-                      Е да, да! Вярно че би могло да се каже нещо подобно за Любовта и Светлината… Ама пък за Времето и Любовтааа…? Честно да си призная…! Малко хем ми е много интереснооо! Хем пък и доста шантаво ми звучи – усмихвам се аз на радио иконата и се обръщам към бай Курти, а той съвсем откровено и непринудено ми се чуди:

-                      Що пък да е шантаво, Младеж? Щом за някой алчник Времето е Пари… Защо пък за друга влюбена душа Времето да не е Любов и Светлина – поглежда ме сериозно той и в този момент чувам Тома Спространов да се обажда от другата ми страна:

-                      Ехеее…! Къде чак се отнесе наш Курти. Наборе сега остава да кажеш, че също както Времето и Любовта е относителна категория спрямо статичен наблюдател и скоростта на Светлината. И аз направо ще падна тука възнак.

-                      Така си е! Относителна е.

-                      Как? Как? – пита Томи и си прави шепата на ухото във форма на фуния – Я кажи на дядо Тома!

-                      Томи какво толкова му се чудиш на това? Я помисли! Можеш ли да си влюбен в някой си, но това влюбване да е никъде като място, в което това да става. Пък и още и да е никога като време в което това да се случва?

-                      Е не Вълчо! Не е възможно това.

-                      Ами щом не е възможно да обичаш някого без това да е някога във Времето и някъде в Пространството… значи Любовта се явява някаква си част от Времето и Пространството едновременно.

-                      Е то това е ясно! И няма как по друго му да бъде!

-                      Ами щом ти е ясно - значи би ме разбрал ако ти кажа, как Любовта е функция на Светлината. Като прибавим към това колко много Тя прилича по същността си на числото Пи… Чиято пък основна характеристика е Ирационалността... И ако не пропуснем да отбележим, как Ирационалното по подразбиране е достатъчно аналогично на Относителността. И тъй като преди малко приехме, как Любовта е неразривна част от Времето. А щом Времето е относително… значи и Любовта и тя също следва да е относителна към то скоростта на Светлината.

-                      Добре ама аз от това сложното ти обяснение не схванах как и към кое е относителна Любовта Наборе? Честно! Не ме гледай така от високо. Наистина! Не разбрах! Я пак повтори!

-                      Как така към то кое бе Томи? Щом Любовта и Времето са две страни на едно цяло, което е относително спрямо статичен субект и скоростта на Светлината… Няма как Любовта като част или като функция на самата Светлина да е относителна към то Тъмната материя. От ясно по-ясно е че ще е относителна към то скоростта на Светлината.

-                      Ама чакай сега бе дядка. Ти май се обърка. Нали уж в началото каза че Любовта била функция на Светлината.

-                      Така казвах – да!

-                      Да! Ама пък после ми набиваш разни други идеи, как Любовта е относителна спрямо Светлината. Не мога да разбера как ако едно нещо е част от друго то ще е относително спрямо самото него. Ми това не означава ли, че това си нещо ще да е относително и спрямо самото себе си?

-                      Не Томи. Не означава това! Ама за теб май не е така защото ти не внимаваш. Набореее…. Набореее… Още си си същия отвейко какъвто беше и навремето в училище.

-                      Е що са отмяташ сега Вълчо. Не казали преди малко точно това?

-                      Не! Не съм! Ти каза че Любовта евентуално е относителна спрямо Скоростта на Светлината. А аз потвърдих. Което значи относителност не конкретно спрямо самата Светлина, а точно и определено към нейната скорост. Ако скоростта е под триста хиляди километра в секунда нещата около събитията се развиват по един начин, а ако е два пъти по голяма от тази на Светлината ще е друго. Щото то Томи не зная дали ти е останало нещо от училище – поглежда набора си със саркастичен блясък в очите бай Курти и след като шумно си поема въздух продължава -  Наборе ако си забравил - има една мноооого малка разлика между понятията Скорост и Светлина. Ама много е малка.  

-                      Тъй ли? Виж ти? Аз пък си мислех че са едно и също… - усмихва му се на свой ред Тома Спространов, намигва ми и уж учудено се чеше по ухото – Лелеее ма то глей в каква дълбока заблуда съм бил аз. И то има няма къде цели шейсетина години… И къде пък Вълчо толкова им е разликата между Светлината и Скоростта?

-                      Еее… Как къде де Томи…?  Скоростта е векторна физична величина в кинематиката. Която може да ни демонстрира по какъв начин се променя пространственото положение на дадена точка, с течение на Времето, спрямо някоя си избрана от нас отправна система.

-                      Тъй! Пък другото – пак се чеше по ухото Томи и отново ми намига дискретно.

-                      Пък другото… не е величина!

-                      Ми какво е? Да не е далечина като не е величина? И за това щото е далече да е относително.

-                      Не бе! Глупости говориш. Далечина! Няма такова понятие във физиката. По - скоро Безкрайност като семантика, не е само далечина а има и друг смисъл, който се използва и в математическите анализи.

-                      Ааа така ли Вълчо!? Хубаво де нека Безкрайност да е. А онова другото различното от скорост, какво каза че е?!

-                      Другото ако за Светлината питаш то е лъчение. Не е величина. Електро магнитно е по същността си! Като във видимия спектъъър… Имам в предвид видимия за човешкото око… Там това излъчване е с дължина на вълната в диапазон приблизително от 400 до 750  нанометра. Така че това което всъщност исках да кажа, е че Любовта е функция на това електро магнитно излъчване наречено Светлина. И същевременно с това е относително спрямо величината Скорост с която Тя-Светлината се разпространява. От където идва и приближението на Любовта към ирационалната същност на числото Пи.

-                      Да беее… Вярно че то си е точно така. Ма съм и аз… И пък с кого точно съм седнал да споря…?! Теййй! Ама съм и аз! – изправя се на крака Тома Спространов, сочи към бай Курти и почти се провиква - Курти Вълчов Философов, беше това драги слушатели. Днес в кратката пауза между музикалните ви желания, имах честа да ви представя Курти Философов. Както и неговата гледна точка за неразривната свързаност между Времето и Любовта. И за тяхната относителност спрямо скоростта на Светлината – вживява се съвсем истински в амплоато си Томи.

-                      Мдаа – клати глава бай Курти – Май пак ти се вързах Томи! Хем си знам, че тези неща сме си ги говорили… Амааа…. -  спира се на средата на вайкането си човекът Кръстословица защо внучката му се връща и в движение пита:

-                      Нещо да не би да пропуснах? – усмихва се любопитно и по приятелски тя, сякаш подусещайки напрежението останало около нас от спора - Нали за това топче ставаше въпрос дядо? –  поглежда го любезно тя и му подава четирицветния пинг-понг.

-                      Точно за това моето момиче. Много ти благодаря - дете! А ще искаш ли да напишеш имената на всички присъстващи тук УБУНТУЙЦИ върху него – моли бай Курти и се обръща към нас.

-                      Ама нали докато сме хванати за ръце ще произнасяме името на Бруно – пита отново Внучката

-                      Да!Да! Но преди да му казваме името ще сложим топчето да се върти отгоре върху струята на чешмата? Ааа…! И ако има място напиши и Дядо Орех и Сивчо – обръща се към внучката си господин Кръстословица.

-                      Куртиии… Куртиии… Пак ще ни забъркваш в някоя от твоите безконечни измишльотини – майтапи го отново Тома Спространов.

-                      Ооо да! И сега се ще видите и в какво още съм си наумил да ви забъркам! Ама нека първо да направим това за кученцето Бруно.

-                      Ахаа ясно пак в някоя Вълчова измишльотина… Нещо като във Велчовата завера ще бъдем въвлечени. Добре де! Давай да я караме – пак сумти под носа си радио легендата.

И така Внучката написва имената. Слага топчето върху струята. Хващаме се за ръце и всички повтаряме да е жив и здрав Бруно. И дълги години с послушание и преданост да радва дядо си Курти. После бай Курти моли Внучката да напише името и на Бруно върху топчето. И се обръща към нас:

-                       Сега искам да ви помоля за нещо много, много странно. И много, много лично. И още много, много ще помоля да проявите подобаващо разбиране.

-                      Охоооо… Така като го слушам… Или ще е нещо много, много сложно като теорията му за относителност на Любовта спрямо скоростта на светлината. Или ще е нещо много, много шантаво като приятелствата между гарги, кучета и орехи… - криви многозначително устни видния радио водещ.

-                      Да! Точно такова е Томи! И сложно и шантаво... Амаа ще моля да ме изтърпите…

-                      Давай, казвай го де… Какво си се запосуквал? Давай да го чуем това, много, много - оновааа…

-                      Добре Томи! Искам да се помолим за здравето на този, който ме е проклел. И всички дружно да му изпратим всичката си любов, която имаме днес в сърцата си.

-                      Каквооо…! - на момента възробтава Томи  - Ей дядка ти да не врътна? Как така ще пращам любов на този гад или гадина.

-                      Е как така? Това си е моя молба. Аз отдавана съм си го наумил. Ама то ние все не можем да се съберем всичките заедно. Пък ето! Сега точно сте ми насгода.

-                      Неее…! Не знам старче. На мен ми е трудно да си го помисля. Камо ли да го направя – вдига рамене Тома Спространов и някак си се оглежда, сякаш търсейки подкрепа от останалите нас.

-                      Да си призная и аз съм на същото мнение – обажда се Гергана.

-                      Дядо ти сигурен ли си, че наистина го искаш? – пита и Внучката и поглежда към мен.

В мига разбирам, как при този масов отпор аз оставам нещо като последна инстанция. И като решаващ глас в тази ситуация. А след  въпроса на Внучката усещам, как и всички останали погледи се обръщат към мен. Дааа…! Гадост! Изведнъж сякаш времето около ушите ми се сплесква и заприличва на плоски листи за баница. Отгоре на всичко сякаш нещо започва зверски да ми притиска главата. А мислите ми хванати в това баничарското менгеме сякаш пощуряват от страх. Стрелкат се в мозъка ми насам на там, насам натам.

Ужас!

Напъвам се да мисля бързо, плътно и рационално. Нооо… Нищо сносно не мога да измисля! Всичко което се появява из мозъка ми към момента ми се струва твърде рехаво, безидейно и префърцунено.

За това се предавам.

 И си казвам на ум:

„Нека устата ми говори на вербален автопилот! Пъъък после ще му мисля върху това какво тя е изръсила.“

Отварям я.

И тя започва – сама самичка да ги плещи еднии… :

-                      Ами струва ми сеее… Как тука това предложение може би трябва да го подложим на малко по-специално обмисляне –  спирам за момент и разбирам, как сякаш чувам гласа някъде в далечината, затова продължавам смело и безотговорно в същия този дух – Струва ми се че тук ние и сега сме свидетели на едно Парадоксално на Интуицията ни желание. Но както предполагам ние всички тук присъстващи знаем едно! Как изразителят на това искане бай Курти Флософов, е един всепризнат факир… Имам в предвид майстор точно в такъв род нетрадиционни за мисленето на обикновените хора желания… И да! Признавам си! Без да съм напълно наясно какво точно целиии... Лично аз съм склонееен…

-                      Какво?! – стряскащо ме прекъсва Тома Спространов.

-                      Чакай де Томи! Остави Младежа да се изкаже – пресича го на момента Гергана Лазарова – Довърши си! Довърши си мисълта… - подканя ме тя:

-                      Та лично аз съм склонен да се присъединя към желанието му. Защото в краткото време, в което се познаваме… Той винаги до сега ми е доказвал правотата на твърденията си – завършвам с вдигнати ръце и се оглеждам, защото ми е трудно да си повярвам на това което говоря.

-                      Благодаря Младеж! – радостно ме поглежда в очите Стареца и дълго не може да отлепи поглед от мен, но после се усмихва и започва да се шегува  - Аз предполагам, че и Бруно няма да има нищо против да го хвана за лапа и той да изпрати малко УБУНТУ от своята кучешка Любов на онзи съзаклятнически човек или човечка.

-                        Куртиии…! Куртиии…! Пак ще ни забъркваш в някоя от твоите безконечни измишльотини – отново се вайка Томата – Ама добре! Щом Младежа те подкрепя … Може пък аз като застаряващ радио водещ нещо да не съм пък чак до толкова в час с всичките тези неговите Куртиеви Парадоксални Интуиции. Щот‘ за мен те са си едни чисти шменти и капели… Амааа… Ко да та прая, друже кат‘ си ми толкоз скъп и отдавнашен приятел, я…?

-                      Ама наистина да си мислите за този непознат човек с Любов ей – започва доста по-бодро да се оглежда за подкрепата и на останалите стареца - Иначе нищо няма да се получи!

-                      Дядо, лично на мен малко ще ми е трудно, но щом и дядо Томи се съгласи и аз ще опитам – присъединява се и Внучката.

-                      Яснооо! – намесва се и Гергана Лазарова – Макар и с пълна неохота. Включвам се и аз. И колкото и да ми е нанагорно като мислене, ще се постарая да дам всичко от себе си.

Хващаме се за ръце и всеки си мисли уж това което сме се уговорили. Ама дали е точно така не е ясно. В един момент обаче топчето по много странен начин забръмчава. Подскача от струята и се търкулва на земята. Двамата с бай Курти почти едновременно се навеждаме да го вземем. Лицата ни се оказват почти на сантиметър два едно от друго. Погледите ни се срещат. В мига на визуалния сблъсък, старецът някак си се смръщва. Кривва рязко глава в страни. Уж опитвайки се да избегне да не си ударим носовете…  Но му личи, как нещо може би му причинява болка. Аз без да искам несръчно побутвам топчето към него и питам:

-                      Бай Курти това сега дето го правим да не е нещо от онези плътни какпковидни  4/3 π(Пи)R³ предпазни каски от човешка приятелска любов? Дето в тях може да се концентрира наличния обем любов на всичките ти верни приятели?  

-                      Аха  - кратко ми отговаря той и пак ме поглежда в очите, а аз тихичко продължавам да му говоря:

-                      Казваш правим залп от групова Любов. А бай Курти? Срещу Проклятието. Само че ние тук сме повече от степен трета. Щото сме по-много хора. По-скоро сме от степен пета.

-                      Нещо такова - да.

-                      Казваш Групова Любов от степен пета срещу Проклятие от Любов на степен трета.

-                      Аха…!

-                      А не бе ли това част от заръката на Метача? Дето казал:  „Обърни Проклятието срещу самото Проклятие!“

-                      Именно! – отново кратко ми отговаря той, после рязко присвива очи и пита шепнешком - Кой си всъщност ти Младеж? Всички занаят всичко това, което сега изрече. Но май само ти се сещаш в момента какво правим. И какво се случва. Кой си ти Младеж? И какъв си ти? И защо и какво си ти като поява, проява или явление в живота ми?

-                      Аз съм си аз! Как кой съм? – питам почти притеснено почти стреснато аз – Ама да ти кажи ти май много си прежълтял. Нещо да не би да не ти е добре?

-                      Че знам ли и аз! Добре ли ми е не ми ли е добре... Но сега като те погледнах в очите ми се стори някак си, че аз съм ти, а пък ти си аз.

-                      Как така?

-                      Е това не мога да кажа де! Ама дай първо да завършим това с изпращането на Любовта към Съзаклятника. Пък по нататък ако се отдаде случай ще си го умуваме това и ще си го говорим! Става ли?

-                      Става! – отвръща ми бай Курти, но виждам как му личи, че едва се държи.

-                      Давай тогава аз да сложа топчето на струята. И да видим какво ще се случи, ако малко по-дълго то се задържи над нея. Пък ти седни и дишай дълбоко – почти го изкомандвам аз и го виждам да ми кимва одобрително.

-                      Какво си шушукате вие там долу? –  навеждайки глава към нас, пита Тома Спространов.

-                      Май нещо му се зави свят – опитвам се да изляза от ситуацията аз.

-                      Дядо какво ти е? – интересува се и Внучката.

-                      Нищо ми няма мила. Само малко да се напръскам с таз вълшебната водица. И ще ми премине. Сигур дето по-рязко се наведох и нещо ми стана с кръвното.

Първо бай Курти обилно си измива лицето. После отново поставяме топчето на струята. И започваме пак да изпращаме Любов на Съзаклятника. С това и мероприятието приключва. Постояваме още малко около сянката на Дядо ни Орех Внучката прави снимки за спомен. Не след дълго цялата свита се прибираме в беседката на двора.

Тома Спространов и Гергана решават да си тръгват. Томи има да води предаване. Трябва да се готви. Внучката звъни на майка си да види, как се развиват нещата на детския фронт. Оказва се че те още не са влезли в цирка. Досега се забавлявали на люлките и атракциите около него. Представлението било от пет и половина. Внучката внася малко ред в купонджийската обстановка. Прибира и измива употребената свободна посуда. Оставя ни две три чинийки с малко мезета и винце. Извинява се. Пали колата и отива и тя при децата. А ние с бай Курти, Сивчо и новоимеца Бруно оставаме нещо като трима мъже в беседката, ако не се брои кучето.     

-                      Я сега бай Курти кажи какво ти стана там при чешмата?

-                      Не знам какво ми стана. Ама май нещо откачено ми мина през акъла, когато погледите ни се срещнаха. И може и от това да ми попризля.

-                      Я да го чуя това нещо!

-                      Ами не знам защо така Младеж?!  Но ме стрелна мисълта, че по някакъв начин ти си аз, а аз съм самия ти - но от друго едно време.

-                      Как, как, как!? Я пак!

-                      Ами за реинкарнация чувал ли си?

-                      Не!

-                      А за Прераждане?

-                      Това да! Другата дума обаче не я знаех какво значи.

-                      Същото значи! Че ми се стори, как ти по някакъв начин си моят прероден Аз.

-                      Хмм… Интересно. Е възможно ли е това?

-                      Кое за преражданията ли?

-                      Не точно. То за преражданията е ясно, че ще ми кажеш, как е възможно. Или че е Парадокс на Интуицията ми. Ама за другото питам аз.

-                      Кое то другото?

-                      Ами дори да приемем, че теорията за преражданията е вярна… До колкото аз съм чел по въпросите… То при среща и допир на идентична по същността си материя, от две различни времена се получават нежелани последствия.

-                      В смисъл? – прави ми нашия си реверанс бай Курти – А дай джокера Младеж!

-                      Ами в смисъл като примерно например ако се докоснат едни и същи предмети от Миналото и Бъдещето се получавало нещо като взрив.

-                      Взрив казваш!?

-                      Да взрив! Също както когато някакво движещо се с висока скорост тяло създава някакъв звук. Но и същевременно с това самото то се ускорява. И то до там, че преминава през звуковата бариера. Тогава се получава оня тътен, който се чува когато свръхзвуковите изтребители преминават от дозвукова скорост в свръхзвукова. Че по подобен начин при такъв времеви контакт се достига до подобен взрив, поради застигането и застъпването на едното време с другото. А това според хипотезите води до разрушаване на материята в мястото на допир.

-                      Виж ти! Младежът какви ги знаел… - подсмихва ми се стареца - И я кажи на бай си Курти!  Защо така се получавало?

-                      Е! Как защо? По този начин имало своеобразна енергийна бариера.

-                      Че за какво е тази бариера?

-                      До колкото съм чел срещу каквато и да е пряка, физическа или материална намеса между отделните времена. Има се в предвид Минало, Настояще, Бъдеще. Или пък техните еднотипни паралелни времена. Така че няма как да сме от различни времена и да си дърдорим тук в беседката. А пък то ние с теб и не един или два пъти сме се здрависвали. Ако това, което казваш с твоето прераждане в мен е вярно… То тогавааа… Или щяхме да гръмнем… Или най-малкото да останем без китки.

-                      Брей Младеж учудваш ме. Ти май поназнайваш някой неща от тази особена материя.

-                      Е само малко. Не съм голям спец. Но това онова все съм попрочел.

-                      Именно! Точно това което каза току що ме смущава. В смисъл, че усещам, как има нещо свързано по този начин с различните времена. Но за сега не мога да си го обясня. Това в което обаче съм сигурен е, че ми призля там при залпа от групова любов. И то малко преди топчето да затрепери. И после още веднъж когато ни се срещнаха погледите. Но когато малко се поуспокоя и помисля трезво върху събитията предполагам все ще достигна до някакъв извод.

-                      Ами щом пък ти е влязъл този бръмбар в главата, поиграй си с него на гоненица. Но определено си мисля, че няма как да се преродиш преди самия ти да си умрял.

-                      Еее! Ама това с умирането нали все някога ще стане. Какво пречи прераждането ми в теб да е по-късен факт? А ти да си дошъл по-назад в Миналото за да се огледаш сам в себе си. Ей така от пустото му любопитство да разбереш какъв самия ти си бил в Предния си живот.

-                      Еее…! Бай Курти…! Има зрънце фантастична идея в това твое предположение. Но не забравяй, че аз не дойдох целенасочено или с умисъл да търся нещо. Според мен наистина всичко си стана много случайно оная сутрин. Когато леля Събка ме помоли. Пък и ако съм откровен… По-скоро ти си по-активната страна в нашите взаимоотношения. В смисъл - ти ме каниш на гости. От теб излизат идеите за това или онова мероприятие. Като днешното например. А аз… Аз само откликвам. И откликвам защото наистина е приятно да се контактува с човек като теб.  

-                      Еее… Благодаря Младеж! За казаното по мой адрес. То вярно, че със Събка така беше. Вярно е че и то все аз те каня. Знам ли и аз защото го правя. Може би защото ми е скучно вече толкова години да съм натопен до вежди в тази безбрежност на собствената ми самотност. Ама аз това за самотата не веднъж съм ти го казвал.

-                      Казвал си го - да!

-                      Но то и другото също е чудно. Защото това откровеничене не съм го правил с никой друг през тези години. Имам в предвид след като с помощта на Метача установих, че съм прокълнат. А сега тук при нас двамата има нещо по-особено ми се струва.

-                      Еее то това не е никак трудно за обяснение…

-                      Така ли? Я кажи!

-                      Ами защо пък не тази твоя идея че си се преродил в мен… Или пък всичкото това случващо се с теб да не е Парадокс на твоята лична Интуиция? Над това не си ли се замислял?

-                      Хе, хе, хе! С моите камъни по моята глава - а? А дали с ПИ може да се обясни как и защо става така, че в много от случаите имам усещането, как ти почти ми четеш мислите. И още и как ми крадеш думите от устата. Или пък другото… Как слушайки те когато ми говориш у мен се поражда странното усещане, как разговарям сам със себе си като тогава на времето като правих ребусите с идеята че ги правя за някой конкретен човек.

-                      Ми не знам. Това вече е твърде лично. Защо от мен искаш обяснение около случващото се вътре в теб? Аз съм страничен човек. Но пък щом твърдиш, че така се получавааа... Може и така да е! Но в този случай се предполага, че ти ще си знаеш най-добре защо е така. Или най-лесно ще да се сетиш.

-                      Тук е май и най-силното на този Парадокса спрямо моята Интуиция- я!

-                      Къде тук?

-                      Че ти Младеж наистина си страничен човек. А аз по никакъв начин не те чувствам чужд.

-                      Е! Нали казах! Няма как да знам защо точно така го усещаш!

-                      Видя ли! Аз първоначално си мислех, как ми се е струвало, че те познавам там от снимките. От фотокръстословицата. Защото определено ти много приличаш на дядо си. Но колкото повече време минаваше от нашето запознанство, все повече разбирах, как не е точно така. И че има още неща. На които трябва да им изровя логиките. И да ги изкарам на светло.

-                      Ми давай рови си. Може пък да е някакъв шифър, с който Съдбата чрез мен да е зашифровала някакво специално послание към теб самия.

-                      Или пък някакъв сложен ребусен въпрос, да ми задава Живота?! А Младеж? Знаеш ли може и да си прав. Сега като се замислям… То май от Съдбата няма по-добър криптолог. Май, май - Тя съставя най-сложните шифри. Вдигнала е прага на шифроване и разбираемост при дешифрирането доста на високо. А Младеж!?

-                      Така си е. И освен че ни предоставя най-сложните шифри и най-интересните, и най-сложни житейски кръстословици пак самата тя Съдбата може би ги съставя. А бай Курти?

-                      Така си е! Няма кой друг да ти спретне толкова сложен тип Гордиев възел, или пък  фантастично интересен жизнен ребус като нея – Съдбата! Че даже и да го публикува пред всички твои приятели и познати в ежедневника на битието ти.

-                      Така си е Бай Курти – съгласявам се аз – Съдбата все там ги публикува ребусите си. Защото то Житието ни е един всепопулярен таблоидът, който всички ние четем.

-                       Така си е Младеж… Ама в Живота никога няма как да прочетеше в аванс следващия брой от следващия ден на списанието или вестника с име Битие. И може би и поради тази причина няма как да видиш готовите отговори на кръстословицата от днешния вестник.

-                      Тъй! Тъй! Всичко около житейските ребуси е доста дълбоко засекретено.

-                      Дааа… И всичките наши истини може би стават донякъде видни като отговори чак в другите поколения. Защото към момента на случването им кодовете за достъп до отговорите се пазят в тайна.

-                       Ама пък бай Курти не мислиш ли, че може би все пак има някакъв резон в този праг на достъп до информацията! Може и да има някаква йерархия в нивото на получаване на такъв тип информация.

-                      Е да! Сигурно има. Какво по-конкретно имаш в предвид?

-                      За прага на достъп ли?

-                      Да! И от къде ти хрумна това Младеж?

-                      Ти ми го подсказа.

-                      Аз ли?

-                      Да! Нали ти ми разказваше, как швабите непрестанно усъвършенствали машината Енигма. И то не само в посока на това да бъде неразгадаем кода от страна на противника. Положили са твърде много старание и за това вътре в самата армия да има точно оторизирани лица, които да получават дешифрираната информация. Там дето ми каза, как в последните модели на Енигма е било направено приспособление така, че шифрограмите да се разчитат само и единствено от офицерите командващите подводницата. Дори само от капитана. Ето значи щом едни от най-добрите криптоаналитици постъпват така - сигурно има защо… Едва ли Съдбата ако не иска да бъде разгадавана предварително ще постъпва по-иначе!

-                      Сигурно е така Младеж. Може би наистина няма как всеки редник, всеки редови човек, или обикновен простосмъртен да имат лесен и директен достъп до такъв тип информационни послания. Пък дори било то и за конкретните знаци оставени от собствената му Съдба за неговия си живот.

-                       Значи казваш бай Курти, Животът е твърде безкомпромисен относно достъпа ни до информация. Дори ако иде реч за собствените ни истини, който биха ни довели до съвършенството?

-                      Да! Мисля е така!

-                      И защо? Това или Този…! Или и аз не знам какво е!?  Може би е някакво То…! Но  виж! То, Тя или Той, хем ни напътства и подпомага да вървим напред и на горе. Хем пък ни затруднява да го правим лесно, знаейки предварително какво ще се случи и какво не..

-                      Знам ли аз Младеж!? Явно - така е устроен Света! Може би това нещо ни направлява да го правим не по най-лесния, а по най-полезния за нас начин! А полезното и лесното може би понякога се разминават.

-                      Единство и борба на противоположностите. А бай Курти?

-                      Именно! Най-вероятно, е напълно невъзможно цялата истина за нашия вътрешен и за нашия външен Космос да ги получаваме по циганския критерии на мислене! Всичко сега, веднага и наведнъж. За това ни го дава на час по лъжичка. Всяко поколение научава по нещо важно! Но така и не научва всичко наведнъж нито за себе си нито за другите Светове.

-                      А бай Курти може ли пък това да е така защото това огромното количество знание би било едно информационно бреме непосилно за отделния човек.

-                      Може и така да е! И то като си замислям може и не само за отделния човек да е в огромна тежест тази информация! Може би и за цялото земно Човечество взето в едно пак сигурно ще е непосилно към настоящия момент да научи всичко от веднъж за себе си. Може би и за това не бива всеки и по всяко време лесно да разбира всичко, както за себе си така и за най-близките си.

-                      Знаеш ли бай Курти сега като си говорим тези неща около посланията и тяхното разчитане се сещам, че и аз имам да те питам нещо по-така. Защото знам ли? Може това което ми се случи съвсем наскоро да е и то някакъв вид сигнална подксазка от Съдбата. А може и нещо като тест да е. За това и искам да го споделя и да те попитам.

-                      За какво по-точно става на въпрос?

-                      Ами за едно събитие което много ме впечатли. И за него нямам никакво нормално обяснение. Хайде ти помагай за моя случай. Пък аз ще мисля по твоите въпроси. Става ли?

-                      Става! Казвай да ти чуя и случката!

-                      Нали ти казах че на сина съм купил рибки. Три на брой. Той даже имена им е дал. Немо, Марли и Дори.

-                      Каза ми май за рибките - да! Марли и Дори нищо не ми говорят. А това Немо на капитан Немо от книгата на Жул Верн ли е кръстено?

-                      Неее… Кой ти днес чете книги? И още по-малко пък Жул Верн. Това са герои от един Анимационен Американски филм.

-                      Ахааа Американски - ясно. И какво за рибоците те притесни толкова?

-                      Ами не точно за тях. По миналата седмица беше. Една сутрин ставам и гледам, малкия ги хранил и забравил да затвори капака. Едната рибка изскочила от аквариума и лежи на земята. Ама лежи май не много от скоро. Жената и тя беше станала. Вдига я. И я понася към тоалетната да я изхвърли. Щото да не я види малкия. И да се разстрои.

-                      Съжалявам за любимеца ви Младеж?

-                      Чакай! Чакай! Има и още!

-                      Чакам!

-                      Аз обаче не знам защо, но се сетих, как ти си спасявал Макс. Там когато доктора го бил предозирал с онова лекарство. И си викам чакай и аз да опитам. Пълня една тенджера с вода. Вземам рибката от жената. Поставям я между двете си шепи и ги потапям в тенджерата. Движа си ръцете напред назад и след минутка две усещам, че нещо се размърдва. Това ми дава някаква надежда и започвам да му се моля: „Немо не умирай, че малкия ще плаче! Немо моля ти се не умирай!“ Пускам я след малко. Но тя потреперва веднъж дваж. Обръща корема и изплува най-отгоре. Аз пак я хващам и пак така. И на някой си път тя взе, че се даврандиса. Е малко по тромавичко плува сега. И малко и е изкривена опашката на едно две местааа… Но жива е де. Даже като я пуснахме в аквариума след около час започна да се храни.

-                      И после?

-                      Няма после. Това е.

-                      Ами браво Младеж. Хубаво дело си сторил. Спасил си две душички.

-                      Две ли? Защо две?

-                      Е как защо две? Една на рибката, която е оцеляла. И една на синчето ти, че не е страдал за рибката. Щото той може и за приятели да ги е имал вече. Рибките де. Нали каза, че това са ви единствените животинки в къщи. Пък то в тази ранна възраст като загубиш приятел си е бая травма – завършва с философски авторитет бай Курти и ме поглежда дружелюбно.

-                      И само това ли ще ми кажеш? – питам го аз възучудено.

-                      Ами какво друго да ти кажа. Аз съм само един обикновен старец. Ти какво? Орден Стара планина ли искаш да ти връча? 

-                      Не! Но ми се искаше да ми кажеш, да не би ти нещо да си ми предал. Илии… аз да не съм прихванал от твоето Проклятие… Това ме притеснява.

-                      Да бе! Я пък ти!? То това да не е хрема, че да се предава чрез кихане. Я стига моля ти се! Ти си умен младеж! Ама ако толкова те притеснява Проклятието ми лесно можем да проверим дали си го прихванал.

-                      Как?

-                      Ми с кратък тест от въпроси. Искаш ли?

-                      Искам! Питай!

-                      Жена ти присмива ли ти се за името ти?

-                      Не! – отговарям аз и в следващия момент чувам, как бай Курти изстрелва като картечница няколко въпроса в залп.

-                      А кръшка ли ти с някой? Иска ли ти развод? Иска ли да ти вземе детето? Иска ли да те натири от къщата?

-                      Не! Не! Не! И не!

-                      Ми за кво Проклятие ми говориш тогава?

-                      Ама тя рибката наистина беше почти съвсем мъртва. И после оживя. Друг път такова нещо не ми се е случвало. Пък ти нали казваше, че можеш да свързваш душите, чувствата и емоциите на хора с тези на растения и животни. Даже още мъртвите тела с душите на животните и на изсъхналите клони… Че за това питам някъде да не си ме закачил?

-                      Добре бе Младеж. Ама ти колко пъти в живота си си се опитвал да връщаш някаква животинка от Оня свят?

-                      Ами май не съм опитвал.

-                      Ми тогава к’во са чудиш? Не помниш ли какво ти споделих, че ми е каза Метача на времето?

-                      За кое точно питаш? Че ти тогава много неща ми каза…

-                      Как много хора просто не знаят какви парадоксални на човешката интуиция неща могат да правят.

-                      Каза ми да! Ама знаеш ли когато вече я видях да яде и се сетих за онзи момент.

-                      За кой момент?

-                      За който ми разказа че Макс те е близнал. След като си му помогнал с инсулта. И знаеш ли наистина е върховно чувството на задоволство когато връщаш някой от Оня свят. В това съм сигурен, че ти повярвах. Все едно нещо ново си открил в живота си. 

-                      Ми видя ли! То може от това да е. Че ти интуитивно си се досещал какво чувство ще изпиташ. И за това да ти се е получило – усмихва ми се стареца, посяга да ми долее малко винце, но ръката му сякаш затреперва и разлива по покривката – Ааа днес какво ми става? – пита той и ме поглежда малко сконфузено.

-                      Да бе бай Курти струва ми се пак доста си пребледнял. Да не ти е нещо пак лошо.

-                      Абе не чак лошо… Но ще съм ти благодарен ако ми донесеш малко вода. Ама там вън от чешмата.

-                      Че колко му е – отвръщам аз, грабвам една почти празна бутилка от Фанта и отивам до чешмата.

Връщам се а той се преместил на един стол пред гроба на Макс. И главата му пак така килната надолу. А лицето му подпряно на брадичката в гърдите. Също като онзи път когато се върнах от общината с триона. И аз пак се изплаших. И от вратата му подвиквам

-                      Бай Курти добре ли си? Или нещо търсиш там долу на земята?

-                      Ааа върна ли се Младеж? – стряска се стареца -Търся си аз май белята ама де да видим…

-                      Е и откри ли я белята…? Или не успя?

-                      Нищо за сега не съм открил. Ама май се поуморих днес и съм задрямал тук на стола.

-                      Ето ти тогава водица да си измиеш лицето. Може да се освежиш и да ти поотмине.

Подавам му бутилката аз и виждам как пред краката му в пръста сякаш има нещо писано. И после заличено с триене на подметката. Но си премълчавам. Пък и той нищо не казва. Поседяхме си още с него в двора. Пийваме по малко. Замезваме си спокойно и продължаваме да си говорим за това онова. Но тази идилия не продължи много дълго.

След има няма половин час детската компания в състав Кирчо, моя Ицо, жена ми, дъщеря му на бай Курти и Внучката му се прибират от цирка. Приближаването им до портата на двора е оповестено от граченето на Сивчо. И още и от панаирджийска шумотевица в акомпанимент от свирка и дайре. Зад ограда се вижда, как прииждат два балона с някакви непонятни за мен същества. Всъщност колкото повече се приближава толкова по-малко съм сигурен дали нещата са същества или някакви вещества за ядене. По точно усмихнати Кашкавалковци или изплезени Сиренца.

Настава отново една емоционална смехгюролтия. В която малчуганите с уста, ръце и крака се опитват да ни разказват. И то най-вече ако може да е едновременно. Ама без какъвто и да е ред. Един през друг искат да ни изсипят в двора всичките си преживявания около люлките и цирка.

                А по-възрастните в пълен разрез със създадения от децата звуков хаос правят пък всичко възможно нещата да се случват в точно обратната посока. Сиреч да им обръщат внимание, последователно и в някакъв ред който разбира се към момента никакъв го няма. Естествено това, впръсква още по-силна ентропия в детските емоционални изблици. Поради което на нас големите не ни се отдава да разберем почти нищо от детското надвикване. 

Най-доволни от цялата тази ситуацията са други двама представители на разнородната ни компанията. Онези двамата, които във всичкия този вулканичен детски ентропизъм са явяват нещо като зоогарнитура.

Бруно лаейки радостно до полуда маха с опашка и тича околовръс. И току завира нос в този или онзи малчуган. А другия пернат гарнитур, за да не остане по назад от какафонията, прелита от орех на орех. Кокошини се. И грачи ли грачи до безспир.

След десетина минути страстите постепенно се успокояват. Вулканичните емоции поутихват и ние възрастните може да си кажем думата. Да поясним това онова на малчуганите. Та поне от части да разберем кой какво е видял. Кой какво го вълнува. Кой, как и поради защото не го е разбрал.

Времето обаче си тече и е ред всички да си ходим.

На изпроводяк обаче бай Курти ме подхваща:

-                       Ейййй, Малдеж! Ама, как пък все не остава време да го клъцнем този клон. Видя ли че няма пукнат лист на него. И само загрозява това хубавото дърво.

-                      Добре бай Курти. Днес точно не съм го заглеждал обстойно. Ма аз нали съм ти обещал. Вярно! Не виждам да се е разлистил напълно. Но пък в интерес на истината още не е изсъхнал изцяло.

-                      Най-вероятно защото е много голям.

-                      Така е ! Ама си прав, че наистина си отива. Виж сега бай Курти… От в други ден за две седмици отиваме на почивка със семейството. После като се върна, ще дойда да я свършим тази работа. Давам мъжка дума!

-                      Две седмици – мъжка дума. Ама последно – нали!? Няма повече да отлагаме? Щото не искам да пресъхне. Някое дете да тръгне да се катери на ореха и да стане беля. Че уж не е физически в моя парцел. Ама юридически погледнато нали е част от мой имот. И ако тръгнат да се нищят нещата да не изляза аз виновен. Че след като съм спечелил делата не съм си стопанисвал собствеността. И поради това е причинена вреда на дете. 

-                      Няма! Няма! Щом имаш такива притеснения - няма да отлагаме вече. Мъжка дума. Аз дори сам ще те потърся. Ще го отрежем и ще го зачистим. Не се притеснявай!