-                   -                      Ха! Така ли? – възкликвам съвсем откровено - Аз пък винаги съм си мислел, че такси е съкращение от думата таксиметър. И че идва от идеята за някаква такса на изминат метър или километър.

-                      Нищо подобно! В грешка си. Идва именно от новогръцкото пътник. А по време оно се е употребявало като монах, който пътува за да търси помощи за манастирите. Най-често се е срещало това занимание по време на турското робство.

-                      Не беше ли присъствие или владичество това турското дето ми го рече сега? – умишлено отново го подкачам аз.

-                      Не! Бай ти Курти назовава нещата такива каквито са. Аз не съм политик. За мен робство си е робство - циганина си е циганин. Друготооо… Там с присъствието на турския султан по нашите земи. И още и романосването на етническите групи е политическа куртоазия, която е обилно напудрена с фалша на лъжливата демагогия предназначена за простосмъртния електорат. Пък вече трябва да си разбрал, че аз съм малко по-встрани от хората които бъркат пудрата с естествения цвят на кожата – буквално отсича стареца и после пита - А знаеш ли кои други известни личности от онова време са били такива таксидиоти?

-                      Не!

-                      Неофит Бозвели, Антим Първи Видински и Иларион Макариополски. Като последно известен  таксидиот за България се приема онзи старец от село Баелово бай Добри. Мир на праха му! Не знам знаеш ли за него? Той просеше пред църквите и после им даряваше всичко изпросено.

-                      Е за него вече знам.

-                      Е - щом поне за него знаеееш… До тук ти пиша две плюс по история на България. Поне що касае периода на възраждането. И заради плюса ти давам шанс да се явиш на бърза поправка - после демонстративно повдига по типичния си за него начин показалеца пред носа и продължава с академичен тон – Такааа! Я да види дядо ти Курти, как сега Младеж ти ще си на поправителната сесия?! Знаеш ли кога и къде е завършена История славнобългарска по известна като славянобългарска? Кога е първия и препис? От кого е направен? Кога и къде е кончината на Паисий?

-                      И това не си спомням – вече малко засрамено клатя глава и почти искрено възнегодувам - Ама бай Курти то ти кой знае колко пъти си ги писал тези неща докато си правил там твоите прословути кръстословиците. Пък и нали каза, че заради Проклятието помниш всичко наизуст. То така хич не е честно.

-                      Кое?

-                      Аз дори да съм ги учил някога някой от тези работи… Няма как така наизуст и в точност да ги помня всичките. Нали за това сега има Уйкипедия.

-                      Вярно е и това което казваш. Ама аз рядко за тези неща ползвам Уйкипедия. Щото си имам Куртипедия. Ей туканка на – допира се с показалеца до слепоочието той и продължава в стил конспективен лекцион  – Историята е довършена през 1762 година в Зографския манастир. Пръв я преписва Софроний Врачански  през 1765 година. А Писий издъхва в Асеновград на път за Света гора през 1773 година. А през 1962 година за делото си е канонизиран като светец от Българската Православна Църква. Добре за Паисий си пълен двойкаджия. А за Тома Спространов нещо знаеш ли?

-                      Не!

-                      Е някой неща за него вече съм ти казал. Ще ти кажа и още. Появява се в радио ефир още в началото на шейсетте години на миналия век. Музикален редактор е на две предавания в Радио Пловдив – „ Минута за джаз“ и „Нашият диско клуб“. После те са обединени в едно под заглавие „ Любопитно петолиние“ Там вече той за пръв път е радио водещ. И това се случва ни по рано, ни по-късно от 1 Януари 1967 година. И от тогава до сега това предаване не е прекъсвано. И все той си го води. Даже последния път, като си говорихме каза, че ще иска да кандидатства за Гинес. И май търсеше спонсори.  Другото му предаване е „Пулсиращи ноти“ То е пък предаване на Българското Националното Радио – програма Хоризонт. Началото му е на 4 Януари 1979 година. От тогава до ден днешен и то не е прекъсвано. Има го всеки Божи Петък. Никак не е малко – нали! Едното вече ти го демонстрирах наяве.

-                      Кое?

-                      Ами всичкото това във времето като труд. А най-ценното в неговите предавания е как той в компресиран вид всеки път си поднася информацията. Без да затормозва слушателите меломани с много приказки. Но и без да ги лишава от най-важното. И понеже и за двамата поназнайвам достатъчно… Та за това ти и казвам. Че дори без да имам и грам мисъл или идея, че за Томи може да бъде говорено под каква то и да е форма, като за канонизиран светец… В края на краищата той подобно на Паисий точно това направи.

-                      Кое това?

-                      Ами това! Навремето в студиото си беше нещо като идеологически монах. И той като Паисий, единствен се престраши и си позволяваше в онези трудни за популярното музикално изкуство времена, открито и откровено да говори за стойностната, красота и значимостта на западната музика. Считана от тогавашната Народна власт като ретроградна и упадъчна звукова какафония. А колкото и парадоксално на нормалната логика да звучи, сега със същия хъс и плам Томи прави абсолютно същото това и за българската музика. Ама ти като не си го слушал в ефир и като не го знаеш…

-                      Вярно е! Нали си признах, че не съм!

-                      Еее като не си… Няма и как да се гордееш с него. Вие младите слушате предимно Ди Джей Кух; Ди Джей Глуп или Ди Джей Хаос. И фанатично се прекланяте пред тяхното миксиране, дуднене и скрибуцане. Но изключително малко от набоцканата, напушената и куфеещо нашмъркана диско тълпа знае истината…

-                      Коя истина?

-                      Че нерядко! И не един или не двама! От онези многобройно нароилите се мимолетно популярни съвременни музикални водещи, понякога досущ копират стила и начина, по който Томи прави своите презентации. Да речем на конкретно заглавие, автор или изпълнител.

-                      Е то сега остава и някой дисководещ да сравниш с Паисий и аз направо ще падна тук.

-                      Дисководещ не! Но определено си мисля, че както Паисий с обикновеното си и незабележимо към онзи момент дело всъщност възражда, съхранява и впоследствие спомага самобитното българското съзнание, българския дух, и българската душевност отново да се впишат в колорита от събития на световната история. Така и Томи със своите на пръв поглед простичко-обикновени… И чистичко-информативни музикални предавания… Всъщност, съхрани възроди и спомогна до наши дни тънкия и неповторим усет на българите към красивата музика да се влее отново в пищната палитра на световното музикално богатство. Мисля си още, че Томи има безспорен талант да популяризира достъпно и непринудено всичко що е стойностно. И всичко що е ценно в областта на популярната музика. И в голяма степен всички ние поне от моето поколение благодарение на него и на неговите дадености като радио водещ в момента имаме някаква що годе по разкрепостена музикална култура.

-                      Ехааа… Лелеее ама ти в много академичен стил се изрази около всичкото това хвалебствие сега. Наистина стилно формулирано. Нооо… ми звучи някак си твърде пресилено!

-                      Е аз нали съм ти казвал, че като филолог си падам по по-така изказванията. Ама защо пък да е пресилено? Ти колко негови предавания си слушал?

-                      Нали си признах - николко!

-                      Ето видя ли! Пък аз съм. И отделно го знам като музикален редактор. Че и на всичкото отгоре го познавам лично. Че даже и е един от малкото ми останали приятели. Пък и нали знаеш то значимите и важните неща са като семенца във времето. От начало са малки и едва забележими деяния. За такъв тип истински и значими големини най-добрия начин те бъда оставени да пораснат. Щото я виж и нашия Дядо Орех. Видя ли какво невзрачно фиданче е бил там на снимката. А какъв внушителен красавец е станал. И само каква сянка прави през лятото, а?

-                      Ехааа! Бай Курти… Въпреки че знам как в действителност си твърде пристрастен към този човек… Като те слушам с какви суперлативи говориш за него някак си ми се приисква и аз да съм ти приятел.

-                      Че колко му е да ми станеш. Само трябва да се научиш да ме изтърпяваш когато стана досаден с дедовските си дърдорения. Че друго, което искам да ти кажа за Томито. Най-ценното във водените от него предавания е че дава на нас слушателите винаги това, от което имаме нужда. И че стоически търпи всички капризи на честите промени в България. Иначе виж! Жена му е англичанка. И трите му деца живеят в Британия. Работил е за ББС. Винаги е можел да се издуха на вън. Така както направиха близо милион българи. Ноо… Томи си е тука – доста разпалено взе да ми обяснява бай Курти, а на мен какво ми стана не знам, но го прекъсвам с репликата:

-                      Еее така като те слушам… Явно заслужава и държавно признание човека като не сега и ако не по смъртнооо… То за деветдесетия му юбилей може да му връчат някоя грамота за приносът му в радиошоу програмите.

-                      Именно! Е на това много ме е яд. Той награда за радиошоу вече си има. Ама защо връчват някаква държавна награда, някому чак когато човекът е вече едва ли не в несъзнателна възраст? И е с петнайсет байпаса, три инсулта от който не е в състояние сам да държи наградата си в ръце. Какво им пречи да му се засвидетелства по-така признание тогава когато и самият човек може да го оцени подобаващо? А най пък се вбесявам, когато нещо подобно се връчи посмъртно. Според мен признак на дълбоко тесногръдие и висша форма на глуповатост е, когато някой публично демонстрира това, че е оценил нещо едва когато го е загубил. Вярно всеки от нас носи част от тази глуповатост в себе си. То добре, че поне Община Пловдив го направиха почетен гражданина на града си. Ама онез там горе в правителството? Те нали се имат за по-умни. И за това имат и претенциите да са на власт… Че видите ли да ни управляват нас глупавите. Би трябвало ако е така поне те да се сещат за тези неща – посниши глас бай Курти и ме погледна почти виновно – Извинявай Младеж! Аз май те ангажирах с дядовски приказки. Ще кажеш, че сме на среща в пенсионерския клуб. Извинявай.

-                      Еее… няма проблем бай Курти. То и от пенсионерска лекция човек нещо може да понаучи.  

-                      Знаеш ли Младеж нямам обяснение защо, но много ми допадате вие с твоя малкия. Ако не възразяваш доведи го след Коледа да му дам подаръче. И обезателно след Нова година да ме сурвака. Ще ми е много приятно.

-                      Добре бай Курти обещавам!

И така се разделихме, пожелавайки си весели празници. Удържах на думата си. Заведох му малкия.

И след Коледа.

И след Нова година.

Наистина и двамата много се харесаха. Не бях виждал Христо така да се отпуска при друг човек. Но и на Бай Курти очите направо грейваха видеше ли ме, че съм с малкия.  Всеки път на изпроводяк казваше, че винаги сме му добре дошли. И едни големи подаръци беше купил за моя малкия. Чак неудобно ми стана.

И след Новата Година пак живот си тръгна в старото русло. Около новогодишните празници бяхме в баджото и балдъзата. Баджото е известен в града с прякора Гошохвъргачката. Щото има един паразитен лаф, дето всичките иска да ги хвърля на някъде. Та понеже нали наскоро бяхме с малкия в бай Курти и аз изведнъж се сещам и за ореха, и за младежите. Та докато сещането ми е още прясно в мисълта, решавам да поговоря със сина му. Да не би да не се опитват с приятелчетата си да беладжийстват около ореха. Пък ако може да са и по-внимателни с възрастния човечец… Някак си се опасявах, как могат да го подиграват я за името му ако го научат. Я за това, за което той като по възрастен ще се застъпва. Съответно на всеуслошание разясних какво значи името му на старобългарски. Още и за Макс споменах, че стареца тъжи в момента. И докато разказвам за новия си познат тайничко хвърлям по едно око към тийнейджъра. И всеки път виждам, как синчето на баджото слуша с доста видим интерес. Аз спирам и го поглеждам вече открито, а той ми се усмихва и малко сконфузено казва:

-                      Няма да се притесняваш чичо. Ние сме само четирима дето ходим там - под ореха. Ама не за да пушим. Други са нещата – но като ме вижда, как го гледам с напудрена от недоверчивост усмивка, сякаш приема по на сериозно молбата ми - Добре де - добре! Ще им кажа на моите от компанията, че дървото е твое протеже.

-                      Лелеее – възкликва веднага балдъзата – Тез деца днес от тия компютърни игри хич не са наясно с думите. Е как може така да се изразяваш? То дървото да не би да има съзнание или да е някъде на работа. Само човек може да бъде протеже някому. За растения това не може да се каже по този начин – и поглежда към мен за да я подкрепя, а аз се сещам за мнението на бай Курти по въпроса и ме напъва на смях, но чувам как балдъзата продължава – Иии чу ли, какво помоли чичо ти? Да внимавате с възрастния човек! – заканва се тя на сина си – Да не го подигравате или да го закачате.

-                      Ооо… как да го закачаме. Той оня е мноо як старчок. Може да не ви се вярва, ама той никак не е като моите дядовци.

-                      В какъв смисъл? -  питам аз защото ми става любопитно.

-                      Ами то беше още в началото. Там преди време. Доста преди нова година да е било. Че заварваме го да си играе с едно от нашите топчета за тенис.

-                      Я стига се занася – секва го баща му – как така старецът ще си играе с топче. Ти сега на кого ги разпраяш тия? – смръщва се баджото, но сина му макар и да свива малко перките продължава възбудено:

-                      Да бе татко. Така си беше. А Коста съответно отива до чешмата и си взима топчето. И му вика: „Това си е мое!“ А дядката го погледна някак си жално и пита може ли да си го откупи. Щото му трябвало. Нещо си там да си мисли, докато то се въртяло върху водата.

-                      И вие какво? Да не му го продадохте? – пита отново възмутено баджанака – Ей! Хлапета ша дода там и ша ва разфърлям ей. Човекът кой знае, как се мъчи с едната му мижава пенсия… Пък вие за един пиклив пинг-понг ще му го правите на въпрос. Ей! Ако си го направил ти това ша та разфърлям ей?

-                      Как бе татко? – почва да се оправдава малкия – Няма такова нещо. Той си го откупи.

-                      Откупи?! - отново се набира на стола Баджото.

-                      Да бе татко! Ама не с пари.

-                      Как без пари ще си го откупува? Да не сте го карали човека глупости някакви да прай? – пита Баджото и бая му личи, че се е ядосал, а синът му веднага заема защитна позиция и започва да обяснява:

-                      Не, не, не! Не бяха глупости! Училищни работи правеше… Ама само как ги правеше…

-                      Какви са тез училищните работи под ореха. Ти сега какво. На баща си вързалки ли ша прайш  – отново недоволства Бажодто – Нещо май ме калемосваш ти…! А?

-                      Не те калемосвам. Истината ти казвам. Коста реши да се бъзика с него и му вика: „Ей папардун кажи кво дааш за топчето?“ А дядката го погледна и най-спокойно пита: „Питаш ме какво давам, а не колко – нали така? Щото знаеш, че аз за левче мога да си купя подобно от всеки спортен магазин!“ Ама Коста нали си пада малко гаднярче сочи към Таня и му казва: „ Ей деде, ко напрайш така, че тя да иска да те целуне… Ша ти го подаря. Тъй да знаеш!

-                      Глей, го моля ти се тоз Коста  - прекъсва го на момента майка му - Ма той наистина е глава проста. Как може такива работи да говори на възрастния човек? – вайка се балдъзата.

-                      Ей хлапета – пак се набира Баджото – ще ида да го питам онзи човек. И ако наистина сте са лигавили по този начин с него ша ва разфърлям ей! – и пак се наежва срещу сина си, който на момента отстъпва крачка назад и пак започва да се оправдава:

-                      Ама той Коста… Коста го измисли това за целуването… това бе тате!

-                      И стареца какво направи? – интересувам се аз вече наистина заинтригуван от случилото се.

-                      Ами дядката пита Таня какво би я накарало да се прегнуси, че да направи това гадното нещо. Целуването имам в предвид. А тя май се видя и тя в чудо от приказките на Косата и се оглежда, оглежда и му отговори… Че ако той успее да й реши примерните тестове за матурите по български език и математика, ще го целуне по веднъж за всеки един тест.

-                      И к’во стана? – пита Баджото

-                      Ми к’во стана… Тя тогава носеше само по литература един примерен тест. И дядката там на пейките пред нас за има няма час и петнайсетина минути го попълни. Само три грешки направи. Направо не можахме да повярваме. И Танчето го целуна! Е по бузата де. Ама то почти от разстояние беше. Но го целуна. Пак на Коста май хич не му стана гот. Ама са напрай на мъжкар. И му остави топчето. След два дена му занесохме и по математика. Там по не го бива. Девет грешки имаше. Ма пак не е за изхвърляне. Даже мнооо е як онзи старчок. Наистина ви казвам. Бива си го дядката.

-                      Наистина ни казвал. Глей го ти хайлязина му с хайлязин. Старчок бил дядото! Я да не говориш така за човека. Щом ви решава тестовете значи е с всичкия си. Че сигур може и по-начетен и от вас да е. Ами ти бе синковец? Я кажи тука сега…! Ти с колко грешки ги пишеш тез тестове. Ай, нали и ти ша са явяваш на матура – пита го Баджото и му се усмихва ехидно.

-                      Амии то по математика аз товаа… А бее… За сега аз най-малко с тринайсет грешки успявам да го реша. Пък по литературата… Там съм малко по-зле. Там деветнайсет грешки ми е най-добрия резултат – и поглежда почти виновно към Баджото, който започва да ръмжи, а тийнейджъра прави миловидна гримаса на баща си  -  Ама аз нали съм ти обещал бе татко… Ще наваксвам всичкото пропуснатото от миналата година. Ще видиш бе татко.

-                      Добре щото иначе изобщо не ми пука за теб. Окъсаш ли я пак… Хич няма да са занимавам повече с теб. Идваш при мен като общ работник и не ме е еня какво ще говорят хората – кани се Баджото на малкия.

-                      Добре, добре – намесва се балдъзата, защото явно това е болна тема, от която баджото много вдига маслото – Хайде да си гледаме софрата. Остави го сега. Той е обещал. Пък и аз няма да го оставя ей така.

                                И всички отново се връщаме към съществената част за която сме се събрали. Та така приключиха моите опити по по-обикновени начини да предпазя и ореха и бай Курти от тийнейджърските своеволия. Поне това си мисля, че се опитах да направя на това гостуване.