-                      Ми можело с мощта на резонанса си да разкъса оковите на Проклятието. Също както звънът на будилника те изтръгвал от дебрите на съня ти. Щото както каза той в повечето случаи състоянията, в които изпадали прокълнатите хора много наподобявали на кошмарен сън.

-                      Ааа…! - надигнах глава и повиших глас - Това с тоз звън-трептеж определено ми е доста отвлечено и то!

-                      И аз не го разбрах тогава. Ама той ми го показа нагледно.

-                      Показа ти нагледно Парадоксален трептеж ли? Стига де! И как?

-                      Накара ме да вляза в неговата стаичка и да гледам. После взе стирката и метлата и започна да чисти много близо до перилата на парапета. В началото не схванах какво точно трябва да гледам. Това което разбрах е, как той може би нарочно с дръжката на метлата удряше по някоя от металните пръчки, държащи дървената ръкохватка на парапета – спря в нищото разказа си бай Курти и бавно започна да отпива от капучиното си:

-                      И казвай де! Какво стана после? – подканвам го аз.

-                      Стана това, че се чуваше едно единично, но гадно повтарящо се: „ Дрън.“ Тишина и пак: „Дрън“ И пак тишина. И пак: „Дрън.“ И така още няколко пъти.

-                      И какво като има „Дрън“ и тишина?

-                      И нищо! Не се случи нищо.

-                      Тъй - и после?!

-                      Съответно аз му правя кисела физиономия. Оплаквам му се, как не съм схванал нищо от цялата тази дрън - демонстрация. А той идва досами мен. И пак почти на ухото ми казва: „Приеми как всяко едно дрънчене е като едно единично ПИ. Да речем, което ти си открил. Или си разбрал. Сега виж какво се случва, ако свържем няколко ПИ^-та в един момент. И на едно и също място.“ Пак отива до перилата. Започна доста по-бързо отривисто да прекарва дръжката на стирката по металните пръчки. А в коридора на печатницата отекна едно досадно: „ Дрън, дрън, дрън, дрън!“ Малка пауза и пак: „ Дрън, дрън, дрън, дрън!“ Пак пет десет секунди тишина и отново: „ Дрън, дрън, дрън, дрън!“ Точно се чудех, какво иска да ми докаже с това досадно дрънкане и вратите на стаите започнаха да се отварят. Да се показват разни хора и да го увикват. Той им се извинява и свежда глава. После дойде при мен в стайчето и каза: „Видя ли? Ето по този начин се опитай да свържеш няколко ПИ в едно и също време. И на едно и също място. Ще се получи онзи дрън-трептеж, за който ти казах, че може да разхлаби хватката на Проклятието. А може ако имаш късмет дори и да го разруши. Както аз им развалих на тези хора спокойствието. Просто се постарай в никакъв случай да не оставяш Проклятието на спокойствие! Ама в никакъв случай. Бори се срещу него с всички сили!“ И така. Аз си мисля, че от там всичко се почна. Че чак и до сега. 

-                      Може! Ама той е имал средства. И възможност. Също както това казахме - за Тюринг. Алън е имал е екипа си. Имал е машината Кристофер. И подкрепата на британското правителство. Метача е имал знанието, парапет и дръжка на метла. И знанието и опита, ако щеш. Най-малко какво точно да направи така или онака, за да предизвика трептене. А ти с какво можеш да предизвикаш подобно трептене в живота си? Имаш ли това знание? А как ли можеш да свържеш в едно няколко ПИ^-та? Дали има начин за това, а? Тук имаш ли някаква представа как се постига този ефект в твоя случай?

-                      Мисля в моя случай точно не знам. Но той тогава ми каза, че имало начин!

-                      И какъв е той?

-                      Ами още го търся!

-                      Разбрах това! Е поне някаква насока?

-                      Насоката е че трябва много да мисля. Да опитвам различни варианти. За да можело разбера нещата от към вътрешната има страна.

-                      Аха! Ясно! С две думи нищо конкретно!

-                      Така излиза. Но ме подсказа че за да не скучая докато мисля съм можело да се науча, как да ползвам Дарбата от Проклятието от към добрата му страна.

-                      Добрата му страна ли?

-                      Да! Всяко лошо нещо та дори и такова Проклятие като моето си имало и добра страна. Че чрез нея да се опитвам да правя добрини. Пък било то в парадоксални занимания. И то без значение че това може да е въпреки и напреки на човешката интуиция. 

-                      Опити? Въпреки и напреки? Странна препоръка е това!

-                      Така е да! Ама така ми каза! Дори да съм се опитвал само добрини да правя, пак било нещо много повече. От това да речем само да се вайкам.

-                      Еее пак отвлечени ми ги говориш някакви ти. Защото това последното наистина съвсем няма нищо общо с нормалната интуиция – и го поглеждам, а той ми вдига многозначително рамене и се усмихва, а аз продължавам - Добре опити или добрини – хубаво! Хм! Ама аз не виждам, с всичкото това, кой знае какво директно добро за самия себе си да можеш да сториш. Нещо друго не до там отвлечено или не до там парадоксално не ти ли каза тоз Метач?

-                      О да! Каза ми.

-                      Ахаа - още една лъжичка за следващия час. Ясно! А какви се оказаха ония другите ти странични екстри от това твое Проклятие? Я да чуя! 

-                      Каза че от към добрата му страна Проклятието ми давало възможност  да свързвам състоянията, чувствата и емоциите на хора, животни и растенията. И още да свързвам живото на душата с бездушното тяло. Ако двете разбира се били наблизо едно до друго.

-                      Я бе! Стига сега и ти! И как така? – възнегодувах и за кой ли път си помислих, как на старчето сачмите в главата му от време на време бая се чукат една в друга.

-                      Ами така – прекъсна той с троснат тон моите пси - предположения.

-                      Да де! Ама само едно: „Ами така“ не ми върши работа. Честно бай Курти! Не го възприемам аз това?

-                      Ха така! Видя ли ти сега! - повдига стареца за кой ли път дидактическия си показалец нагоре към небето и продължва с нравоучителен тон - И аз бях също като теб. И аз тогава не го приех от веднъж. Ма после подразбрах това онова. И до ден днешен правя опити.

-                      Опитваш се казваш в добрините с опъката страна на Проклятието!? Ясно! Бай Курти – позитивният добронамерен експериментатор! Добре! И какви по-точно опити започна да правиш? Свързваше растения с животни ли?

-                      Да!

-                      Еха! Как смело го казваш това да! Че си и категоричен - даже. И какво? Да не би да правиш Фрнакинщайновци? Маруля с глава на плъх. Или патладжани с коруби на костенурки?

-                      Нее! Това са измишльотини. Тези вегетативните присадки са възможни само между някой растения. Онова дето можеш да присаждаш клончета от кайсия и праскова на дръвче от слива. Нее… Младеж! Не съм се правил на Мичурин. Аз ти говоря за свързване на чувства и емоции. А не за самите телеса.

-                      Опалааа пак ново двайсет май си имаме тука. Казваш облагородяваш чувства с емоции и обратно! Така ли!?

-                      Нещо такова – да! Пък това дето ти го казааа. За марулята с глава на плъх… То е съвсем друго. То е едно чудовищно човешко Проклятие, на което не знам от към къде му е добрата страна. Но съм на сто процента сигурен че в никакъв случай не е направено от Любов и заради Любов. Прави се от Алчност и за Пари. И за по-кратко му казваме ГМО.

-                      Да бе ГМО ^{- то} ! То там работата си е повече от ясна. Ми ти какви опити казваш, че си правил тогава?

-                      Разнообразни. Но преди да ги започна има предистория.

-                      Ахаа… и предистория има даже? Еее…- казвам аз и се поглеждам демонстративно часовника, а то още няма девет.

Ужас!

Дори за второто кафе е още рано.

Ужас!

Днес ще кажеш, че Времето си е сложило обувки с подметки от разтопена гума. Аз го чакам някак си да се забърза, а то вместо това се отдало на някакъв си меланхоличен флегматизъм.

Ужас!

И се влачи ли влачи…

Бай Курти обаче явно ме изхваща, че гледайки си циферблата нещо начумерено си умувам и пита:

-                      Вече ти е време да тръгваш ли? Или вече много ти досадих с моите глупости?

-                      Ами май точно това е проблема! Че още имам много време до работа!

-                      Е ако е пък проблем някакъв времето - давай да режем и да си ходиш!

-                      Не, не, не! Нали се уточнихме вече? Няма да режа, докато не разбера всичко – опитвам се да изляза от сконфузената ситуация в която попаднах с това тъпо гледане в часовника и искам не искам го подканям -  Давай да чуя предисторията. Пък за историята ако остане време.

-                      Доообре – някак си се успокоява стареца и продължава – Та нали ти казах, че бях врътнал от мъка по това, че жената насъска срещу мен щерката.

-                      Каза – да! Пък колкото това за врътванетооо… Там вече мога да ти повярвам, че е така. Дори без да ми привеждаш специални доказателства – и го поглеждам изпод вежда –  Та какво по-конкретно казваш прави преди да започнеш с експериментите? – завършвам питането си аз, а той ми се усмихва ехидно и клати глава:

-                      Ми чудех, как да си туша мъката. И почнах да търся човек в сходна на моята ситуация да ми помогне със съвет – спира за момент изповедта си той, а на мен ми се струва, как под клепачите му отново се надигат влажна тъга:

-                      И ти какво? – питам аз, канейки се отново да го подкача малко по грубичко, но осъзнавайки, че плувналите му в горчивина очи никак не са преструвка, за това и решавам да съм по-сдържан – Е кажи де?! Пусна обява във вестниците, дето публикуваше кръстословиците с призив за помощ ли? 

-                      Е почти, почти! – опитва се някак си да си върне настроението стареца -  То като се ожалиш за проблема си на портиера на печатницата и на началничката на метранпажааа… - започва да се гали по челото бай Курти и гледайки в страни се опитва да прикрива горчилката, но намира сили и продължава – То пак същото - все едно обява в няколко столични ежедневника си пуснал.

-                      Ахаа…! Е?! И някой звънна ли ти по обявата? В къщи? Или може би направо на мобилния - а? – не спирам да го закачам по моя си начин аз - Или казваш към фейспрофила ти заваляха предложения за приятелство?

-                      Неее! Нямаше ни мобилни телефони тогава! Ни Интернет! Още по-малко пък фейс или мейс профили – съвсем сериозно ми отговаря стареца, но продължава вече значително по-спокойно – друго стана! Главната редакторка на един от големите вестници беше си загубила сина. Загинал в планината при инцидент. Че от печатарската клюкарница научила, как моята бивша ми е откраднала щерката. А може би и целия живот покрай това. Викна ме да пием кафе – уж! – казва отсечено бай Курти и ми смигва - Да ми поръчва да правя някаква си кръстословица с празнична тематика – уж! – и пак ми смигва заговорнически, но после става сериозен и продължава - Ама май истината бе, че си търсеше повод да си се пооплакваме един на друг.

-                      Е и?

-                      Та в това взаимно ожалване тя ме подучи да си е взема куче. Така била направила. Не че кучето заместило сина й. Но наистина и помагала животинката. Аз обаче тогава нямах грам време да обгрижвам животно. Но като поостарях и като понамаля работата си вземах. Права се оказа.

-                      Права - в кое?

-                      Ами в това, че да си имаш нещо живо, което да ти се зарадва когато се прибираш, си е все нещо. Или пък някаква живинка простичко, безкористно и открито да ти показва, че те обича. Да знаеш младеж - това вече е голяма работа.

-                      Не – отсичам аз категорично - Не го знам това! Никога не съм имал куче. Сега на малкия съм взел рибки. От онези дето Златни рибки им викат – после изведнъж се усетих, че говорим за неговите проблеми, а не за нашите домашни любимци и му се извинявам – Извинявай! И какво стана?

-                      Нали казах имаше ефект. До някъде си върнах разговорливостта. Е! То си е ясно -  не с всички хора. Но поне с кучкарите докато разхождах кучето си говорех.

-                      Ама с кучкарите точно за щерката ти ли си говорихте?

-                      Нее… Или по-скоро не точно или конкретно за нея.

-                      Ми?

-                      Мии…! В повечето случаи за кучетата си говорим ние там. Но пък разговорите на кучешките алеи по София че и после тука като дойдох ми бяха един много добър отдушник от тази душетормозка Самотницата. Но още и друга полза имах.

-                      Каква?

-                      Кучето ми помогна да разбирам дори да се социализирам по-добре с другите кучетата. Пък и изобщо да разбирам другите живинки около нас. Защото то имаше кучкари дето имат в къщи и котки. Или и някакви други животни като птици. Че така по този начин получих и по обща информация за много други живинки, водещи се домашни любимци!

-                      Ахаа… Живники казваш?! И какво? Окрилен от тези разговори, започна да свързваш любовта на кучето към теб с тази на хората около теб? – и го поглеждам, а той се усмихва и ми кима утвърдително с глава -  И с растенията ли? – продължавам да питам заядливо, но виждам, че той пак кима утвърдително и възкликвам – Ахаа…! А там какво стана? Да не би да научи кучето да обича дърветата.

-                      Може би нещо такова…

-                      Ха! Виж ти! И какво? – прекъсвам го аз – Мъжките кучета с които си го правил това свързване се отказаха да вдигат крак. Искам да кажа - не препикаваха дърветата, в които са влюбени - така ли? Или може би ползват за писоар само безжизнени бетонни стълбове и боклукджийски кошчета? А бай Курти?

-                      Е! Не знам дали е точно така. Но знам, как от там нататък започнах с експериментите – спира за малко стареца и ме поглежда, а аз му правя нашия си пантомимичен знак-нарицателно за репликата „На пример“ и той веднага реагира – Например научих този орех да обича кучетата ми. И още и например и да им дава сила. За да живеят примерно като например по-дълго.

-                      Ха! – извиках едва ли не от изненада аз, но докато успея да се окопитя той продължи:

-                      Даа! Или ако не по-дълго, то поне докато са живи те да са по-здрави. Но пък виждаш ли! Това свързване даде друг един ефект. Или по-скоро дефект. Когато кучето умре - умира и онази част от ореха, с която най-тясно съм свързал животното.

-                      Айде бе?  Ама ти наистина ли? – питам вече доста сериозно аз и като го виждам да ми кима утвърдително почти възкликвам - Е де! И как така ги свързваш?

-                      Ами така. Просто един ден се сетих за това, което ми каза Метача. Че мога да го правя с оная другата част на Проклятието. И си реших. Ако не друго - то поне да опитам. Наистина ли мога да осъществявам такива връзки, или не мога. Ето нали ти казвам – опитах!

-                      И какво по-точно направи на практика?

-                      Нищо мистично или неразбираемо. Просто кръстих единия клон от ореха на името на кучето си. Представих си, как между клона и кучето има неразривна душевна връзка. Представих си, как чрез този клон орехът обича кучето. И как пак чрез него кучето обича ореха. И как след време двамата ще са големи приятели.

-                      Да бе да! Нищо мистични казваш! И какво стана? Кучето прояде орехи? Пък ореха когато се появявахте вие с кучето не шумеше с лисата, а скимтеше с поскръцване на клони? Така ли?

-                      Не! То аз само си го помислих. Но след като нищо по-особено не се случи -  забравих за тези си опити. Ама така като ме подкачаш сега ми иде на ум, че май още тогава е имало някакви индикации. Но не мога да съм сигурен. Защото виж не съм си правил опити в оная посока.

-                      Какви  индикации? Каква посока? За кое ми говориш?

-                      Точно за онова, за което се пошегува преди малко. За писоарите. Вярно Суза не вдигаше крак защото е женска. И маркира територията си по друг начин. Но не си спомням някое от мъжките ми кучетата да е препикавало конкретно ореха.

-                      Еее това може да си е чиста случайност!

-                      Вярно е! Може и да е случайност. След това обаче се случи онази другата случайност. Която започна да се случва с всяко едно от тях.

-                      Коя случайност?

-                      Първото ми куче Чарли, на което нарекох клон загина декември месец. На пролетта клона, който бях кръстил на него не се раззелени. И в началото на лятото изсъхна. Това бе и първия ми отрязан клон.  

-                      И после?

-                      После тази уж случайност се повтори.

-                      С кого?

-                      Как с кого? Със Суза. И с втория клон. Все така си беше. Умре ли кучето – изсъхва и клона. И понеже знам, че така ще стане и сега, затова искам и този да го отрежа.

-                      Еее?! А аз как ди ти повярвам, че е било така. И че дори изобщо ореха е твой, както ми каза преди малко.

-                      Бреййй…! Туй днешните млади хора сте много недоверчиви. Бреййй…! И защо пък да те лъжа?

-                      Ми например за да отрежеш клона и да си направиш подпалки от него.

-                      Айде сега! Ти съвсем на вагабонтин ме направи! Вярно! С част от него това ще направя. Но с другата ще направя други неща.

-                      Какви?

-                      Няколко. Едното от тях ще е това, за което имам дарба докато съм под Проклятието, под което съм.

-                      И по-точно?

-                      Ще направя кръст от клона. И после ще свържа духа на умиращия клон с вече възнеслия се дух на Макс… И още… И ощеее… - започна да се запъва сподавено стареца, а на мен някак пак ми дожаля за него и го прекъснах със сериозен тон:

-                      Аз пък докато не видя, не ти вярвам. Ама за нищо не ти вярвам.

-                      И защо така бе Младеж? – някак си се стресна бай Курти.

-                      Ами първо каза, че имаш проклятие, което ти пречи да разговаряш с хора. А то като гледам. Ей го на! Девет и петнадесет, че двадесет е вече май. С две думи повече от четиридесет и пет минути говориш с напълно непознат. И то му разказваш за купища уж лични неща. Казвам уж! Защото всичкото това може да си е просто една твоя старческа измислица. Ей така, за да си поговориш с някой. Второ казваш, как земята, ореха и чешмата са твои. Пък аз не виждам, как това може да е вярно! Така чеее… Май с нещо по-така ще трябва да ме убедиш. Че да речем има поне малко вярно в приказките, които ми ги изприказва. 

-                      То знаеш ли Младеж?! Аз също от както започнах да ти говоря по-така откровено за себе си… И ми е чудно! Защо ли го правя? Наистина на толкова години съм. И никога до сега не съм имал такова силно желание да разказвам историите си на чужд човек. Още повече пък на такъв, който за пръв път му чувам името. Но то и това може да е някакво ПИ. Което може би да трябва да отгатвам.

-                      Ахаа още едно ПИ казваш!?

-                      Да така казвам. И още казвам, че за този въпрос… За моята изповедна откровеност пред теб ми е мисълта - наистина ще помисля. И то много сериозно. Ама и друго ми е чудно! Хайде за някой лични по-така неща като Проклятието, да приемем, че може и да съм си го измислил. Но защо смяташ, че другото, за което ти говоря… Примерно за ореха или за чешмата че са мои…! Там пък защо казаното от мен да не е истина?

-                      Защо ли? Ами до момента си мълчах. Но вече мога да ти кажа. Аз работя в общината! И не съм чул за такова нещо, като отчуждаване на чешми и орехи. Както и за дела за възстановяване в зоната на градската градина.. Пък за онези другите нещааа… Особено за последното! Дето твърдиш, как си можел да свързваш животни и растения… Как беше то… Ах да! Да ашладисваш пачи крака върху тикви. И да поставяш на ягодите пеперудени крила… Нали ти е ясно, че за това съвсем пък не мога да ти повярвам?

-                      Що пък да не казвам истината, я?! Ама то как да е сигурен човек, я? Може тук от нас дваматааа… Не само аз да говоря неверни неща. Може и ти не винаги да казваш точната истина. Да речем за точно верните неща.

-                      Така ли!? И какво неточно съм ти казал пък аз тука до сега? – малко се засегнах аз, защото много мразя да ме обвиняват, че лъжа когато съм откровен.

-                      Ами например не ми се вижда да е съвсем чистата истина, това дето в началото каза, че не се познаваме… Май пък за това - аз хич не ти вярвам. Мисля сиии… Не си ми напълно непознат. Ама си е и вярно! Не мога да разбера от къде и как те познавам…

-                      Да бе! Тез изтърканите номера ги знам – прекъсвам го неджентълменски почти на момента -  Пък от къде ли наистина, ей така в този малкия град, може да ме познаваш, я? Ами ще ти разкрия една мнооого голяма… И мнооого непарадоксална тайна. И още и мнооого не интуитивна… тайна е това – определено малко по-язвително го взех на подбив аз.

-                      Ха кажи да те чуя! – напреки на всичките ми очаквания най-спокойно ми се усмихва стареца.

-                      Градът не е никак голям. Толкова пъти сме се срещали и на площада, и в парка. Аз от тук се движа пеша почти всяка Божа сутрин. Че и вечер. Защото почти само аз водя и вземам малкия от детската градина. Та така! Виждал си ме като минавам. За това си мислиш, че ме познаваш. Внушаваш си го обаче това нещо бай Курти. Познаваш ме само по физиономия - това е!

-                      Може. Не възразявам, че и това е възможно. Но все пак си мисля, че не е само това. И не само точно си внушавам. Защото аз познавам много физиономии от града. Нооо въпреки това…! Ни на една такава позната физиономия не съм се завтекъл да говоря толкова подробности за себе си – после пак вторачено ме поглежда в очите и заключава -  Абее… Сякаш някак си по друг начин те познавам...

-                      Добре!Добре! Добре! И от къде? Ха кажи! – прекъсвам го с усмивка аз.

-                      Това ми е проблема я! В момента не мога и аз на себе си да отговоря. Ама го отдавам на скорошната кончина на Макс. Нещо след нея хич не ме бива никак си да си събирам мислите на едно място. Амаа… Хайде да не ти досаждам изрично! Но пък за онова за другото дето преди минута го говорихме сега се сещам, как мога да ти го докажа. Даже не само за едното ми и за две от нещата имам идея.

-                      И как ще го направиш? Я да видя?

-                      Ами като първо, ако искаш ела до в къщи. Там мога да ти покажа документите. Че земята, дървото и чешмата са мои. Пък като видиш първото и ми повярваш, после ако искаш ще ти покажа и другото. Искаш ли?

-                      Добре! Ето! – съгласявам се аз на момента - Това вече е по-така реалистична приказка. А неее… Проклятия! Кодове! Шифри! Метачи! Вермахти! Шменти и капели! – и му правя жест реверанс, че ще го следвам - Давай тогава да ходим у вас!

Тръгваме в индианска нишка.

Той пред мен.

Aз отзаде му.

Поглеждам пак часовника.

Още е само десет без десет. По принцип имам време даже и за гости. Но си мисля, че ако Стареца отново започне да ми пълни главата с глупости, ще си търся някакъв повод по-бързо да се изнижа от ангажимента. 

Стигаме до къщата.

Влизаме вътре.

За мое най-голямо учудване още от вратата ме прегръща някакво приятно усещане за плътен домашен уют. Дори слепец да си, пак ще разбереш, как с всяка крачка, навлизаш в дълбините на един добре подържан и обичан и обгрижван дом.

А това бе все още само коридора.

Всичко е спретнато.

Почти по конец.

Виждам изискано порт манто.

Кошче за чадъри.

И още - елегантно оформено място за мокри дрехи. По стените висят снимки - на кучетата. Тавана и осветителните тела са в много интересни решения. И като цвят. И като комбинации. Всичко е в стил и премереност. Веднага се светвам, че някой по-така вещ в тези неща е пипал тука.

Въвежда ме в кухня с трапезария.

И тук естетиката е на ниво.

Поканва ме да седна.

Чакам си чинно.

Носи ми папка с документи.

Чета ги набързо.

Вярно казва!

Подал си е в срок молбата човека!

И то още с влизане в сила на Закона за Възстановяване на Едрата Градска Собственост. От документацията разбирам, как чешмата е била вградена или по-скоро е била на калкан. Имам в предвид, като външна част от масивна каменна постройка. Сградата е била магазин за каменни изделия. Отчуждаването обаче най-вероятно е извършено по не много коректен начин. За събарянето й пък да не говорим. Защото както казах градежа е бил каменен. И то с много особен тип суха зидария. Имало е по стените и декоративни орнаменти. Били са от дялан камък. И то по протежението на почти цялата фасада. Научавам всичко това от някаква съдебна експертиза на вещо лице. Най-вероятно е изискана по време на делото. От там става видно и как сграда е имала статус едва и не на регионален паметник на културата. И както след това видях на една снимка, съвсем не е била в окаяно състояние. Как са я претупали колегите точно тази част от документация, не ми се иска да мисля. След време обаче, за да се получи парк, сградата е точно както каза леля Събка - рушната. Оставена е само чешмата. Защо и по какви причини – няма данни.

Но пък делото по възстановяване на имота се е проточило. Явно тези дето са сгафили със събарянето са искали да прикрият безобразията си. До върховен съд се е стигнало. Спечелил е делото Стареца. Ама пък самата процедура по възстановяването е минала преди аз да започна работа в общината. За това и нищо не знам:  

-                      Бай Курти! Извинявай за недоверието – поглеждам го малко сконфузено аз - Ама нали се сещаш, че като служител в общината не мога току така да режа дървета. Ще тръгнат слухове, че нещо ми буташ подкуп. И после иди обяснявай, че нямаш сестра.

-                      Да бе знам ги аз тез неща. За това и те поканих да си сигурен.

-                      Хубаво! Хайде да отиваме да ти помогна и да си вървя по пътя – реших да се възползвам аз от отдалата ми се възможност евентуално да се измъкна по-деликатно.

Ставаме и двамата и пак се озоваваме в коридора. Аз се обувам и се приготвяме пак да излезем. Но стареца се присеща:

-                      Младеж, само да си облека отдолу нещичко по-вълненко. Че май ми захладня докато си говорихме – моли ме бай Курти и отваря по-широко вратата на съседната стая, а аз като някоя дърта мааленска любопитка надниквам.

Щорите са доста плътно спуснати. В дълбочината едва доловимо се прокрадват някакви слаби отблясъци от стъкло, нашепващи за изисканост и не до там стандартни или пенсионерски естетически решения. Напрягам очи. Оглеждам се. Първичното усещане е, как в мрака и насред вътрешността на стаята нечие невидимо присъствие свенливо прикрива част от душевната си красота. В началото не мога да се ориентирам от къде в почти празно помещение, блика този полъх на загадъчност. Съсредоточавам се максимално. И отново впервам поглед в тъмното. Все пак силуетно успявам да различа едрото обзавеждане. А то е повече от оскъдно:

Компактен диван-двойка.

Два фотьойла.

Малка холова масичка с плот от стъкло…

Елегантна еднокрака лампа – с метален корпус.

Като материал е същата, от който е изработена и ексцентричната двукрака рамка на масичката. Въпросното осветителното тяло се извисява до единия от фотьойлите. Някъде в средата на стойката-крак има допълнително гъвкаво разклонение с малка лампичка за насочено осветление. Явно това служи да подобри видимостта на този, който често чете нещо, седейки на фотьойла. Всичката мека мебел е разположена около масичката. Плъзгам поглед по стените.

Тапети – луксозни.

Едноцветни.

Без каквито и да е контрастни шарки или релефи.

До тук всичко е в стила на семплата изисканост.

Но май и на бай Курти му е трудно да открие елека си в притихналата в тайнствен уют тъмница. Съответно започва недоволно да цъка с език. Връща се към мен. Натиска някакъв ключа до врата. В стаята нещо светва. Но само от към едната - насрещна страна. Най-вероятно част от някакво локално осветление. Примижвам рефлекторно от рязката промяна във видимостта. След малко очите ми привикват и стаята разкрива поне от части тайнството си. На мига онемявам. Или по скоро едвам сдържам едно силно „Ахааа!“ което се опитва да изскочи от гърлото ми

 Все пак успявам да се въздържа и да извикам само на ум.

Това което така ме е впечатлило е че насрещната стена е буквално като, катоо катооо… Като какво я? Ами бих я определил като нещо средно между кулажирана многопластова апликация и релефно фото пано.

Погледнато набързо и на пръв поглед изглежда твърде необичайно. Дори и малко като на претруфен чалга-кич кът може да бъде оприличено. Но загледаш ли се за повече от двайсетина секунди схващаш, как всъщност не е така. И как това пред теб си е една изключително ефектна арт-творба, достойна за музей на модерното изкуство.

До сега не бях виждал нищо като подобно.

Първото което се набива на очи е това, че в околовръс на цялата стена има четири прекрасно изработени дървени корниза. Единия е на тавана. По един има на всяка странична стена. И един има и на пода. Всички те са дърворезбовани еднакво. Имат много фино и стилно лаково покритие. Това корнизно решение е монтирано в десетина сантиметров отстъп от въпросната насрещна стена. По този начин тази хрумка много точно имитира рамка. В която всъщност, като в огромна картина попада всичко монтирано към самата стената. Второто, което ми е повече от ясно, е че цялата стена е обсипана със фотографии. И то поставени в рамки. Третото което се набива на очи са едни тънки тъмни вертикални ленти. Прихванати са директно за стената с много оригинални релефни крепежни орнаметники, имитиращи състарено с патина ковано желязо. Без много да се напъва човек усеща как крепежите, като излъчване, са много близки до материала и цветовата гама на рамката на масичката, а и до металната част на еднокраката лампа.

Въпросните вертикални летвички организират пространството по между си в нещо наподобяващо полоси, които започват от тавана и стигат до самия под. Мисля тези вертикали са от байцван орех. Най от горе във всяка такава полоса има по две четирицифрени числа разделени с тире по средата. Веднага ми идва на ум че тези летвички служат като визуален времеви ограничител тенденциозно затворен между тях. По тази логика с всяко от числата най-горе би трябвало да е са изписани години. Те също са изработени от орехово дърво. Визуално тяхното присъствие е подчертано от концентриран лъч, идващ от лед-осветително тяло, скрито някъде зад онзи корниза на тавана.

Отново набързо оглеждам цялата стена. По естеството на фотосите и по тяхното сходство подусещам, как по този начин е организирана хронология представена във вертикален план. Така дълбоката история трябва да е най в ляво. Близкото минало да ми е почти фронтално. Съвремието ни е сигурно, че се усмихва леко вдясно. A най в дясно, съдейки по числата най от горе е периода от две хиляди и десета до две хиляди двадесет и пета година. Там обаче в наличност са само десетина малки фотографии. Другото всичкото в онзи сегашно-бъдещ период са си празни рамки.

Има и още един интересен визуален трик.

Някой от фотосите са разположени в ефектен ред, създаващ алюзия за пирамидална стъпаловидност. Там профила на самото обрамчването е по-дебеличък. А самите рамки са в много приятни правоъгълни пропорции. Цветово се отличават от останалите. Може би са с една идея в по-тъмния нюанс на ореховото. Освен това са полегнали на по-дългата си страна.

Другото специфично в организацията е че долу в основата на стената, във всяка времева полоса има по една доста по-голяма рамка. Пак е от тези правоъгълните. Снимките в тях са от порядъка на размера А2. На три четири пръста над всяка такава има друга по-малка - отново правоъгълна. И пак е в същата пропорция, като съотношение на височина към то дължина - имам в предвид. Отгоре на втората на същото отстояние има трета - още по-малка. Пак намалена в мащаб. Над третата - четвърта. И така във възходяща градация, като подредба, но в низходяща като размер, това подреждане продължава, стигайки почти до тавана. Въпреки разликите в размерите си, всички тези правоъгълни рамки с педантична прецизност са подравнени от към дясната си страна. Да речем на три до четири сантима от летвата, отделяща периода. 

В контраст със строгата праволинейност, което създават дясното им подравняване и вертикалната времеразделителна летвичка, от към лявата им, стъпаловидната страна, пространството е изпълнено с по-малки рамки с фотоси. Но те са в съвсем друг порядък, макар и строен. Те оформят семпли хоризонтални редички, перпендикулярно пресечени с най-обикновени вертикални колони.

Като размер и форма рамките на тези другите снимки до една са квадратно еднотипни. Що касае обаче формата и размера на самия фотос вътре в рамката… Там вече се е получило нещо като коктейлен хаос от различните стандарти. Съответно по-малките снимки са поставени в по-голямо паспарту. А по-големите в по-малко. Това с различните размери и вида хартия на фотографиите, създава странната контрастна илюзия за неглижиране на стриктния ред на самите рамки. Все едно в стройно подредени еднакви квадратчета, следвайки емоционалните си изблици някой с рошав ръкописен почерк е попълвал ребус.

 От друга страна, вглеждайки се по-така в съдържимото на снимките, човек остава с непреодолимото впечатление, как стои пред нечии селектиран комплект от спомени - контурно обрамчени в пространството и времето. Въпреки привидна рамкова стройност, това което лъха като общо усещане е как цялата тази композиция наподобява набързо набран полски букет. В който цветовете от спонтанни и преднамерени случки и събития са небрежно разхвърлени по цялата житейска стена от леката дизайнерска ръка на вечно шегуващата се с нас Съдба.

Обръщам се към домакина и откровено му признавам:

-                      Бай Курти това фото пано е направо невероятно!

-                      Нали? – пита с нескрита гордост той - Понякога стоя тук пред тази стена с часове. И буквално казано куфееея потопен в носталгичната идилията на спомените си. Той и за това елека ми тука беше я! Ама, какво ще кажеш - а? Не е ли подобно на това, както аз на времето измислях интересни въпроси за думите… Така е и в тази визуална главоблъсканица. Забелязваш ли? Как в нея животът ми е задавал неговите си фотосемантични гатанки. Къде съм бил най-щастлив! Къде съм бил най-нещастен! Къде съм имал много! Къде съм бил в душевна нищета! Не знам дали обърна внимание, но има доста питащи загадки. И то не само в самите снимки.

-                      Не съм се задълбочил чак до там! И къде още има загадки?

-                      Ами има ПИ ^{- та} има и то няколко!

-                      Къде ги! Я кажи да видя нещо на с очите си и на практика за твоите прословути ПИ ^{– та}!

-                      Ами едното ПИ е в самия им начин на подреждане. Другото е в пропорционалните размери на рамките. Там също има ПИ.

-                      Така ли!?

-                      Да! Някой от тези неща съм отгатнал. Например как съществува резонансно ПИ между начина на подредба, формата и размера в някой от рамките. И съответно на съдържанието в тях. Но явно има и още над какво да мисля. Щото нали искам да завърша житейския си ребуса до край ми е мисълта – обяснява ми бай Курти и ме поглежда особено, но и питащо.

-                      Да, да, да! Разбирам. Гледаш я често, често. И си казваш, как най-важното е да успееш да излезеш победител във войната срещу Проклятието – нали?

-                      Горе-долу позна!  И всячески се опитвам това да стане преди да съм скопил завинаги очи. Ма да видим ще ли да сколасам! Не ще ли?

-                      Казваш така или иначе докато има празни рамки най в дясно, това ще значи, как все още не си достигнал до отгатването на необходимия брой ПИ?

-                      Нищо чудно и така да е – вдига почти виновно рамене той.

-                      Ама то пък може неуспеха ти да не е задължително от това, че не търсиш настойчиво – опитвам се да го успокоявам -  Може би просто си нямал достатъчно късмет да откриеш парадигмата в енигмата на самото Проклятие! - философствам си аз, но наистина съм впечатлен от видяното.

-                      Явно е така. Казваш що касае парадигмата нещо не дотам задълбочено съм чел „Структура на научните революции“ на Томас Кун  – примирено се съгласява с мен стареца.

-                      Е! Аз не знам кой е този Кун – махвам пренебрежително с ръка и го поглеждам в очите – Но пък ако не е неудобно бих попитал, кой така ефектно ти е подредил нещата? Ти ли? Или си ползвал професионалист от някоя фирма? Защото и в коридора... И там около снимките на кучетата, също има много странни арт-решения. Ако мога най-простичко така да ги нарека. Пък ако съм откровен това тук пред нас еее… - и тъй като още не съм успял да го дефинирам какво точно е, се измъквам с думите - Определено е много докосващо.

-                      Ааа… аз! Как аз ще го направя!? Внучката!

-                      Внучката ли? Че как така? – поглеждам го възучудено - Нали каза, че не си в добри отношения с жена си…? С дъщеря си…!

-                      То пак си е така. Даже буйни глупости направих по едно време, да си върна щерката. И вследствие на моите щуротии повече от четвърт век имам ограничителна заповед. Да не ги доближавам. И двете. Пардон и трите. На по – малко от триста метра.

-                      Уха! Сериозна е била работата - казваш!

-                      Така си бе! Аз не се излагам с несериозни неща – клати глава и отново ми се усмихва виновнически бай Курти – Каквото и да правяяя… Правя го – ахааа! - стяга пестницата си в юмрук Стареца и заканително бърчи вежди.

-                      А Внучката? – питам отново аз.

-                      Е Внучката, какво?!

-                      Тя, как го направи това чудо? От триста метра разстояние, ли?

-                      Е не! Тук идва.

-                      Тук? И как? Ами забраната?

-                      Еее…! Тя си е абсолютен бунтар. Обикне ли някого - спиране няма! През лава, лед и камък минава, но е с този когото обича. И е голяма умница. Всеки път казва, че от Суза се е учила на умност в любовта.

-                      И пак не разбрах! За Внучката не важи ли ограничителната заповед?

-                      Важи! – смигва ми по хулигански той – Ама то не аз ходя при нея. Тя идва при мен. Интерьорен дизайнер е. Това в коридора и в тази стая със снимките - е нейно дело. Кръстила го е житейската фотокръстословица на дядо Въло. Тя не харесва когато майка й ми вика: „Дядо ти Курти туй… Дадо ти Курти онуй.“ А пък с Макс какви големи приятели бяха. Представа си нямаш. Ама като ти казвам големи приятели… значиии… -  проточва стареца едно „и“, после за малко замълчава, извива главата в страни, но после се овладява и продължава - Усещаше я хубавеца му с хубавец - половин час преди да пристигне.

-                       Ама наистина да поздравиш внучката си за творението й. Много ми хареса. А я кажи тези снимки там дето са най-долу? Те случайно ли са в толкова голям формат? – решавам с поредица от въпроси да го разсейвам аз, виждайки колко му е тежко да разказва за тези неща.

-                      Ааа…! Тези големите… Пък и другите правоъгълните над тях. Те всъщност са част от голямата математическа магия на стената. Дето ти казах че има много ПИ ^{- та} в цялата работа.

-                      И къде им е магията?

-                      Всички правоъгълни рамки са в златни сечения.

-                      Какви са тези златни сечения?

-                      Ами как какви? В алгоритмични пропорции са. Формулата (a+b)/a=a/b не я ли помниш? Или не ти ли е известна?

-                      Не мога да я помня, защото не я и знам!

-                      Ами другата? Дето Дългата страна на правоъгълника е равана на сумата от Късата плюс разликата между Късата и Дългата в скоби? Сиреч a = b + (a-b) Или по друг начин казано. Късата страна към то Дългата страна, е равана именно на това въпросното златно сечение ф ( Фи), за което всъщност ти говоря? За него не си ли чувал?

-                      Не!

-                      То се бележи с гръцкото ф (Фи) и има стойност приблизителна равна на 1,618. И то също като π (Пи)  е непостроимо - ирационално число е.

-                      Ха така! Значи и тук опряхме до ирационалност и непостроимост!

-                      И тук Младеж! Че кръстено е това магическото число на името на скулптора Фидий. А пък в такъв златен правоъгълник като тези рамки на стената се вписват логаритмична спирала, също наречена златна. Защото и тя се получава с помощта на ф (Фи). Някой я наричат още Архимедова спирала. Раковината на повечето охлюви са оформени по този логаритмичен принцип на нарастваща в широчина спирала.

-                      Ахааа! Май вече ми стана ясно защо казваш че има ПИ ^{– та} и в подреждането и в рамките.

-                      Така си е! Че именно с тези големите фотоси поставени в толкова особени рамки от Златни правоъгълници, Внучката се е опитала да подчертае най-така златните по важност събитията в съответния период. Ама май накрая без да иска е подсказала единствено еволюцията на моята семейна деволюция – поглежда ме, усмихвайки ми се с горчивина Стареца и после продължава - А тази там последната е празна, защото според нея в най-съвременната част от житейския ми път е нямало нещо като златна случка. Която да си заслужава честа да е в такава специална рамка. Докато виж. На тази най-първата - голямата. Ееей тази… Дето е най в ляво – сочи с отворена длан бай Курти по поска Дълбокото минало -  Ето този момент според нея е много важен. Там на нея е дядо ми. А до него е човека, от който той е купил този имот. Пък ако се приближиш ще видиш, как онзи мъж му подарява фиданка. Всъщност онази вейка от снимката е стария орех, от който искам да отрежа клона. Виждаш ли го Дядо ти Орех какво мъниче е бил тогава?

-                      Еее… то от тук дето съм сега, не се вижда много добре. Щото ти май си включил само ламичките, които осветяват горе годините. Пък долу е възтъмничко. Особено в онази лявата част на стаята. 

-                      Ами влез де! Не се притеснявай.

-                      Ама бай Курти обух се вече. С обувки съм.

-                      Нищо де! Те от фирмата ще почистят. Що им плащам? – усмихва се стареца и отваря още по-широко вратата.

От коридора към насрещната стената плисва малко допълнително светлина. А аз решавам да се възползвам от поканата. И да удостоя с по-сериозно внимание това творение.

Заглеждам се отново.

Наистина се получава много интересен ефект. Първоначално очите ти започват безконтролно и в хаотичен Браунов порядък да шарят насам-натам по цялото пространство на стената. Но спънеш ли си погледа за повече от секунда в конкретен фотос... Тутакси явно - логаритмичната магията от правоъгълното златно сечение, на някоя от снимките всмуква мисълта ти. Веднага си помисляш: „ Май ми е любопитно!” Но само след три четири секунди нещо ти подсказва, как може би това, не е точното просто любопитство. А някакво необяснимо и неизпитвано до сега от теб фотообсебване. Започваш да се бориш с него. Или по-скоро със самия себе си. И искаш да се освободиш от връхлетелия те почти от нищото визуален вакуум. Опитваш се да намериш сили. Да се отскубнеш от чара на събитието показано на снимката. И как го правиш - поглеждаш по на горе. Към друга някоя фотография. Очаквайки, как тя ще е по-безинтересна. По семпла. Или дори килишарно досадна като фотос. А ти ще си наденеш неглиже отегчението като спасителен пояс върху любопитството и ще се откачиш от тризъбата куката на интересност.

Увиии…! Не ти се получава!

Предполагам защото с всеки изминал миг, в който погледа ти стои върху паното откриваш все нови, и все нови странности. Който майсторски са обединени в една обща концептуална закономерност, разкриваща как от всяко рамково стъпало на така находчиво изложеното снимково-време, се излива съответното събитие. И от един момент нататък разбираш, как без да си се усетил този оригинален естакаден принцип на фотоизложение е породил у теб някакъв безцеремонен интерес. Който с характерното за опитен джудист хладнокръвие е сграбчил погледа ти за реверите. И с майсторска ключ-хватка е повлякъл половината ти съзнателна душевност в нарочно предначертаната от авторката идейна посока, виеща се из заплетените житейските пътеки в миналото на домакина.