-                  -                      Така ли? Това не го знам. Не си спомням дори да съм го чувал. Пък и да съм го чувааал… Едва ли ще мога да си го представя.

-                      Кое не можеш да си представиш? – пита учудено бай Курти.

-                      Това! Че едно число може да е някак си построимо. Или още по-малко пък да е непостроимо. Било то логически, фактически или математически. За мен числото си е число… Като примерно например… Петнадесет. Хиляда. Сто тридесет и две. И така нататък.

-                      Може, можеее! По принцип погледнато по-тясно научно. Или от професионална гледна точка то цифрите от едно до девет са математически непостроими символни знаци. Които разбира се изобразяват определена числова стойност.

-                      Къде го гледаш това професионалното като гледна точка?

-                      Тама в онази така омразна за филолозите наука наречена математика.

-                      Ахааа… Не в живота а само тясно професионално в математиката е казваш така?

-                      Именно! Нооо виж! От друга страна… Ако ги разглеждаме, като някакво едноцифренно число… Там нещата се променят.

-                      Как? Или може би по-добре е да попитам защо?

-                      Защото числото представлява абстрактно понятие като математически обект за брой или ред. И тогава те вече числата макар и едноцифренни са си построими.

-                      Ааа…! Пак ма забатачи с тези твои увъртяности. Я дай джокера като примерно например – подканвам го аз с нашия си реверанс за такива пояснителни моменти.

-                      Ами например ако цифрата пет я разглеждаме като знак-цифра тя може да бъде само пет. И нищо друго. Но ако разглеждаме петицата като число… То тогава това число можем да го получим като сума от числото две плюс, числото три. Или от четири плюс едно. Или едно по пет.

-                      Ахаа… Четири плюс едно е равно на пет. И това действие с товааа… Или по-скоро действието събиране между тези две числа… Едно и четири… От които се получава числото пет - погледнато от гледна точка на математическата теоретична философия се нарича построимост? Така ли?

-                      Да! – категоричен е стареца.

-                      Да – казваш! Ахааа… Също казваш като една малка постройка е то. Ахааа… Ако като петицата  я разглеждаме като знак-цифра -  то тя ще си е само една цяла постройка. В готов завършен вид. Нооо ако решим да я разглеждаме като число… Тогаваа…! Тогаваа…! Тогава тя ще може да бъде видяна и нещо като сбор от четири стени и една плоча от горе за таван.

-                      Доста образно казано. Но що касае рационалните числа понятието построимост може и така да се разглежда. Поне като аналогия. Ама пък виж! Нали ти го казах и преди. То реално погледнато Константата π (Пи) на пра пра дядо ти Архимед  всъщност точно по това и се различава от обикновените рационални числа, я.

-                      Ахаа… ! Да да да! Дето в числото  π (Пи) нямало край в онова делене! Да! Да! Там дето двадесет и две на седем… Да! Да! Да!

-                      Ахааа – я! Именно! Всъщност точно поради това π (Пи) е и едно от малкото непостроими или още както говорихме сутринта - ирационални числа.

-                      Добре! Съгласих се! Щом е ирационално значи е непостроимо! И обратното непостроимото число е ирационално. Добре! Това май вече за тази сутрин започна да ми се прояснява. Добре! И какво от това, че това прословутото π (Пи) е непостроимо? Къде…? Или по-скоро в какво в тази му непостроимост е приликата му с Любовта?

-                       Ами как къде? Така както π (Пи) не може да бъде построено или представено като конкретно рационално число, така и Любовта и до ден днешен не може да бъде формулирана като рационално определение, удовлетворяващо всички хора по земята.

-                      Ахаа…! Искаш да кажеш, че онова безтегловното, аморфното и еофоричното състояние на мислите, сърцето и душата наречено Любов или Влюбеност не може да бъде построено смислово и словесно? Така ли?

-                      Ха! Чее…! То пък какво чак толкова чудно има в това. Да не би с това дето го казах, ние двамата тук да откриваме истината за топлата вода, я?! – и поглежда учудено към мен Стареца, но аз му отвръщам с глуповата усмивка, а той продължава - Добре! Ето казвам ти. Формулировката която ти ми даде преди секунди е много правилна. И знаеш ли Младеж? Като чух това дето го каза за душата и сърцето, сега друго ми дойде на ум.

-                      Какво?

-                      Как всъщност парадоксът на ирационалното в любовта е, че тя се превръща в конкретна рационалност, винаги когато е поставена в парадоксална за интуицията ни ситуации.

-                      Опалаа! Пак ново двайсет! Бай Курти от де ти идват толкова увъртяни изречения на езика. Честно! Направо ти се чудя. Ма то ти за има няма три - четири часа, къде седем - осем пъти ми връзваш мислите на фльонга. Я подскажи сега нещичко за това последното… 

-                      За кое?

-                      За онова дето парадокса на любовта ни се изправял срещу парадокса на интуицията ни…

-                      Що пък да не ти кажа. Погледни Младеж! Първото следствие от това голямото парадоксално на интуицията противопоставяне е, че то поражда някакъв любовно-интуитивен потенциал. Или аз го определям още като любовно-интуитивна движеща сила между влюбения и субекта на влюбеност.

-                      Движещ потенциал е казваш - а?

-                      Именно! И съответно  тази сила веднъж породена в сърцата ни… Или пък в душите ни… Или там където по принцип си се заражда… То тя си съществува и то без значение дали процеса е споделен.

-                      В смисъл как споделен?

-                      В смисъл дали е едностранен. Или взаимно-двустранен. Щото ти може и да си си влюбен в някого. Но на този някого и през ум да не му минава за това, че на тебе из главата са ти се разлетели облачни балони, на които са отпечатани неговия образ. Който се смее, мръщи плаче или говори. И знаеш ли Младеж!? Въпреки, че всички много ясно съзнаваме това - никой досега в света не е успял дори с приблизителна  точност да измери някаква конкретна количественност в една любовна връзка. Или по друг начин казано… Никой не може да измери кой колко точно обича другия. И обратно разбира се.

-                      Така си е.

-                      Видя ли! Така си е! Нали?

-                      Да! Ама то това е така… Може би защотооо… - замислих се сериозно аз, но понеже никакъв сериозен аргумент не ми дойде на ум, пуснах мислите си по течението – Защото може би още няма изобретени нито любовомер, нито обичомер – премъдро с усмивка на лице заключавам аз и продължавам с авторитет – Даже пустите му учени… И не само учените. Ами и онези тъпите администратори покрай тях. Всичките те! В едно са пропуснали да приемат каквато и да е мерна единица за Любовта – и поглеждам към бай Курти, а той ми прави оня нашия си реверанс и аз веднага поемам - Примерно като например в международната системата за мерни единици SI няма регистрирана никаква единица за любов или влюбеност!

-                      Така си е! – клати утвърдително глава бай Курти.

-                      Но мисля ако ли пък евентуално имаше такавааа… Тази ми ти единица за Любов… Щеше да се казва… Как щеше да се казва - я? – почесвам се зад ухото аз - Ами може би Люб щеше да й е името… И да речем като количествени стойности щеше да се измерва с един Люб. Пет Люба и така нататък. 

-                      Именно! Съгласен съм с теб Младеж. Ааа… може би е и така, защото няма как да се знае с конкретна точност… - приема на сериозно разсъжденията ми моя събеседник, но оставя мисълта си увиснала в загадъчна незавършеност и ми се усмихва предизвикателно.

-                      Кое? За каква точност ми намекваш?

-                      Как за каква точност? – прави се на учуден стареца и продължава да се усмихва - На какво точно и на колко точно е равен един, един… Как го каза онова мерното число за Любов ти?

-                      Един Люб! Подсказвам му аз.

-                      Именно! Един Люб! Ама вярно си е то това… Че никак не се знае към момента на какво е равен този един Люб в нашите сърца – повдига нравоучително пред носа си дидактическия показалец Стареца и продължава с охота шегата ми - Че и именно поради това! Щото я няма таз мерна единица в Света… Именно и поради това! Никой до момента не е в състояние да даде - ни количествена, ни качествена характеристика на Любовта.

-                      Яснооо…! И аз това казвам. Няма кой! Ама бай Курти да си ти призная много си ми интересен…

-                      Защо?

-                      Защото правиш струваш, но всячески се опитваш да натъпчеш тази пустата му емоция с изтърканото име Любов в някакъв иновационен математически постулат. Нещо обаче не ти се получава.

-                      Защо пък?

-                      Че знам ли и аз защо. Може би и най – вероятно защото няма, как да бъдат извършвани математически действия с Любовта. Пък тя математиката нали е това. Действия с числа и формули. Две зайчета плюс петнадесет морковчета са равни на двадесет и пет кръгли твърди акинца – смея му се аз, но той кима съгласително с глава.

-                      Много точно го каза това Младеж… Две плюс петнадесет е равно на двадесет и пет. Има един такъв парадоксален момент. И то винаги когато се извършват аритметични действия с интуитивно несъвместими математически обекти и субекти. И това си е така. Като навсякъде в живота… Както и във философията… Дори както и в най-точните науки, като математиката например. Винаги съществуват изключения от всяко едно правило.

-                      Е! Е! Е! Пак се оправдаваш нещо ми се струва! Щото зайчетата и морковчетата са си точно много съвместими.

-                      Да бе съвместими са?! Ама като хранителна верига, а не като математическо действие - отвръща ми почти троснато той.

-                      Добре за зайчетата и за морковчетата може и да се съглася. Но трябва да си признаеш бай Курти, че колкото и логически да ги гърчиш нещата няма как Обичта или Любовта на този или онзи да ги съотнасяме, събираме, изваждаме или делим една на друга. Поне аз не виждам, как ще можем любовта на Коста да я разделим на любовта на Таня.

-                      Е! Тук за тези простите действия донякъде съм съгласен с теб. Защото наистина! Няма как, разделяйки любовта на Таня на тази на Коста… И да получим някакво точното частно. Още по-малко пък удовлетворяващо уравнението, като обща стойност, характеризираща Любовта по между им – после ме поглежда право в очите и отново бодро и уверено повдигна пръст пред носа си - Ама то и там е разковничето на приликата я. Защото невъзможността на горното действие е същото като това, дето никой до сега в Света не е могъл да раздели двадесет и две на седем. Сиреч да получи колко точно е Архимедовата константа π (Пи). Нали така? 

-                      Е това вече не го знам с точност. Ти си там по тези въпроси вещ ми се струва. Добре! И какво като не може да се раздели едното число 22 на онова другото 7? Не виждам точно къде е приликата на всичкото това действие с Любовта.

-                      Младеж! Приликата не е в самото действие на делене. Тя е… Тя еее.. – започна да се запъва в отговора си стареца и ме поглежда ехидно.

-                      Ха така! Да не е пак някакво ПИ – прекъсвам го нетърпеливо аз и започвам да го имитирам – Тя е - та тя е… Кажи къде е де! Или какво е тя? И къде по-точно виждаш ти приликата между Любовта и това двадесет и две делено на седем? Къде? В делимото или делителя е приликата? – продължавам да се правя на интересен аз.

-                      Не Младеж. Приликата е в неопределимата безкрайност на самото частно… Именно това е нещото, което толкова много доближава константата π (Пи) до Любовта.

-                      Безкрайността на Частното ли? И защо?

-                      Защото и Любовта и Обичта към другия са състояния, които можеш да ги усещаш с всеки следващ удар на сърцето си. И то да го усещаш по този начин до края на живота си.

-                      Как? Как?

-                      Все едно, че сърцето ти докато тупти дели до безкрай 22 на 7.

-                      Как така ги дели?

-                      Ами така! С всяко влюбено туп се появява по една поредна цифричка от това мистично с безкрайността си число π (Пи).

-                      Цифричка от бекрайността ли? Каква цифричка?

-                      Ама как каква? Някоя поредна след онова до болка познато ни на всички нас 3,14  – но явно много странно съм го погледнал защото той започва да ми пояснява - Примерно като например сърцето прави своето влюбено – туп. И на мига се появява цифрата едно.

-                      Едно ли? Как така се появява? – питам отново глуповато аз, но като го виждам, как укорително ме поглежда и оправдателно се пояснявам – Добре де добре! Не ме гледай така сърдито! И какво като се появява това едно?

-                      Как какво? И тогава числото 3,14  вече става 3,141.  После сърцето на влюбения пак прави още едно влюбено туп. И се появява 5. И като го добавим това пет към вече получената върволичка от цифри след десетичната запетая - и виждаме как π (Пи) вече има вида 3,1415. След това туп! И иде ред на деветката и… И така… Ето ти я и петата цифра след десетичната запетая. Или π (Пи) наедрява до числовия порядък 3,1459. И така нататък. И така нататък… С всяко сърдечно влюбено туп без значение дали иде реч за π (Пи)или Любовта, те напредват към своята неопределима ирационалност, граничеща единствено и само с безкрайността.

-                      Ахааа… След 3,14 казваш… Туп цифричка, туп – още една. Туп следващата. И така нататък И какво от това?

-                      Как какво?! Не разбираш ли? На всеки сърдечен удар пропит с влюбеност човек чувства, как през сърцето и душата му се промъква по едно рубинено червено манисто от броеницата на Любовта..

-                      Ахааа… На всеки туп на сърцето - манисто с форма на червена цифричка малка, минава на Любовта по трасето, все едно дете невръстно се спуска по пързалка.

-                      Ехааа… Ма как ги редиш само Младеж…

-                      Понякога такива едни ми идват на ум…  И бай Курти до кога според теб ще може да продължава това туп – туп и така нататък Туп - туп и така на татък?

-                      Как до кога? При добро желание… Или при добро стечение на обстоятелствата би могло по този прост начин на делене да отмерваш секундите Обич и Любов към другия доо… дооо… Ами докато смъртта ви раздели.

-                      Ехааа! Сега май те разбрах. Ама то тази парадоксална ирационалност всеки нормален човек по Интуиция би я усетил.

-                      Нали? – усмихва ми се стареца.

-                      А  другото?

-                      Кое то другото?

-                      Там дето казваш, че Любовта преминавала от абстрактната ирационалност в парадоксална рационалност. Това къде го?

-                      Че как къде го? Няма никакво значение до коя цифра след втория знак на запетаята си стигнал в това специфично влюбено деление. Минал ли си втория знак - всяко едно получено частно след 3,14 можеш да го използваш във формулите за обиколка или лице на кръг. Или за лице на повърхнина и обем на сфера.

-                      И какво от това?

-                      Как какво? С помощта на тази безкрайна ирационална константата π (Пи) имаш възможност да получиш парадоксално на интуицията рационално пространствена фигура с краен размер. Примерно с формата на сфера или окръжност. 

-                      Ахааа… Ясно! Добре! Парадокса в ирационалността на 3,14 като геометрия го виждам. Ама оня парадокс за който ми спомена преди малко дето ирационалното на Любовта преминавало в рационалност – то къде е?

-                       Парадоксът на рационалност в самата Любов е там, че подобно на π (Пи), чрез Любовта можем да си построим кръг или сфера от познати и приятели. И то така, че в центърът на построената от чувства и емоции сфера може да сме самите ние...

-                       Ахааа… И сигурно чрез формулите 4 π(Пи)R²  или  4/3 π(Пи)R³  можем  да сметнем в реална площ или реален обем наличните си приятели, които ни обичат?

-                      Че защо пък не!? Ти как сметна колко акенца ще изкарат двете зайчета като изхрупат петнайсет морковчета?

-                      И пак така ли се смятат приятелите?

-                      Именно… И приятелите пък и тези хора, които може и да не са ни точно приятели, но биха ни помогнали в труден за нас момент.

-                      Ясноо…  А може ли всичките тези окръжностни познати… И още обичащите ни сферични приятели да ни бъдат и нещо като сферичен щит. Срещу лошотията като примерно например. Онази същата, която в днешни дни ни дебне от всякъде. А бай Курти? За такава една защитна рационална полза може ли да се говори?

-                      Браво бе Младеж. Това наистина е много рационална идея. И сега като заговорихме за приликите между π (Пи) и Любовта знаеш ли какво още се сещам?

-                      Не!

-                      Ами денят на любовта и денят на числото π (Пи) са на една и съща дата. Но в съседни месеци.

-                      Че как така?

-                      Световния ден на числото π (Пи) е на 14 Март, а Свети Валентин е на 14 Февруари.

-                      Кое, кое? Денят на числото π (Пи) ли? Никога през живота си не съм чувал за такова нещо – питам аз наистина изненадан.

-                      Математическа константа приличаща на Любовта да си има ден на дата същата като деня на влюбените. Парадоксално за Интуицията – а Младеж?

-                      Дааа! Наистина парадоксално. Бай Курти ти днес наистина ме побърка с тези твои мисли, знания, аналогии, алегории, и всякакви подобни анализи и сравнения. Само дето накрая не ми е ясно ти последно кода на Проклятието ли търсиш или се ровиш из живота, за да разгадаеш Парадигмата в  Енигмата на Любовта

-                      Може би и двете младеж. Защото те Любовта и моето Проклятие се предполага, че са неразривно свързани.

-                      Да беее…! Ама и аз какво ли изобщо питам като някой второкласник… Нали Проклятието беше от Любов за Любов и заради Любов! Ясно!

-                      Именно!

-                      Еее… бай Курти днес ти наистина си голям отличник. ПИ^-тата не станаха ли повече от четири на брой? Аз даже им изгубих дирята вече.

-                      Дааа Младеж! Това наистина е така. Днес за първи път от както съм прокълнат направих дрън - трептеж!

-                      Ахааа! Ама вярно, че така се получи! Толкова разгадавания на ПИ по едно и също време на едно и също място.

-                      Да! И даже изповядани и пред един и същи човек. Това също не е без значение. Така да знаеш! – усмихна ми се повече от лъчезарно стареца.

-                      Е за последното не се сетих. И ако може да се вярва на Метача значи днес бая го раздруса това твое Проклятие. Ама аз вече наистина ще трябва да те оставям. Че стана време за работа.

-                      Ами то раздрусването определено стана с твоя помощ. Благодаря ти много за това, че ме изтърпя почти цял преди обяд. И извинявай ако съм ти отнел от времето. Пък ако съм досадил в повечко с дядовските си политиканствания и мърморения… Ще замоля да ма прощаваш. Но нали ти казах - такъв съм си. Пък ако имаш желание -  отбивай се за по чайче. Когато си свободен. Щото ако посещението не е толкова сутрешно като днешното, може и нещо по-твърдо да пийнем.

-                      Благодаря за поканата бай Курти. Пак ще намина…

-                      Ще се радвам Младеж. Добре ще си ми дошъл винаги Младеж. И пак ще си поговорим за това онова. Ааа…! И да не забравиш след време най-малкото да дойдеш в някой от почивните дни, за да направим кръста.

-                      Виж за друго не знам, но за това със сигурност ще се отбия – отговарям аз и му махвам за довиждане.

Вървя си към работа след тази странна сутрешна среща и си мисля за днешния ми необичаен преди обед. Вярно казват старите хора, че човек се учел докато е жив. Ето! Първото което научих, как в нашия скучен град има толкова необичаен старец. Щото те повечето ми съграждани на неговата възраст са доста по-различни. Повечето са или взели дали. Или пък ги е грижа само за някакви крайно ограничени нещица. 

Вярно! На пръв поглед и бай Курти, слушайки го в началото ти се струва, че не си е съвсем с всичкия си. Но пък от друга страна, като видиш с очите си нещата, които ти показва - доста се замисляш над казаното от него. И само с какво чувство на любов и признателност говори за домашните любимци…

Та така замислен над тези неща си влизам в стаята. Започвам си работата – както си го правя винаги. Но мисълта за неговия домашен любимец Макс и приятеля му Сивчо не ми излизат от ума. И в този момент се сещам, как то и аз тука на работа си имам един домашен любимец.

Между бюрото и стената съществува малко разстояние образувано от подвия ъгъл. Там живее един паяк. От онези домашните е. Същите, които създават големия срам на по-пипкавите домакини. Кръстил съм си го Тошко. Разбрали сме се с чистачката, че може да му чисти паяжината, но в никакъв случай да не го убива. Поне така съм чел че се прави. И току мине не мине време и в стаята се чува предсмъртното бръмчене на някоя уловена от него пеперуда-молец или пък досадна муха. Та сещайки се за него реших да му хвърля едно око.

Там си еее…!

И пак си беше ловнал нещичко. Добър ловец е тоз Тошето. Ако насекомото е по възможностите му - прошка няма. В два случая съм го видял да отстъпва. Единия когато в мрежата му се беше заплела една оса. Тогава той я обикаля, обикаля, опитвайки се да я захапе за някъде с отровните си челюсти. Но май не му се получи. Накрая някак си прецени, че е опасна. И че не е лъжица за неговата уста. Преряза нишките, в които се беше оплела. И я пусна да си отлети по живо, по здраво.

А другия път - беше към края на лято. В мрежите му се бе хванало някакво щурче. От онези черните.  Голяма борба се заформи. Щото то щурче, щурче ама май бая щурец си беше в сравнение с Тошко. Много охранен. И много силен. Бореше се мъжката. Само да усети, че моя любимец го наближава и здраво ритане падаше. Така и не дочаках финала на двубоя. Просто дойде края на работното време. Ама аз си знам. Имаме ли улов, после дълго време в едно по-отдалечено ъгълче остава по нещо опаковано в паяжина за дояждане. А щом Тодорчо окончателно си оглозга инсекто-пържолите като запас, боклука го хвърля направо на пода.

Нооо… в онзи случай когато на другата сутрин се появих - зимника на Тошето си беше чисто празен. Явно Щурчо без да има отровното жило на осата със силното си желание за живот. И ползвайки мощните си задни крака, бе успял да се измъкне.

Че сега докато се рових из бумагите. И докато правех каквото си правя по принцип ми мина през ум, как може би и бай Курти е точно в позицията на Щурчо. По някакво си стечение на обстоятелствата е попаднал в мрежата на нещо или някого. Което той нарича Проклятие. Но за разлика от съзаклятника си, старецът нямаше в наличност отровните челюсти на злобата. Нямаше и отровното жило на осата. За да се защити. Или пък да всее страх в противника си. Но пък имаше силата на ума си. И силата на вярата в себе си. И вярата в това, че ще може да победи в живота по неговия си неотровен начин. Пък било то и само с мисловно ритане. Или пък с безстрашните си аналитични крушета, които непрестанно се опитваше да нанася право в гадната физиономия на отровното Проклятие. Та замисляйки се над тези неща ме обзе някакво неистово желание да стана свидетел на развръзката в двубоя между бай Курти и неизвестния злосторен съзаклятник. Чак да си призная захраних някакъв си чисто спортен интерес към проблема.

Нооо… то пък за беля се заредиха доста студени дни. Още в началото на Декември даже сняг заваля. И колкото и да ми се искаше уж най-малко ей така случайно да се видим, не ми се получаваше.

  И тъй. След нашето странно запознанство няколко пъти нарочно минавам покрай къщата. Не знам защо, въпреки неговата покана някак неудобно ми беше ей така без конкретен повод или причина да вляза при него.

Точно преди Бъдни вечер съм на тържество с малкия в детската градина. Беше за единадесет преди обед И към един и нещо след пладне се прибираме. Ама нали сняг е навалял, че бях вземал шейната. На път към къщи с моето момченце да се попързаляме. И пак както винаги минаваме през площада не далеч от къщата на бай Курти.

Поглеждам.

А той се изгърбил.

И рине с една лопатата сняг.

Отиваме направо при него.

Поздравяваме се.

Запознавам го със синчето:

-                      Аз се казвам Христомир – дебело подчертава двете Р ^–та   малкият защото от съвсем скоро може да го казва по-отчетливо и съответно подава ръка както сме го учили.

-                      Аууу че хубаво име! – възкликва бай Курти хвърля на момента лопата и вместо да му подаде ръка направо го взема на ръце – Че и цели две мъжествени Р има в него. Аз пък се казвам дядо Курти ама ако ти е трудно с моето Р може и дядо Вълчо да ми казваш – моя малкия е малко смутен от неочаквания изблик на радост у възрастния човек, но успява да се усмихне – Младеж, така и така си минал от тук. Ще е удобно ли да те помоля да ми помогнеш – пита ме стареца и после се обръща към малкия с грейнали от радост очи, пояснявайки - Щото и аз очаквам сега около Коледните празници да ми дойде на гости едно момченце като теб. Казва се Кирчо. Пък има работи, за които вече съм доста стар. И сам няма да мога да ги свърша. Че ще замоля за малко мъжка помощ. Нооо в тази моята мъжка работа има и неща, които и с Христомирчо заедно ще можем да направим. Ти моето момче искаш ли да дойдеш с мен вътре? – пита усмихнато стареца.

-                      Ами ако татко ми даде - ще дойда! А какво е това много важна мъжка работа?

-                      Ще разбереш. Чакай да питаме сега татко ти дали може! – и се обръща към мен - Татко ще позволиш ли на твоето момче да дойде да ми помогне. Защото аз наистина няма да мога сам да се справя… - и ми намигва.

-                      Бай Курти ако искаш вие влезте и си поиграйте в двора. Пък аз в това време да изчистя вместо теб пътеката - а?  Поне тук пред портата. Да може пощаджийката да влиза – а?

-                      Няма да ти откажа помощ Младеж - и за отвън. Но наистина първо ще те помоля да влезеш в двора. Че да ми одариш едно рамо и нещо друго да свършим. Пък после ако имаш желание ние докато се забавляваме с Христомирчо ти ще позачистиш и отпред.

-                      Добре давай да видим какво има за помощ? – съгласявам се аз.

Влизаме. Първото което виждам е някакви следи по целия двор. Ще кажеш че някой с нещо е орал в преспите. И всичко наоколо е в стъпки. Оглеждам се и малко пред входната врата на къщата съзирам  да се кумят три снежни топки. Ама бая топки. Две от които доста по-големи. А третата по-малка 

-                      Младеж искам ако може да ми помогнеш да повдигнем таз топка. И да я сложим върху онази.

-                      Снежен човек ли ще става това?

-                      Да. Внучката ми се обади. След Коледа в някой от почивните дни щели да минат с Кирчо. Та искам да го зарадвам. Три дена ги правя. Ама таз топка дето ще да е по средата не мога сам да я вдигна.

-                      Давай тогава! – казвам му аз и за нула време оправяме работата.

-                      Благодаря ти много Младеж. Ние от тук нататък с Христомирчо ще поемем доизкусуряването му.

-                      Добре пък аз ще изляза отпред да ти поизчистя.

-                      И Младеж – обади се в къщи, че ще се забавите…

-                      Защо? – питам учудено.

-                      Е! После едно чайче да ви почерпя за помощта де. Ти какво сега…? Няма намръзнали след работата да ви изпратя на мама я?

Така и правим. Обаждам се в къщи, че тържеството и пързалянето малко ще се поодължат. Излизам и  се захващам за лопатата. За около половин час съм готов. Влизам обратно и виждам, как дворния екип също са приключили със същественото си занимание. Даже вече са се отдали на смях, игри и веселия.

Бай Курти тегли шейната. Сивчо прелита ту от едната му страна ту от другата. Стареца ритва с крак снега. Сивчо явно се плаши. Или по-скоро се прави, че се плаши. Литва метър два по встрани и започва да грачи срещу снежните прашинки. А Христо се залива от смях. Наблюдавах ги така поне пет шест минути. После и аз се присъединявам към тях. След играта както се полага по ред се снимаме с новото снежно творение на екипа Курти, Христо и отговорника по качеството - Сивчо.

А то творението е нещо като кавър версия на класическата визия за снежен човек. От популярния модел се е запазила старата сламена шапка. Моркова за нос. И метлата с дългата дървена дръжка. Нооо има и иновации. Като използвани материали имам в предвид. Вместо от въглени - очите са измайсторени от метални капачки на буркани за лютеница са. В средата на всяко с маркер са изрисувани зеници. Усмихната уста на Снежко пък е от пластмасови капачки от сокове. А копчетата в снежното му пардесю са от големи сини капачки за минерална вода. А дааа… И като втора ръка има дървена дръжка на която се вее трикольора ни.

-                      Давайте да влизаме на топло - да пием чай. Че да не стане тъй за Рождеството Христово на някой малки Христовци да им потекат малките нослета – шегува се стареца и буквално не изпуска от очи малкия.

Христо разбира се никак не иска играта да свършва. Но само след още пет минутки обикаляне около Снежко, пръстчетата му съвсем замръзват и той склонява. Влизаме на топло. Бай Курти вади детски чорапчета. Явно от скатани запасите около пребиваванията на малкия Кирчо в къщата. После някъде от другата стая донася плей стейшън. Монтира го към телевизора и моя малчуган буквално залепва там. А ние със стареца пием чай с ром и си говорим. 

Бай Курти пита каква музика ми се слуша.

Аз нямам претенции.

И той пуска нещо от неговото си време.

Казва че на времето от Тома Спространов ги е правил тези записи на касети. Ама сега Внучката му ги прехвърлила на новите техники. Разказва ми колко били близки с Томата. Как въпросния легендарен радиоводещ му е най-добрия учител по музика в живота. Никога не му е отказвал информация за състав или музикант. И че до ден днешен се чували от време на време.  После се впуска в подробни обяснения. Споделя ми, как музиката която слушаме в момента била от времето, в което Света сме се били разделили на два враждуващи блока. Нещо сме се били ежили Запада срещу Изтока. Някаква невидима преграда сме си създали - изградена от идеологически нагнетяван страх и омраза. Наричали я - Желязната завеса. Тя спирала всякаква свободна от цензура информация. И то във всички сфери на живота. Та тогава Тома Спространов бил за него пък и за много други българи нещо като светло музикално прозорче към останалия свят. И накрая завършва разказа си думите:

-                      Та по този повод мисля си че онез там управляващите… Дето понякога се имат за много по-големи големци от големия български народ… Те трябва точно на такива хора, като Томата да връчва онзи орден с красивото име Стара планина. Защото хора като Томи са нещо като манастирите съхранили вярата в българщината ни по времето на турското робство. А бе може смешно да ти се вижда… Но за мен Томата си е нещо като съвременния музикален Паисий Хилендарски.

-                      Ухааа… - смея се аз на глас.

-                      Какво толкова ти е смешно Младеж…? – пита съвсем на сериозно бай Курти.

-                      Томата и Паисий в една равнина. Ухааа… Бай Курти ти какво сега…! То това да не е n- ^тото ти на брой ПИ, облечено в екстравагантност. Ама да ти кажа това си е направо едно ПИ избухване ша знаеш – не спирам да се шегувам аз.

-                      Нее! Не е никакво ПИ това. ДИ е то това!

-                      ДИ ли?! Че къде пък в тези думи да търся нещо, което директната ми интуиция да ми подсказва?

-                      Има си го то ДИ ^–то ! Вярно! 

-                      Вярно ли?!

-                      Вярно! Може би ти е трудно да се съгласиш с мен. Ама то е защото разглеждаш събитията от историята и личностите участващи в тях по елементарния човешки начин като разбиране!

-                      В смисъл?

-                      Ами в смисъл Минало, Настояще, Бъдеще ти ги разполагаш в една права линия. Която разбира се е поставена в някаква плоска Евклидова равнина.

-                      Ами как да го направя? – питам учудено – Да не искаш да подреждам хода на събитийност в стъпаловиден порядък както Внучката е подредила правоъгълните снимки във Фотокръстословицата…?

-                      Ами то това квадратично кубичното предложение за изобразяване на потока от време е много интересно… И ако те чуе Пикасо от Онзи свят може и да ти се зарадва… Нооо… и е много трудно приложимо в нашия некубичен свят. Защото той нашия свят по-скоро е сферичен. А не кубичен.

-                      И аз така си мисля… Сферичен ще да е! – съгласявам се с домакина, усмихвайки му се.

-                      Именно! Правилно си мислиш. И за това ако разглеждаш толкова линейно стореното от тези две личности… Особено, пренебрегвайки сложността на овалната и хълмиста природа на времето ще ти бъде изключително трудно… Или по-скоро почти невъзможно да ги сравняваш обективно като значимост. Или най-малко да ме разбереш, как аз ги съпоставям.

-                      Да! За това че ми е трудно ей така от ряз, да схвана това понятие - хълм на Времето дето сега го изръси… Тук май си най-близо до истината. Добре да приемем, че има и друга визия за историческия поток от събития. Ха кажи! Как според теб трябва да ги сравнявам, Паисий и твоя Томи. За да те разбера ми е мисълта?

-                      Ами как да ти го кажа я? Трябва да ги сравняваш, гледайки малко по-лежерно на логическите определения, които са ти набивани като постулатни обръчи в началните курсове по геометрия и математика. Защото тези логически канони в последствие създават твърде консервативни възгледи за света.

-                      Опааа… Аз го моля да опростява нещата… Пък той пак ме лашва някъде в сложните изразни измерения - ала бай Курти.

-                      Много точно казано. Именно. Никак не са прости тези измерения. И за да възприемеш моето сравнение, трябва поне малко да си наясно с Римановата или още така наречената квантова геометрия. За  Георг Фридрих Бернхард Риман чувал ли си?

-                      Не.

-                      Роден е на 17 Септември 1826 година в Бреселенц Хановерско. Починал 20 юли 1866 година в Италия. Той извежда формули, с които могат да се изчисляват огънати или не плоски равнини. Неговите математически разработки са в основата на теориите на относителността на Айнщайн.

-                      Добре, добре, добре! Моля ти се, не превключвай сега на Куртипедия. Кажи за Томата и Паисий. Как да ги сравнявам за да те разбера?

-                      Ами във всички случаи трябва да ги сравняваш нелиненйно. Всъщност тези двама мъже живеят зад различни овали на хълмове от няколко епохи като времена. Най-добре е ако можеш да си ги представиш  тях… Пък и всички хора оставили някаква следа с действията си в нашата история като ярки светли точки. Но ярки точки разположени не върху плоска равнина. А върху някаква времева сферична координатна мрежа от събития.

-                      Как, как?

-                      Как как… - изимитира ме той – Ами примерно като прозрачно земно кълбо. На което кълбо контурно и с полупрозрачни линии са очертани всичките му Хималайски върхове и Мариански падини. А не просто както ти си свикнал до сега да виждаш историята в една единствена плоска равнина. Примерно като текст върху листовете  хартия от учебника ти по тази дисциплина. Особено пък когато личностите в нея са подбрани, описани и подредени, като значимост единствено и само по нечии тесногръди субективни критерии.

-                      Бай Курти я моля ти се дай едно поясненийце с онова нашето примерно като например…

-                      Ами примерно като например ако си гледал злободневните коментари напоследък по телевизията. Там дето съобщиха, как в последните редакции на учебниците в някой курсове… Извършеното от Хан Крум е неглижирано. А за сметка на освободените часове е наблегнато на делата на един съвременен министър председател. Но явно този, който го е писал този учебник е бил определено само и единствено с Евклидово мислене. Поне що касае значимите исторически личност. А може пък и с малко повечко шопско мислене да е бил в кръвта.

-                      Що пък шопско?

-                      Е как що? Дето шопа казвал: „А бе каква Мусала…?  Какъв ти Вихрен?  От Черни Връх на Витоша по-високо нема! И от Искъру бо длибоко нема!“ Та така и този дето е писал въпросния учебник. Просто е пропуснал да забележи, как когато си в планината, но си в падина не можеш да видиш значимостта и красотата на високите върхове. Защото дори и малкия невзрачен хълм пред теб може да скрива неземната красота на в пъти по-високия връх зад него.

-                      Да де! Тук съм съгласен с теб. Нищо чудно за този дето е писал учебника най-високия хълм, който е виждал в живота си да е сградата на министерския съвет. От където му е била подарена и обществената поръчка за написването му. И понеже никога не е ходил на планина е пропаднал в шопското клише, как от покрива на МОНК по-високо нема. И как от софийското метро водещо до МОНК по-длибоко нема – подкрепих политиканстката теза, на бай Курти аз, при което той избухна в откровен смях, но после пак става сериозен и продължава:

-                      Именно Младеж! Проблема и в двата случая… Имам в предвид с делата на личностите. И с възвишенията в планината е…! Че понякога дори когато си в непосредствена близост на самия връх отново ти е много трудно да видиш панорамно неговия чар. За да ти се получи трябва да си или на смия него. Или да го гледаш някъде от страни качен на някой съседен връх. Че и с големите личности и техните дела във всяка една история пак си е така. На близо ли си до тях… Не винаги можеш да си обективен. Най-добре е да си в някакво историческо отстояние… Та в реда на този си поток от мисли… Аз просто правя паралел между две високи личностни точки в нашата история. И по никакъв начин не се опитвам както са направили в учебниците по история там за Крум… Че и аз да неглежирам делото на Паисий. Нищо подобно! Просто го сравнявам с това, което е направил и продължава да прави Томи. 

-                      Брейй! И как пък така писането на една история и воденето на някакво си радиопредаване ще са пък еднакво значими. Мисля си че категорично съм на противното мнение – решавам съвсем тенденциозно да си го подкача, както вече бях правил в оная наша интересна сутрин - Хайде обясни на младока! Как така!?

-                      Ами за да имам шанс да те убедя… Или да можеш да се докоснеш до моя начин на мисленеее… Трябва поне като начало да знаеш достатъчно и за двамата. Как си там с познанията? А Младеж?

-                      Къде там?

-                      Хайде да започнем от Паисий. Щото той безспорно е по-заслужил. И разбира си по-популярен. Какво знаеш ти за Писий? А, Младеж?

-                       Ами как какво? Че е написал История славянобългарска. Какво още трябва да знам?

-                      Ама как така - какво още трябва да знам? Хубава работа! Първо трябва да ти кажа, че най-вероятно оригиналът е със заглавие История славнобългарска. Името и е малко попроменено заради славянската ни свързаност с предния ни покровител Русия. Но това както и да е. Ама наистина ти само това ли знаеш за Паисий и неговото велико дело? А кога я е написал? Защо я написал? От къде е прочел данните? Как я е разпространил?

-                      Е! Е! Ехеее…! – взех да махам театрално аз с ръце.

-                      Е как така – ехее…! Ако не знаеш всичко това, как можеш да прецениш дали делата на тези двама мъже са съпоставими?

-                      Еее…! Чак пък тези подробности не ги знам – вдигам виновно рамене, но нали си признах как по някакъв начин ситуацията ми напомня за нашия първи разговор, отново решавам да го провокирам – Хайде сега бай Курти, ти пък да не би да ги знаеш?

-                      Кой аз ли! –  на момента се напетелчва стареца – Аз ли дали ги знам? Тиии нали вече знаеш чеее…

-                      Да бе! Да бе! Знам! Знам! Бай Курти е най-добрия майстор на кръстословици там някъде около времето на старите градски песни. И още и малко преди да измислят компютрите. Това го знам! Давай сега за Паисий – подканям го аз и помахвам с китка пред очите му

-                      Именно! Бай Курти беше най-добрия! – изпъчва се сега пак той и продължава - Пък за Паисий… Роден е 1722 година някъде из Самоковско. Коренът му със сигурност обаче е от Банско. 1745 година се замонашва в Хилендарския манастир.

-                      Ааа… Това го знаех! – открито се заяждам, блъфирайки, като че ли съм на покер - Не се сетих само за годините които изброи.

-                      А че след като става йеромонах и през 1758 година тръгва да пътува като таксидиот? Това знаеш ли го?

-                      Това не го знам. Както и не знам какво е това таксидиот – признавам си този път - Звучи ми като идиотски шофьор на такси – изръсвам аз, след което сам прихвам да се смея на измишльотината си.

-                      Абе лекичко се докосваш до истината – намигва ми на мига стареца и продължава вече сериозно -  Ама много лекичко. И то само ако иде реч за идиотското каране на шофьорите на таксита. Иначе думата таксидиот идва от новогръцки. И означава пътник. Всъщност това е и етимологичния базисен корен на онази дума…

-                      Коя дума?

-                      Онази общопопулярно известна като шофьорска услугата. Наречена за по кратко Такси.