въпроса?

-                      Амии… Това онова открих. Това онова си съчиних. А бе имам някакви си идеи… - започна да го увърта стареца и накрая изплю камъчето - Ама са малко отвлечени като логика.

-                      Еее казвай, казвай! То ако съм откровен… Самото понятие проклятие ми е толкова завлечено като идея, че точно ще си пасне не всякакви отвлечени логики.

-                      Добре! Щом пък настояваш! А с понятията Съзнание и Подсъзнание как си ?

-                      Опалааа…! Ново двайсет! – усмихнах му се аз, ама нали сам попитах реших да го изслушам - Ами мярках някъде по форумите някакви дебати. Там как Подсъзнанието можело всичко, пък Съзнанието непрекъснато му противоречало.

-                        Ами нещо такова е - да! И аз сякаш съм ги мяркал тези неща. Защото и аз много се ровех. Че около ровенето за тези кодове четох един автор – Лазарев. В една от книгите си той сравнява Подсъзнанието с голямо тежко колело. А Съзнанието с мъничко. В смисъл, че Съзнанието е по-динамична психическа структура. Много по-бързо се нагажда, възприема и откликва на всичко наоколо. Докато Подсъзнанието било твърде мудно и тромаво. Но то пък в замяна на това било много по-мощно. И когато възприемело нещо, то можело да го налага на Съзнанието и на цялата ни поведенческа част от психиката ни. Или пък да речем другия вариант. Когато Подсъзнанието ни не е в синхрон с бързите промени наоколо. Тогава то ни кара да се държим твърде непонятно и необичайно. Поне според средностатистическото групово Съзнание на околните.

-                      Искаш да кажеш както е при теб…? Или даваш това сравнително обяснение по принцип?

-                      Именно! И по принцип. Пък и както е и при мен.

-                      И как и какво става между Съзнанието и Подсъзнанието.

-                      Ами те си обменят информация.

-                      Яяя!? И как?

-                      С помощта на нервни импулси - естествено. Които ако не можеш по друг начин… То си ги представи като шифровани кодове.

-                      Добре! Представих си ги! И после?

-                      Всяка една такава информационна обмяна между тях си има свой собствен шифър.

-                      Всяка една информация – свой шифър! Коя всяка една? Това не е ли много сложно. Искаш да кажеш, как всеки един от нас ще е наясно със себе си вътре в себе си. Това добре. Но как ще се разбираме хората по между си, ако сме пък чак толкова различни? Или с различни шифри между Съзнание и Подсъзнание?

-                      Така е да! Прав си. Различни сме много един от друг. Поне по този критерии на шифроването между тези две психически категории. За това един човек може да ти обяснява нещо а ти да не го разбираш. А този който стои до теб да го разбира прекрасно. А нали все едни и същи думи и понятия използваме. Обаче ето не се разбираме понякога. Но има и друго.

-                      Какво е то!

-                      Това което въпреки тези различия за които ти говоря ни обединява – спира за секунда стареца поглежда ме и пита – Отегчавам ли те? Да продължавам ли?

-                      Казвай! Казвай!

-                      Та индивидуалните шифърните кодове са различни. Това вярно. Но има и принципи на шифроване който в определени ситуации е един и същ при всички нас. Имам в предвид при всички хора по земята. Без значение от коя раса пол или религия е човека. И именно и поради това съществуват някакви общоприети публични кодове на средностатистическото Съзнание. Както разбира се има такива и на средностатистическото Подсъзнание. Вярно те не са чак толкова много. Но пък са публични, защото е съвсем понятно, как те се разчитат от повечето хора. И то почти по един и същи начин – спира да си поеме дъх бай Курти, а аз на момента се вмъквам с питанка.

-                      Като например? – и му правя особен подканващ жест с ръка.

-                      Като например някой общоприети международни букви, буквосъчетания и абревиатури. Или дори цели думи.

-                      Като например? – пак повтарям питането си със същия жест и интонация и съответно му се усмихвам.

-                      Като например буквата „P“ за паркинг. WC - за тоалет.  думата „Интернационален“ или „Хоспитал“. Ето такива, които Съзнанието на почти всеки средностатистически грамотен човек по света ги знае. Подсъзнанието му също. Така стоят нещата и със световно-популярните лого картинки за самолет, лек автомобил, мъж, жена. Или пък дори за популярните символи или надписи на Nike, Macdonalds Mercedes. Елементарно казано шифърът на кода в мозъка от Съзнанието към Подсъзнанието и обратното за тази дума или абревиатура е публично популярен. Щото като видиш емблемата на Мерцедес или знака на най-голямата веригата за хамбургери в света в никакъв случай не се сещаш за малката кибритопродвачка – нали?  

-                      Така си е! Но пък може да ми дойде нещо на ум за чичо Скрудж – отговарям на момента аз и му намигвам -  Добре бай Курти А за другия случай? Дето всеки си имал личен код за нещо си?

-                      Младеж забрави да кажеш: „Като например“ – усмихва ми се на свой ред стареца и ме поглежда, правейки ми очаквателен реверанс с ръка, все едно ми дава думата, при което аз му влизам в тона и произнасям пародийно:

-                      Като например? – и му връщам жеста с ръката.

-                      Та като например Младеж… Стоите няколко човека в компания около някакъв огън. Предполага се че в Подсъзнанието на повечето в този момент изникват асоциации от типа на уют. Домашно огнище. Барбекю. Приятно усещане за топлина. Но както ти казах всеки човек си има и специфични лични кодове на обмен между Съзнание и Подсъзнание. И те съвсем естествено е да са строго индивидуални. Та ето в посочения случай… - замълчава за малко стареца и с усмивка на лице отново прави жеста с ръка, имитирайки моето пантомимично„ Като например?“ след което сам си продължава – Като например Младеж, ако сред хората гледащи огъня има пожарникар… За него си е съвсем естествено, той гледайки огъня да си помисли и за работа. И още да си мисли за смърт и за разруха.

-                      Ахааа…! - възкликвам аз, прескъсвайки събеседника си - Или по това негово мислене ние разбираме, как при него има специфично индивидуални кодове? Така ли?

-                      Именно! Точно така. И то тези дискретно лични кодове пожарникарят си ги има специално за огъня – по принцип. В неговия случай, ако друг човек се опита да разчете точно пожарникарските мозъчни кодове може би ще се получи нещо, както с криптираните текстове при всички видове шифрограми. Включая и тези на Енигма. И точно в такива случаи за да разбереш какво си „говорят“ Съзнанието и Подсъзнанието на пожарникаря ти трябва шифъра за точните му кодовете. И то на конкретния човек. Иначе няма как да прочетеш шифрогарамата. И ето! Ако се върнем на темата Любов. За едни семантичното значение като буквосъчетание на думата Л Ю Б О В прочетено от Съзнанието и предадено към Подсъзнанието или обратно е едно. А за други друго. Хе, хе, хе! – засмива се изведнъж бай Курти - И виж Младеж! Тук май се появява обяснение и за онзи прословут парадокс.

-                      Кой той?

-                      За онзи за който ти обяснявах, че ми каза Метача. Дето при различните хора Любовта се проявяла по различен начин.

-                      Че какво му е толкова парадоксалното на това, което се получава?

-                       Виж - получава се това, че уж по интуиция Любовта е най-лесния и най-общоприетия за дешифириране публичен информационен код. Имам в предвид като обмен между Съзнание и Подсъзнание. Пък то май в действителност не е точно така.

-                      Да, да! Има нещо такова – съгласявам се този път изцяло със стареца аз - Може би наистина има не малко хора с доста пообъркани понятности. Относно Любовта искам да кажа.

-                      Именно! – приема стареца, но после се замисля, усмихва се и продължава – Ееее…! То може би при някой хора не само тези им понятности около Любовта им са объркани... Ама нека сега онез така неречени някои хора - тях да ги оставим на страна. Но пък съвсем сериозно си мисля, как обърканостите могат да се получават дори когато човек е живял в нормална социална среда. Защото първопричините за това объркване могат да бъдат достатъчно много. И да са твърде различни и разнообразни. Да речем може да са генетични. Или пък да са се получили в следствие на настъпването на определени промени в някой възрасти. Било то дори под натиска на някакъв друг необичаен външен или вътрешен стрес фактор. Съзнанието…

-                      Да, да, да! - прекъсвам го малко грубичко аз предчувствайки на къде бие стареца - Като на пример, ако някой е прокълнаат… - но миг по-късно, слагайки ръка на сърцето си искам извинение – Извинявай! Това ми се изплъзна неволно от устата! Слушам те с най-голям интерес за частните и необичайните ситуации…

-                      Та Съзнанието или Подсъзнанието в подобни случаи губят ключа за шифъра си един към друг, с който те си кореспондират. И тогава се появяват и особеностите ситуации. Примерно в случаите с обърканите асоциации.

-                      Чакай, чакай! Нали сега за понятности и проклятия говорим? От къде ги извади сега тези объркани асоциации?

-                      Е! Ми то обърканите асоциациите нали пак от объркани кодове се получават! Дето човек си мисли че прави или говори едно. Но дето ти самия каза как установява с учудване, как другите не го разбират. Или пък асоциативно разбират съвсем друго.

-                      Ами нормално е така да реагират. След като не го разбират. Щом той им говори или постъпва неразбираемо… Объркани ще са хората! И мислите им и асоциациите им. Всичко си е в реда на нещата.

-                      Да де! В реда ама от към то пародийната страна. Като в онзи усмихнат вариант, когато си застанал пред криво огледало и започваш да оприличаваш лицето си на какво ли не. Та тогава нали знаеш? При хората възникват едни такива весели асоциации. Може би по подобен начин и моите ребуси преди време предизвикваха определени весели асоциации. И бяха пикантни и забавни за повечето. Но пошли и нецензурни за други. Нещо като в онзи легендарния виц. За ония мъж с обърканите цицоасоциации. Знаеш ли го?

-                      Цицоасоциации ли? Едва ли го знам. Хич не ме бива по вицовете. Така че казвай!

-                      Един отива при психиатъра си и казва: „Докторе  нещо ми става. Мисля си че полудявам. Хората ми говорят за едно, пък аз си мисля за друго. Хората ми показват нещо, а аз пак за онова си мисля. Може би имам разболяване на асоциациите.“ И доктора пита: „Ама все за едно и също ли се сещаш? Искам да кажа каквото и да ти кажат ти винаги имаш асоциация за едно и също нещо ли? Или както преди секунди го нарече „ Онова“?“ Нашия човек му отговаря: „Точно така докторе! Все за Онова! Все за едно и също си мисля!“ Лекаря отново се интересува: „И какво е то това - Онова?“ Нашия човек: „Срам ма е да ти го кажа! Много ме е срам от мене си, докторе. Не ме мъчи и ти така!“ Доктора се съобразява с молбата. Предлага изход от ситуацията: „Добре! Нека видим това твое полудяване на яве по подобен начин. Подобен имам в предвид, както то си се проявява в действителност. Аз ще ти казвам думи. Или ще ти показвам картинки. Или предмети. А ти ще ми казваш на какво ти приличат те. Или какви асоциации будят у теб. Така съгласен ли си?“ Пациента въздъхва с облекчение и отговаря: „Така може!“ Доктора му показва една круша: „На какво ти прилича тази круша?“ Пациента отговаря без да се замисля: „ На цица!“ Доктора: „Добрее… Като форма имат нещо общо! Хубаво! А това на какво ти прилича?“ И му посочва към чинийката с крем карамела, който малко преди това сестрата е донесла в кабинета му. Нашия човек без миг забава отговаря: „На Цица!“ Доктора пита: „Е как де? Ма то нито има подобна форма…? Нито има нещо като зърно от горе? Да речем както беше с дръжчицата на върха на крушата!“  И поглежда към пациента, който притваря за миг очи. Подхваща чинийката и леко я разклаща. След което поглежда към доктора с блажена усмивка на лице и пита: „Ама как трепери само…! Все едно е без сутиен! Нали докторе?“ Доктора първо замълчава, но после казва утвърдително: „Да, да! Трепери!“ На свой ред се замисля по за дълго. Върти глава. Поглежда към компютъра си и показва на пациента емотикона в която две лисици са си допрели носовете. А по средата им има сърце. И пита: „Тази емотикона какви мисли буди у теб?“ Нашия човек отново е бърз и категоричен: „За цици си мисля като я гледам докторе…!“ Но не успява да довърши защото доктора малко грубо го прекъсва: „Е какви цици виждаш сега пък тук? Това са две лисици!“ А пациента гледа едва ли не влюбено в монитора и обяснява: „ Защо как и какви бе докторе? Ами от онези по-малките. Твърдичките. Островърхите. Дето гледат всяка на различна посока. Дето има казват сърдити лисичи муцунки. Не си ли виждал такива? А докторе? Много са готини!“ Доктора отново остава безмълвен. Клати в знак на съгласие глава. Но започва трескаво да се оглежда из стаята за нещо, което по никакъв начин да не може да бъде асоциирано с женска гръд. Накрая се усмихва и посочва на пациента си един голям стенен часовник в стил късен барок: „А тази тиктакаща красота там стената? Тя на какво ти прилича? И какви мисли и асоциации буди у теб?“ Пита самодоволно лекаря, предусещайки как с удачния си избор е успял да предразположи пациента към измъкване от състоянието му цицофиксация. Нашия човек поглежда към стената. Притваря очи и се замисля за кратко. Само след няколко секунди обаче се усмихва щастливо. И започва в ритъма на тиктакането да клати глава ту на ляво, ту на дясно, ту на ляво ту на дясно. След това отваря очи и радостно възкликва: „Докторе… на цици ми прилича този часовник!“ Доктора се ококорва и с раздразнение пита: „Еее…! И как така на цици ще ти прилича? То това там на стената нито по форма, нито по размер или цвят… Ама на мен пък по нищо не ми наподобява на женски гърди. Хайде в другите неща мога да приема, че имаше това, онова. Крушовидки – цици, лисици, ама тук? Къде е приликата? Не разбирам?“ Но в същия момент вижда изумлението на пациента, който е откровено учуден от твърдението на лекаря и го пита: „Е защо де докторе? Я затвори очи и се заслушай в тиктакането! Аз като го направих това… И то веднага пред мен изникнаха две големи хубави цици. Млади и красиви… С преливаща от чашка Д+ топла сочна плът. А аз съм точно между тях. И целувам ту една, ту другата. Цук, цак! Цук, цак! Цук, цак! Ту едната, ту другата. Същото е като това „ Тик, так! Тик, так! Тик, так!“ Дето идва от часовника. Нали докторе?“ Завършва с въпрос Нашия човек и поглежда към лекаря в очакване, който му казва: „Дааа ти наистина си патологичен случай. Явно имаш някаква мания по въпроса.“ Пациента е много притеснен: „Патологичен? Това какво ще рече докторе?“ и пак поглежда към лекаря, който разбира, че може би е всял неоснователна паника и търси начин да успокои пациента: „Е нещо като болест е това манията… Ама не точно…“ Опитва се да намери най-вярното и достъпно определение на диагнозата си лекаря, но пациента го прекъсва: „Да не съм се заразил от цицомания? А докторе?“  Лекаря решава още малко  да тушира напрежението, като насочи пациента в търсене на причината за състоянието му: „Я кажи! Жена ти какви гърди има?“ Пациента се замисля и гледа притеснено настрани. Почесва се по носа и смутолевя под сурдинка: „ Ами какви гърди има жена ми…? Какви гърди я…? Ами тя никакви ги няма. Нещо са там като по-големи бенки. Или като пъпчици – да речем. Нещо еййй… такова малкичко са те…“ и посочва нокътя на кутрето си.  Доктора се вглежда в него изпитателно и отново се интересува: „ А балдъзата ти? А комшийката ти? Или пък секретарката на шефа… Те какви ги имат?“ Нашия човек се замисля малко повече и се колебае, как да отговори, но на края се решава и обяснява: „Тъщата всъщност, тя е секретарка на шефа ми. Там аз изобщо не поглеждам. Балдъза нямам. Ама виж на комшийката съм почти сигурен, че циците са и за чашка Д+. Що ма питаш за циците на комшийката бе докторе?“ Учудено и с нескрита ревност се възмущава пациента. А доктора се усмихва самодоволно и заявява с авторитет: „Изобщо не съм те питал за размера на комшийските гърди. Попитах те по принцип. Ти си този който си мислиш само за тях. За това си и в това положение. Нищо ти няма. Дори няма да те питам от кога не ти е пускал жена ти. Щом пък и тъщата ти е секретарка на шеф ти… Работата при теб май ми е ясна като ситуацията…“ После си затваря бележника, в който си е водил бележки до този момент и въздъхва облекчено. Пациента вижда, че доктора вече не е напрегнат и пита: „ Значи казваш докторе не е някаква си страхотия. И не е някаква лоша болест… Това дето колегите ми викат че е цицомания? А докторе? От това моето не се умира – нали докторе?“ А лекаря се усмихва и казва: „ Нищо ти няма. И не е точно цицомания. По скоро е комшиомания! Ама ако си решил да се лекуваш при комшийката с онова как го каза? Аха да с Цук, Цак – Цук, Цак… Да си знаеш че това лечение е цомба с часовников механизъм! – завършва си вица стареца и ме поглежда игриво:              

-                      Ехааа - възкликвам аз – Какъв виц бе бай Курти. То си беше цял епизод от Секса и градът. Че даже и с пискюл.

-                      Може! Но пък е горе долу в темата. И е много близко до това, което се опитвам да ти обясня. За обменните криптиращи кодове между Съзнание и Подсъзнание. И как те могат да бъдат прекодирани по някакви начини. И поради неясни причини. Било нарочни, случайни или независещи от теб и твоите желания.

-                      Ахааа… Може би е така. Цици и стенен часовник. Мисля че разбирам. Казваш има различни нюанси в кодовете ни към определените чувства, емоции, личности и предмети? Понякога в зависимост от личните ни мотиви - например. Или в зависимост от личните ни разбирания. Да речем към всяко едно понятие, което е вплетено във всяка една дума? Нещо такова ли искаш да ми кажеш?

-                      Да! Нещо такова е. При онзи мъж. Виждаш ли? Нагона, който всъщност е изключителна функция на Подсъзнанието е изкривил до неузнаваемост възприятията на Съзнанието му. И както става ясно от вица, при него почти всеки обменен импулс има нов обобщаващ код в шифрограмите.

-                      Да, да, да! И той във всички случаи е с формата на големите комшийски цици…! – усмихнах му се с разбиране

-                      Именно! Може би на подобен принцип действа и Проклятието. Поне моето. Променя кодовете при персоналния ми шифър. И аз както ти разказах по-горе се държа и говоря не както очакват хората. Защото моето Подсъзнание ме кара да подхождам изкривено към проблематиката. А Съзнанието ми нали е по-малкото колелце… То явно никак не може да се пребори с непосилната тежест на тромавото ми Подсъзнание. За това и нищо чудно, как в очите на околните приличам на човек с психически отклонения.

-                      Но казваш си сигурен – има разлика между луд и прокълнат?

-                      Ооо…! Определено! Има – да! Разликата между мен и психиатрично болния поне в настоящия момент е най-малко, че аз съзнавам всичко това. Вярно не мога да му се противопоставя. Но ми е ясно, поради точно какво се държа по този начин. Виж Младеж у хората липсва разбиране за състоянието на такива като мен. За това и ми се иска да намаля напрежението. Нали вече казах – точно и за това се и усамотявам. Но пък все още не съм загубил желание и надежда. Най-малко да се опитвам да намеря изход от лабиринта на моите насилствено променени кодове.

-                      Дааа! Така, като те слушам и ми иде наум, как за обикновения човек ще е много трудно да открие разлика между психиатрично болен и прокълнат. Не само за обикновен човек. И за психолозите и за психиатрите също е трудно. Защото те робуват на техните си клишета.

-                      Именно!  Като се прибавят, че има и други състояния като аутизъм. Пък и някой други психически разстройства като биполярните, обсесивно  компулсивните… Иии… кашата от към разбиране що касае прокълнатите персони в моето състояние става голяма. То и мен много често достатъчно на брой хора ме таксуват като не дотам психиатрично нормален. Ама аз вече съм им свикнал.

-                      Даа…  А от вътре при лудите как ли ще да е? Дали и те изпитват същото?

-                      Кое то - същото?

-                      Ами което каза че е при теб. Да знаеш, че можеш да се оправиш. Да знаеш, че вратата на умопомрачителния лабиринт, в който си попаднал може да се отключва. Да знаеш, че ти трябва определен ключ. Но да не можеш да откриеш къде точно е скрит. Или при тях не е така? 

-                      Еее…! Нали ти казах най-вероятно не така. Но знае ли човек? То е много трудно един здрав да опише какво точно чувства и си мисли един болен. Но като си рекъл… Ще опитам! Поне да погадая и да поумувам.

-                      Давай щом си решил!

-                      Може биии… Може биии…  Истинските психари в действията си доста твърдо се противопоставят по принцип на нещата. Но не на конкретната движеща причина генерираща заболяването им.

-                      Ами на кое?

-                      По-скоро те погрешно се опитват да се противопоставят на отношението на околните. Но се противопоставят доста по-агресивно, от колкото към самото свое заболяване. Особено пък ако първопричината за лудостта им е някакъв непреодолим фактор за тяхната психика. Примерно генетични дефекти. 

-                      Е за вродените генетичните дефекти… там да! Няма оправия! Ама при другите дето имат по-така поведения… Тях? Тези хора не могат ли да се опитват да ги коригират, че да не се набиват толкова на очите на обикновените?

-                      Ами мисля си че не! Защото няма и как да го сторят това противопоставяне. Може би Тя-Природата, създавайки вродено психиатрично болния като човек… Какво ли я? Амии… създавайки го такъв по този странен начииин… Какво ли става тогава я? –  самопрекъсна се с въпрос бай Курти, помисли секунда две и продължава -  Всъщност мисля в такива случаи Природата поверява шифроването на кодовете между Съзнание и Подсъзнание на някакъв зъл или да речем на неопитен „криптолог“. И именно поради това при този тип личности причината се явява неразривна част от тях самите.

-                      И защо? – реших да бъда любопитен аз до край.

-                      Ми защото тя не е присадка поставена в последствие. Както да речем е при мен. В смисъл при генетично обусловените случаи, дефекта е фабричен. И поне според мен много трудно подлежи на корекция.

-                      И какво? Щом така са си създадени… Какво тогава? Изобщо да не се занимаваме с тях? Така ли?

-                      Ами не зная Младеж. Може бии… да! Или може би не! – започна доста околничево да отговаря бай Курти явно поради липсата му на яснота по проблема - Може би нещата да са твърде крайно индивидуални за всеки конкретен случай!

-                      Казваш всеки луд си е луд по своему – и толкова! – прекъсвам го отново аз.

-                      Да! Ама чакай сега Младеж! То у всеки един от нас има някаква си персонална странност. Която може да се квалифицира и като лудост в допустими граници. Но на който и човек да се опиташ да отстраниш медикаментозно или терапевтично тази му лудостта… Хммм… Без значение дали е в допустими или в недопустими граници… Мисля си тогава все едно се опитваш да му правиш психическа ампутация… Коетооо… Знам ли дали е сред редните неща?

-                      Ампутация ли… Как така ампутация на психиката…? Не схващам!

-                      Ами ако се опиташ да изкорениш или отстраниш онзи болния според теб участък от съзнанието му, то това си е точно равносилно на ампутация. Ама пък тогава може да стане и много, много по-лошо.

-                      Защо?

-                      Защото първо на практика едва ли е възможно да се отреже с хирургическа точност съвсем прецизно лудия участък от здравата психика.

-                      Защо? Нали сега има всякакви там техники и методики?

-                      Еее… Не знам какви са тези техники и методики. Но във всички случаи в самото изрязване ще попадне и голяма част от здравата му вътрешна същност. А това вече никак не е без значение.

-                      Сигурно има значение – да! Това каза беше първото „но“? А второто?

-                      Втроротооо… Предполагам, че по принцип в такива ситуации не е ясно и друго. Как и дали е възможно отстранения психически участък да може да бъде подменен. С нещо алтернативно ми е мисълта. Примерно ако някой е луд по това всеки Божи ден да посреща изгрева и да изпраща залеза на слънцето – това с какво ще го замениш?

-                      Ахааа…! Казваш за това и те лудите, следвайки вродената си луда интуиция трудно позволяват някой да им се бърника из лудостите.

-                      Именно! Явно хранят някакви си вътрешни страхове, как вместо помощ ще получат нови психотравми. И това си е съвсем в реда на нещата.

-                      В реда на нещата ли? Че защо? Уж са луди пък мисленето им да си е в реда на нещата?

-                      Защото най-вероятно те намират всичко в себе си за съвсем естествено, ценно и дори незаменимо. Може би и за това тези личности много трудно се самоосъзнават като не здрави хора. Е! Предполагам че е разбираемо повечето хора, вглеждайки се в себе си да се самоопределят като приемливо нормални. И то без значение дали от страни изглеждат като здравомислещи или като нездравомислещи.

-                      Е как така погледа от страни да няма значение? – продължавам да се правя на три и половина аз.

-                      Ами така – размърдва непринудено рамене бай Курти – За тях няма значение –  спира за малко той, после изправя показалеца си пред носа и с равен поучителен тон започва да нарежда - Всеки човек, било то луд или нормален, който иска абсолютно да доминира над другите, в повечето случаи издига в култ своя собствен вътрешен мироглед. Съответно отчасти или изцяло, пренебрегвайки или по-скоро, грубо потъпквайки мирогледа на другите. И естествено това става със безцеремонното загърбване на мнението, как самия той-лудия изглежда от страни – после ме поглежда хитричко, пародиращо прави дълбок дворцов реверанс, държейки празната си вече чаша като шапка и ми се усмихва ехидно - Като примерно например онзи френски крал. Който за да избие комплексът си породен от неговата естествена плешивост налага на всички считащи себе си за благородници да носят перуки – поема си дъх след краткия спектакъл и продължава – Ето ти Младеж един пример как една тиха лудост… Каквато всъщност се явява дълбоката болезнена суета е довела до налагане до някаква публична норма за странен и ненужен дрес код и поведение. 

-                      Ахааа… Казваш нещо явяващо се като лудостта на величията.

-                      Именно! Само дето в повечето случай огромна част от лудите хора по света са много далече от величия… Но въпреки това почти всеки един от тях, счита, че след като нещо в него си е част от самия него… То винаги, всякога и при всички обстоятелства той може да го отъждествява с нормалното.

-                      Е да де Ама не може то така, всичко което е естествено във всички случаи да е и нормално. Поне като поведение имам в предвид. Ако беше така щяхме да пикаем не във писоарите, а във фонтаните. Или пък най-малко там където ни се доходи по нужда.