Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.11.2018 21:03 - ПАРАДОКСИТЕ НА ИНТУИЦИЯТА ( Част 6)
Автор: rygit Категория: Изкуство   
Прочетен: 280 Коментари: 0 Гласове:
0



 Целия Януари та чак до средата на Февруари имаше сняг.  По тази причина не можахме да направим нищо около мероприятието – Засаждане на клон. Малко след осми Март студът доста намалява. Земята се поотпусна. Седмица по-късно решихме с моя Христо да се отбием при бай Курти. Че най-накрая да се включа в това не до там весело дело. Както му бях обещал.

И така в средата на Март тримата мъже - аз, Бай Курти и малкия Христо сме в двора. Четвъртия мъж - Сивчо е кацнал на дръвчето дето е до гроба на Сузи. И ни наблюдава много внимателно. Ние съответно бавно и чинно правим кръста от вече изсъхналия отрязан клон. Заглеждам го от страни! Дааа… като визия го докарваме приблизително като предните.

По вертикалния ствол стареца собственоръчно издялква името на Макс. От горе рождената му дата - първи Май 2000 година. От долу на името, дата на неговата кончина - трети Февруари 2016. Христомир се държа много добре. Беше послушен през цялото време докато ние дялкаме. Но пък от страна на Сивчо голямо грачене падна. Особено, когато отидохме да го забиваме този кръст. Ще кажеш, как едва ли не в неговото гнездо го забиваме. Но бай Курти накрая му се скара. И той отлетя някъде по-нависоко. 

В един момент домакинът се присети, как отдавна е приготвил декоративни бели камъчета. С тях искал да огради могилката на гроба на Макс. Не знам как и защо. Но явно реши, че точно сега е момента. И докато успея да реагирам по някакъв начин – той отива ги и носи. Христомир го вижда и пита за какво са тези камъчета. Дали не се за някаква игра. Получава отговор от домакина. И на момента изявява желание, той да ги подреди. Аз обаче съм притеснен. Знам за нрава на верният пернат страж. Поради това и храня опасения. Как Сивчо ще започне да налита на малкия. Не че чак може да го нарани. Но все пак да не го изплаши.  Съответно се опитвам да отклоня малкия от желанието му и му обяснявам:

-                       Той Сивчо е птица моето момче. Той не разбира, че ти искаш да украсяваш. Той си мисли, че ще направиш нещо лошо на Максито. Или че ще му попречиш да си спи спокойно в гроба.

-                      Ама аз няма нищо лошо да направя на Максито. Аз само ще ги подредя камъчетата. Също като са ей онези другите там.

-                      Да де, ама Сивчо няма как да разбере това.

-                      А Дядо Курти не може ли да му каже? Как му каза преди малко да не закача теб?

-                      Добре де! Нека да опита! – намесва се бай Курти - Пък ако Сивчо го закача, аз съм насреща.

Бай Курти оставя мрежата. И двамата със стареца се дръпваме малко на страна. Сядаме на две столчета. И започваме да гледаме какво ще се случи.

Христо се заема с подреждането.

Подравнява мястото.

Слага камъче.

Позавърта го за да го намести.

И после си взема друго.

Сивчо обаче явно не издържа на предизвикателството. Подхвръква от наблюдателницата си от дървото на Чарли и каца на около два метра от Ицето. Граква предупредително един два пъти. И накокошинва врат. Малкия обаче си подрежда спокойно и не му обръща кой знае какво внимание. Сивчо уж потреперва заплашително няколко пъти с крила, но за най-голямо наше учудване вместо да продължи да се петелчи, започва да наблюдава с някакъв особен птичи интерес. Върти глава.  И по много странен начин гледа Ицето само с едното си око.

Малкия запазва самообладание. Дори не го поглежда. Безстрашно си рови в мрежата. Подбира си камъчета по някакви си негови момчешки критерии. И си ги подрежда. Ако нещо не му хареса… Връща тези които е сметнал, като неудачен избор. И ги подменя едно с друго. Вранчо до този момент продължава да се държи сравнително прилично. А Бай Курти го поощрява:

-                      Ха така Сивчо! Христомирчо е наше момче! Той нищо лошо няма да му стори на Максито. Даже може и да ти стане приятел. Сивчо ти искаш ли Христо да ти стане приятел? Ако искаш? Тогава спри да се кокошиниш и да го плашиш. И не ограквай като някой непознат. Ами виж там… По-добре иди и му помогни с камъчетата. Щото да може гроба на Макс да стане красив. Също като тези на Чарли и на Суза. Той Максито ще го оцени това. И може Ицето да ти стане приятел – също както ти беше и Максито. Ти нали ще искаш да си му приятел на Ицето? А Сивчо? – говореше му с благ тон стареца.

А Сивчо сякаш лекичко клати глава. Все едно разбира какво му казва бай Курти. После подхвръква. Каца на самия новозабит кръст. И отново отправя взор изпълнен с птиче недоумение към малчугана. По нищо не личи нещо конфликтно или драматично да се случва между птица и момче. Ние със стареца се успокояваме и се заприказваме.

Темата отново е Проклятието.

Онова, което тегне над домакина. И по-скоро начина по, който То най-вероятно е структурирано като речеви набор от думи. Аз се опитвам да разбера какво ми обяснява и питам:   

-                      Бай Курти друго не знам, ама този термин структура или конструкция на Проклятието ми е много любопитен. Ти ми каза нещо доста интригуващо преди време.

-                      Кое беше то?

-                      Как можело под давлението на някакъв фактор да се изкривява кореспонденцията между Подсъзнанието и Съзнанието. Че около това изкривяване доста си мислех аз тогава.

-                      И какво измисли – Младеж?

-                      Струва ми се че ти бай Курти с много трудна задача си се заел!

-                      Може и така да е. Ама теб какво толкова те притеснява?

-                      Притеснява ме това, че е много по-лесно нещо, което изобщо не познаваш да го развалиш. От колкото в последствие да го отремонтираш. И още така да го поправиш, че то да функционира като преди. Та ми е много интересно, как и по какъв начин ти се опитваш да възстановиш правилната си кореспонденция между тезиии… как да ги нарека я? Ами между тези особени фракции на психиката – Съзнание и Подсъзнание.  

-                      Така си е Младеж. И винаги си е било така. Хаоса винаги се създава много по-лесно от колкото реда. Ти какво? Питаш ме, как се опитвам да си върна старото статукво на мисленето  ли? Или предишното си поведение ли? Това ли ме питаш?

-                      Да! 

-                      Ами то тя тази моя борба, явно от доста отдавана съм я повел. Първо нали бях млад и буен… Не обръщах внимание на някой подробности. А то както казват старите хора понякога Дявола се криел в детайлите.

-                      Има го това! И дето малките камъчета катурвали голямата кола.

-                      Именно! Че нали ти обясних, как започнах да губя приятели и познати.

-                      Каза - да.

-                      А нали дето май ти разказах, как след разговора с директорката на печатницата си вземах първото куче.

-                      Да! И това си го спомням… и после…

-                      И после… Още, тогава изведнъж открих, как ми е по-добре да си контактувам с кучето, от колкото с определени хора. И насочих кажи речи цялата си любов към животното, което в момента бе до мен. И все си повтарях да е живо. И да ме весели. А то какво стана?

-                      И какво стана? Извинявай! Ама… това за първото куче… Май не го помня!

-                      Първото си отиде почти невръстно. Така и не разбрах от какво. Заварих го мъртво. Помислих си че се е задушило с някоя гумена играчка. След това взех Чарли. За него също така все се молех да е жив и здрав. А ето! Той загина на третата година. Тогава си казах: „Ако пак си взема животинче - няма толкова да се привързвам към него!“. За Суза вече не си мислех като за приятел. А като за просто куче. Три четири години добре. Но после човек въпреки всичко се привързва. И пак започва да мисли в позитиви за живинката до себе си. И то не като за куче. А като за близък човек. И ето ти. При нея загнояване или нещо като рак на матката.

-                      Е! Защо пък! Случват такива неща…

-                      Така е! Случват се…! Но тогава за пръв път схванах, как на практика сбърканата кореспонденция в мислите на Съзнанието ми и на някой други мои поведения, към които съвсем тенденциозно ме подтиква Подсъзнанието ми, всъщност водят до пагубни последствия.

-                      Хе! Това е интересно! И ти какво?

-                      Ами аз много дълбоко и щателно се опитах да си припомня и анализирам нещата. И то в детайли.

-                      И какво? Откри ли нещо?

-                      Да! Открих! Спомних си ясно, всичко за онзи злокобен ден. Когато Чарли загина. Просто вглеждайки се в детайлите осъзнах, как то животното явно предусещаше гибелта си.

-                      Стига де!

-                      Да! Той по принцип Чарли никак не харесваше точно този човек, на който го дадох да ловува онзи ден. И аз тогава почти насила го изведох. Мислейки си, как това е неговия живот. Да ловува и да тича на воля. А какво стана!? Застреляха го!

-                      Е може да е случайно това…

-                      Случайно, случайно… Но колкото и да е случайно - със Суза пак така подобно нещо се случи. Лекаря ми каза, че трябва да я заплодя – най-малко веднъж в живота й. Или пък да я кастрирам. Защото ако не го сторя има опасност да я загубя. Не направих нито едното, ни другото. Сякаш нещо вътре в мен тъпо и упорито се съпротивляваше на казаното от ветеринаря. И това нещо ме караше да мисля, как доктора не е прав. И как това не е живот. Да гледа Суза кученца. Или пък да се ошишкави след кастрацията. И си казах нека животно да си изживее живота. Да няма грижи. А ето на! Стана точно на обратното.

-                      Така е станало да. Ама ти откри ли нещо, след като си припомни всичко това? – попитах аз нетърпеливо.

-                      Да открих.

-                      И кога? Как? По какъв начин?

-                      По какъв начин ли?

-                      Да как стана?

-                      Ами седим си един ден с Макс. Тук в двора. Пред гробовете на Чарли и Суза сме. Аз му разказвам за тях. А той точно, както много обичаше си бе сложил муцуната в скута ми. Отпуснал уши. И слуша какво му говоря. Само от време на време леко извърта глава. Надига вежда. И примижвайки с едното си око ме поглежда с другото. Ама това едноокото поглеждане е толкова разбиращо, че чак ти настръхва врата - спира за момент стареца и се погалва по тила, а аз го препирам:

-                      Хубаво! Ама давай разказвай. Че сега така като спираш на средата… Моя пък врат започна да настръхва – усмихвам му се аз и имитирам точно неговото погалване.

-                       Та тогава в един момент усещам, как винаги когато му кажа нещо за Живот… Не знам как, защо и поради какво… Но поглеждам към гробовете на Чарли и Суза.

-                      Е! То това сигурно си е имало някаква причина. Ама каква да е тя я?

-                      Ами отначало ми хрумна, че става така защото аз само за това съм си мислел. Когато бяха около мен двете четирикраки души ми е мисълта.

-                      Какво си си мислел?

-                      Нали ти казаха, как все си повтарях: „Да са живи и здрави!“. Но после схванах, че има и още нещо…

-                      Яяя?! И какво?

-                      Да! Нещо друго, което ме кара да вдигам глава. И така несъзнателно да поглеждам към могилките с тленните им останки.

-                      Болката от тъгата по тях? Може би?

-                      Не, не, не! Друго беше!  Друга една сила го правеше сякаш това!

-                      Друго!? И защо пък да е друга сила?

-                      Защото забелязах, как всеки път когато произнеса думата „Живот“ листата на покълналите от техните кръстове малки орехи се разшумяват.

-                      Я бе! Стига сега!

-                      Да! Така си бе Младеж. Опитах го аз това нещо. Даже няколко пъти. Нямаше грешка. Все така се получава.

-                      И ти какво?

-                      Аз тогава взех една клечка. И много бавно написах на земята Живот, а до нея написах Смърт. Като през цялото време докато пиша непрестанно си мислих какво изпитвам от думата която изписвам – спря разказа си в нищото бай Курти и ме погледна.

-                      И какво като ги написа?

-                      Ами помисли?

-                      Какво да мисля? Няма какво толкова да му разсъждавам на това. Живот и Смърт. Или едното е обратно на другото!

-                      Така е! Това са думи омоними. Друго в тях прави ли ти впечатление?

-                      Не!

-                      И двете са с еднакъв брой букви.

-                      Вярно! – възкликнах аз – И какво от туй?

-                      Ами това, че тогава изведнъж ми просветна, как това е част от принципния шифър на Проклятието.

-                      В смисъл?

-                      В смисъл, че Съзаклятника се е възползвал от това съвпадение…

-                      Чакай! За кое съвпадение говориш…? Нали думите са противоположни като смисъл и значение?

-                      Да! Но са с еднаквия брой букви.

-                      Аха ясно!

-                      Именно! И на мен тогава това ми стана ясно. Как той ползвайки факта, че двете думи имат равен като брой звуци… Точно на тази еднаквост в звуковата им база е подменил кода на думата Живот в моето Подсъзнание, с кода на думата Смърт.

-                      И как така…? Илиии чакай! Не как така. Това.. „Как така?“ във всички случаи няма да ми стане ясно. По-скоро бих разбрал, какво се получава от тази подмяна?

-                      Как какво? Винаги когато със съзнанието и логиката си аз си помислям за някое същество с добро или за добро. Примерно - да е жив и здрав. Или да му е хубав живота. Подсъзнанието ми ме подтиква да правя разни неправилни неща…

-                      Какви неща?

-                      Ами неща или действия, които всъщност го водят към точно обратното на това живо същество. Към неговата смърт - например.

-                      Искаш да кажеш, как мисловните ти желания за здраве и добруване към любимите ти същества се трансформират в лошотия. И дори реална смърт във физическото битие на истинския им живот. Така ли?

-                      Именно! И то не само, че те тези неща точно сами им се случват.

-                      Ми какво?

-                      Определено тези лоши неща се сбъдват именно с моята явна намеса. Защото аз, следвайки променените кодови като инструкции на Подсъзнанието си… Съвсем съзнателно и грубо пренебрегвам обективните съвети на компетентните хора около мен. Или пък другото. Отказвам да обърна внимание на каквито и да е било други очевадни индикации. Дори тези подсказки да са парадоксално явни. И дори визуално и логически очевадни – после без да го подканям моя събеседник сам си прави традиционния за нашите разговори реверанс и се усмихва -  Като примерно например че ако… Или не ако! Ами когато постъпя по този или онзи конкретен начин… То моите действия водят до това…

-                      Да де до Смърт! Хмм! Интересно наистина. Ти си мислиш за Живот, а всъщност сееш Смърт. Ама чакай - те кучетата нали не са хора?

-                      Вярно не са хора. Но въпреки това са ми приятели.

-                      И това какво значение има?

-                      Ами явно то това е и основния удар към мен самия. Да накара приятелите ми да се страхуват от контакта с мен. И да ме отдалечи от тях! Или дори направо да ги унищожи като живи субекти. И по този начин да ме оставя да се гърча натопен до шия в собствената си Самотност. Разбираш ли?

-                      Разбирам. Ама до някъде. Добре! А след както си установил всичкото това… Ти после нещо направи ли по въпроса?

-                      Да! Определено! В мига в който разбрах всичката тая гадост, коренно промених мислите и поведението си спрямо Внучката, Макс. И спрямо малко останалите  ми познати и приятели. 

-                      И какво? По този начин Макс доживя до еквивалента на сто и дванадесет човешки години?

-                      Именно!

-                      Добре! Имал си някакъв частичен успех срещу Проклятието, разбирайки част от принципа му на действие. Ама ето, че щом можеш да пишеш Числото Пи… значи това твое откритие не е достатъчно.

-                      Така е! И предполагам, е защото имам още какво да откривам. Примерно като например минимум още една дума омоним.

-                      Коя - тя?

-                      Еее…! Ти пък! Ако знаех коя е… Нямаше да ми трябва да я откривам.

-                      Вярно че е така – почесвам се аз по лакътя -  Ама чакай! То тогава поне трябва да знаеш изходната дума. Онази, на която всъщност търсиш омонима? Нали така?

-                      Е! Да! То изходната аз си я знам.

-                      Е коя е тя?

-                      Любов!

-                      Е! Че тя по-проста работа от това няма бе бай Курти. Противоположното на Любов е Омраза.

-                      Така, така. Като омоним да. Но Омраза е с шест букви не с пет като Любов. А принципната схема на Проклятието е омонима с равен брой звучения като букви.

-                      Е ма пак не е сложно. Щом не е Омраза значи е Мразя. Тя вече е с пет – нали?! – почти победоносно възкликвам аз, но виждайки го, как тъжно и отрицателно ми клати глава, питам – Какво? Не е ли?

-                      Не! Не е!

-                      И що?

-                      Любов е съществително. А Мразя е глагол. От граматическа гледна точка погледнато ми е мисълта.

-                      Че то това от значение ли е? Подсъзнанието ти и то ли е завършило филология. Там в университета не обучават ли само Съзнанията? – усмихвам му се закачливо.

-                      Явно и това има значение! Пък колкото до академиката… Твоето Подсъзнание може и да не е завършило филология. Но моето е!

-                      Щом казваш – повдигам аз примирително, но доста недоверчиво рамене.

-                      Ми да! – поглежда ме той, явно усещайки недоверието в жеста ми - Ти какво? Да не би да мислиш, че не съм опитвал всички думи с омонимни значения, за които съм се сещал?

-                      Е предполагам – опитвал си! Но пък може да си пропуснал някоя... – замислям се на свой ред сериозно над дилемата и в следващия миг без да се усетя почти възкликвам – Еврика!

-                      Какво за Ерика?- поглежда ме учудено бай Курти – Хрумна ти нещо и искаш да потичаш гол из двора. Както Архимед е тичал гол по улиците след като е открил във ваната си закона за водоизместимост ли?

-                      Ами ако малкия го нямаше колко му е – смея се почти на глас - Ама бай Курти ти със Злоба… ?

-                      Какво със злоба?

-                      С тази дума опитвал ли си. Щото тя не е ли съществително? И то с пет букви? Тя не става ли?

-                      Не!

-                      Е?! Защо?

-                      Не знам. Може би защото за Злоба си има друг омоним

-                      И той е?

-                      Доброта! Както и за Злобен има Добър на среща си.

-                      Вярно! Виж ти! Ама то наистина това никак не е фаслуско занимание. Поне така, както на пръв поглед си мисли човек. И знаеш ли. От както те познавам… ми се струва започнах по съвсем друг начин да схващам смисъла на филма Игра на кодове.

-                      Е това е добре. Значи и мен ще започнеш да ме разбираш, какво ми е било. Че и все още ми е! Виж Младеж! Ако беше толкова лесно - щях да го открия. Но има и друго. Може би, за да се отключи Проклятието трябва да се използва не само дума.

-                      Ами какво още?

-                      Може да е и цяло словосъчетание. Може да е даже дори цяло изречение. Нещо като антизаклинание. Или цяла сложна фраза.

-                      Ахаа – ясноо!

-                      Аха я! Не е лесно Младеж! Никак си не е лесно, току така да откриеш логиката на определен шифър. Или да се добереш до кода за разчитането му. Особено ако е направен професионално. Или пък например ако е използвано нещо твърде нестандартно за самото шифроване. Но пък с времето около опитите за разгадаването разбрах нещо много важно. Имам в предвид за думите и тяхното звучене. И още за степента на силата на всяка една изречена на глас мисъл или емоция.

-                      Какво разбра?

-                      Че силата на чувствата и емоциите също като думите които ги изразяват са степенувани по сила в нашето Съзнание. Както и в нашето Подсъзнание.

-                      Иии… понеже аз не съм филолог… - усмихвам му се почти на момента правейки му нашия си характерен реверанс за пояснявания – Като примерно например?

-                      Например Омраза, като звучене е по-слабо дума от думата Злоба.

-                      Как така е по-слаба?

-                      Като смислово значение за изразяващата емоция е по-слаба.

-                      Я пак поясни!

-                      Като примерно например… Както Топло като смисъл е по-слабо от Горещо. А пък Горещо е по-слабо от Изпепеляващо. Или както Хладно е по-слабо от Студено. А съответно Студено е по-слабо от Смразяващо. На кратко казано има думи, които ако ги използваме можем да степенуваме силата си на изразност дори без да използваме частичките „ПО“  и „НАЙ“. 

-                      Ясно! И какво започна за Омразата и Злобата.

-                      Ами ако думата Омраза хипотетично я повдигнем на квадрат според мен тя е равна по сила или се приравнява на смисъла на думата Злоба.

-                      Това добре. Ма нали на теб ти трябва нещо противоположно на Любов?

-                      Именно. Че точно тук усещам, как около Любов и Омраза има някъде в нашия език и трета дума. Аналогична на превъзходната степен като сила на Изпепеляващо и Смразяващо. Но проблема ми е че не мога, и не мога, и не мога да се сетя коя е тя. А не знам защо…? Но ми се струва, как именно тя стои над тези двете - Омраза и Злоба по сила. Но и да се жаля и да се вайкам или оправдавам… Или да се кося или терзая… Все си е тая. Тя така или иначе все още ми се губи. А знам, че съществува. Пък то май, май вече нямам много време. Защото усещам, как взех доста да остарявам. И ми става все по-трудно да се боря с тази гадна прокоба.

-                      И какво? Нали не си се предал – нали?

-                      Не съм! Само казвам, че не е лесно. Обаче знаеш ли Младеж. Все исках да ти споделя. Ма на! Не идва дума. Имам усещането, че от както с теб се срещнах за пръв път. От там от миналата година. Тогава в онзи ден на нашето запознанство нали направих онзи звън дрънтеж от многото ПИ дето заедно ги умувахме. Сещаш ли се?

-                      Да! И какво за тогава?

-                      За тогава нищо. Но от Нова година на сам, сякаш някак си по-добре се чувствам. Че все искам да ти го кажа. И да ти благодаря, за това. Но все не го споменавах. Щото не знам истина ли е? Или си внушавам. Ама предлагам по повода да се черпим. Да речем, като дойдеш да видиш, как клона се е вкоренил. Става ли?

-                      Става! Що да не става – усмихвам му се аз – Ама тогава ще да е добре да съм без малкия. Че ако се отрежем много - после да не се срамувам.

-                      Съгласен. Но на Сивчо пиячка няма да сипваме – нали? – сочи той към птицата - Щото ако го сгащят авиопатрулите… Току виж са му отнели сертификата за летателните права! – поглежда ме хитро Стареца и ми намигва.

-                      Няма! Няма!  - смея се на глас - Само двамата ще се черпаваме.

Та така залисани в приказките почти забравям, че за разлика от плануваното напиване този път съвсем не сме сами. По едно време обаче бай Курти ме бута по ръката.

-                      Младеж, нали все искаш доказателства, как съм можел да свързвам чувствата и емоциите на две различни същества. Виж хвърли едно око на там…

-                      Къде?

-                      Ей там – повтаря бай Курти и сочи към гробовете - Я какви ги върши твоя син със Сивчо.

 Обръщам се по посоката на сочене и почти онемявам. Дете и птица са много близо един до друг. Сивчо дори от време на време се пречка на Христо, кълвейки земята. А моичкият леко го побутва с ръка. И нещо му казва. Птицата първо се инати. Но после важно и с достойнство отстъпва. И така това се повтаря на всяко камъче. Аз поглеждам към бай Курти. А той, клатейки глава към мен, сгъва устни от почуда и казва:

-                      Мдааа… Май най-накрая Сивчо си намери приятелче. Ама на мен ми е чудно нещо другото.

-                      Кое?

-                      Колкото и да мога чрез Проклятието да свързвам чувствата и емоциите на различните видове същества… Трудно ми се е получавало така бързо. И то така от веднъж. Е! Изключая онзи път между Макс и Сивчо. Но от тогава до сега не съм виждал Сивия кардинал да стои толкова близо до друго същество - освен до женската си. Е! Преди време и до Макс. Но пък чак и даже да позволява да бъде толкова често докосван. И то без да реагира с гракане.

-                      Непристъпен е казваш Сивия кардинал?

-                      Аха! Но интересно да! Много интересно – не спира да клати глава Стареца и отново вдига показалец пред носа си -  Знаеш ли Младеж… Може би има нещо в твоето момче. Щото вярно аз помогнах малко. Ама то виж с птицата как без време намериха с малкия общ език.

-                      Може бай Курти. Въпреки, че не знам никой от двата рода... И моя... Пък и на жена ми имам в предвид… Май няма никой, който да си пада по-така по животните – отвръщам аз, наблюдавайки Стареца, който се е вторачил в гроба на Макс, после изведнъж присвива очи и добавя:

-                      То може да не опира работата само до любов към животните. Ама както и да е.

-                      Че до какво може да опира работата? Да не е пак някое ПИ? А бай Курти? – питам малко притеснено аз.

Защото сега се сещам, как вече няколко път ми се струва как стареца докато си говорим за  подобни неща не винаги казва всичко, което мисли. И все по нещичко ей така по на дълбочко си го скатава и премълчава. Но този път понеже касае моя малкия - питам по настойчиво:

-                      Нищо не ми отговори! Пак някое ПИ ли видя в бързото сприятеляване между Сивчо и Ицето?

-                      Ами може и да не е точно ПИ. Може чистокръвно ДИ да си е това. Но още не съм сигурен.

-                      Ахааа. Ама нали няма да си правиш други някакви от твоите опити с моето момче, а? И като си сигурен за причината на бързото им сприятеляване ще ми я кажеш? Щото все пак за моето момче става дума. Нали ще ми я кажеш? А бай Курти?

-                      Ще, ще – Младеж. Само да я открия. И на момента ще ти я кажа. Бъди спокоен. Щото ако съм откровен то твоето момче ми е слабост. И то също толкова голяма, колкото и моя малкия Кирчо. Така че не се безпокой.

И така от този ден нататък и гроба на Макс се сдоби с кръст и с подобаващата ограничителна линия.   

При другите срещи пихме чай, кафе, бира. На тях той ми разказа за много смешни и за много трогателни моменти с Чарли, Суза, Макс, Внучката му. И пак за Тома Спространов ми разказа, какви щуротии са правели в училище. Как носели от къщи дървени щипки. После открадвали някоя момичешка фиба. Влизали в неизползван към момента кабинет. И пъхали с помощта на щипката фибата в някой контакт. Но подбирали такива контакти, който обикновено бил скрити зад гардероб. Бушонът моментално изгарял. Те обаче връщали гардероба на местото му. Но фибата оставала в контакта. И колкото и да се мъчел техника не успявал да оправи проблема. Защото след като сменял бушона - той отново веднага изгарял. И така особено, ако било през зимата… Ехее…!  Имали свободни часове. Защото в тази част на коридора където бил тяхната стая нямало ток. А тогава още нямало автоматични бушони. Дори докато си говорим и различни фотоси ми показва. Но такива, които ги няма на стената.

Странен старец!

Но пък много интересен като събеседник. За това и не му се сърдя, че понякога прекаляваше с нравоученията си. Както и с опитите да ми покаже, как нашето поколение не е много в час с някой основни за неговото време знания.

Та така търкулна се още някой месец.

Някъде в края на юли да е било. А бе малко преди децата от градината да ги пуснат в лятна ваканция за годишния ремонт. В един понеделник водя отново малкия на градина. А на връщане минавам покрай леля Събка - да си купя вестника. Както съм си свикнал завъртам с пръст монетата от едно левче. Тя обаче за мое учудване не се ядосва – както си го прави винаги. Успокоява моята паричка с цифра едничка, усмихва ми се някак си загадъчно. И в момента в който посягам да си взема вестника от ръката й, тя го дръпва. Скрива го зад гърба си. Поглежда с едно особено ехидно любопитство и пита:

-                      Ей момче! Ти гат ‘одиш на госке при оня сопнатия дядка ‘а не му носиш нещо приказливо за едене или пиене?

-                      Що?

-                      Питам!

-                       Що питаш?

-                      Па от има няма месец вече по цели пет минути си говорим туканка с него. То преди кво беше само Добро утро. Дай тоз, или оня вестник! Благодаря! И довиждане. Друга дума от него не съм чувала.

-                      Еее може вече малко по-малко мъката по кучето му да е попреминала. И за туй повечко да приказва.

-                      Може! Ма ми се не верва… Че е точно от това. Щото нъл ти казах, че и га кучето му беше живо, той па само с него си говореше. Ма както и да е! Я кажи! Ти от га не си му ‘одил на госке?

-                      Ми знам ли? Две три седмици може би. Защо?

-                      Щот той отново ма замоли да ти кажа нещо…

-                      Какво? – попитах аз смело, ама истината е как нещо притеснително ми трепва под езика.

-                       У Неделята по пладне рече да идеш у тях. Имал нещо да ти показва. И за нещо си имало да го черпаваш. Облог сте имали каза някакъв.

-                      Добре! Утре като доде за вестника, кажи му, че ще ида.

Тя ми подава вестника. Взимам го с усмивка, но иначе  някак си много съмнително ми се стори всичкото това съобщаване. Щото нито сме имали облог. Нито пък съм му обещавал за нещо да го черпя. И така, следвайки Директната си Интуиция и Обикновената си Логика му потърсих данъчната декларация. От там му видях ЕГН то.  И разбрах, как в деня, в който ме кани става на седемдесет и пет години. И си казвам:

„Ахааа.. Дърти умнико този път те излових на бариерата!“ 




Гласувай:
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rygit
Категория: Изкуство
Прочетен: 133652
Постинги: 104
Коментари: 47
Гласове: 95
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031