-                      Именно! Дето викат старите хора „Все някога всеки един си намирал майстора“!

-                      Ама чакай! То така двамата като сте се обстрелвали взаимно със стрели… Как да разбирам другото?

-                      Кое е то другото?

-                      Имам в предвид ти как си взел надмощие? За да стане това трябва все таки да си измислил начин и да се защитаваш от неговите злостни стрели? Или да имаш много повече сили, за да преминеш в контра атака. Че да го победиш.

-                      Ами забрави ли?

-                      Какво?

-                      Как какво! Груповия залп от Любов?!

-                      Ахааа! Казваш тогава там когато се бяхме събрали всичките около чешмата… Дето дружно му пращахме всичките Любов. Ахааа… Тогава май сме му спрели тока на онзи… Така ли?

-                      Нещо такова се е получило - да. Вие понеже не сте прекодирани, излъчвайки Любов, ако не друго поне се явихте мой приятелски щит. Или пък знам ли? Може би той е в състояние да ползва само прекодиран импулс от прокълнати от него хора, за да се зарежда. Не зная. Но имам усещането или по-скоро съм почти убеден, как тогава нашето действие имаше невероятен успех.

-                      Яснооо! И сега какво? От тук нататък търсим явни доказателства за това, че Проклятието ти вече го няма…? Така ли?

-                      Именно! Търсим!

-                      Ама я чакай малко! - поглеждам строго към стареца, защото ми хрумва, да изпитам тази негова хипотеза без той да се усети.

-                      Чакам малко! – повтаря след мен бай Курти, спира да говори и ме гледа в очакване.

-                      Ти нали преди време ми говореше за приликата между Любовта и числото π (Пи).

-                      Говорих ти – да! И си заставам зад думите. Че за мен си именно и точно така.

-                      Добре, добре! Нека е така! Няма да споря по въпроса! Ама ще ми го напишеш ли три пъти на лист хартия?

-                      Кое по точно?

-                      Числото π (Пи). И после под всяко число, че Любовта е равно на самото число π (Пи). Ама със знака му и с цифрите до стотния знак след запетаята. Така както си го пишеш.

-                      Защо? Нали си знаеш, че мога да го правя?

-                      Защото това ти сравнение много ми харесва. И сега изведнъж ми хрумна как  искам да направя клипче. За това как го пишеш това мистичното π(Пи). И да го пусна на страницата си в нета.

-                      И защо това?

-                      Може пък и това по някакъв начин допълнително да му повлияе негативно на този твой Съзаклятниик. Защото предполагам много хора ще ти се възхищават. А това може би не е без значение.

-                      Че колко му е! Щом пък е в полза за борбата срещу оня злосторник – съгласява се стареца и пита – Де го листа. Давай да пиша – и ми се усмихва някак си важно – Давай го тук тоз лист! Ехаа…! Още само като интернет звезда в клип не съм бил – после поема листа и химикала, който му подавам и пита – Кое да е първо?

-                      Първо пишеш думата любов. Ама с едър шрифт я искам.

-                      Така ли? – започва да пише бай Курти първата дума ЛЮБОВ все с главни букви спира и ме дарява с усмивка.

-                      А така! Че да се вижда ясно после на киното. Ха сега отдолу напиши, как тя е равна на π (Пи). Ама я искам Архимедовата константа така както си я пишеш със стоте знака зад запетайката.

-                      Добре – съгласява се бай Курти.

                Изписва още два пъти ЛЮБОВ.  След това пише три символа π (Пи). Знак за равенство. И  започва да изписва цифрите.  Реди ги бавно с майсторски хъс - като стар калиграф.  Първо наведнъж на листа се появяват 3,14. За малко притваря очи – и след четворката изписва 1. После пак примижва извайва - 5. След това близко до петицата почти изографисва 9… Спира се на последната овална цифра и мисли със силно стиснати клепачи. Така няколко секунди. После отваря широко очи и ме поглежда уплашено. Пак се навежда над листа. Пак мисли. И после пак ме поглежда, казвайки притеснено:

-                      Май нещо ми става с главата!

-                      Какво? Да не ти е лошо? – притеснявам се не на шега аз.

-                      Нищо му няма на лошото ми. Ма не мога да се сетя ни една цифра след деветката. Да не ма е пернал и мен някой инсулт? Както стана тогава с Макс? А Младеж?

-                      Ми не знам! – спирам да снимам аз и се вглеждам в него, но не откривам никакви смущаващи признаци и се опитвам да го успокоявам – Изглеждаш много добре. Нещо боли ли те? Свят да ти се вие? Да ти се гади? Или да усещаш пулсации в главата? Или някакво напрежение…

-                      Не! Нищо такова – прекъсва ме той - Ама ето пак се опитвам да го напиша. И повече от деветката не мога да стигна – почти като ученик ми се оправдава стареца.

В тоз момент обаче двамата работници се провикват, че са готови и искат някой от нас да отиде и да приеме обекта. Защото шефа така им бил наредил.

-                      Аз ще отида да видя какво са направили тези. Ти стоиш тука и не мърдаш. Ако нещо ти прилошее - викай! Разбрахме ли се? – почти му заповядвам аз, тръгвам към ореха, и го чувам да ми подвиква:

-                      Разбрахме се нийй… Ма си мисля тооо… Ако толкова много ми прилошее… Май ще падна възнак като круша. Та с викането не знам точно как ще стане…  Амаа щом си рекъл ще се напъвам да дам глас – чувам как стареца да си мърмори под носа, а после се провиква подире ми - Ама Младеж! Ти почерпката няма ли да им я отнесеш?

-                      Първо да видя каква са я свършили. Пък почерпката след туй – отговарям му аз през рамо.

Отивам до Дядо ни Орех. Оглеждам оградката. Проверявам заварките. Пипам с пръст тук таме. Нещо обаче около цялата тази орехова обстановка ми се струва странно. Но нали гледам в оградата и се разправям с работниците, не мога да от ряз да включа какво е то. И си мисля, как като се върна с бирата и ще доогледам по-обстойно.

Така и става.

Всичко сякаш ми е и до ден днешен пред очите.

Бай Курти се е навел над листа и се опитва да се сети за поредното число след десетичната запетая. Вземам бирите и пакетчетата с бирени фъстъци. И на бърз ход ги отнасям на работниците. Те са повече от доволни. Усмихват ми се и ми махат за довиждане. Аз обаче почти не ги отразявам. Започвам отново настойчиво да оглеждам всичко в детайли. Щото може би от две седмици не съм се приближавал до ореха.

Гледам и мисля.

Мисля и гледам.

Кое и какво е това, което ме кара да чувствам, че нещо не така както трябва да е?!

А то мозъкът ми разделен на две.

Щото хем тука да се вглеждам…

Хем пък ми е притеснено какво ли става със стареца.

И през има няма няколко секунди, обръщам глава към него.

Иии тогава го виждам!

Онова което не е така,

…както си мисля че би трябвало да е.

А то някак си ме стряска.

И ми е чудно.

Но ми е и радостно.

След което кажи речи на бегом се връщам при бай Курти. А той също като двойкаджия на поправителен все още си гризе химикалката. Поглежда ме с тъжна вина в очите и повдига притеснително рамене:   

-                      Не става Младеж! Само за още две цифри са сетих – после върти в отрицание глава и интензивно я разтрива - Май до тук ще съм аз. Май много ми дойдоха тази година радостите. И дето старите хора казват много хубаво не е на хубаво – кърши пръсти старецът и с прехапани устни поглежда към небето – Може пък Всевишния да ме е пернал с някой напомнящ Божи SMS…

-                      За какво това?

-                      Че ми е време веч трябва да ходя при някой от съучениците си! Там горе на небето.

-                      Пернал те е Дядо ти Боже – вярно. Ама не с инсулт!

-                      Ми?!

-                      Ми амииии… Най-вероятно със старческа деменция те е пернал. Както си му е всъщност реда, да си бъде на тези ти години. Нищо ти няма бай Курти! Много по-добре е от това което си мислиш.

-                      Че кое му е доброто?!

-                      Може би вече пък да си съвсем нормален старец.

-                      Ха така! И как то така? Младеж вече не си спомням кога изобщо съм бил нормален. Да не кажа, че и въздълбоко се съмнявам дали по принцип съм се родил нормален – отговаря ми бай Курти, поглажда се отново по главата и едва ли не възкликва – Да бе ей сега! – после най-неочаквано лицето му се изкривява в гримаса изпълнена със самодоволство и прихва да се смее на глас – Как ли пък не?! Ей ся! След седемдесет и петата и ще се нормализирам. Какво искаш да кажеш Младеж? Не ме разсмивай и ти! Чеее… вместо инсулт да не се инфарктирам тука и сега от смях. Я по-скоро кажи си ти - кажи! Какво си ми наумил Младеж!

-                      Искам да кажа, как имам сериозни съмнения, че Проклятието ти наистина се е разпаднало! Илиии… издухало! Илиии… разложило! Илиии… не знам там! Не разбирам от такива неща. Как се получават. Или пък как се махат. Но си мисля - вече го няма!

-                      Ха дано! Ама на дали? – усмихва ми се пак бай Курти – Оня Графа ли беше Лорда ли бешеее… Нали такива ги пееше едно лято? Пъъъък! Ако си мислиш, че това дето закъсах с писането на числото е някакво доказателствооо… Струва ми се - лъжеш се. По-скоро нещо ми става. И съвсем изкуквам. За това е така.

-                      Не се лъжа. Не изкукваш. Нали ти казах. И не те е пернал никакъв инсулт. Просто Проклятието вече не тегне над теб. А това с числото си е една нормална старческа деменция. Пък ако тази дума не ти харесвааа… Мога с цяло изречение да я заменя.

-                      Ха замени я де!

-                      Положението е свързано с типичната ти за годините възрастова неуслужливост на паметта. Което си е пак същото - деменция. Толкова жива, че чак помръдва от долу под скоропостижно вехнещите ти спомени за това легендарното число π (Пи).

-                      Младежки приказки!

-                      Не са! Даже имам неоспоримо доказателство за това, за което ти говоря! 

-                      Да бе! Ако не е инсулт… Как така пък точно днес… И точно - хоп! От изведнъж ще стане – после пак ме поглежда в очите и пита с типичната за невярващ антихрист ехидност в усмивката си - Де го това твоето доказателство. Я го дай тук да го види стария вълк.

-                      Ще ти го дам. И още как. И ако искаш да знаеш никак даже не е станало изведнъж.

-                      Ахаа… Дълго се е кумило преди да ти се покаже точно днес казваш. И за това ли, че не е станало изведнъж… И за него ли пак имаш доказателство?

-                      Имам да!

-                      Ехааа! Ти днес целия си се потопил до гуша в доказателства бе Младеж!  Дай тогава да го чуя или видя! Какво само ме гледаш с този радостен поглед?

-                      Бай Курти, я кажи! Ти от кога не си се опитвал да напишеш числото до стотния му знак?

-                      Ами от кога я?! Ми май от преди една… Не! Не! Нали преди две седмици правихме кръщенето. Значи по-точно от преди повече от три седмици. Ама май три бяха. Щото… Да! Точно така! Седмица и нещо преди кръщенето на Бруно беше. Точно така! По предния четвъртък преди кръщенето. Внучката дойде на гости с една нейна приятелка и с нейното дете. Че на тях им го писах. Защо питаш? Искаш да определиш от кога се е разпаднало проклятието ли?

-                      Да!

-                      Аз не ти вярвам това да се е случило. Ама в другото вече съм убеден – отново ми се усмихва закачливо стареца.

-                      В кое то - другото?!

-                      Че май ролите се размениха? А Младеж? Сега е твой ред да доказваш Парадоксите на Интуицията, а? Добре де! Какво пък толкова. Старият Курти и той да научи нещо от младия Младеж! Давай! Ако можеш доказвай!

-                      Ще, ще, ще! Ела да видиш нещо! – и му махвам с ръка да ме последва.

-                      Идвам! Хем и най-сетне ще я свършим тая работа с клона.

-                      Така, така! – съгласявам се с него – Точно сега му е времето. Още е светло – и го подканям - Дай триона на мен и да вървим! 

Отиваме до дървото. Той поглежда оградата. Отваря и затваря вратичката. Личи си, че му харесва. Погалва табелката с надпис Дърво столетник. Пак отваря вратичката. Влиза през нея. Отива до мястото погалва наранените места по дървото. Там където преди са били отрязаните клони свързани с душите на Чарли и Сузи. Прокарва пръст в издялканите каналчета с формата на сърце и въздъхва:

-                      Еееххх… Еееххх…  Еееххх… Какви приятели бяха! И какви години бяха. И как всички към небето отлетяха! Еееххх…! Ееееххх…! Еееххх….! Ама я виж какви хубави сърчица са изваяли децата на местата на клоните, а? Да кажеш на твойто момче, че и за Максито искам едно такова сърце да направи. Само че чий имена ще напише вътре… Иска ми се сякаш да са на влюбени хора…

-                      Може на Томи и Гергана.

-                      Ееййй! Виж това е гранд идея - да знаеш. Те много ще се зарадват на един такъв жест. Ама първо дай да отрежем клона. Че да му открием фронт на момчето за творчеството. Пък после нали искаш някакви доказателства да ми доказваш…

-                      Добре ще го отрежем, ама първо хубаво го погледни!

-                      И какво му е на клона – вдига глава бай Курти към него и застива на място -  Ааа! – почти извиква стареца - Не може да бъде! – и ме поглежда, а лицето му излъчва коктейлна смесица от учуденост и уплаха – Я стига бе! Това да не е някакво ново изкуство на твоите младежи. Нещо като оградката или сърчицата? – пита бай Курти, протяга се и си откъсва два крехки листенца от обречения на ампутация клон – Виж ти! Виж ти! – започва съвсем откровено да се чуди той – Ама те вярно, че са истински. Много странно! И наистина са много истински! Много странно!

-                      И най-странното бай Курти е, че няма как да са малко, или полу-малко, или на четвърт малко истински. Те са си направо и натурално крехки, пролетни листенца в първите дни на септември? Чудновато - а? – усмихвам му се аз и го гледам в очите, а той свежда виновно поглед и ме гледа засрамено през вежда – Ама бай Курти ти какво? Да не си помисли, нещо друго - а?

-                      Ами ако съм честен, първо друго ми мина през ум.

-                      Какво?

-                      Че към оградката като изненада сте прикрепили и някаква такава шега. Със залепени по клона листа. За да ме развеселите. Но виждам, че са си напълно и съвсем истински.

-                      Нали?! Истински са!

-                      Именно! И работата е ясна.

-                      В смисъл?

-                      Отърва се от рязане тоз клон! Това е истината! И то за неговото спасение май заслугата е най-вече твоя. Дааа… –  обръща се към мен и си му личи как е доста объркан, но запазва самообладание и пита – И с това доказателство, искаш да кажеш, че Проклятието вече го няма? Така ли?

-                      Нищо такова като казване не искам да ти казвам. По иначе е работата.

-                      По-иначе ли?

-                      Ами да! В момента направо ти го доказвам.

-                      Доказваш го?! И как?

-                      Виж! Клона се е даврандисал. Ранна есен е, а той се раззеленява.

-                      Това ли е то?!

-                      Ми малко ли е?!

-                      А друго има ли?

-                      Еее! Числото преди малко не можа да го напишеш. Още какво доказателство искаш да ти демонстрирам, кажа или покажа? Да ти припомня, как имаш нов четирикрак приятел. И още и отмяна на решението за ограничителната заповед ли? Това ли искаш. Ами добре! Ето казвам ти ги и другите ми доказателства.

-                      А не, не, не! Младеж тези изброените неща… За тях може и да си прав. Искам да кажа, че те може и да са доказателство, как Проклятието се разпаднало. Но за другото никак не си познал.

-                      За кое то другото бай Курти?

-                      За това, че това септемврийското разлистване на клона има нещо общо с Проклятието.

-                      Как така? То нали това, че клона съхне си е част от добрата страна на Проклятието. Там дето ти можеш да свързваш хора, животни и растения … И там защото кучето като умре - изсъхва и клона. Пък ето като го няма Проклятието и той-клонът се оправя! Аз така мисля че е.

-                      Първото е вярно. Умре ли кучето умира и клона. Така си е. Но пак ти казвам. Това че точно този клон, току сега се е разлистил… Това няма нищо общо ни с мен ни с Проклятието. Това си е вече чисто твоя заслуга.

-                      Как? И от къде на къде?

-                      Така!

-                      Просто клонът видя в теб защитник и приятел. И това му помогна да се съвземе от мъката по Макс! Пък аз нали ти казах, че те растенията са малко по-бавнички от към това да си харесат нов приятел…

-                      Я стига и ти сега.

-                      Стига не стига, за мен това си е чистата истина. За което съм ти благодарен. Щото аз много си го обичам Дядо ти Орех. И никак не ми се иска да го кастря без причина. Пък той не само клонът вече ти е приятел. Или да го кажа и аз така, както се изразява моя приятел Томи, Дядо ти Орех също ти е от известно време голям фен.  И ще трябва да знаеш, че вече сте душевно прикачени.

-                      Яяя…?!

-                      Да! Ама за по-дългичко ще е това свързване.

-                      Яяя…?!

-                       Да! Искаш не искаш. Така е! И то именно чрез онази особената свързаност на безкрайната рубинова броеница на числото π (Пи). От онзи тип – дето Докато смъртта ви раздели.

-                      Добре де щом казваш… Нека пък да ми е приятел този клон. Че и Дядо ни Орех. Не ми пречи…

-                      Абе не ти пречи, не ти пречи - ама сега какво? Пак за бай ти Курти вътрешното – нали?

-                      Защо пък вътрешно да е за теб? Че няма да можеш да си набавиш дървесина за подпалки ли?

-                      Неее…! Не това! Защото както се очертават в момента нещатааа… Струва ми сеее… Поне до колкото вече те познаваааам… Ти Младеж хич няма да си тръгнеш от тук, ако аз не те почерпя специално за двата повода. Нали така? – пита той уж весело и на шега, ама очите му бая пълни с влага и си вади портфейла – Ето ти една паричка. Като по-млад нали пак ще скокнеш за биричка и мезенца? Ама този път виж иди до Горно Оряховската скара? Че да е топличко мезето. Купи каквото ти е на сърце. Ааа…! И две порции мръвчици за моите любимци да вземеш. Тях също искам да почерпя. Щото нали и техните имена ги има на топчето. За мен това значи, как и те са участвали в залпа от Любов – казва ми строго той, аз тръгвам и го чувам как ми подвиква в гръб - Ама бирата да е Туборг, Амстел или Старопрамен. Че то при такива няколко повода в един ден полага малко да се поглезим.

-                      Бай Курти този път по никакъв начин няма да ти откажа – усмихвам му се аз, през рамо и се забързвам към съответния обект.

Вървя към Горнооряховската скара, но от ума ми не излизат гледката от леко поклащащите се свежи орехови листенцата. Още и онова, което той малко по-преди това ми каза за мен. Дето можело да съм прероден негов син, което пък било основно обяснение, защо толкова добре се разбираме двамата. И след няколко крачки се обръщам неволно към пейката.

Странно! Пейката е празна. Него го няма. Странно!

Не знам защо, но някак си не ми е притеснено от това. И не се спирам. Продължавам напред.  И не спирам да си умувам за него. Още и за всичките тези неща случващи се около него. Около мен. Мисля за Проклятието. За Съзаклятника. За моето евентуално прераждане. Всички тези ми мисли се завихрят из главата ми. И като смерч от трета степен сякаш всмукват логиката от мозъка ми на някъде. А аз като че ли се понасям в някакъв мисловно облачен транс.

Така и не помня, как съм стигнал до черната барака с големите стъклени прозорци. Как, какво и колко съм поръчал. Как, какво и колко съм платил. Спомням си само, че благодаря на продавачката и й обръщам гръб.

И пак тръгвам на някъде. После пак ми се губят времена. Може би са били секунди или минути. Не помня. Бяло ми е за тогава. Ами нормално! В онези бели облачни мисли няма да ми е оранжево я? Усещам се как съм спрял и отново започвам да крача. След което осъзнавам, как излизам от това необяснимо Някъде с усещането, че току що съм слязъл от облаците.

Да ето!

Вече правя първите си крачки, приземявайки се на плочите върху площада. Пък вече, дали от топлата дъхавост на прясно изпечена скара, идваща от лявата ми ръка. Или от онзи хладен звън-дрънтежа на потни стъкленици, звучащ в дясната ми ръка … Там не зная. Но знам как с всяка следваща крачка все повече се връщам към земното себе си. И все по-трезво и все по-реално осъзнавам, че в момента крача бодро към чешмата с две найлонови торбички във всяка ръка. 

И понеже последният ми спомен е че стареца го нямаше на пейката се озъртам уплашено. Виждам го че е там. Седи в другия край на пейката с Бруно на ръце. Кога, как и по какъв начин се е появилс новия си приятел не мога да си обясня. Това което виждам от тук е, как гледа втренчено в четирицветното топче, въртящо се върху водната струя. И от време на време се глади по главата. Пък аз нали съм на моята си облачно мисловна вълна с идването го подкачам:  

-                       Казваш значи бай Курти понякога ние обикновените хора срещаме едни други хора? С които се разбираме необичайно добре? И знае ли човек може пък те не винаги да са някакви си там обикновени и случайни минувачи. Ама ти наистина за мен откъде накъде си мислиш, че съм твой прероден син?

-                      Не съм сам в това си предположение Младеж. И внучката така мисли!

-                      Внучката ли?

-                      Да!

-                      Говорил си с нея по този въпрос ли?Е! Нали уж искаше да е мъжка тайна?

-                      Не точно съм говорил. Но знам, че тя има някакви интуиции по темата.

-                      И ти как разбра?

-                      Да де! Ти не си ми идвал на гости след както се събирахме за кръщенето на Бруно.

-                      Така е! Не съм идвал - нали бях на почивка.

-                      Да! Да! Ти не си, но Внучката идва. А онази рамка-голямата. Най в дясно. Там на най-низко на паното. Сещаш ли се за нея?

-                      Да! И?

-                      Вече не е празна.

-                      Ми? Или по-скоро защо? Или не защо, а по-скоро какво от това?

-                      Внучката сложи миналата седмица в нея фотос от онзи момент, в който правихме залпа от любов. И докато поставяше снимката ми каза две неща, за които никога не съм говорил с нея…

-                      Какви неща?

-                      Каза ми че интуицията й подсказвала, как на този фотос е запечатан един от последните мои най-важни моменти в живота ми. И повече чак толкова важни няма да имам.

-                      Ахааа… Край казваш! По важно от този залп от любов чак в следващия живот. А другото?

-                      А другото е че от както си я изплашил там в двора… Има странното усещане, че те чувства нещо като роднина. А не като някакъв случаен човек.

-                      Истина ли ми говориш? – попитах аз и онова парещо кълбо там някъде в стомаха ми пак се завъртя. 

-                      Ама ти… Младеж не се стряскай много! Иии… не гледай толкова буквално на казаното от мен.

-                      За кое?! За Внучката ли?

-                      Не! За срещите със случайните минувачи.  

-                      В смисъл как буквално?

-                      Прояви и малко въображение! Щото нали виждаш…!

-                      Какво?

-                      Ами може тези непознати хора които чувстваш необясними близки да не са ни само и точно деца.

-                      Яяя! Виж ти?! И какви още може да ни са?

-                      Може да са ни още и братя, сестри… Или пък наши партньори, роднини, приятели или родители. Изобщо по един или по друг начин може да са били всякакви в някой наш минал или паралелен живот на настоящия ни. Така че да си знаеш Младеж! Ако усетиш неочаквана трайна близост с някой - не го подминавай с пренебрежение. Защото нали видя?

-                      Какво?

-                      Не е изключено тази непонятна на пръв поглед среща да ти донесе много повече, от колкото изобщо можеш да си представиш.    

-                      Да, да! Явно може. Вече съм съгласен с това! – и понеже паренето в стомаха ми не спираше, реших малко да се отклоня от тази непонятна за мен тематика, казвайки  - Като гледам довел си ни и компания за почерпушката. 

-                      Да! Ти много се забави със скарата. Какво ти стана не знам. Ама спираш тръгваш, спираш тръгваш. Мислех че нещо по мобилния си говориш. Че докато те чакам… Ходих до в къщи и вземах Бруно. Сивчо и той долетя подире ни. Кацна там горе на дървото. Но не знам! Сърдит ли ми е, или нещо друго… Ама не ми е проговорил от както сме дошли.

-                      И какво друго да е освен сръдня? Ама пък защо да е така?

-                      Как защо? Нали другата страна на Проклятието беше това да мога да се разбирам с растенията и животните. И да ги свързвам в приятелски връзки. И ако сега както казваш ти, че то се е разпаднало… - погледна ме тъжно бай Курти - Аз може би няма вече така да мога да се сприятелявам с други същества освен с хората. Че това ми е притеснението… Ти за това какво ще кажеш? А Младеж? За това нещо като доказателство имаш ли?

-                       Виж за това и аз не съм мислил. Айде за приятелството горе долу можеш да жалиш… Ама за това дето няма да си в състояние да свързваш душите и мъртвите тела… Мисля не е голяма загуба. За какво ти е притрябвало от тук на сетне нещо или някого да реанимираш?

-                      Може и да си прав. Ама на! Нали знаеш каква е човешката психика. Нещо като го е имал човек толкова времееее… И после му става тъжно, като му го отнемат.

-                      Да бе! Двете добрини под едната мишница не са за изпускане – усмихвам му се закачливо аз.

-                      Май така е - да! Казваш с моите философски динени теории, по моята глава. Ама знаеш ли Младеж?! Сякаш някак си наистина не ми се иска за всичките си нечовешки приятели изведнъж да се превърна в най-обикновен човек.

-                       Еее не говори така! Може пък да си се превърнал в един обикновен простосмъртник без Проклятие… - успокоявам го аз, хвърлям крайче хляб на земята, за което врабчетата се сбиват с боен хъс, а аз се усмихвам и питам -  Добре и като ги разбираш животинките, я ми преведи! Те сега казват ли ми нещо на мен? Дали ме обичат, или не?

А той ги поглежда. Кривва глава в страни. Заслушва се. И после ме поглежда ехидно:

-                      Я пък ти! Какво да ти казват? Ти само ги храниш. За какво да те обичат? Само заради едното пусто хранене – после млъква, заслушва отново за секунда две в чуруликането им и отново ме поглежда - Нищо не ти казват. Карат се помежду си кой трябва да яде пръв. Мисля по-скоро те възприемат за някакъв  мърляч.

-                      Мърляч ли?

-                      Нещо такова да! Нещо като по-едро злоядо дете. Което използва, че дядо му се е разсеял. И тайно се опитва да разстърви храна по земята, вместо да я изяде.

-                      Уха! Благодаря за комплимента – но като го виждам да вдига рамене и да ми се усмихва, решавам да му вляза в тона – Е! То аз май сам си го изпросих. Амаа… Кой ми е крив, че се опитвам да се бъркам в животинските разговори и любови? Казваш значи нищо не ми казват за любов?

-                      Те нищо нямат към теб! Но Сивчо много ревнува. И малко ти е обиден, че го пренебрегваш от към храната.

-                      И защо пък да ме ревнува? Той вече да не би и той да ме има за свой приятел?

-                      Не! Не си му още приятел. Но започва да те харесва.

-                      Тъй ли? И от де на къде?

-                      Ами защото един друг негов голям приятел, на който си спасил това онова от ампутация, има сериозни основания да те харесва! Ама и донякъде ревнува де. То при пернатите винаги някой пази докато другите птици се хранят или флиртуват. Че той до сега е бил на пост. Направил си е труда да ни предупреди с граченето си, че еййй онази жена с голямото куче може да мине покрай нас и да ни застраши. Пък ти вместо да запазиш храна за него, я раздаваш на врабците. 

-                      Да бе ревнува? Как ли не!

-                      Да Младеж!

-                      Я моля! Ти пък от къдеее… -   не успях да си довърша изречението и виждам, как Сивчо разгонва врабците, застава пред мен и граква два пъти, гледайки ме в очакване.

-                      Еее! Ей го на! С дядо си ли ще спориш ти сега?! Ето! Виждаш ли? Сега вече иска определено иска да ти каже нещо!

-                      Вярно че на такова прилича… - с усмивка на лице се чудя на ситуацията аз и отчупвам парченце от питката.

-                      Ама Младеж не се стискай! Само хлебец ли ще му подхвърлиш?

-                      Ми?

-                      Еее…! На него може и малко блажничко да му дадеш. Щото той никак не е заклет вегетарианец. Тъй да знаеш! Нали ти заръчах да предвидиш нещо от скарата и за любимците ми?  

-                      Ама то аз си мислех, че ти се шегуваш! – взех да се оправдавам аз.

-                      Не съм се шегувал. Дай му! Дай му! Няма да ти се обиди - поглежда ме бай Курти шеговито и с престорено сериозен тон ме предупреждава - Само бира не му разливай. Че да не вземе утре рано, рано по махмурлийската да ми чука на прозореца „сладка” вода да ми търси… - усмихва ми се пак стареца и се глади авторитетно по главата.

-                      Я бе! Ще ти чука на прозореца. Малко ли локви и пълни улуци има наоколо… - опитвам се да остроумнича аз, но наистина ми става любопитно.

Защото Сивчо все пак е сива врана. Не е куче или котка. Но се доверявам на казаното от стареца. Хвърлям парче наденичка на земята. Сивата птица, държейки ме непрестанно под око, плахо на подскоци се приближава до сочното месо. С няколко точни и резки клъввания, плюс едно виртуозно врътване на главата се сдобива с малко късче. Повдига глава. Премигва блажено с клепачи. И с помощта на майсторски отривисти движения намества откъснатото между езика и небцето. После за кратко гледа съсредоточено някъде към небето. Миг по-късно. Досущ като шеф Виктор Ангелов, демонстрирайки авторитарно задоволство, одобрително кимва към мен с глава.

А аз съм се втрещил от изненада.

И усещам, как вратът ми е вцепенен, както на петгодишно дете, пред уличен фокусник, вадещ жив заек от шапката си. Сивчо обаче изобщо не се интересува ни от тилният ми дискомфорт, ни почудата ми. Хваща с клюн нова тлъстата порция наденица. Прелита три четири метра по в страни. Пооправя някое друго перо. И без да бърза с височаещ финес на мастит архонт се потапя в някакво си сластно чревоугодническо блаженство. Чак тогава усещам, как близо минута държа последната хапка от мезето в уста си. Преглъщам я набързо и се обръщам към стареца:   

-                      Лелеее… Той само дето не се разля от удоволствие по плочника. Лелее врана да яде наденица на скрааа… Лелее… Ма бай Курти, ти от къде разбра, че той това иска?

-                      Е как от къде разбрах? – надига зелената си бутилка стареца и с уверена сериозност в тона си отсича – Дядо ти Ореха ми го каза.

-                      Стига де!

-                      Как така стига де? Я чуй, чуй!

-                      Какво да чуя?

-                      Е не чуваш ли как шумолят онези новите му младите му листенца, когато ти ги поглеждаш?

-                      Аз ли като ги поглеждам? – окорвам очи, но като го виждам да ми кима почти възкликвам –  И как?

-                      Доволно, признателно и най-вече с Любов! –  отвръща ми бай Курти, намигва ми иносказателно и отхапва парченце от мезето си.

После ме поглежда косо и по приятелски закачливо. Посяга с бутилката към мен. Аз му отвръщам на жеста. Гърлата на бутилките се чукат. Той обаче тарикатската завърта своята, като за фехтовка. Чука моята от другата страна. Аз схващам жеста и повтаряме това чукане няколко пъти. Бай Курти отново ме поглежда този път одобрително. Повдига пред очите си бутилката наместо показалеца и казва:

-                      Ха така Младеж. Нека се получи нещо като бирен звън дрън-трептеж.

-                      Ахааа… бирен трептеж! Добре! Съгласен! А я да те питам нещо!

-                      Питай!

-                      Бай Курти, а биреният дрън-трептеж срещу махмурлийско проклятие помага ли?

-                      Ами не знам. Никога досега не са ме проклинали на Махмурлук за Махмурлук и поради Махмурлук. Може би и затова да не съм мислил по въпроса.

-                      Значи казваш можем да опитаме?

-                      Че колко му е! Най-вероятно моето Проклятие вече е в миналото. А ей го на! Бъдещето е пред нас - отпива глътка бира той и продължава със сериозен тон - Ти нали знаеш, че аз съм старец изпитатело-експериментатор! – сочи се той отново с пръст и посяга към моята бутилка, намигайки ми по хулигански.

-                      Знам! Знам! - отвръщам му аз на жеста – Даже съм повече от сигурен!

-                      За кое си сигурен? За Проклятието или за това, че съм готов да експериментирам и с махмурлука?

-                      За Проклятието ти говоря. Махмурлука той е ясен! Ама бай Курти, защо питаш, от къде съм бил сигурен? То ти си ми казвал, как преди си бил голям майтапчия?

-                      Казвал ли съм ти!? Ее! Може, може! И май така си и беше! Но ако както казваш ти съм си завъдил деменция ... Може и да съм го позабравил какво е това майтап. Че то това беше много по-преди.

-                      Ама преди - защото беше млад? Или преди Проклятието да те порази?

-                      Знам ли вече и аз!

-                      Ти може и да не знаеш! Но аз вече знам! - повдигам на свой ред моят бутилка – Бил си си майтапчия по рождение. По-скоро или по-точно казано най-вероятно. А после или Проклятието или пък случка с невръстния ти син ти е отнело веселото на характера - и пак подавам бутилка за наздравица, но бай Курти вместо с гърлото ме подлъгва, прави финт и чуква моята с неговото дъно

-                      Е наздраве по повод това ти откритие Младеж! И ха дано да е така! Че като се виждаме с теб, да имаме повод и да се посмеем малко повече от досегашните си срещи. Стига с тези трагедии!

-                      И аз така казвам! Бъдещето е пред нас! Поне на който колкото Бъдеще му е останало. Но така или иначе време е да се посмеем.

-                      Така си е! Нека се посмеем – отговаря той, чукваме отново гърлата на бутилките като фехтувачи и двамата прихваме да се смеем на глас.

 

ПС: Изключа, популярните в цял свят историческите личност споменати в това произведение. Изключа още; Димитър Вълчев, Тома Спространов, Гергана Лазарова, Чарли, Суза, Макс, Дядо Орех, Числото π (Пи), Времето, Светлината, Любовта и паяка Тодор. Всички останали персонажи и непознати ви от училище категории споменати в текста са рожби на фантазията на автора. От там нататък… Ако вече част от описаните случки... Или някой по-конкретни душевни преживявания… На който и да е от героите… Се доближават по някакъв начин до някои си ваши лични такива… Там вече автора не носи никаква персонална отговорност. Защото е от ясно по-ясно, че въпросната близост почти със сигурност е Парадокс на Вашата Интуицията! Или ако не е така то най-вероятно ще да е плод на вашето прекрасно и безгранично читателско въображение…  

И още нещо!
Авторът предупреждава всички читатели:

 „Че за разлика от тютюнопушенето четенето на този текст нито убива, нито е застрашавал вашето здраве, или това на околните докато сте го чели… 

 

На Макс!

Който и до ден днешен дори от Отвъдното не спира да залива с Любов душите на всички, които го познаваха.