-                      Разбира се че не съм забравил – вдига учудено рамене моя събеседник –  И да! Има връзка!

-                      Добре де! Има та има! Дай да я видя!

-                      Ето ти я като примерно например! – прави той вече установената ни пантомима при пояснения и продължава - Идваш си значи Младеж от някъде по главен път. И изведнъж опаляяя… А тя посоката, която е направо вече от тук натам я няма. Ама никаква я няма. Можеш да завиеш само на ляво, или надясно.

-                      Така де! Нали казахме не е триъгълник – тупик „Т ^{– е} ” образно кръстовище е! И какво от това?

-                      Е как какво от това? Ако приемем, че посоката от която идваш е тази на трезвия ти разум, който иска да те води направо става онова за което ти говоря?!

-                      Кое бай Курти!

-                      Това че в повечето случаи разумът ти навлиза в една особена дилемата на главния път в живота ти. И попадайки в този тупиков кръстопът тооо…

-                      Иии какво ми пука на мен за капризите на Разума ми… – прекъсвам го неджентълменски аз – Или пък какво му пука от това на Разума ми за мен? Ще се справи! Нали за това е Разум!

-                      Ами за теб не съм сигурен. Но по принцип може би на Разума ти му пука от това, че най-характерното при този тип кръстовища е, как едната посока води към Обичта на Душата ти. А другата към Любовта на Сърцето ти.

-                      И?!

-                      Иии… иди че разбери на къде да завиеш. Та Томи явно след като е разбрал за болестта на Гергана е излезнал точно на един такъв тупик. Иии… просто е завил там на където му е прошепнало Сърцето. Към Любовта на живот му.

-                      Ахааа! Разбрах! Скара ли са се с Разума си! Добре! Значи бай Курти след дългото умуване и смукане от пръстите на какви ли не разливания най-сетне да си дойдем на тематиката – почесвам се аз по ухото, но замисляйки се по-надълбоко сякаш се съгласявам донякъде със стареца и клатя съпричастнически глава - Е така, така… Май това за тупика е най-точно казано. Поне за неговата ситуация. Само че да оставиш майката на трите си деца не просто заради жена... А трайно да оставиш обичта си на страна… И то не за друго - ами заради Любовта. Това точно като се замисля не много хора го правят или го имат за разумно - а бай Курти? – спирам малко след въпроса си аз, но без да се бавя започвам да си разсъждавам на глас - То вярно! Всеки един от нас изоставя до някъде Обичта си. Да речем към родители, брат или сестра, или роден дом. Но хайде то е в името на това да се впусне свободно в буйните потоци на Любовта. Но все пак си мисля - това последното което казах е в рамките на нормалното. А точно неговото малко ми е към – едва ли от към разумност.

-                      Именно! Само дето при него ПИ идва от това, че той оставя не дома на родителите си, а собствения… За да се отдаде на Любовта.

-                      Еее ама то вярно не на коя да е Любов – започвам сякаш да се колебая дали да не мина от  нонсенс позиция в консесусна, но пък отвътре нещо ме гъделичка да продължа да го предизвиквам – Ама ти нали твърдиш, как го е направил за Любовта на живота си. Което вече може да се предполага е съвсем друга работа.

-                      Именно! И аз така мисля Младеж! И като се има предвид, че когато това е станало…. И как на тяхната възраст… Хе хе хе! – захихиква на глас, смопрекъсвайки се на момента бай Курти – Ама как само прозвуча тази синтагма! А Младеж !? Хе, хе, хе! Тяхната възраст! Хе, хе, хе! Особено пък в моята дядовска уста…  Хе хе хе –  разсмива се този път силно, жлъчно и самокритично бай Курти и сам се сочи с пръст в гърдите - Ще кажеш, че аз съм на някоя си друга възраст! - после в миг прибира гримасата си тип застаряващ коцкар, лицето му се изпълва с лъчезарността на млад левент ерген, отиващ към изгората си, поглажда се многозначително по главата и продължава - Та исках да ти кажа Младеж, как на нашата възраст сексът не е главен движещ фактор. Имам в предвид за това в коя посока да завиеш при едно такова кръстовище. И тука има още нещо интересно свързано с триъгълника.

-                      Кое то?

-                      Ами нали казахме, как винаги трите ъгъла образуват 180 градуса.

-                      Така е! Да! И какво?

-                      Ами виж Младеж! Ха кажи какво се получава ако деформираме триъгълника, натискайки единия ъгъл по протежение на апотемата му така, че той да се разлее или разтвори до пълните 180 градуса върху едната страна. Която да речем, сме приели за негова основа?  - поглежда ме стареца и в мига, в който аз си отварям устата за отговор, той вдига показалец към небето и ме секва с пояснение -  Нооо… при изричното условие, че запазим като червени отметки трите точки от трите му върха.

-                      Ами какво се получвааа…? Какво се получаваа…? – започвам мислено да си представям геометричната му задача аз и същевременно да търся отговора - Получава се права линия бай Курти! Или - не! По-скоро отсечка. С три червени точки на нея. Двете са в двата края на отсечката. А едната е в средната зона или по-точно казано някъде между крайните две.

-                      Именно! – усмихва ми се одобрително бай Курти – Браво Младеж!

-                      И какво от това? 

-                      Виж сега! Ако приемем, как ти си тази точка, дето е по средата между крайните двете… - спира за секунда бай Курти и после пита - Представили си се там?

-                      Да там съм вече! И какво?

-                      Сега нека приемем, как ти много искаш да се обърнеш с цяло тяло и лице към едната точка… И то изцяло! Тогава какво става?

-                      Ами как какво става? Загърбваш изцяло другата.

-                      Именно! Загърбваш изцяло другата. А ако на всяка от другите две точките поставим хора?

-                      Какво тогава? – питам с недоумение аз.

-                      Тогава ако ти Младеж седиш върху средната точка проекция на апотемата няма как едновременно и  тримата човека от трите точки в едната права да сте обърнати с лице един към друг.

-                      Така е – да! Всеки от нас има само по едно лице и по един гръб разположени на противоположните страни на тялото ни. Няма как – опредено! И какво?

-                      А ако искаш да се извърнеш лице от човека от точка А и да се обърнеш към лицето на този от точка Б, която е от към гърба ти? Какво правиш ти тогава?

-                      Ами какво правя? Завъртам се на 180 градуса.

-                      Ето видя ли, как тези 180 градуса за които преди малко говорихме, че са константни за триъгълника изведнъж се втурват в живота ти. Гледаш ли към единия - изцяло загърбваш другия. Ако пък гледаш към другия, то на 180 градуса изцяло загърбваш първия.

-                      Е то и това си е пределно ясно.

-                      Вярно че е ясно. А ясно ли ти е, че ако не искаш да се връткаш всеки път на тези 180 градуса, за да си лице с лице с двамата човека застанали в края на отсечката - какво трябва да направиш?

-                      Ами да! Трябва да се отместя малко в страни от тази права на която стоим тримата. Заставам в една друга по-странична точка. И то така, че да мога в един и същи момент да виждам другите двама.

-                      Именно! Видя ли? Ето точно тогава. И точно така се получава Любовния триъгълник. Защото само когато си в страни от тази любовно-семейна права, тогава и само тогава виждаш другите двете точки или другите две лица едновременно. Но това дава възможност не само на теб. Това прави възможно и другите двама да не ти гледат гърба. А и те двамата едновременно също могат да ти виждат лицето.

-                      Така! Така!

-                      И си мисля точно тука е Парадокса в Интуицията. Как човек, бягайки от онези връткащите се 180 градуса е принуден да си създаде фигурата Любовен триъгълник. В която обаче правилата на трите точки отново и непреодолимо го свързват точно със същите тези 180 градуса от правата линия. Или по друг начин казано, това за мен означава, че тупик кръстовищата много ми приличат на любовните триъгълници – спира за миг да си поеме дъх стареца и ме поглежда някак си целомъдрено право в очите.

-                      Хайде пак хвърли на масата нов двайстак. Какво е сега това тупик кръстовище? – питам аз обаче Стареца сякаш не ме чува и си продължава мисълта

-                       Ама то именно и на ей на товааа… Ей на това най-много му се възхищавам в личен план на Томата.

-                      На кое?

-                      Че е намерил сила да развали любовния триъгълни сплесквайки го по апотемата до права линия с три точки.

-                      И какво пък толкова му е героичното на туй сплескване?

-                      Това, че е избрал по-силно желаната от него посока в тупик кръстовището на живота си. За това му се възхищавам. А не за това че е оставил жена си. Защото кой съм аз, че да му казвам какво и как да прави? Не, не не! Не съм аз факторът, който ще му бъде съдник, или адвокат-оправдатор. Да речем за това, което като цяло  е направил или прави в живота си. И с живота си. Но от друга страна пък точно аз мога да го разбера изцяло.

-                      Така ли? Изцяло казваш? – чудя се фиктивно аз защото съзирам, как отново ми се отдава шанс  да се позаяждам на темата и питам с провокативен тон – Иии… Как така пък чак изцяло?

-                      Именно изцяло. Защото аз вече знам, как приоритетите към позитивните ни чувства понякога са подвластни на нещо друго. И то това друго не винаги и не точно е човешкия ни разум.

-                      Ами?

-                      Ами в такива случаи ние сме подвластни именно на Парадоксите в Интуицията ни.   

-                      Ахаа… Еее не може ли по-простичко да се каже, как в една дълготрайна връзка на някой хора започва нещо да им липсва.

-                      Именно! Липсва им! И точно поради това си мисля и другото – вдига показалец пред носа си моя събеседник и замълчава.

-                      Кое? – подканям го аз.

-                      Че този тип разпадащи се семейни връзки дължат нестабилността си именно на появата на един строго специфичен Парадокс на Интуицията. Него аз съм го нарекъл ОХД на СС от ТЕН

-                      И какво значи тази сложна абревиатурна триада на чист български език?

-                      Това значи Остър Хроничен Дефицит на Семейна Съпричастност предизвикан от Топлинно Емоционална Недостатъчност.

-                      Ехааа… Бай Курти това сега ПИ ли е? Или е някаква иновационна диагноза разглеждаща заболеваемост при валенциите на семейните връзки в световен мащаб?

-                       Е! Знам ли и аз?! Ама ти Младеж както искаш така го приеми. Може като диагнозова ПИ! Може и като определение за липсата на чистата воля за Любов!

-                      Ясноо! Определение за липси някакви си. Ааа… Чакай! Чакай! Воля за Любов ли каза! Ааа… Не, не, не!

-                      Какво не? – пита учудено стареца.

-                      Чакай! Чакай! Чакай сега бай Курти! Ама то нали за Любовта преди време ти каза, че била логически непостроима емоция. Също като числото π (Пи). Сега какви такива ми ги говориш тука. Какви са тези нови семантични гатанки. И защо изобщо ми ги пробутващ сега?

-                      Кое ти пробутвам Младеж?

-                      Туй за чистата воля за Любов? Няма според мен такова нещо. Пък и според твоите твърдения и определения си мисля - също е изключено.

-                      Какво е изключено?!

-                      Може с воля да се откажеш от любов. Но да си налагаш с воля да обичаш някогооо… Такова нещо няма…

-                      Ти нали имаш умна машинка? Питай нея.

-                      Ще я питам Бай Курти! Тъй да знаеш – отговарям аз, вадя си телефона и демонстративно изписвам в браузера Воля за любов, а той се усмихва загадъчно и ме насърчава:

-                      Добре де! Питай я! И ако има нещо да ми го покажеш ей! Да не го къташ  – и докато аз се ровичкам и браузера той си мърмори -  Сещам се, че на времето имаше български филм със заглавие Да обичаш на инат. Ама може и нещо за Воля за любов да има - вече и сега.

-                      Мдааа… Вярно казваш има такъв филм… Ооо! Да! Има тука някакво стихотворение с подобно заглавие и два колажа.

-                      Еее… колажите на това светлото едва ли ще ги видя. Я дай стихотворението да го чуем.

-                      Ето заповядай – подавам му аз телефона, а той се мръщи:

-                      Е де! Аз мога и без очила да го прочета. Ама сега пипах мезето с мазните пръсти не искам да ти пипам машинката. Давай виж го ти! Пък ако искаш можеш да ми прочетеш ред два!

-                      Доообре – отговарям и започвам да му чета -  Със някой пред олтар се взимаш. Живееш! Старееш! Живееш! Старееш! Със този някой деца в неволи и радости имаш. Пееш, ядосваш се или се смееш. Живееш! Старееш! Живееш! Старееш!
Отбягваш да питаш себе си кое, какво и как? Срамуваш се - дали си с времето във крак?
А времето в съжителството как да проумееш? Питаш човека до теб за съвет. Ох! Уви! Точно сега е тя или той зает! Да, така е! Нещата трябва да вървят напред! Ето, имаш среща в училище за детето в пет! И пак... Живееш! Старееш! Живееш! Старееш! И в миг един установяваш, че не сте двама. А такааа…! Оглеждаш се, другият е тук, но всъщност май го няма! Да, да, да, тялото е пред печката.... Или на дивана. Тук е, но определено вече не сте двама. Това филм ли е? Или драма? Къщата - пълна с вещи! Но всъщност е полу-празна! Куче, рибки, папагал, но няма кой да вика Тате...! Мама...! Всяка личност тук се опитва да е вече авторитетна и донякъде куртоазна! Ежедневно отношение, заучен жест! Целувки сухи... Усмивката дежурна - важна! Понякогааа... от чужда пот влажна! А думите откъм същност са все по-глухи и все по–глухи И от чувство почти изцяло празни, и от нежност все по–кухи и все по-кухи! Оказва се накрая, че само Обич не достига, за да се возим меко и в уют в семейната талига! Макар че човек е до огнището – Стара къща, всичко тя си има… Да, да! Топлина, уют, уважение и обич, но май все нещо не ни достига… Дааа! Не ни достига! Затова и понякога сърцето тръгва само на лов. Зарязва куртоазията, Разума, Душата... Нарушава дори на кардиологията правилата... Сърдито им е, че са се отпуснали и нямат Воля да чуят неговият Зов...! Зов, довел преди време и Разума, и Душата до огнище и до топлина. Топлина, която с годините и навика превърнали са Любовта във Рутина. Полепнала по Разума и по Душата, Рутина превърнала се Патина. Патина като прах върху огледало, пречеща на Душевната ни светлина. Прах във Светлината от блясъка в очите ни любовен, причина е за нов Зов сърдечен. Пък било и той греховен. Зов обърнал гръб на рутинното... Заповядай! Как си? Моля! Зов, нуждаещ се от нещо по-силно – нуждаещ се от Воля. Воля, която да изтрие праха от светлината! Воля, която да разчупи оковите на рутината! Воля, даваща сила на сърдечния ни Зов! Воля! Воля! Воля! Силна Воля за Любов! – завършвам и го поглеждам.

-                      Нещо такова е май - да. Е на мен ще ми е трудно чак така да го изразя. Ама горе долу така май стоят нещата. Когато с напредване на житието се натрупат времената – после се спира и захихиква – Хе хе хе. Май и мен ме хвана ритъма на римата. Ще кажеш че от чужда прозявка се заразих. Ама видя ли, че и друг се е сетил, как има такова ПИ като Воля за Любов.

-                      Да видях. Може пък някой специално за Томата да го е писал? А бай Курти?

-                      Еее! Едва ли? Но пък стиха идва да покаже, че това с триъгълниците е по-скоро повсеместна геометрия… А не както повечето го набеждават за рядко срещано ретроградно явление. И то подлежащо на вписване в червената книга на човешките взаимоотношения. 

-                      Може, може. Аз още не съм го усетил. Само от седем години съм женен.

-                      Еее нали ти казах. В едно пълнокръвно житие има време за всичко! Пъъък това, че ти казах че е повсеместна геометрия съвсем не е пък и задължително точно така да стане при вас. Има всякакви възможности. Може пък с твоята съпруга да броите рубинените цифрички на π (Пи) … докато смъртта ви раздели!

-                      Може и така нали?

-                      Може! То триъгълника не винаги, не при всички и не на всяка цена е задължително да се явява основна фигура в живота им, я! Той е само една от малкото възможни ситуации. Аз просто исках да кажа, че си е една природна даденост в човешките взаимоотношения.   

-                       Ахааа Или още по-просто казано казваш, че както любовните сфери така и любовните триъгълници все по хората ходят!

-                      Именно! И точно поради това на никого нищо човешко не бива да му бъде чуждо! Само защото на него или на другия… Нещо по-така му се е случило… Или нещо по-онака не му се е случвало! Или пък му се е случило не точно по този начин, по който и както на самия него или на другите около него им се е искало да му се случи.

-                      Ясно!

-                      Ама Младеж ти нали ще дойдеш на кръщенето?

-                      Определено ще дойда! Защо пък да не видя една жива легенда на старите меломани в България. И ще ми е драго да се запозная с него. А някакви идеи за име на кучето имате ли?

-                      Не тогава на чашка ще го мислим.

-                      Добре съгласен! – отговарям аз и си стискаме ръцете.

Седмицата изтича като миг. И в петък за моя най-голяма изненада леля Събка ми връчва официална покана за кръщене. Щях направо да падна. Картичка с кученце което държи каишка на която пише „Моля ти се надари ме с ново име“. Вътре има официална покана за мен съпругата ми и за Христомир.

В неделя отиваме.

Носим хрупки за кучета бебета. И една гумена играчка за домашни любимци. Влизаме. Запознавам се с всички присъстващи, които не съм имал честа да познавам до момента –  Тома Спространов и Гергана Лазарова. Тя е в инвалидно столче на колела. И двамата са ми много готини. Изобщо не можеш да кажеш, че са на такава възраст на каквато са всъщност.

 Жена ми и дъщерята на Бай Курти веднага си пасват. Явно някак си се чувстват и най-далечни от вълненията на отдавна оформилата се вече компания между Томи, Гергана, Бай Курти, Внучката. И докато се усетим двете с жена ми се уговарят с Кирчо и с Христо да отидат на цирк. Из онези бил дошъл в градчето ни. Малките са във възторг от решението. Хапват по нещичко на бързо и единия с баба си, другия с майка си, се отправят към мястото където циркът е опънал шатра. Дори отказаха внучката на бай Курти да ги закара с колата. Малчуганите искали да се разходят. До колкото познавам моя, най-вероятно по път планира да си изкрънка закупуването на някое лакомство.

Другите сядаме около масата в кокетната беседка на двора.

… и я подкарваме с черпенето.

Съответно Томата и бай Курти започват да разказват за спомените си от ученическите години. И за по-късните също. Ще кажеш, че не си седнал на маса със седемдесет и пет годишни старци, ами с онзи беладжии Макс и Мориц. Но явно извадиха от прашните спомени и някой неща, за който досега не са споменавали. Досещам се за това от реакцията на Внучката, която се заливаше от смях.

По едно време бай Курти чука по чашата и пита:

-                       Ама тя каква стана сега? Нали уж кучето щяхме да кръщаваме пък то още име не сме му избрали.

-                      Вярно е така! – обажда се Томата – Ама и ти си един инат – обръща се радио иконата към домакина - Нищо което съм ти предложил до сега все не го искаш.

-                      Еее… ми то ти ми предлагаш все едни именааа… Я на любими твои състави. Я на певци на които си фен. Пък аз искам да е нещо, което да е близко до мен. Ето името на Макс много си му пасна. Щото както казваше тя – погледна бай Курти към внучката си – Любовта на Макс винаги е на позицията Макс. И май ми се иска да е нещо подобно. Нещо което да има отношение към мен. Или пък защо не и да може да се противопоставя на злината, която ме е връхлетяла. 

-                      Еее дядо… Не може ей така просто хаотично да си мислим – намесва се Внучката – Хубаво е да се спрем или на определен кръг имена… И ти да си избираш. Или пък да измислим определена система, чрез която да се подсещаме. Имам в предвид кое име може да изберем. И кое е неподходящо.

-                      Система ли? То това със системата – добре! Ама каква да е тя? – пита Гергана.

-                      А не може ли да използваме системата на онзи негов познат от печатницата – обаждам се аз, но се спирам защото не съм сигурен дали всички са посветени в тази част от житието му:

-                      Метача ли? – питат почти в един глас Томи и Внучката.

-                      Да! – учудвам се аз - Ахааа… Значи и вие знаете за него?

-                      За кое? За Проклятието на Дядо Курти от любов за любов и заради любов – пита Внучката.

-                      И за Метача умник ли? – намесва се и Тома Спространов.

-                      Хе! Че то пък кой ли от нас не го знае? – обажда се Гергана – И какво по-конкретно имаш в предвид? – обръща се Любовта на живота на Томи към мен.

-                      Ами той нали го е посъветвал да обърне принципа на Проклятието срещу самото Проклятие – подсказвам аз на свой ред.

-                      Добре! Така каза! И какво от това? – пита бай Курти  - Или по-скоро как това ще го използваме за избор на името?

-                      Ами нали част от Проклятието ти е да си говориш с хората чрез ребусите?

-                      Да! И?

-                      Така и ще направим. Ние ще ти говорим по твоя начин.

-                      По моя начин ли?

-                      Точно! Ще ти задаваме ребусни въпроси. А чрез отговорите, които ни даваш ще се подсетиш или някой от нас ще се сети за име на кучето.

-                      Хитро! Браво Младеж! Давай да ви видя сега колко ви бива като творци на кръстословици. Може пък някой от вас като мой познат да ми стане заместник в този занаят – усмихва се Домакина и поглежда към внучката си.  

-                      Ааа ама само в занаята. В Проклятието не искам –  маха тя с ръце.

-                      Така си е! То това неговото Проклятие е по-лошо и от Светата инквизиция – намесва се отново Гергана, гледайки със съжаление към домакина.

-                      Добре! Давай сега друже ти да ни покажеш, как се справяш с кръстословиците – подхваща го Томи от другата страна на масата -  Да видиш когато си от страната на отговорите какво е.

И съответно от трите страни към него започват да валят ребусни въпроси за имена на кучета. Томи пита за име от комикс издаван от френската комунистическа партия. Гергана – за име на куче от анимационен филм на Дисни. Внучката – за име на куче от филм на Холиуд по класически автор. Бай Курти на някой въпроси успяваше да отговори. На други се затрудняваше. Друго ако не - поне стана весело. В един момент Внучката го пита:

-                      Име на куче станало в световен мащаб нарицателно за преданост?

-                      Хачико от гара Шибуя – без да се бави отговаря бай Курти, но веднага прави крива физиономия – Хубаво име амааа… Да си призная много тъжна е неговата история. Някак си няма никакъв оптимизъм в асоциациите, които ще ми навява.

-                      Ето го на! Отново Вълчови капризи! Ма то на него не може да му се угоди – пляска обратното на пръстите в дланта си Тома Спространов.

-                      Стига де Томи – прекъсва го Гергана – Наистина историята е много тъжна. Пък и само с преданост няма как да се борим срещу Проклятието. Трябва според мен нещо по бунтарско. Нещо, което да възробтава срещу това неговото инквизационно положение – после извръща глава към бай Курти и на свой ред пита - Добре Вълчо! Кажи ми име на една бунтарска личност, която с ясновидските си  способностите и с меч в ръка воюва лице в лице срещу враговете си и срещу Светата инквизиция.

-                      Жана д‘ Арк – почти веднага отвръща бай Курти –  Само дето нито смелостта и нито способностите са я спасили от предателство. Щото нали се сещате как именно този французин на когото е помогнала е не само предадена ами направо продадена на англичаните. А те понеже няма как току така да убият толкова популярна за времето си девица-боец я съдят за неподчинение и верска хетеродоксалност.

-                      Това последната дума какво значеше? – питам аз като пръв невежа.

-                      Ами когато някой се е разминавал с общоприетите църковни вярвания Светата инквизиция го е обвинявала в това.

-                      Еее… значи наистина е била бунтарка – съгласявам се аз и поглеждам към останалите.

-                      Дааа…! Амаа Жана няма как да е, щото кученцето е мъжкарче – намесва се Внучката

-                      Ами Жан? – пита Гергана Лазарова.

-                      Еее…! За Жан…! Как да кажа…? Такова име… аз някак си не го искам.

-                      Що де? Жан Валжан не е зле? И той е някакъв бунтар срещу лошото, което са правели богатите на бедните.

-                      Да бе… Ама аз помня и един друг Жан. Онзи Жан Виденов дето като бе на власт, уж тръгна да прави така щото бедните да не правят лошо на богатите. И богатите да правят добрини на бедните.  Пъък тя каква стана работата… Всеки взе да прави лошо на всеки. Без значение дали е беден и или богат. И всичко рухна. И май тогава си беше също като, че сме си във времето на Светата инквизиция. Само че в икономически и идеологически аспект. Пък това д‘Арк много на черен мрак ми удря  - потрива се по главата бай Курти..

-                      Ей го на! Пак глезундории – подкача го отново Томата – Леле Вълчо голям дърт капризундер си станал ти бе мой човек.

-                      Стига де Томи! – пак му прави забележка Гергана - Ми давайте тогава име от друго куче. Или от друг човек да търсим. Може да е пак някой който се е борил срещу проклятието на Светата инквизиция, но да е мъж! – насърчава ни тя.

-                      Може ли и аз да се пробвам? – питам на свой ред, при което Томата ме тупва по рамото и ми се усмихва – Разбира се приятел. Нали за това сме се събрали.

-                      Добре, бай Курти кажи ми име на криптоаналитична секретна база във Франция, носеща името на астроном, изгорен на клада от Светата инквизиция. Най-вече заради авангардните си убеждения, касаещи устройството на Вселената.

-                      Тъй, тъй, тъй! То това сега въпросът ли беше, или направо отговора? – пита Томата, смеейки се на глас -  Прозвуча ми като въпросите дето по наше време ги задаваха в климатичните училище. Скъпи дечица другарчета. Кажете на моля другарката, коя е най-близката звезда до земята. Онази която изгрява сутрин, свети и ни топли цял ден. Залязва вечер.  Започва с буквата Слън и завършва на буквата Це. Коя деца е тази звезда?

-                      Стига де Томи! Прекаляваш! Нали това тук го правим като на игра – пак го репликира Гергана – Не е някакво си блиц реалити, ала кой иска да стане милионер. Всички предполагам се досещаме кого има в предвид младия човек. Но името не е ли малко дългичко за куче? 

-                      Първото е дълго - да. Но Бруно си е точно от две срички! – възкликва бай Курти – Базата до Париж, носеща името на Джордано Бруно. Нея ли имаш предвид Младеж?

-                      Да! Аз базата я зададох като въпрос към теб. Но то може директно да си го кръстим и на самия човек. Предполагам за самото кучето няма да има никакво значение на кого точно е кръстено. Щото до колкото си спомням от историята… Той нали с това се е занимавал.

-                      Да! Джордано Бруно! Ренесансов философ и астроном е той – потвърждава бай Курти и полуавтоматично превключва на справочен режим в изказа си - Роден е през 1548 година в Нола – Италия. Заради авангардните си теории по астрономия е изгорен на клада от Римската Света Инквизиция на 17 Февруари 1600 година на 52 години.

-                      Браво на човека Кръстословица! – започва да ръкопляска Томата – Ама не, не! По-скоро той е човекът Куртипедия. Или нещо като самоходен говорящ Гугъл.

-                      Така по-става сякаш. Близко е до това, което на теб ти се е случило. Пък и е хем борбено, хем философско… И най-вече е хубаво име за куче – поглежда с уважение към дядо си Внучката.

-                      И аз така си мисля – подкрепя я на момента Гергана.

-                      Благодаря ти Младеж – вдига чаша към мен стареца – Това наистина ми хареса.

-                      Значи готово! – обажда се Томата – Хайде сега да ходим да го кръщаваме както си му е реда. Ама къде можем да го топнем във вода - някъде.

-                      Вярно! – изведнъж се оживява домакина – Това е страхотна идея! Томи благодаря ти, че ме подсети. Дай пак пет приятелю – протяга се бай Курти през масата и с Томата си пляскат дланите – Искате ли да отидем на чешмата под Дядо ви Орех. И на нея ще го окъпем. Точно като за кръщене. И един от вас даже може да му стане кръстник.

-                      Супер – намесва се и Внучката и подава териера на Гергана – Лельо Гери искаш ли да си му кръстница?

-                      Що пък да не искам – усмихва се Гергана Лазарова и поема палето.      

После гушва притеснения скимтящ новоимец в скута си.