-                      Това всички го знаем… - вмъквам се с реплика аз.

-                      Тъй де… Че случайно открих, че аз, ти, Гацата и Чефака всъщност сме четирима. Та така преди да ти се обадя на теб светнах другите двама за откритието си. И като си говорих по този повод с тях - тримцата решихме да си направим едно каренце. Пети за писане и за рязане на мезетата за сега нямаме. Ама мисля и квартетно ще се справим – някак си. Ти какво ще кажеш по въпроса?

-                      Чефо ни кани? А буля Чефовица? – подемам вече по съществото аз - Тя? Тя какво ще каже по повод това твое велико аритметично откритие? До колкото помня последния път не ни гледаше много дружелюбно като се бяхме нацибрили в кухнята й. А иии… Чефака пък за какво ще ни черпи? Нали все плаче, как не му стигали парите? Тъща му да не би да му се е отсърдила? За оня случай – там. И да се е ръснала някоя и друга хилядарка.

-                      Неее! Не му се е отсърдила. Друго си имаме около Чефовата семейна идилия на дневен ред.

-                      Охоо… Имаме си дори и нов дневен ред! Давай да го чуя!

-                      Ми от тогава… Имам в предвид от деня на онази сръдня… Та чак тука някъде до из тез дни горкия наш Чефак бил на сухо.

-                      На сухо от към питие ли? – правя се на три и половина аз.

-                      Не бе! Ти пък от към питие… От към прр‘‘‘утие бил на сухо… - изпръхтява, като силно стреснат от мълния кон след „П“ – то Караджов.

-                      Какво, какво!

-                      Как така какво? Я не се прави на ударен! Чак току из оня ден от три месеца имал сефте нашичкия.

-                      Ахааа…! За онова‚ прр‘‘‘утие ли ми говориш! – имитирам го аз.

-                      Ахаа – я! Че именно и заради точно това „Ахааа!“ ще е и черпнята! Щото тя нали я знаеш неговата, че е мнооого крива… И май креватното засушаване тоз път въздългичко му доде. И май му беше голям зор. Ама вече имало нова тайна врътка в събитията – после замълчава, може би чака да го попитам, но аз се виждам по път с един познат, с който пантомимично си разменяме няколко знака за поздрав и пропускам момента, в който мога да се включа в диалога, а той нетърпеливо продължава - То аз сам едва ли бих се досетил. Ама Гацата издаде дълбоко пазената им семейна тайна. Ама още и … - и започва отново да остроумничи за нещо съвсем в страни от темата, поради което аз доста грубо го прекъсвам:

-                      Караджов къде се отнесе пак? Кажи какво каза Гацата за семейната врътка? Остави сега другите раздувки!

-                      А да бе Брато… Че Гацата каза, как Чефака кандърдисал някак си буля ти Софка. И я завел в София на цикълохирург.

-                      Какво, какво? Къде я завел? – почти извиквам аз.

-                      На цилкълохирург. Да и направят някаква си много сложна и медицинско авангардна пластичноцикълна операция.

-                      Цикъло каква? – пак питам аз и виждам друг познат който ме поздравява и също като онзи от преди малко ми прави странни питащи знаци, но в края на краищата се разминаваме безмълвно.

-                      Пластичноцикълна бе Брато! Ти пък да не падаш от Марс?

-                      Да ти кажа като те слушам май наистина губя представа от къде съм! Ама пък за пръв път чувам такова нещо, което ти ми го каза за оная операция! – съвсем на сериозно се чудя аз.

-                      Да бе Брато! Има такава! И даже е минала успешно. Щото май била безкръвно ендоскопска. Че именно след тази иновационна лекарската намеса, Чефо успял най-сетне да й поотвори повечко коленцата…

-                      Какво кое?

-                      Да бе коленцата! Е, не много. Е! И едва ли е постигнал онзиии… Рекордния междукълкен просвет… На оная твоята готината Сиса… Щото тя много шпагатно та обгрижваше… Амааа...

-                      Айдеее… - прекъсвам го отново аз - Не ми отваряй устата сега… Да не кажа пък аз за па дьо дьо просвета на онова твоето Кинче…

-                      Добре де! Не чак колкото на Кинчето! Ама поотворил й ги бил коленцата… Е може и малко да е… Ама колкото там да се нацибри по между тях - ставало. И нали ти казах вече. От три месеца насааам...

-                      Да бе каза - сефте имал! И друго?

-                      Няма друго! Нови пози не е научил - все още. Ама и на това е доволен! Че поне са му бутнали. Пък било то даже и само калугерската.

-                      И! И! Нататък – отново го подканям да си влезе в коловоза на започнатата тема.

-                      Че и за туй сега е на седмото небе. И сигур не може да се нарадва… И понежее… - и пак и отново типично в него си стил тръгва да се разлива в страни, поради което се налага аз коловозно да го озъбтявам:

-                      Ооо… Караджов, какви ми ги говориш? Ти нещо, а?! Остави го ти сега просвета, колената, седмото небе и другите обстоятелствено-странични детайли. Кажи направо - какъв е този цилкълохирируг. Щото аз Софчето я видях из онези дни. Вярно вървеше както винаги забързана и начумерена. Но иначе пращеше от здраве жената. И каква е тази цикълопластична операция? Поне видимо нищо и нямаше – питам и почти притеснено забелязвам, как трети човек, когото поздравявам по път ме гледа доста учудено.

-                      Е как бе, Брато? – продължава вече съвсем с отговорен тон събеседника ми – Имала жената много сериозно срастване…

-                      Срастване ли? Къде? На какво? – питам почти разтревожено аз.

-                      Как така на какво? Ти не знаеш ли?

-                      Не! Чефо нищо не ми е казвал!

-                      Ама как бе Братооо… Ма ти наистина ли не знаеш?

-                      Наистина - нищо не знам! Казвай сега! Стига го увърта!

-                      Ма то на нея мензисът и се бил така плътно сраснал с кривотията на характера й? Че били станали нещо като сиамски близнаци тези ми ти две неща! И за това трябвало специална хирургическа намеса. Ама операцията не е цикълопластична… Ами е пластичноцикълна – пояснява ми едва ли не с преливащ от откровена сериозност глас моя съученик.

-                      Да бе глупости! – прихвам да се смея на самия себе си аз, защото хем си го знам оня дърдорко колко е изобретателен, и пак разбирам, че както всеки път е успял да ме върже с новата си глупостия - И какво сега? - питам наистина развеселен и възхитен от таланта му да измисля невероятни глупости – И какво?

-                      Е как какво? Цикълът й от това срастване до такава степен се бил посукал около женския й антисексинат, че мезисът й продължавал по цели деветдесет и девет дена в месеца…

-                      Айдеее… Караджов Ще ти набивам табаните. Деветдесет и девет дена в месеца… Ти да не говориш с моя малкия… Я стига глупости…!

-                      Така е бе Брато! И оня ми ти хирург като ги разделил… За мензиса и ината в кривотията й ти говоря… - разпалено продължава да ми обяснява моя съученик - И на! Тя още на следващата вечер му бутнала на Чефака… И после даже около радостното щастие на случилото се в креватааа… Тя възторжено решила да вземе децата. И още от петък вечер… Че и за цялата събота и неделяяя… С тях щяла да отиде при майка си на гости! –  спира може би за глътка въздух моя познат но само след миг започва шумно да цъка с език - Абеее… от горе до долу да го позлатим тоз цикъломайстор - малко е! Ама какъв ти цикъломайстор? Този човек си е направо един ортопедичено-мензисен гений.

-                      Караджооов, ортопедите се занимават с кокали не с меструационни цикли. И откъде ги въдиш толкова много мензисни анамнези и термини на куп не знам. Нещо по-културно не можа ли да измислиш като словесна увертюра?

-                      Що бе, Брато! Какво толкова лошо съм казал? Ето! Благодарение на тоз доктор! И на това, че той така майсторски е изрязал струпаните на Софчето камари от онези й деветдесет и девет криво-скучни дни, сега ние имаме и терен. Че и две ботълки ракия от щастливеца като бонус.

-                      Еййй… Караджов… Непоправима латерна си ша знаеш. Онова всичкото с пластичноцикълната операция можеше и да го прескочиш. И да започнеш направо от там, че Софчето ще ходи с децата при майка си. Ще помисля по въпроса за карето. Първо ще говоря в къщи. И после ще ти звънна. Някъде към довечера ще стане. Нали няма да е късно?

-                      Няма, Брато! Няма да ми е късно! А какво е това да си непоправима латерна бе, Брато? Виж латерна ми е ясно какво е. Щото ти си ми кавал, как онова било дървената МП-тройка на късния ренесанс. Ама това другото… За непоправима ми е мисълта. Него ще ми го разясниш ли ако не бързаш за никъде?

-                      Ооо…! Добре! Добре! Не почвай пак! Трябва да затварям. Щото охраната на общината нещо иска да ми каже. Чао, Караджов! – затварям телефона и с пантомимичен жест на ръката питам охранителя какво иска от мен:

-                      Колега, къде си тръгнал с таз голямата бичкия? Да не си решил да режеш главата на някое началството, а?

-                      Не! Защо главата? Кое?! Какво имаш предвид? – започвам да мотолевя отговори и въпроси един върху друг аз, но портиера прекъсва заплетеното ми пелтечене с вдигане на рамене:

-                      Не ми се сърди. Не се натягам! Но около терористичните заплахи имаме нови наредби. Не мога да те пусна с това нещо от тук. Води се хладно оръжие. Компромиси няма. Всичко се записва от видео наблюдението. Ако искаш дай го на някой от поддръжката да ти го внесе през служебния вход.

Чак тогава се поглеждам и разбирам, как съм с полушубка. Костюм и вратовръзка. Но под мишницата стискам огромния триона на бай Курти. Веднагически на ум тегля една здрава и бърза на онзи безпределен телефонен приказливец Караджов. Заради него сега искам не искам, ще се наложи да се върна обратно. Но ми става неудобно и от човека на портала. Опитвам да се измъкна от ситуацията, казвайки на охраната:

-                      Няма, няма! Няма да влизам в сградата с това хладно оръжие. Него го нося на някъде друга де си. А я кажи! Пуснаха ли тока?

-                      Не! Не са още. Той и кметът за това пита преди малко по телефона. Електричарите казаха не по-рано от след два часа.

-                      Ехеее! Ама добре де. Точно ще имам време да го оставя това зъбатото оръжие.

Връщам се отново до къщата на бай Курти. А той още си стои там където го оставих. От далеч гледам пак си сложил топчето на бликащата струя и сякаш мисли. Приближавам, но виждам как главата му е някак си килната на долу. А той изобщо не помръдва. Нещо от вътре сякаш здрава ме парна. Викам си: „ Може ли сега нещо да му е прилошало? А може ли с моите закачки да съм го разчувствал? И да му е станало нещо на старчето? Само това ми липсваше?!“ Ускорявам крачката и сякаш да си се самоуспокоя или най-малко да се подготвя за нежеланата грозна гледка бая селяндурската от разстояние подвиквам:

-                      Измисли ли го, бай Курти? Измисли ли го? На какво ти прилича това явление, а? - той се стряска и обръща глава към мен:

-                      А ти нещо да не си забрави в къщи? – пита учудено бай Курти

-                      Да бе! Твоя трион останал в ръцете ми. И какво казваш измисли?

-                      Охоо…! – възкликва тържествуващо - Измислих го и още как! – после ме поглежда право в очите, а на лицето грейва усмивка огромна почти колкото млечния път.

-                      И ха кажи де! На какво ти прилича?

-                      На Макс ми прилича! – отвръща ми гордо той и доволно потрива ръце.

-                      На Мааакс? И как така топче върху водна струя ще ти прилича на куче? – чудя се без грам резерва аз.

-                      Не на куче. На Макс ми прилича!

-                      И разликата е каква?

-                      Разликата е че Макс не беше обикновено куче. Не хапеше не лаеше по никого. Обичаше да яде риба. Най-предпочиташе сьомга и туна. И още пържени картофки и банани… А особено много харесваше сладолед. Харесваше му да седи с мен до масата. И то на стол като човек. А върховна тръпка му беше да се вози на асансьор. А пък ей това там на… - сочи ми старецът чешмичката - него го умееше безпроблемно. И то в превъзходна степен.

-                      Кое то това?

-                      Ами това, че колкото и парадоксално да ти се струва любовта извираше от него като гейзер. А харесаше ли си някой… Охооо…! Обливаше го с любов! И то го правеше толкова естествено, че човек не можеше да го побере в ума си. А на бликащата от него любов можеше да се задържи почти всяка добра душа човешка.

-                      Как, как? Не разбрах!

-                      Ами така! Също като тази струята държи това топче. Мисля при други обстоятелства, или с други кучета всяка една душа би се търкулнала на някъде. Но не и при Макс. Мисля до сега в живота си не съм срещал такова същество, което да провокира душата на човек да се върти върху струя от любов. А знаеш ли колко много хора е научил какво е това то - любов и търпение.

-                      Колко?

-                      Много! Никой от кучкарите не позволяваше на кучето си да се закача с Макс. Никой! И какво и как правеше – не знам. И как им го внушаваше също не знам. Но няма кучкар на алеята, който да не го уважаваше за това му качество. Викаха му добрия Дядо. Или само Дядото. И какво се получава на края… Ние уж най-умните и най-хуманните същества да бъдем учени на любов от едно животно.

-                      За животинските уроци по любов може и да си прав. Но не разбирам, как така човешка душа може да се търкулне на някъде – питам сериозно, но всъщност ми се иска малко да излезем от сериозността на разговора.

-                      Ами може. Ако срещу теб е някой озъбено-злобен изрод… Иии душата ти все се чуди от къде и на къде да побегне. Дали през десния ръкав покрай яката на ризата ти. Или през десния крачол на панталона ти покрай лявата ти обувка. А при моя Макс нямаше как да имаш такива страхове. Той с поведението си и с кроткия си нрав, най-малко на десетина деца е помогнал да преодолеят страха си от кучета.

-                      Еее то може да има и кучета, които много да обичат човешки деца.

-                      Така си е! Има и такива породи. Но той не бе от тях. Чист ловджия си беше. На децата и на тези, които се страхуват им позволяваше да го галят. Без да ги притеснява. Без да ги души. Или да се върти. Интересното е че не само с децата се държеше така. С възрастните, които имат някакви страхове от кучета правеше същото. А той нали знаеш страхът мирише. И то на прясна кръв мирише. Че има например една жена, която за пръв път къде на тридесетина години прие куче в скута си. И това беше Макс. А ирландските сетери не са много малки животни. Като да речем булонка или пинчер. Чак самата жена не повярва как е станало това. Учуди се сама на себе си, как не само го е пипнала. Ами и отгоре на всичко го е допуснала да се качи в скута й. После тази жена си взема куче за домашен любимец.

-                      Хайде бе? Казваш Макс й завъртя душата върху струята си от любов и тя се прехласна по кучетата.

-                      Да! Може да ти се струва невероятно. Но точно така се получи!

-                      Хубаво де! А как мислиш? Дали човешката душа има формата на пинг-понг или на крушоид като земното кълбо? – отново се опитвам да поведа в друга посока диалога и в началото май ми се отдава.

-                      Не знам. Но може на кълбо от някакво поле да прилича. Да, да, да! Сега като си говорим и ми се струва, че на такова ще да е близко тя. И да ти кажа младеж… Сега като гледам това топче, как се върти. И как водата го обгръща като любов от всякъде ми се струва, че във формулата за лице на окръжност и във формулите за сфера има нещо много важно!

-                      Важно ли? – чудя се аз на глас на къде бие стареца - Ми има разбира се. С тях се пресмятат лица, повърхнина, обем. На окръжност, елипса, сфера, конус. Естествено е да са важни!

-                      Не, не! И не само за това. Имам в предвид важното е нещо,  което касае Любовта.

-                      Любовта ли! Формулите за окръжност и сфера? Еее…! Ти пък! Едва ли?

-                      Защо едва ли?

-                      Бай Курти за любовни триъгълници съм чувал… Или за любовни тройки и квартети… Ама за любовни сфериии… Сякаш не се сещам някой да ми е говорил – усмихвам му се аз закачливо без да съм сигурен дали старчето ще ме разбере.

-                      Хе! – възкликва бай Курти - Че то пък ако говорим за любовен триъгълник какво пречи единия да е на единия край на сферата. Втория на отсрещната. А третия от любовния триъгълник да е в трета точка. И то пак такова се получава – чисто стереометрично погледнато. Пак триъгълник ще се получи. Но вписан в сфера. Знаеш ли Младеж аз ще се опитам много по-обстойно да помисля по този въпрос за любовните триъгълници. Но за това ще ми трябва време. Ако някога ми дойдеш пак на гости може и да поговорим и за тези странни любовни фигури.

-                      Еее… може. Що пък да не може – съгласявам се в началото аз, но после ми хрумва, че що пък да не се опитам пак да го пообъркам и уж като него започвам да умувам на глас – Бай Курти, обаче да ти призная трудно ми е да си го представя, как така трима човека… Или хайде три души толкова лесно ще си седят на кривата повърхност на една сфера. Щото ти нали за душите каза, че и те били нещо като сферички. Пък то сферичката като се допре до друга сфера май само в една точка може да го направи това, а? Още по-малко пък ако едната сфера е по-големшка.

-                      Сфера до сфера като се допират то е ясно. Ама Младеж…! - вдига глава бай Курти и прави важна физиономия – Тиии… откъде знаеш, как и в каква степен от повърхнината си се допира сферата на едната душа до любовното кълбо обвило в лилава мараня другата душевна сфера? Или пък как пътя на едната душевна сфера се пресича в розов любовен кръстопът с този на друга душевна сфера? Може пък там да имаме отново някакъв Парадокс на Интуицията, а Младеж?

-                      Амии… Може да! И може би да. Защото със сигурност нямам ясна идея. Дали изобщо е възможно при въртенето на една сфера да се получава път, който да пресича пътя на друга въртяща се сфера. Че чак пък и Любовта да е намесена някъде по тези им както ти каза бозави кръстопътищата – отново тенденциозно се заяждам аз.

-                      Розови младеж розови – не бозави – почти ми се сепва старчето - Бозави стават кръстопътищата, когато смесиш розовото в любовта със сивото крайпътно ежедневие. Ама розови или бозави що пък да не е възможно да ги има тези необясними допирни точки. Може пък неведоми да са 4 π(Пи)R² пътищата любовни.

-                      Ахааа! За това - да! Така погледнато е възможно почти всичко. Ама чакай сега, бай Курти! То това за неведомостта не беше ли казано за пътищата Господне?

-                      Така е казано - да! Но много хора твърдят, че той - Господ предимно това бил – Любов. Пък щом тези двете неща могат да се отъждествяват едно с другооо… Защо пък и за пътищата Любовни да не е същото, като за пътищата Господни, я?

-                      Е! Щом пък казваш! – замислям се на сериозно и без да се усетя започвам да си мърморя на глас - Ама то си е от ясно по ясно. В една топка пътища към всяка една точка от повърхността й има много. Пък колко му е всяка една от тези свързаности да са и дори емоционално невидими, логически непредвидими и дори математически неведоми.

-                      Така, така младеж! Въпреки че математиката понякога е толкова обстоятелствено конкретна, че дори в Римановата и част е много трудно да откриеш нещо като математическа неведомост. Пък какво ли остава за стереометрията. Където всяка свързаност се изписва с формула. Само дето не знам коя формула ще да е по-точна? Дали една или другата…

-                      И коя е едната? И коя другата?

-                      Имам в предвид дали тази за обем на сфера? - отвръща ми стареца и пак се заглежда в трептящото над водната струя топче, замисля се за момент и продължава - Или пък може би да речем онази за повърхнина на сфера?

-                      Кои, кои формули? Я ми ги припомни! Щото ти да не мислиш че ги помня?!

-                      Е! Едната е 4 π(Пи)R² , а другата 4/3 π(Пи)R³ . Нооо аз съм си лично убеден, как и в двете има нещо мистично и неопределено. Даже в двете ми се струва че и там има нещо свързано с Любовта.

-                      С Любовта ли?

-                      Абсолютно. Даже сега като се замисля сякаш там някъде из дебрите на всяка една сфера се крият фактори водещи до неведомостта около връзките на хората, животните, растенията, минералитеее времената и Вселената...

-                      Ахаа..! – направих се на сериозен аз, но вътрешно умирах от смях от непрестанните опити на стареца да математизира или по-скоро логически да фризира под формата на сфера разговора ни - Добре де! А щом тази формула има връзка с Любовта… Значи ли това, че тя ще има касателства и към Проклятието ти? Щото нали то било от любов, за любов и поради любов?

-                      Виж, виж, виж! И това не съм го мислил до сега! – поглежда ме право в очите старецът и повдига показалеца си успоредно на носа - Знаеш ли Младеж, че си много прав. Ама в какво и каква ли ще да е това касателство, а?

-                      Тююю…! – завайках се аз продължавайки да театралнича - Това май не биваше да ти го казвам. Ето виж колко съм прям. Съвсем откровено си признавам грешката и то на секундата.

-                      Защо да е грешка? И защо пък да не биваше? Напротив! Даже много интересно навърза нещата. Браво!

-                      Така де! Усетих аз че ти стана интересно. Ама ти сега пак ще се заровиш в мислене по въпроса. Пък да ти призная честно! Аз като го гледам това топче, не виждам нищо, което да ми прилича в него на Любов... – но още не съм си завършил изречението и на самия мен щуква, как има нещо грешно в логическата постановка споделена от събеседника ми и без да се усетя питам - Ама чакай сега!? Нали уж струята беше Любовта на Макс. А топчето душата човешка. Пък сега ти какви ми ги говориш? И от де на къде пък… и защо ще търсим нещо за Любовта във формулите за сфера?

-                      Че как защо? Те нали много от формулите се доказват посредством математически теореми.

-                      И какво? Математическите теоремите и изобщо тяхното доказателство какво пък общо имат точно с Любовта?

-                      Е как какво? Онзи брадатия грък, както ти нарече Архимед нали той точно това е открил!

-                      Кое?

-                      Че всъщност Любовта била теорема, която трябвало да се доказва всеки ден.

-                      Не го знам това.

-                      А какво знаеш?

-                      Знам че е бил велик математик и физик. И е открил и изобретил това онова.

-                      Да, да! Само туй, онуй и после това, онова. Почти нищо работа! Само като например математическото извеждане на това, онова, как една сфера вписана в цилиндър има точно две трети от обема и околната му повърхнина. А нали виждаш тук имаме гейзерна струя под формата на цилиндър. Пък върху него въртяща се плътна сфера покрита от горе й с водна пелена също е с форма също сфера. Ама знаеш ли, Младеж… Може би знанията ми за тези подобни разсъждения на Архимед някак си ме подтикват и аз да гледам на Любовта като за доказуема теорема от математически формули. А не като неуловим и неопределим розов флуид. И ето – виж какво си мисля! Нали водата от гейзерчето обгръща топчето от всякъде?

-                      Така. И?

-                      И около тялото му се образува воден филм. Или по-точно водната обвивка също има формата на сфера. А това вече не ти ли прилича на нещо, като мехурче от любов? Такова едно на което вътре в него се върти нещо друго, което може да бъде разглеждано като Душата човешка.

-                      Ахааа! – отново възкликвам аз – Нещо, като което е от вън, обвива нещо, като което му е от вътре! Ясноо! – поповдигам на квадрат тавтологията в репликата му и се плескам по челото – Да беее… бай Курти! Май започвам да включвам. Сега остава да ми кажеш, че това явление има и нещо като общо и със сравнението на Метача.

-                      Кое сравнение?

-                      Онова, че водата му приличала на Любов. И Любовта на вода.

-                      Еййй! Пак браво бе Младеж! И за това също не се сетих. Ама и то е вярно – съгласява се почти в движение с мен бай Курти и вторачвайки се отново във водната струя продължава да си разсъждава - Пък и като се замисля! То можем да приемем, как и там – и ми сочи с поглед - Ако Водата в него е Любов то тя ще има само повърхнина. Защото водната обвивка има мехурчеста форма… Нооо пък капката е плътна - като гюле е. И ако е така? В смисъл ако искаме математически да опишем как една Любов обгръща душата на един човек… И ако я разглеждаме като външна обвивка на душата, то за тази ситуация ще да е валидна формулата за повърхнина 4 π(Пи)R² . А когато имаме вече сливане и от двете любови ще се получи капка. И там вече работата е по-резонно. И тогава ще трябва да се ползва формулата за обем на сфера - 4/3 π(Пи)R³.

-                      Точно така ще да е, бай Курти – опитвам се да му инпонирам аз и заявявам почти гордо в римуван порядък, който буквално сам се излива от устата ми - Нещо, като розово мехурчесто капков трактат. Формулиран в резюме - като Четири Пи Ер на Квадрат. Или две Души в миг преди сливането съдбовно… Без ни капка Любов на инат. Да бъдат те две във едно. Пък дори и това да се води греховно.

-                      Не зная Младеж какво става когато повдигнеш любовен инат на квадрат - поглежда ме с доволна почуда бай Курти и после с почти патосен плам продължава - Но сякаш вече знам, че някак си ти с твоите приказки ме подтикваш много задълбочено да мисля по тез въпроси. Не знам как го правиш. Нооо получава ти се. И това си е. И май като гледам ние с теб голям екип ще се окаже, че може да сме.

-                      Добре! Нека сме екип – щом казваш… - и кимайки в съгласие мервам часовника, който недвусмислено ми показва, как имам още никак не малко време до работа, за това и си позволявам отново да го подкача - Ама бай Курти, я се конкретизирай - къде в тези две формули 4 π(Пи)R² или 4/3 π(Пи)R³ виждаш ти Любов. В цифрите или в степенния показател – усмихвам му се възехидно, но той не ме забелязва, защото продължава втренчено да се взира в топчето и отново започва съвсем сериозно да ми обяснява.

-                      Не, не! Не в цифрите! В цифрите няма как да има точно Любов. Нооо… в самата формула… Виж там – да! Там определено има нещо, което свързва сферата и човешките взаимоотношения. Но пък ей така от веднъж… Сякаш от ряз, никак си не мога да го схвана това! Каква ли наистина е точно връзката? – пита той и заравя пръсти в бялата си коса, продължавайки да умува на глас - Щото то π(Пи)R² е лице на окръжност. А 4π(Пи)R² е повърхнина на сфера. Ако хипотетично приемем, че π(Пи) със своята си ирационалност е някакъв еквивалентна тъждественост на Любовта. И ако е така?! Това дали значи, че радиусът - R на практика ще да е пряката директна връзка между двамата влюбени?

-                      Добре де? Ами когато R е на квадрат? – прекъсвам умуването му аз, ясно съзнавайки, че го правя не от личен интерес към темата, а по чисто провокативни подбуди.

-                      Тогавааа – замисля се обаче съвсем на сериозно старецът - Тогава радиус по радиус, наистина какво ли ще да е тогава във формулата?

-                      Дааа… R² какво ли ще да е я? – наливам отново математическо масло в логическия огън разгорял се в мислите на бай Курти.

-                      Това може да еее… Може да еее… Да речем математически знак, че чувствата са взаимни. Или как в отношенията има някаква приблизителна противоположна равнопоставеност. Или да речем някаква двупосочност на чувствата и емоциите. Единия обича другия и обратното. И понеже с такова непонятно стигащо до сложност чувство, каквото е Обичта… Или пък такава сложна емоция, каквото е Любовта… С тях няма как да се извършват прости действия, като събиране и изваждане, както е примерно като например при секса…

-                      Ахаа! И затова двете любови ги повдигаме на квадрат – прекъсвам го възторжено аз.

-                      Именно – вдигна ръка в знак на съгласие Стареца – Именно! Брей! Ти ще дойдеш много схватлив младеж. Браво!

-                      Благодаря,  бай Курти! – кимвам с глава и продължавам да чегъртам с длетото тънко тематичната рана, която явно се е отворила в мислите на по-възрастния ми събеседник – Казваш, значи когато и двамата са влюбени или се обичат, между тях се образува геометрична фигура. Или по-скоро не е точно фигура. Но каквото и да е то - има лице на окръжност.

-                      Именно! Но то това е самооо… Ако разглеждаме чувствата на две същества в една равнина. Тогава да! Но виж ако разглеждаме нещата около чувствата им в триизмерност? Тогавааа… Тогава имаме формулата не за лице на окръжност, а за повърхнина или обем на сфера. Също като водния слой който обвива топчето.

-                      Да бе, бай Курти… Ама тука май не ти пасват нещо разсъжденията. Особено пък около това сравнение на Любовните взаимоотношения. И още по-особено пък за окръжността и сферата! – не спирах да го провокирам с въпросите си аз.

-                      Извинявай, Младеж, не те разбрах! Какво имаш предвид?

-                      Ами виж сега! При това 2π(Пи)R – дето е формулата за обиколка на окръжност?

-                      Е знам какво е 2π(Пи)R! – малко нервничко, дори сърдито ме прекъсва бай Курти.

-                      Ясно е че знаеш! – заемам помирителна позиция аз - Ама виж сега! Там тогава го нямаме това R². Я обясни тука на по-малкия! И на по-нематематичния! Как така двамата влюбени образуват лице на окръжност…? Ама така я образуват, че тя има лице пък няма обиколка. Щото нали ти каза че 2π(Пи)R е формулата за обиколка на окръжност – и пак го поглеждам ехидно и предизвикателно - Нещо май, май… Не е май така както би трябвало да е. Поне погледнато математически. Ей това ми се губи в разсъжденията ти – хвърлям отново аз празно за пълно, но явно без да искам улучвам едва ли не ахилесовото сухожилие на набързо сглобената Любовно-Сферичната теория на бай Курти.

-                      Вярно, че е така! – взема да се пипа по носа стареца – Вярно, че погледнато от този ъгъл на нещата – нещичко не пасва. И всичко се разпада като логика. Бреййй,  Младеж, ама ти голям Гявол ще излезеш! Гледай ти сега, как отведнъж ме пресече! – мърмори под носа си Стареца и отново се вторачва в трепкащото върху струята топче и започва нещо да ми казва – Еее,  Младеж… - но после се замисля и след къде десетина секунди мълчание ме поглежда - Не може пък да няма някакво обяснение…? Нали така Младеж?

-                      Може и да има… Ама дали ще го намерим ние с теб? Тук и сега?! Или ще е заслуга на някой друг. Кой знае къде и кога? И то неизвестно нейде по Света – опитвам се отново да си римувам на глас.

-                      Ааа… тука ще трябва да го има то някъде… - засуетява се отново старецът и роши белите си коси, впивайки с нервност пръсти в тях.

-                      Ами давай го тогава, де! Щом пък ти е в наличност някъде из прическата. Давай като магьосниците. Извади го от там! - смея се съвсем откровено на глас, защото веселбата около опитите му да задължително да облече в математическа формула човешките взаимоотношения наистина ме забавлява.

-                      Еее…! – почти възторжено ме прекъсва той - Щом R не е на някаква степен… Тогавааа – после се спира от веднъж гали се по главата и отново ме гледа право в очите може би, надявайки се на снизхождение от моя страна, ако нещо няма да е в курса и почти възкликва – Еврика - Младеж!

-                      Ха така! Горе главата! – подкрепям го на момента.

-                      Виж сега какво ми дойде на ум Младеж!

-                      Казвай да чуя!

-                      Амии… във формулата 2π(Пи)R само единият ще да е влюбен. Или само единия ще да е с насочени чувства. А другия не… Иии влюбеният само си обикаля около този в центъра на окръжността… Пък другия си седи там в централната точка и му се радва. За това и в 2π(Пи)R радиуса R не е на квадрат. Така добре ли е? – не се предава старецът, а аз пак прихвам развеселен от неговата изобретателност:

-                      Да бе и аз какво ли питам – и му намигам, подкрепяйки твърдението му - Нали затова формулата е само за едната му и пуста обиколка. А не за някакво друго по-плътното чувство. И щом така казваш… От това можем да си направим извода, че при по-плътните чувства се прилагат формулите за лице или обем. А когато имаме нещо като несподелена любов или едностранно влюбване имаме само обиколка 2π(Пи)R. Ясноо…

-                      Какво пък е това чудо дето сега го измисли? Какво е това понятие по-плътно чувство?

-                      Как какво? Да речем нещо като любов на куб или на квадрат дето се прави и на креват … - намигвам му аз и двамата се разсмиваме на глас.

-                      Еее това вече е много нематематически. Или по-скоро почти еротически ми прозвуча. Но знаеш ли Младеж. Вярно! Не съм се замислял дали квадрата в любовта винаги хвърлят телата ни в кревата и в страстта… Но пък съм сигурен, че както ти казах преди малко, в тези формули за окръжност, Любовта или Влюбеността са въплътени точно в константата π(Пи)! – категорично отсече бай Курти и сякаш след казаното някак си излиза от състоянието на вторачено вцепенение и ме поглежда с поглед изпълнен с удовлетвореност.

-                      Любовта е въплътена в π (Пи) ли? – разсмивам се на глас, за кой ли път, от както се разговорихме по тази тема - Бай Курти ти направо ме разбиваш днес с твоите разсъждения. Я кажи! По какво пък може да си приличат една математическа константа с една романтична емоция или чувство?

-                      Ами помисли де!

-                      Е! Ако се замисля на дълбоко, кой знае къде ще ме отвее фантазьорския вятър. Я си кажи, кажи! Това сега твоето да не е някое от отвлечено сравнение. Като онези в литературата?

-                      Кои по-точно?

-                      Ами ония! Дето ги ползват в басните?

-                      Алегории ли имаш в предвид?

-                      Да така май се казваха…

-                      Мисля тук не става въпрос за алегория.

-                      Ми?

-                      В този случай си имаме чиста аналогия.

-                      Така ли? Казваш и никак не е отвлечено това твоето сравнение?

-                      Не! Не е! Приликата всъщност между Любовта и π (Пи) е рационално явна – отвърна ми бай Курти, но виждайки недоумението на лицето ми заобяснява – Виж сега Младеж…! По интуиция нали ние хората възприемаме Любовта, като нещо незряло и детинско.

-                      Така си е. И то си е напълно в реда на нещата така да я възприемаме. Щото ако не като детинскооо… Тооо… поне, като нещо младежко се възприема – допълвам го аз.

-                       Именно! От гледна точка на възрастни го приемаме точно като такова. Някакво си непълноценно и едва ли не ирационално занимание.

-                      Ако честно се замисляяя… Може би - да! Предполагам всеки един човек, попадайки в омайната розова мъгла на тази сладка емоция наречена Любов, е обладан от еуфорията на собствените си  влюбените блянове. 

-                      Ха! – възкликна весело стареца - Именно! Влюбени блянове! Много точно го каза. Ама знаеш ли Младеж това дето сега го изрече, как много плътно ми пасва на теорията? Браво на теб! Ще каже човек че мислите ми четеш!

-                      Кое то това плътното? За бляновете ли? -  питам аз и като го виждам да ми кима утвърдително продължавам – Добре пък щом ти пасват… Няма лошо! Подарявам ти това мое уплътнение!

-                      Младеж! А някога ти замислял ли си се защо е така?

-                      Кое?

-                      Това с влюбените блянове ми е мисълта? – пита той на свой ред и му личи, как става сериозен.

-                      Не! Какво да се замислям над тях? Бляновете са си блянове – но като го виждам, че рязко променя изражението на лицето и започва да ми се усмихва с подчертана хитра ехидност в ирисите си, му влизам в играта – Добре де! И защо е така?

-                      Защото бляновете и то особено влюбените са нещо на практика логически почти непостроимо.

-                      Непостримо ли? И как така?

-                      Просто така. Според мен бляновете са балони направени от облачна материя. Които си блуждаят там нейде си из нашите фантазии –  започва да върти китките на двете си ръце старецът, някъде близо до челото си и ги следи с поглед -  И то само там са си фантсмагорично видим. Нооо… Само там! От друга страна погледнато е почти невъзможно те да могат да бъдат логически построим. В трезво реалистичните ни мисли имам в предвид. И още по-малко пък да са реално осъществими в материалното ни битие.

-                      Ахаа… Ясно! Пак го натамани – усмихвам му се и аз - Казваш бляновете са нещо катоо… Да речем нещо… Хайде ако не като облачни балони… За такива аз не съм чувал… Ама като едни въздушните кули - може би са те?!

Именно! Младеж, а на теб известно ли ти е, че логическата непостроимост на числото π (Пи) е една от най-характерните му особености.