Няма как!

 С черния колан в джудото шега не бива. Явно с уменията на професионалните дизайнери нещата стоят по подобен начин. И за да не ти изпука или врата, или рамото от напрежението… Подчиняваш се на тази невидима сила. Завърташ очи и глава. И продължаваш да гледаш по нататък, и по нататък, и по нататък. А Съзнанието тиии… Някак неусетно се отдава на разказаното в снимките. Топва се и то горкото до шия в дълбокото на детайла… 

И затъва!

И затъва! 

Ама пък те снимките нали са си точно това! Визуално експозе, нашепващо ни нещичко за уникалната момента истиност, запечатана в мига на преживяване… И на стената пред мен бе така… Истини всякакви…

Истина за Старецът и море!

Моментна истина на планина и бай Курти върху муле!

Миг от някакво празнинство!

Фотосекунда – бай Курти с усмихнати хора!

Пейзажи от други държави с едва забележими фигури.

И пак хора и Стареца сред тях.

Бай Курти с различно куче във всеки период.

Отново  усмивки и няколко човека в зряла възраст.

 Стари улици.

Лъскави автомобили – но ретро за наши дни естествено с бай Курти в една от тях.

Бай Курти с някакво момиченце на ръце, а от зад жена със строг поглед.

Че така в този си арт вариант за има няма минутка битието на домакина се разтваря пред теб като ветрило.

Бях като хипнотизиран.

И отново както преди час и нещо. Там до чешмата пред ореха в гръб чувам спокойния глас на бай Курти:

-                      Ама бива си я Внучката - нали Младеж?!

-                      Така си е! Но да ти призная още не мога да разбера всичко. Някак си твърде многопластово е. Поне за да може да бъде обгърнато само с един мимолетен поглед. Но сякаш е добре да има повече светлина, за да се обхване едновременно и като детайл, и като панорама.

-                      Еее няма проблем със светлото. Ще светна аз. Ама ти влез де! Влез по-така от близо да я видиш, ако искаш!

Аз обаче се заинатявам относно обувките. Забивам глава надолу. Събувам ги. И с наведен поглед, внимавайки къде стъпвам, правя две крачки навътре в стаята. Бай Курти явно не разбира защо все още се суетя. Може би си мисли, че имам проблем с  тъмното. Услужливо натиска още някой бутон от редичката копчета. Това запалва диодно-лентово осветление дискретно скрито в целия околвръс между рамковите корнизите и стената. Включва се и високата лампа до фотьойла. Тя огрява тавана с еквивалент на поне триста ватова мощност. Изригваща илюминация осветява стаята - предостатъчно. Аз вдигам втори път глава. Поглеждам към фотокръстословицата...

И замръзвам на място.

Стареца вижда вцепенението ми.

И пита притеснено:

-                      Какво ти стана бе младеж? Да не ти дойде много светлото?

-                      Ама аз тази едната… Голямата снимка… Ей там… Най в ляво дето е! Аз нея я знам! Това… То… Този там с дръвчето в ръкааа… То това е прадядо ми. От хиляда деветстотин и двадесет и четвърта година е снимката. За нея баба ми е разказвала, че прадядо ми е продал скъп на фамилията имот. И с парите е платил за сина си сиреч за дядо. Щото му правели операция в чужбина. С някакво притискане на сърцето е бил. А по онова време в България не са правили такива сложни операции. Той и от това си отиде стареца. От сърдечна недостатъчност. За много неща около снимките в албума си мълчеше. И отнесе на Оня свят много други подробности със себе си. Цял живот го било срам, че заради неговото кекаво здраве са продали имота. Тя в къщата снимката е също в рамка. Казвал ми е само, че прадядо е бил знаменит градинар. И още, как щом разбрал, че операцията е минала успешно. И синът му ще живее - подарил в знак на благодарност на новия стопанин на имота фиданка на орех.

-                      Еее! Младеж, Младеж…! Видя ли ти сега! Ние аха, аха роднини ще излезем с теб – поглежда ме бай Курти и сякаш очите му малко се понадигнаха от дълбочината на лепкавата горчива мъка –  Явно то това, че аз така спонтанно ти се доверих… Може би е било защото по интуиция съм усетил, как ти по някакъв начин си близък до моя живот. Други доказателства искаш ли, за да ми помогнеш?

-                      Не, не! Вярвам ти вече. Документите за собственост за земята на която е дървото си ги имаш. Ще ти помогна! Давай да ходим да режем – казах аз с облекчение, но бай Курти изведнъж изправя длан пред гърдите ми и почти заповеднически ми казва: 

-                      Чакай сега Младеж! Ти нали и за дарбата ми да свързвам чувствата на растения и различните живи същества не вярваше?

-                      Така си е! Ама там вече май със снимки и съдебни решения няма как да ме убедиш. Поне така ми се струва.

-                      Може и със снимки да не успея. Но пък може да си имам други тайни начини. Щом пък си толкова наше момче - идвай! Пък после ще говорим мога или не мога да те убедя – отново почти ми заповядва Стареца.

                И докато се обувам той тръгва по коридора в посока водеща към задния двор. А аз си мърморя под носа:

„Добре старче! Дай да те видя, как ще го направиш това доказателство на парадоксите срещу интуицията!“

Излизаме. Там има близо два декара. В дъното се вижда кучешка къщичка. От нея започва поредица от метални колчета, на които има вързана стоманена корда. Това съоръжение обикаля покрай оградата целия двор околовръс. Явно по него са се разхождали кучетата му.

Подредено дворче.

Няколко лехи за цветя.

Кокетна беседка в единия край.

Четири пет плодни дръвчета.

И това е.

В отсрещната страна на лехите виждам два ореха. На около десетина метра са един от друг. Лявото дърво е доста по-голямо. Другото е по-малко. По-едрото е с твърде смущаващо разкривено стеблото. Стареца ме повежда натам. Пред всяко има могилка с елипсовидна форма. И двете са обградени с малки бели камъчета. Видно е. Tова са гробовете на две от кучетата. Заставаме до сами първия гроб. Вглеждам се в дървото и тогава разбирам какво ме е смутило в началото. То е донякъде като изродено. Все едно гледаш човек болен от церебрална парализа. В предната му част по вертикалата с нож преди много години е било издълбано името Чарли. Поглеждам към втория гроб. Там положението е подобно. Но явно е подбрана по-приятна на външен вид фиданка. И много по-красиво е изваян надписа. На него пише Суза. Третия гроб най-вероятно е на последното куче. Зад него няма дърво. И камъчета още няма подредени. Соча към малките могилки и питам:

-                      И къде според теб тук е доказателството от Проклятието? Два малко поизкълчени на външен вид ореха. И какво от това?

-                      Как какво от това. Друго не виждаш ли?

-                      Не!

-                      Е как? От част от отрязаните клони направих кръстове с имената на кучетата. И след време незнайно как, но и двата кръста пуснаха корени. И си се хванаха като дървета. За втория вече си знаех. И подбрах по-хубава част от клона, който отрязах – после ме поглежда повдига многозначително рамене и продължава - И до ден днешен самия аз не мога да повярвам. Ето обаче пред очите ти е – сочи с пръст към дърветата и пита - Е ха кажи ми де? Кажи! Как от сух клон забит в гроб прораства живо дърво? Аз като нормален човек не мога да си го обясня. Единственото, което ми иде на ум е, че това е страничния ефект от Проклятието ми. Дето съм можел да свързвам състоянията на растенията и животните. И още дето съм можел да свързвам душевност с умиращо тяло. Та така от двете силни любови на две макар и мъртви, и макар и коренно различни същества, се подхранва живота на едно ново създание.

-                      Виждам го това. Но приемам всичко, което казваш само като едно предположение. И сега? Искаш част от клона, който ще отрежем да го направиш и него на кръст ли?

-                      Да! И ако и той пусне листенцааа… Вече си мисля, че тук определено имаме пак Парадокс на Интуицията. Ти как мислиш?

-                      Амии… От разказа съм впечатлен. Но само от разказа! Бих повярвал на всичко това, само ако аз забия кръста от изсъхналия клон. И само ако след време аз лично видя, че е хванал корени. Става ли?

-                      Не става! – отсича троснато стареца - Аз ще го забия, а ти ще гледаш. Щото само от моята ръка се хваща живот при такива условия.

-                      Добре така ще направим и ще видим какво ще стане. Защото ти казваш, как клоните са изсъхнали. И ти тогава си направил кръстовете. Ама може и да преувеличаваш. Защото какво пречи на това дръвче ти по-късно да си ковнал там хоризонталната летвичка или колче. Пък и онзи клон, който сега е там на дървото. Дето ме караш да го режа. Та той си съвсем жив. Поне така както го гледам.

-                      Прав си. Ама то кучето наскоро почина. И клона не може веднага да посъхне – започва да се оправдава бай Курти.

-                      Нека е така! – прекъсвам го аз и добавям – Мисля си обаче всичкото това, което ми го говориш по никакъв начин не ми доказва, как ти можеш да свързваш чувствата и състоянията на животните и растенията… 

-                      Е защо…?! – прекъсва ме напористо на свой ред Старецът, но после се замисля за нещо и ме поглежда:

-                      Знаеш ли Младеж? Май си прав! Вярно, че не мога веднага тук и сега да ти докажа, как свързвам чувствата на растения и животни. Но пък мога да ти докажа, как съм свързал в приятелство две съвсем различни като вид живи същества едното от което е Макс.

-                      Да беее! И как ще го направиш. Макс нали не е жив вече? Или ти си си правил и други експерименти. И сега ще ми покажеш, как някоя катеричка си играе с врабче? Или как попово прасе се гушка със сляпо куче? Ама то пък сега по това време на годината и двете гадинки спят зимен сън. Така че май нищо не можеш да ми покажеш – поглеждам дразнещо към него аз.

-                      Правих си опити - да! – отговаря ми малко ядно той - Сам човек изолирал се от хората и от света. Какво друго да прави. Прави си експерименти. И то не за друго. Може би за да докаже пред самия себе си дали е прокълнат или не? – продължава да си мърмори стареца под носа, но аз го прекъсвам:

-                      Добре да речем, че го можеш и си го направил това свързване! – опитвам се да успокоя ситуацията аз - И къде ти е доказателството?

-                      Ще се появи. Ти само вземи някаква клечка и се приближи до гроба на Макс. После забий клечката в пръста!

-                      И какво? От гроба ще изскочи някой грамаданска сколопендра и ще захапе клечката ли?

-                      Направи го и ще видиш.

Навеждам се. Вземам някакъв бая клечок и тръгвам към прясната могилка. Може би съм на пет шест крачки от нея, когато някъде из двора се чува едно грозно: „Граааак“. Заковавам на место. Ослушвам се малко. Нищо! Мърдам с ръце насам натам. Въртя глава – пак нищо! Правя крачка към могилата и пак чувам: „Грааак! Грааак!“

Отново се оглеждам.

Не виждам нищо.

Изчаквам малко.

Тишина и спокойствие.

Тръгвам смело напред.

Но на втората крачка от някъде връхлита черна сянка. Минава в бръснещ полет досущ на милиметри от косата си и усещам а струята въздух е като зловещ съсък около ушите ми. И отново пфрозвучава грозното: „Граааак“ което сякаш е  досущ ухото ми. В началото доста се стъписвам. Нали все за проклятия, парадокси и смърт си говорихме до сега. Че може и да съм бил малко изнервен. Поглеждам напред и виждам една едра сива птица. Кацнала е върху могилката на Макс. Мърда нервно с крила и ме гледа едва ли не кръвнишки. Аз правя крачка напред, а птицата вместо да се подплаши се насочва точно към мен с някакви си заплашителни врабчови подскоци. Става ми смешно. Държи се като петел. Правя още една крачка. Птицата се наежва и разперва заплашително крила. Спирам и се обръщам към стареца:

-                      Това гардже ли ти е доказателството?

-                      Не е гардже! Врана е! Казва се Сивчо.

-                      Здравей Сивчо! Ти нали няма да ме глътнеш цял?

-                      Цял няма, но може да те клъвне тук таме. Пръв приятел е на Макс.

-                      Чак приятел?

-                      Такъв му беше. И май продължава да му се такъв.

-                      И как се сприятелиха?

-                      Аз ги свързах! По оня начин, по който ти казах!

-                      Ясно! И как се случи че го направи!

-                      Беше малък. Учеше се да лети. В един дъждовен ден перата му се бяха намокрили. По принцип Макс не се закачаше с никого. Дори с котките. Те си ходиха из двора като у тях си. Ядосваше им се само ако му се навъртат около храната. Тогава може и да ги подгони. Но не е ухапал ни една от тях. В оня ден Макс се разлая. Рядко му се случва. Сетерите са бракониерски кучета. Лаят само тогава когато трябва. Надникнах през прозореца и видях за какво става дума. Честно да си призная дожаля ми за горкото пиле. И не знам защо реших, че мога да ги свържа с Макс в приятелство. Излязох и му казах, че това птиче е много добро. И още, че може да му е верен и добър приятел. В началото не можах да установя колко ме е разбрал. И дали изобщо схвана смисълът на сложното ми изречение. Но затворих очи. И си представих двамата, как си играят. И как си помагат до колкото видът им позволява това. После отворих очи. И видях, Макс да разгонва котките, които търпеливо чакаха удобен момент, за да сграбчат птицата. После моя кафяв чаровник застана много близо до уплашеното до смърт животинче. И някак си се вторачи в треперещото пернато. В началото си помислих, че го пази - като своя жива трофейна храна. Нали все пак е птичар. Пък и кокалчета от пилешки крилца за него бяха любим деликатес. Трофея си беше негов. Неуспеха от опита ми да свържа куче и птица - мой проблем. Не се намесих повече. Не исках да ставам свидетел на грозната развръзка. Прибрах се. Когато обаче на сутринта му занесох храната наоколо нямаше перушина. Тогава видях, че Макс е приютил вранчо в къщичката си. Кръстих го Сивчо. Ей така по интуиция. Без да знам пола му. Пет години бяха големи приятели. Когато Макс почина Сивчо три ден не е спря да грачи. Сега дори на мен понякога не ми позволява да пипам гроба му. За това и още е без бели камъчета околовръс.

-                      Виждам – отвръщам аз, но усещам, как нещо започва да ми стяга гърлото и бързам да си кажа – Мисля видях достатъчно. Искаш ли да отидем да отрежем клона?

-                      Хайде! Че ти нали след обяд ще трябва да си на работа.

-                      Точно така – отговарям и се сещам, как въпреки няколкото ми сериозни закани да си тръгна, май доста съм се отплеснал по това да слушам измишльотините на бай ти Курти – Давай да ходим! – казвам му вече сериозно аз.     

Той си взима пак тежкия масивен трион. И излизаме на улицата. Запътваме се към ореха. Мястото ни обаче е заето. Две двойки младежи са на пейката. По скоро тримата са на пейката, а едното момче е до ореха. Прави нещо. Виждам че държи в ръката някакъв предмет. И с него съсредоточено човърка по дървото. Някъде точно в кръговете на единия от отрязаните от бай Курти клони. Заглеждам се по така и разбира, че това е малко ножче. За миг кръвта ми се качи в слепоочията. И без да се  усетя чувам, как от устата ми излиза едно:

-                      Тоз ей сега ще отида и направо ще го скомърцам – почти просъсквам през зъби и устремно се запътвам на там, но чувам зад себе си гласа на стареца.

-                       Спри се Младеж! Моля ти се - спри! Дай да се връщаме! Няма да се получи днес това с моето рязане на клона! –  и усещам как ме хваща за ръката – Да ги оставим малките да се забавляват - а?

-                      Защо? Дай поне да ги изгоня тия хлапетии. Да не вземат да окепазят нещо дървото?

-                      Ти шегуваш ли се? Какво и колко може да окепази някакъв си тийнейджър този огромен орех-столетник. И то само с едно пикливо джобно ножле. Нищо няма да му сторят. Ти ако искаш да се караш – ходи се карай. Аз се връщам. Друг път ще режа клона. Пък ако се откажеш от кавгата… И имаш желание… Мога да те поканя в къщи на чай или кафе  - но като ме вижда, как наежено гледам към тинитата, започва отново да ме успокоява – Не се притеснявай, Младеж! Хлапета ги познавам аз. Точно тези, нищо няма да му сторят. Те са същите-ония, дето ти казах, че топчето е тяхно.

-                      Сигурен ли си?

-                      Абсолютно!

-                      Щом си рекъл – поглеждам си часовника десет без десет е – Добреее – съгласявам се аз и излизам от ситуацията с думите - Имам още време докато свърши профилактиката. Кафе вече пих. Второ не искам. Но един чай виж - мога да уважа. Имаш ли?

-                      Имам всичко. И мек чай! И твърд чай – и ми смигва тарикатски – Ама за твърд ми се струва, че е още раничко. Щото и единадесет не е станало. Пък ако ти наистина имаш време? Ще ги изчакаме да си тръгнат. Те ще се повеселят. Ще се поцелуват. И ще отидат на училище. Ще видиш. И тогава ние на спокойствие ще клъцнем клона.

-                      Дадено - съгласявам се с него – Ама съм и аз – веднага след това се плескам по челото - Ми то нали общината и училището са вързани на един трансформатор. Сигурно и те са в някаква профилактика. Може и те да откарат до обяд като нас.

-                      Може. Ама може и да са избягали от някой час. Или да имат учебно прозорче някакво. Или учител някой да е болен… Остави децата…

-                      Добре! Може и така да е – съгласявам се аз, но безпокойството някак си ме подпира от вътре и питам -  Ама ти от къде си толкова сигурен, че няма да окепазят дървото?

-                      Е как от къде? И те са мои Фрнакенщайновци. Както и Дядо Орех и Сивчо.

-                      Какво искаш да кажеш?

-                      Ами нали ти казвам, че често ги виждах да се събират тук.

-                      Да и?

-                      И аз като теб в началото - имах някакви подобни притеснения. Пък нали имам дървото за семейна реликва… Та за да съм спокоен, свързах добрите чувства на Дядо ти Орех с децата.

-                      Как ги свърза?

-                      Ми как, как? Нали вече ти казах. С онази си страничната част от Проклятието дето свързвам всякакви живи твари - като чувства и емоции.

-                      И мислиш, че това ще ги спре да направят някоя вандалщина ли?

-                      Е! Не забравяй че Чарли, Суза и Макс са били свързани с това дърво. Особено Суза и Макс бяха кучета преливащи от любов. Гнездото на Сивчо също е там. А този вид врани май са едни от малкото моногамни птици. Така че с годините това дърво от корена до върха със сигурност цялото е пропито с любов. А те децата сега нали и те са влюбени. Ще се разберат малките с Дядо ти Орех – ще видиш.

-                      Хайде бе? – гледам го аз с недоверие.

-                      Ще! Ще! Пък и нали знаеш? – вдига за кой ли път днес показалец пред носа си стареца и с благ тон на йеромонах, разкриващ тайнствата на Света пред послушник ме увещава -  Влюбените, пияните и лудите в повечето случаи са солидарни към себеподобните си! Спокойно! Нищо няма да му се случи на Дедо ти Орех. Ела тук сега! – хваща ме отново за лакетя бай Курти - Нали ти казах, че вкъщи имам бинокъл. Ще ги наблюдаваме от нас. Пък ако нещо не съм познал, ти си млад силен мъж. Ще отидеш на момента да се намесиш. Бива ли така да направим?

-                      Бива – отговарям аз и двамата се връщаме в къщата.

Прави ми чай. Слага и някакви вафлички. И започва да разказва за Чарли, за Суза. Как един път докато бил в печатницата чул куче което скимтяло много силно. И още лаело по начин като вик за помощ. И когато бай Курти погледнал през прозореца видял момчета които го биели. Взел го у дома. От него станало едър хубав ловджийски барак. Суза също била намерена на улицата. Голяма умница и много добра приятелка. Много хубаво си е играела с внучката му. Бай Курти тайно я водел в близост до училището, нарушавайки забраната. Там дете и куче си играели макар и за кратко. И така си пием чая, а стареца ми говори ли говори. Мен обаче не ме свърта на едно място. Все ми е в главата, какво ли прави онзи с ножа - там по дървото. На края не издържам и питам:

-                      Че къде каза, че ти е бинокъла?

-                      Ама ти наистина си много мнителен младеж! – кривва глава стареца отива в другата стая и ми носи един професионален войнски бинокъл – Ето! Виж какво става там на любовния фронт! И после докладвай на старшия – усмихва ми се важнически и пак малко се поизпъчва.

-                      Разбира се, че ще докладвам – поемам бинокъла, дърпам завесата, поглеждам към дървото и съответно докладвам – Младежите са се сменили. Сега другото момче с червената риза прави нещо. Ама е на мястото където е бил другия от отрязаните клони – в този момент момъкът беладжия се обръща да каже нещо на компанията и аз с ужас установявам, че това всъщност е синът на балдъзата – Ахааа! – възкликвам спонтанно аз - Ти лии! Ти лии…! Твойта сметка недорасляк пъпчив такъв… Само да ми паднеш да видиш какво ще те направя  – заканвам се аз, но в следващия миг се сепвам и решавам да замълча за откритието си.

-                      Ахаа ли? И какво прави оня с ножлето? – пита стареца - Докладвай де!

-                      Ами не се вижда. Донесли са два камък. Стъпил е от горе им и здравата дълбае нещо с оная чикийка. Ааа…! Не може така! – отново започвам да нервнича аз - Ще ида да им се скарам.

-                      Чакай! Чакай малко! – опитва се отново да ме успокоява стареца – Я погледни можеш ли да видиш, какво по-точно е изчовъркал на другото място първият юнак?

Поглеждам там където преди това дялкаше предното момчето. В кръга от петното на отрязания до дъно клон виждам издълбано сърце, а вътре в него едно цяло име Коста и  едно Та. Предполагам второто ще става Таня. Нищо повече. Казвам на стареца, а той се усмихва:  

-                       Видя ли?! Видя лиии…?! – светват за миг очите на бай Курти, но после отново потъват във солена влага - Направено е от любов и за любов! Знам си аз! Щом Макс е бил свързан с това живо същество - няма страшно. Всичко около него ще е направено от любов и за любов. И то не като при мен от лошата страна на нещата – после вдига поглед към тавана и с треперещи ръце събрани като за молитва казва – Знам си аз! Знаам! Моя Макс и моята Суза няма да ме предадат. Те никога не са ме предавали. Винаги са ми показвали най – чистия изход от всяка подобна ситуация. И сега така. Прошепнаха ми в ухото да не закачам децата. И да ги оставя да изразят чувствата си един към друг. Така както на тях си им е най-близко до душата им. Знам си аз! Знааам! И ви благодаря приятели мои! – после се обръща към мен и с трескав глас на развълнувано дете, което току що е получило подарък от някой предрешен като Дядо Коледа съсед, започва да ми разказва – Знаеш ли Младеж за теб лъжа или пълна фантасмагория, но за мен си е чистата истина… Мисля и Суза, и особено Макс с любовта си бяха тези, който накараха внучката да обикне тази къща. И то въпреки непрестанните нападки срещу мен и моя дом от страна на майка й и баба й. Мисля още, че ако не бяха тези двама мои верни четирикраки приятели може би щях да бъда не само без дъщеря. Ами и без внучка. Че и без правнук –  зареди ги едни тъжни стареца, а на мен сякаш сърцето ми се свива на камък и започвам да се чудя, как ли да изляза от тази сълзлива попара, в която сам се надробих:

-                      Еее… ама недей сега така. За това ли ме покани на гости да се разстройваш. Пък и мен да ме натъжаваш. Виж сега. Разкажи ми каквото искаш и каквото ти е на сърце. Но не искам да се разстройваш. Разплачеш ли се си тръгвам. Щото то ето вече ей на къде десет и половина отива! И без това след малко ще трябва да си ходя. Разбираме ли се така?

-                      Разбираме се да! – съгласява се с мен стареца - Ами Младеж Макс в момента ми е на сърцето. За него ще ти разкажа. И добре ще се постарая да не се разстройвам.

-                      Хубаво слушам те – отвръщам му успокоително аз, оставям бинокъла на масата и започвам смирено да си пия чая.

-                      Когато загина Чарли малко се натъжих. Но може би защото бяхме живели заедно не много дълго… Само около три години… И като че ли по – леко го преживях. После се появи Суза. Както казах отиде си след седем години. От пиометра.

-                      Това е какво?

-                      Загнояване на матката при кучетата. Тогава вечееее бая ме заболя. Но нали бях я свързал с ореха… Ходех там вечер когато беше тихо. Галех мястото където преди това е бил клона на нейно име. Слушах как шумят свежите листата. И то нали дървото е живо все едно и Суза я чувствах като жива. И все ми се струваше, как чувах, че тя ходи из тревата по падналите листа в парка. А ако го правех нощем - поглеждах към небето. И си избирах по една звездичка. И все на нея си я наричах. Така малко се поуспокоявах. Но тежко беше! Признавам! И понеже доста ме заболя от загубата, бях решил да не си вземам друго куче. Но пък после като се замислих… Ми то, така като съм без куче, нямаше как и по какъв повод да се навъртам около училището на внучката. Тя тогава беше вече на десет годинки. За това помолих някой друг познат да ми потърси нещо красиво и обичливо. Един от издателите помогна. Макс беше много малък за породата си. Като отидохме при ветеринаря той дори се усъмни, че е Ирландски сетер. Каза ми, че може би е Кокер спаньол. Толкова малък беше. Явно абсолютния изтърсак на кучилото е бил. Направиха му първите ваксини. Дадоха му и първата доза от лекарства за обезпаразитяване. Прибрахме се. Легнахме си вечерта. Максито го сложих до леглото си. Върху един стар пуловер. По едно време се събуждам от съскане и някакъв друг странен шум. Светвам лампата и виждам кутрето изпружило крачета. Обърнало глава назад в неистова поза. И бере ли бере душа. А по устата му пяна. Ужасих се, но запазих самообладание. Взех го в двете си ръце и го разтърках, както онзи мъж направи с малкото кученце от Сто и един далматинци. След секунди конвулсиите спряха. Палето отвори очи. Погледна ме жално и се сгуши в дланта ми. Пък той и толкова си беше. По малък от човешка длан. Не разбрах какво стана. Помислих си че са някакви колики. И пак го оставих там. Ама вече спя някак си на тръни. След около четиридесет минутки пак същото съскане. Аз обаче вече с едно наум повтарям процедурата. Пак успях. Но този път вземах една стара кутия за обувки. Накъсах вътре вестници и така поставих палето.

-                      Това пък за какво? – не издържах без да го прекъсвам аз.

-                      Как за какво? Алармено приспособление. Почне ли с конвулсиите, вестниците се разшумяват и аз се събуждам…

-                      Неее… аз за такова нещо не бих се сетил. И какво стана?

-                      Ами така през около час ме събуди общо девет пъти до сутринта. След това спахме до два след обяда. И след това веднага пак при лекаря. Който като научи как сме прекарали нощта едва не си счупи пръстите да се извинява. Как асистентът му може би е предозирал лекарството за обезпаразитяване. Но така или иначе Макс оцеля. И после шестнадесет години без два месеца ми беше верен приятел.

-                      А те кучетата до колко живеят?

-                      Ами по големите породи до десет, дванадесет.

-                      Яяя…!  Че той значи много е живял!

-                      Много да. Стандартно се смята, че една кучешка година е равна на седем човешки.

-                      Ехааа… Шестнадесет по седем - това са близо сто и дванадесет години. Ехаа…! Еее… разбираемо е да тъгуваш. След толкова дълъг период. Но пък и има повод да се радваш. Щом твоя приятел толкова дълго си е поживял. Я виж ореха, с който твърдиш, че си свързвал кучетата и децата. Той колко кучета, че и хора е изпратил в Отвъдното. Явно всяко живо същество си има свой биологичен часовник.

-                      Така е. Това го разбирам прекрасно. Но въпреки всичко си е тежко. Особено когато се разделям с такъв голям приятел. И като се има в предвид, че съм прокълнат. И явно не мога да се сприятелявам с хора. А само с други живи същества.

-                      Така е. Човек е социално същество – взех да философствам -  Липсата на себеподобни оставя в душата му доста голяма празнота. Защото то това да контактуваш с хората чрез ребусите, които пишеш си е жива земна мъка.

-                      Дааа човек интуитивно се стреми да запълни празнотите от това, което му липсва с нещо но, но, нооо… - замисли се сякаш по за дълго бай Курти, стана и нервно започна да се разхожда из стаята.

-                      Какво но, но, но? – малко се притесних от реакцията му аз.

-                      Върти ми се нещо из мозъка. И май съм на път да отгатна още едно ПИ…! Само ме остави още малко да помисля… Нали може?

-                      Може - разбира се! – отвръщам аз, долях си малко чай и като си вдигам главата, а той стареца стои пред мен, усмихва ми се лъчезарно и се опитва с ръкомахания да ми привлече вниманието – Казвай! Казвай! Слушам те – подканям го със свободната си ръка.

-                      Виж сега Младеж какво се получава. Колкото е по-голяма една празнота в една човешка душа от загубата на някой близък, толкова му е по-тежко. И на душата и на сърцето. Нали така?

-                      Така е да! И какво?

-                      Ха кажи сега! Щом една празнота в душата може по някакъв необясним начин да ти тежи… Това не е ли Парадокс на Интуицията?

-                      Може би – отвръщам му аз - По интуиция празното няма как да тежи…

-                      Нали така? – въодушевено ме прекъсва стареца - А щом нещо колкото е по-празно толкова повече тежи… това е какво?

-                      Точно! Парадокс е! Или не парадокс, а по-точно е абсолютен Парадокс на Интуицията! Прав си бай Курти! Ехааа… - зарадвах се съвсем откровено аз – Ама вярно ти сега буквално пред очите ми откри още едно ПИ. Значи бай Курти определено с една крачка се приближаваш към изхода от лабиринта на Проклятието. Където и да се намира този проклет изход.

-                      Така си е! – развеселено се съгласява с мен той.

-                      И какво друго интересно ще ми кажеш за Макс?

-                      Какво още за Макс, я? – пита доста по-бодро моя събеседник - Ами лошите и злобните кучета винаги лаят по страхливите хора. Без никакво значение дали хората са добри или лоши. А добрите кучета не обичат лошите хора, без значение дали хората се усмихват или се мръщят. Обикновено усещат лошите намерения спрямо стопанина отдалече и се държат агресивно с тях. А Макс сякаш целия беше изтъкан от любов. Види ли лош човек започваше да трепери. Но нито лае, нито е агресивен. Само трепери и ме гледа в очите. Сякаш иска да му помогна и да не спирам да говоря с човека. То не че аз и много съм говорил. Но случили се да срещна лош човек, той иска да си тръгне. И ме гледа изразително в очите все едно ми иска помощ.

-                         Нали ти казах не разбирам от кучета. Не съм се заглеждал по кучешките очи. И по никакъв начин не мога да си представя, как може куче да изразява душевното си състояние с очи.

-                      Ооо… прав си, че не разбираш от кучета. И Чарли, и Суза, и Макс, като те погледнеха в очите… Иии… Иии веднага ти е ясно какво искат от теб. Имаха поглед за:  „Дай ми вода!“. Има поглед: „Гладен съм.“ Има поглед: „Изведи ме на разходка!“ Или: „Извинявай направих беля!“ Има поглед: „Моля ти се погали ме, тъжно ми е!“

-                      Хайде стига сега!

-                      Така си е Младеж! Така си е!  Виж това няма как да ти го докажа. Особено, ако не си се грижил за някакво животно по различно от рибки. Последните две години Макс много остаря. И от четиринадесета година сякаш изведнъж се промени. Тогава го прибирах при мен в къщата. Особено ако навън времето беше лошо. Спеше на един диван. Точно срещу моето легло. Трудно се качваше, но се държеше мъжки. И до последно сам се справяше с физиологичните си нужди. Но една нощ го чух да диша тежко. И го чух как пада от леглото. Всеки крак се разкрачи на отделна страна. Очите му се изкривиха и те. Много се изплаши животното тогава. И аз покрай него - разбира се. Не знам какво той е усетил. Но аз интуитивно разбрах, че получава инсулт.

-                      Я бе! Стига и ти! Че те кучетата такива човешки болежки преследват ли ги?

-                      Разбира се. И вашите рибки и те могат да получат и инсулт и инфаркт от стрес.

-                      Стига де!? Наистина не знаех.

-                      Така е! Могат! То може би и това щото имаме общи лоши преследвачи като еднаквите болестите, затова и да е и възможно онова друготооо…

-                      Кое другото?

-                      Онова от Проклятието ми… Дето могат да се свързвам различните видове живи същества. И то с хубавите им неща - не само с лошите. Както то това дето различните видове могат да се обичат. И още и да стават дори приятели..

-                      Може, може! И какво се случи после с Макс?

-                      Ами какво се случи. Тогава нищо, че не съм вече от много пъргавите, станах. Възможно най-бързо. Oтидох при него. Помогнах му да си събере разпилените по пода крака. И говорейки му успокоително започнах да го галя – спря изведнъж разказа си стареца, вторачи се в мен почти в упор, чак тръпки ме полазиха - Ама младеж нямаш си на идея, как ме погледна той тогава. Очите му буквално молеха – не! Ами направо плачеха за помощ. Все едно малко дете потъва в тресавище. И бавно но сигурно, затъвайки в калта те вика: „Помогни ми! Моля ти се дядо Курти помогни ми. Не искам да умирам точно сега! Помогни ми! Моля те!“ А аз виждам и разбирам, че си отива. Разбирам как гасне с всяка секунда… А сякаш нищо не мога да сторя. Само го галя по главата. И едвам се сдържам да не се разплача. Но пък знам, че кучетата усещат паниката и страха. За това и не исках да усети колко съм безпомощен. И така в онзи съдбовен момент двама дядковци се озоваваме… Се озовахмеее… Как да го кажааа…? Така че да е най-близко до реалната ситуация… - отклони най-после погледа си от моя стареца и се поглади по главата - Как да го кажааа я…? Как? Кааак?  Ами в клинична безизходица се озовахме. И…! И…! И…! - започна отново да заеква, при което аз реших да се намеся, давайки му шанс да си отдъхне:

-                      Еее ако ти е тежко дай да сменим темата – но като го видях, как клати отрицателно глава се сетих, че пък може би е по-добре да си го разкаже всичкото това на някой, та да му олекне, от колкото да го държи в себе си  -  Ама чакай това нали не е било края? Нали така?

-                      Не това не беше края! – бе категоричен събеседника ми.

-                      Оффф – добре! – въздъхнах и аз облекчено - И какво стана тогава? Лекар ли извика? Или го заведе до ветеринарната клиника?

-                      Нее…! - започна малко по-уверено бай Курти – Тогава в онзи момент на безпомощност изведнъж се сетих, за това което ми каза Метача за другите проявления на моето Проклятие.

-                      Кое по-точно? Че той май много неща ти е казал…

-                      Онова дето мога да помагам на душите да се свързват с бездушните тела. Тогава сякаш като кадри ми минаха пред очите кръстовете на Суза и на Чарли. И как след като лично съм ги забил в земята те пуснаха корени. И се стегнах. Прегърнах Макс. Ама както никога до сега. И си казах, че няма да дам душата му… Ей така без бой на Баба Смърт. Лежахме така прегърнати на земята почти три часа. Само дето отидох да взема одеяла, че да се завием. И да си подложа от долу. Щото пък не исках много, много да го мърдам. И така и този път Макс оцеля. Знаеш ли, може и да ме помислиш за долен лъжец. Но тогава за пръв път в живота си от сърце и душа съм благодарил на човекът, който ме е проклел. И съм го балгославял с всичката си любов на цялото си съзнание.

-                      Стига де! Как така ще му благодариш? Ама нали това Проклятие ти е донесло толкова много мъки и страдание?! И те е лишило от щерката.

-                      Така е - да! Но знаеш ли? Когато в такъв безнадежден момент успееш да помогнеш на  верен приятел… И виждаш с очите си, как душата му се е запътила към Отвъдното. Ама без той да иска. Защо на него мнооого му се живееше. И мнооого му се иска още поне мъъъничко да си остане тук при нас. При всичките живи в тоз Белия Живот. А ти да речем точно в такъв момент успееш да го върнеш. Дет‘ се вика кажи речи от портите на Оня свят пък било то и с някаква си част дори на такова гадно нещо като Проклятие… Знаеш ли…!? Как тогава, някак сиии… Всичко останало губи значение.

-                      Може и да е така. Няма как да знам. Не съм изпадал в подобна ситуация. И наистина не мога в момента да преценя дали това ти разсъждение би се харесало на щерката. И не знам дали самия Макс за когото това е било направенооо… Дали изобщо е възможно по някакъв начин да се е докоснал до жеста още по-малко пък до компромиса със себе си, който си направил - за неговото спасение ми е мисълта.

-                      Охооо… Младеж - прав си!

-                      За кое?

-                      За това че нямаш опит с тези неща. Тогава като бях прегърнал Макс съм се унесъл от умора и изтощение. И съм задрямал. А дето сме се завили май доста съм го попрегрял. Събуждам се от усещането, как по лицето ми се стича някаква топла влага. Отварям очи. А то той ме ближе по клепачите и веждите. И диша, диша учестено. Явно бе че е много жаден. Но не смее да джафне животното. За да не ме събуди. И ме гледа с такава признателност. Мисля тогава любовта която струеше от погледа му можеше да разтопи за секунди айсберга в който се е блъснал Тианик. Младеж от мен да знаеш такива моменти не се забравят.

-                      Предполагам. Поне така както ми го разказваш… Аз разказа няма да мога да забравя. Пък ако ми се случи на истина… Направо не знам. И още колко живя след тази случка?

-                      Близо две години. Но като човешки еквивалент това са цели четиринадесет години.

-                      Даа! Не е малко.

-                      Никак даже. Но вече за себе си си бях доказал, че Метача е бил прав. И че когато душата и тялото са наблизо мога да помагам. Последния месец от живота му му помогнах и го връщаш с помощта на Проклятието си пет пъти. От които три пъти бяха в един ден.

-                      Искаш да кажеш, че не си искал да го предадеш. Или да позволиш Смъртта да ти го открадне.

-                      Точно! Молех се да го сполети Царска смърт.

-                      Царска смърт ли? Какво е това?

-                      Да издъхне докато спи.

-                      Ахаа…!

-                      Но не се получи. Явно Баба Смърт ми беше много, много ядосана. И за нищо на Света не искаше да приеме Макс докато спи.

-                      Ядосана ли? За какво?

-                      Че не си предавам приятеля да бъде откраднат. А той след всяко връщане, което успявах да му направя се съвземаше. И общото му състояние се подобряваше. Даже на няколко пъти ме погледна с укор, че не го извеждам на разходка. Но мускулите на краката вече му бяха много атрофирали от възрастта. И от както легна онзи път вече не можеше да ходи. То аз от една година за всяко нещо го изправях собственоръчно на крака. Да се нахрани. Да пие вода. Да се разходи. Защото той не можеше да става сам. Но си бях решил, че това животно е дало толкова много любов на хората около себе си… И поради това напълно заслужава някой да се погрижи да остане по-дълго сред живите. 

-                      И накрая какво стана?

-                      Жената която чисти в къщи отдавана правеше физиономии. Защото старчето бая лоши аромати оставяше в стаята. И ми бе казала, че тя може да организира да го приспят. Така и стана. След петото връщане от Оня свят той съвсем грохна. Получи остра бъбречна недостатъчност. Защото пишото му много миришеше на амоняк. И тогава я помолих да извика лекар да го евтанизира. Аз обаче нито съм се обаждал нито съм присъствал. Последното което му дадох беше сладолед BOSS. Казах и че никак си не мога да убия такъв приятел. По какъвто и да е начин. Дори по начин, който хората наричат хуманен. Защото при кучетата има други правила за смъртта.

-                      Какви?

-                      Те са като вълците. Не обичат да умират пред малките палета. Или изобщо в глутницата. Скриват се някъде. Усамотяват се. И така си отиват от този свят. Чрез самопогребение. Заради това и на кучетата им е вродено да се стремят да не умират пред очите на господарите си. Които разбира се те приемат като водачи на глутницата. Суза преди да умре, като никога до преди това започна да се крие по гардеробите. Види ли отворена вратичка и веднага се шмугва вътре. Той и Макс след инсулта направи няколко опита да избяга, ама аз не му позволих. И чак когато три пъти за един ден му помогнах се сетих за онези девет пъти в самото начало. Тогава там на времето си помислих, че той от самосебе си се е оправял. Пък аз само съм го държал в ръце. Ама то може връщането му към живота и да не е било точно случайно. Ма по онова време кой да се сети, или да ти каже, я?

-                      Ахааа… Искаш да кажеш пак е била онази добрата част от Проклятието. 

-                      Именно! И така от както се уверих, че го мога това и до ден днешен всяка сутрин благодаря на този, който ме е проклел с тази клетва от любов и за любов. Защото това Проклятие ми даде възможността да помогна на добър приятел да си поживее повече. И така. За това искам и Макс да получи кръст. Също като тези на Чарли и Суза.

-                      Знаеш ли сега като се замисля странен старец си ти. Заради едно куче да благодариш на този който те е проклел. И буквално ти е откраднал целия живот. Наистина си странен. Ама пък може би така мисля защото не съм имал толкова добър приятел както твоя Макс.

-                      Може и така да е. Ма то нали Проклятието е било такова и за това. Да ме открадне от хората и да ме отдалечи от тях. Ама като гледам Младеж ти все се движиш в руслото на Директната Интуиция. Но въпреки това ме подтикваш аз да мисля още по-задълбочено по моя си начин – поглади се отново по главата домакина

-                      Еее радвам се! Щом пък по някакъв начин съм ти полезен. И в какво те подтикнах сега?

-                       Ами сега след твоята реплика ми хрумна, как моята откровена благодарност към човека, който ме е проклел е чист Парадокс на Интуицията. Не мислиш ли? А Младеж?

-                      Ако питаш мен - точно такова си е – плеснах с ръце аз и възкликнах – Еее! Бай Курти! Ама ти днес отгатна вече две ПИ ^{- та}. Ехаа!  Много добре напредваш.

-                      Така си е. Даже сега и над друго също се замислям, като си говорим за Макс.