Терзанията на един неприлежен предколеден длъжник.

(Коледен букет от шарени измишльотини опакован в целофан от истина)

 

Имам си една позната от Варна. Запознахме се в общината в Силистра. Аз иначе съм от Свищов. Ама баба ми е от Силистра. Там имаме няколко наследствени имота. Бях я загазил с едни неплатени от дълги години данъци, шманци. И то точно преди Коледа беше... Искаха да ми налагат някакви глоби, шмлоби. Къде пет стотака пара. Не бях на себе си. Какви пет стотака бе хора. Аз нямам петак да си платя метана да дода от Свищов до Силистра, а Вие ми говорите за цели петстотин лева. Бях се отчаял - малко е да се каже. От къде да им ги взема тези пари. Че и да им ги дам – даже?! Хората по Коледа правят подаръци на деца, роднини, приятели и познати пък аз какво? Моят дядо Коледа да прави подаръци на някакви от община Силистра де ни съм ги чувал, ни съм ги виждал. Даже и не съм гласувал за тях.

И така съкрушен от случващото се поприседнах в коридора на едно столче срещу гишето с чакащите на опашката. Чак ми бе станало лошо. И само се моля. И се моля. И се моля. Ама на кого са моля и аз не знам. Щот аз в църква не съм влизал сигурно от пет години. И то, не че отидох сам. Така се случи. Просто бях на опело на някаква далечна леля. И за това! Но ходил, не ходил църква - е на! Явно от нейде някой чу молбата ми.

Една Жена ( пиша я така с главни букви защото не й знам името, пък и тя така каза да й казвам - Една Жена), че не знам защо, но тогава си заряза мястото на опашката. Дойде при мен. Първо ми даде да пия вода от малка пластмасова бутилчица. След това ме попита какъв е проблема. Аз и разказвам на кратко. Показвам й и листите дето са ми ги пратили по пощата.

Тя ги взема. Поглежда ги. Може би разбира от тези неща. Свъсва поглед. Миг след което се усмихва сякаш на себе си. Отдалечава се и от мен и от опашката. Обръща се с лице към прозорците. Звънва на някого по телефона си. Говори с този някого. Прави снимки на бумагите. Идва пак при мен. Моли ме да имам малко търпение. Трябвало да почакаме някакъв човек да разгледал документите и да направел нещо си. И ми казва:

-                     Искате ли докато чакаме да отидем да пием по едно кафе някъде?

-                     Ааа... То аз кафе не пия. Само чай от липа, но с вас бих пил кафе – взех да шикалкавя, щото си знам, че в джоба ми има само седем лева за връщането.

Еее...! И още десет в книжката за всеки случай, като неприкосновен запас. Ама той пък запасът нали е за такива случаи? И така отиваме до близкото кафене. Пием го с тортичка. Една Жена още два пъти говори по телефона. Явно по моя въпрос. Защото докато го прави и ме гледа в очите - директно и изпитателно. Нямам представа какви ги е вършил  онзи човек, с който тя се свърза. Но като се връщаме в общината, а там ни се цупят сърдито и едва ли не ръмжат. Но пък ни свършиха работа. Чиновничката  от гишето ми прави възкисела физиономия и ми казва, че сега ще ми се разминело само с петдесет лева глоба. Но следващия път да съм му мислел, ако всяка година не съм си плащал данъците за наследството, какво ме чакало.

Една Жена се оказва, че е от Варна. От тогава понякога като ходя до този град й се обаждам. И не знам защо, но от онзи път когато си похарчих за почерпката всичкия неприкосновен запаси, тя никога повече не ми позволява да плащам. В началотооо, ей на - не знаех защо го прави. Нямах грам обяснение ни за себе си ни за пред хората.

Така си е. За чудене си е работата.

Нито съм млад!? Нито съм красив?! Още по малко пък съм богат?! Или поне да бях известен с нещо?! Пък то какъв съм? Най-обикновен фаянсаджия и водопроводчик.

Но пък щом така и харесва на Една Жена нека си го прави. Черпенето и това, че се съгласява да се срещаме. Мен мама така ме е учила! Ако по някакъв начин допадам на някой човек, да не му придирям защо, какво как:

„Щом някой човек има по искрено му едно добро към теб, сине ти си го уважавай! И толкова! Не му мисли много!“

Е! И аз така и го и правя. Щом мама го е казала – няма да лъже я?!

Та така ! От тогава почти цяла година поне веднъж седмично с Една Жена си пишем по гравитачна поща. Онази дето е в компютъра де. Не Жената, а за пощата ми е мисълта. Аз на нея поща така си й викам - гравитачна. Щото нали Свищов като го видиш на картата онази географската...  Че там от всякъде погледнато Свищов си е по на, на високо от Варна. За това винаги си представям, как като пусна електронното писмо... И то по силата на земното притегляне, така както водата се оттича от мийката в канала... Така и електронното писмо и то така... Спуска се по струята на каквато течност там се носи в интернета ... И айдеее... Плъзва се на долу по България. Пък после прави - Туп! Та у Варна! И то направо в компютъра на онази добрата Една Жена.

Не знам ще ми повярвате или не, но тя се усмихва по много особен начин. Иначе усмивка човешка като всяка друга. Пуска я обаче ни в клин, ни в ръкав. И за това си казах ще го наблюдавам аз това нейното особеното смеене. И наблюдавам, наблюдавам, че къде след третата или четвъртата среща установявам.

Съм в грешка!

Усмихването и не е „Ни в клин, ни в ръкав“. По-скоро е на някакви си точно определени пресекулки. Примерно ние говорим за нещо сериозно. Пък тя хооооп! И после хоп, хоп! И ми се усмихне един път дълго и два пъти късичко. И то някак си пресекулково! А аз с мойта хайде да не кажа чак проста, но да речем по-обикновена глава на фаянсаджия-водопроводчик не мога да го разбера това! Защото в края на краищата на нещо ми напомня туй нейното пресекулково усмихване? Ма на какво? Ето това ми беше една голяма недоизвестност. Но пък всеки път като се виждахме  винаги ми е било много добре с тази Една Жена. Независимо колко ми е било спаружено или мръчкаво настроението.

Вярно ви казвам! След срещи с нея все едно от някаква душевна банята излизам. И ми е ведро! И ми е свежо! И ми е хубаво! А от цялото й държане ми става ясно, че и тя иска да си говорим с нея. Или може би иска и още нещо – знам ли? Но аз много много не обичам сложните неща. Пък защо това е така и нещо просто ли е или отива към сложно - все още се чуда.

Та из онези дни като си пишем и тя изведнъж ми се стори много натъжена. Викам си:

 „Може би само така си ми се струва.“

Но не! Така си е – точно! Тъжна е!  Питам я:

„Защо си така унила?“

 А тя ми отговаря, че е загубила много, много скъп за нея човек. Баба й с която безрезервно  са се обичали си е отишла от Този свят. И ви казвам ама много беше тъжна. Опитвам се да я разведря. И така и онака с моите водопроводни смехоглупости, ама не става. Друг път като съм и разказвал или пишел, как поправям плочките и каналите... И какви смешни ситуации съм имал... И тя много се смееше. Ееее да де! На глас, ако сме се видели на живо. Или ако бе по пощата ми изпращаше смеещи се човечета. Обаче сега докато си пишехме не ми се получаваше. И за капак на всичкото разбрах, как на самата Коледа са планували да се събират пак в старата къща на родителите й. Там където живеела и въпросната баба. Щели да правят нещо като помен по време на Коледа.
            А пък аз нали съм си един обикновен водопроводчик... Веднага ми  дойде водопроводна глупост на езика. Викам си:

„Агати спуканата и после нескопосно залепената Коледа!“

 Пък после се питам и още:

„Ама защо така? Тази Една Жена струва ми се не заслужава такова нещо!“  

И си мисля какво ли мога да направя, че да са наопъки към хубавото при нея нещата за празника? Първото, което се сещам за жените е, че без значение дали е празник, или делник, те обичат да им правят хубави и по възможност и най-вече скъпи подаръци. Или пък да им поднасят красиви цветя. Ако може да са от любимите им обаче още по-добре! Ама цветя, цветяяя... аз не мога да й изпратя. Че тя е омъжена. И какво ще каже съпруга й, като ги занесе пощаджията тез моите китки в къщата й, а? Пък и без това тя така и не ми е казала де работи!

Иии за това ми се приисква да й подаря нещо друго. Ама такова да е това нещо друго. Че като го вземе да го разопакова… Иии... И види ли го то веднага да й хареса! А най-вече да е като подарък и за самата Коледа. И още и да я усмихне!

Що пък точно тогава по Коледа на Една Жена да не й е усмихнато. Всички да празнуват Рождество, пък тя да бъде само на помен на починал човек? Ми не е честно пък така. Поне според мен. Та затова и си напъвам чешмеджийското мозъче за някакво такова подаръче.

Ма какъв вярно да е тоз подарък, я? Как да знам какво ще усмихне Една Жена? И от къде да го знам. Не сме толкова близки с нея. Даже никак. Не съм Дядо Коледа да водя списъци през годината. Нито имам джуджета. Да не говорим  и как никак нямам скатани пари за подаръци. Щото да речем да мога да й купя примерно нещо от онва скъпото и голямото дето веднага да й хареса.

И пак като тогава в общината в Силистра започвам да се моля нещо да ми помогне  в тази ми трудност. Да успея и аз така на Една Жена да й помогна точно сега в трудния за нея момент. Както тя тогава преди дето около миналата Коледа на мене ми помогна. И сякаш пак така по онзи начин се почувствах - като един неприлежен длъжник преди Коледа.

За това и както казах се моля. Моля се аз да дойде нещо и да ми помогне, ама то май само в приказките по Коледа чудесата идвали с настъпването на зората след Бъдни вечер. Дето малко след полунощ подаръците падали през комина под елхата или в чорапа. Ееее вярно! Още не беше дошла Коледа. Нооо така или иначе след ден молитви при настъпването на зората в пощенската ми кутия паднаха единствено сметките за тока, водата и телефона.

А аз си умувам:

„Ей го на! Ако не на едните длъжник - то на другите! И то все преди Коледа! Защо така всички иска да те накарат да се чувстваш някому длъжник!?”

 Амаа после направо си го казвам почти на глас:

 „ Каквото пък паднало в чорапа или в пощата – такова!“

 И още:

„Чакай да го платя това. Че поне към монополистите да съм в съответната чистота от към задлъжнялост.“

 И пак така след рутинната рекапитулацията на авоарите си установявам, как съм останал с дванадесет лева и четиридесет и осем стотинки. И то това ми е до двадесет и девети Декември. Щото тогава обещаха да ми платят един ремонт. И пак наум много се издразвам в тази ми безпътна моя немощ. Зашотооо…! Стигам до моя си личен извод, как е невъзможно в това си изтърбушено бюджетно състояние на Една Жена да й върна красивия жест.

Ама много се издразних – честно!

И си повтарям за кой ли път:

„Ей на! И за лошото тогава около сметките и данъците, и за хубавото  дето ми го стори онази Една Жена - пак длъжник се чувствам! И то пак по Коледа!“

 И все се бях отчаял, как ще си отиде така и до края на тази година. Че и на другата ще се потрети даже! И си мисля няма ли пък нещо да се случи? И някак си да се пресече тази ми черна серия на задлъжнялост и то все по Коледа? И си мисля за това дето Дядо Коледа носел подаръци само на послушните деца. Нормално при тези мисли да ми дойде на ум, че с нещо съм непослушен пред  ХоХоХо-стареца. Или правя нещо което не трябва. Или пък не правя нещо, което трябва да направя.  И така до късно ровя из нещата, които трябва и които не трябва да се правят, че белким да открия копчето за пуск за благосклонност на този моя капризен Дядо Коледа. 

Настъпва и следващия ден.

Факт, който като обратно броене ме доближава до крайните срокове на един период от време, по известен в последните дни на Декември като Старата година. И така в обятията на Старата дама си пия втория  безработен чай за деня. По едно време ми звъни един стар познат. Уж случайно ми се обаждал да ме чуе, какво ли правя преди посрещането на оназ непозната мома. Оная дето всички и викат Нова година. И уж това, уж онова и накрая изплюва камъчето. Дъщеря му я приели във Варна – мениджмънт в някакъв университет на края на града. Намерил й той нова квартира. Но имало нещо да се ремонтира. И то точно по моята част. Моли ме аман-заман да отида там. Извинява ми се, че точно по празниците ме занимава с бачкане. Но ако можело до Коледа да направя всичко тип-топ. Защото студенцията искали да се събират за Нова година във въпросната квартира. Така като го слушам не е толкова много работата. Ама все си е нещичко. Все си е парица по време на новогодишните празнинства. Аз първо се опъвам! Но то не че съм се втурнал да му отказвам, ами да си понадигна малко цената. После обаче разбира се - приемам. И се оговаряме да мине през нас за уточняване на подробностите.

Идва!

Разговаряме!

Стискаме си ръцете!

И за цени и детайлите.

Дава ми той аванса.

 На сутринта, пълня гърленцето на Фокси Антрацита с метан и дигам гълъбите към Варна. Кое Фокси Антрацита ли?! Амии… Имам си аз един Фолкцваген-комби. Модел поло Фокси година на производсто малко неуточнена щото някой идентификационни табли му липсват. Нооо... някъде около Христовата възраст ще да е като години. Цветът му и той е пак около неуточнен. Някъде явява се между силно мръсносиво и слабо недобре зацапано черно. Но пък това си му е оригиналната боя. А бе ретро автентичност от всякъде ви казвам. Вярно на времето може и чисто черен да е бил. Но днес върху престарялото му лустро има едни такива изсурели от слънцето и дъжда сивкави отенъци. Все едно гледате на паркинга под слънцето как голям антрацитен въглен върху колела се препича. За това му викам и Фокси Антрацита.

Приятелите ми все ме подиграват, как тези му бляскавите оттенъци всъщност му били старческите петна. Ееее...  понякога като не в настроение кюфка и пуфка - ма пък ми върши добра работа. Та карам си го Фоксито и си припявам някаква песничка звучаща от старото му радио. Balupunkt . Класика e и то. С онези древните касети дето са от времето на студената война. Тa зяпам в таблото на колата-баба и си мисля:

 „ Ахааа...  може да не е голяма тръпка да бачкам както се явява почти по празниците. Но поне ако не на самата Коледа, то преди нея няма хич да ми е скучно и тягово. Щото аз съм така! Когато сам правя някоя баня без никой да ми се бърка и да ми мърмори на главата, буквално се забавлявам. И така като имам занимавка поне няма да си блъскам мислите една в друга, как съм длъжник някому. Щото то си има хубаво и в тая сютуацията. За предпразнично бачакане  ми е думата… Пък и то точно във Варна. Ще изкарам някой лев – това едно. А остане ли свободно време може да се обадя и на Една Жена. Онази дето е с пресекулковите усмивки. Ще се видим. Ще побъбрим очи в очи. Може пък, появявайки се на живо, ако чак толкова не успея нещо по-така да й подаря... Поне ще  се опитам да я усмихна по някакъв начин. Все си е нещо – нали?“

Обачеее аз си имам принципи!

Първо работата – после другото!

Отивам на обекта!

Всичко е както моя познат ми го е описал. Слава Богу няма затрудняващи неприятни изненади! Баня като баня! Раз, два, три! Разхвърлям мастари, мистрии, дрелки, резачки за фаянс. Теракоти,  ексдтрудери за лепене на поли пропиленовите тръби и тям подобни. Всичко е по земята за десетина минути... И я мятам без да се помотквам. Това беше събота. И както при нас фаянсаджиите е прието:

Пусувам си, работя си и си свиря. Работя си, свирукам си и си пусувам. Свиря си, бачкувам  си и си пусувам.

И така развихрен покрай бъркалата, лепилата и псувните, айдяяя и то ей на - неусетно дошла и Неделята. Та тогава по някое време около една от почивките...пийвам си топлото чайче и си викам:

„Дай да й пиша и да и пратя писъмце на Една Жена, че да видим какво си прави пък тя сега?!“

Пиша й и се чудя:

„А как ли стигат електронните писмата до нея по равното? Ей на! Идея си нямам! Щото то нали сега си й го пускам от същия град? А не от по-високото според географската карта... дето там Свищов е на по на на горе от Варна...  Но то сигурно електронните пощи си имат други си начини?! И даже и без помощта на гравитацията стигат до получателя. Може би само адреса трябва да е точен? И тогава и без наклон за оттичане да става. Знам ли?“  

Както и да е!

Пиша си й аз.

Тя ми отговаря.

Нооо..  отново  разбирам, как е много тъжна. Също като преди два дни. Ех бе таз жена защо така и не може да се съвземе? А диалога някак си църцори като запушен канал, или зле монтирано кранче. Викам си ама какво, какво да направя, че да се усмихне, я? Не мога да я изведа на ресторант с шоу програма. Както вече казах и за нищо по-скъпо оооот... Айде да не уточнявам, че да не се излагам пред чужденците... Че накратко - почти за нищо стойностно нямам възможност. Пък тя е изискана! Добре сложена! Добре поддържаща се... Абе с две думи - гледа се жената. Или някой добре се грижи за нея. Пък защо не и двете на куп да са. И така, мислейки си за това, че на нея сега й е тъгобно ми хрумва нещо, като за продухване на сютуацията. Примерно малко морска романтика на вятър. И още букетче смешни разказчета. Да речем за някой мои по-смешни водопроводни случки. А защо не и някоя смехория или щуротия от моето детство. И си набелязвам една детска случка дето ми се е случила точно във Варна при едно летуване там. Е тя самата ми смехоидея не е кой знае какво! Обикновена е! Поне като идея. Но от собствен опит знам, че има случаи дето на вид малките и по човешки най-обикновените неща понякога вършат купища от чудеса. Щото ако съдя по себе си, ами те чудесата в тези сложни и оплетени от към всичко времена са много кът. Ама пък знам ли? Коледа е все пак. Всички казват – точно тогава ставали те. За чудесата ми е мисълта. Та накрая си решавам стават не стават... Да си й кажа аз! Или по-скоро направо да я поканя да се срещнем някъде. Пък каквото сабя покаже! Като се видим ще я карам според сютуацията. И след този фаянсаджийкси идеен бъркоч и тези тежки чешемидижийски главомислия в края на краищата й пиша:  

„Знаеш ли аз в момента случайно съм тук във вашия град. Искаш ли да се видим?” – последва доста дълго мълчание или по-скоро неписание от нейна страна, но послеее...:

„Не е невъзможно!  А какво ще правим? И къде по-точно предлагаш да се видим?”

„Ще правим ще правиииим, какво я? Ще се разходим малко. Пък къде, къдеее... Примерно до вълнолома? Ти нали много обичаш морето. А то там около вълнолома него го има. И то много го има – нали така?!  Чак е в изобилие! – опитвам се да остроумнича, че нали съм си поставил за цел да я разсмивам, но отговора й малко ме полива със студена вода.

„До вълнолома ли? Да се разходим – да! – пита тя, - Нооо... на вълнолома и то през зимата? Защо пък точно до Вълнолома да се разхождаме?” – продължава да се чуди тя, а аз събирам фаянсаджийски сили, защото най – нагло се готвя да я излъжа за точната причина поради която я каня:

„Защо ли? Защо ли? Защооотооо като бях дете един роднина ме черпи там на ресторанта на морска гара една порция пълнени пиперки. То онова с почерпките вярно, че бе през лятото. Но него – роднината де снощи го сънувах – започвам да лъжа аз както арабин-продавач лъже евреин за цената на стоката си - Та някак си много ми се прииска да видя това място от детството си от близо – и като тя не ми поства нещо като отказ, но не ми и отговаря по друг начин, започвам вече с истинската част – Но тук в града по време на светлото имам един ангажимет. И ще мога след седемнадесет и тридесет да се освободя. Какво ще кажеш?”

„Какво да ти кажа я? – пише ми тя – Нали знаеш, че аз не съм много във форма за разходки. Пък и с тези подпухналите от плач очиии... Сещаш се - нали? Не съм много за пред хора. Но ако толкова настояваш... Хубаво! Ще отидем до Морска гара.”

„Еее! Чак да настоявам - не. Но наистина много ми се иска – започвам да откровенича аз, защото ми стана съвестно за мазните лъжи дето й ги пуснах преди малко - Нали знаеш, че не съм от най-състоятелните мъже. Съм и непослушен. Дядо Коледа едва ли ще ми донесе кой знай какво! А ми се иска, ако не той, то поне аз смия да си подаря за празника една истинска гледка. Ей така на живо! И макар и да не е в сезона на романтиките... Да си отчупя малко парченце-спомен от един мой скъп и красив детски момент. А пък от друга страна си мислех: „Защо ли в това си самоподараяващо си начинание да съм сам?!” Че ей така ми дойде да те попитам... Ще ли да ти е приятно да гледаш, как някой, спомняйки си нещо от миналото се вдетенява на зряла възраст –  и спирам с писането за малко, обаче като гледам, как доста дълго никой отсреща отново не ми отговаря ни с думичка, ни с емотиконка и я подкарах с чистата истина, направо през просото - А пъъък и то след пет и половина вечерта сега вече е тъмно. Няма много хора да те видят, как си подпухнала. То си мисля и друго. Че малко чист въздух и разходка около морето... някак си ще ти се отрази никак не зле на мъката, за която ми сподели” - този път обаче отговорът за мое най-голямо учудване идва почти мигновено .

„Какво ще рече това разходката няма да се отрази никак не зле на мъката ми?! Искаш да кажеш че ще се увеличи ли?! Не искам тя да се увеличавааааа -  проточи Една Жена последното „а“ и ми пусна емотиконка с една сълза на окото.

„Не, не, не! Точно на обратното имах в предвид. Може ако има подходящ вятър даже да поиздуха доста от нея, а? Пък тъгата от собствен опит знам, че никак не умее да плува добре. Цопне ли в морето почти на мига се удавя. И още съм чувал, че морската вода също хич не й понасяла. Защото била в пъти по солена от сълзите на плача, които мъката предизвиквала у човеците... Та за това тъгата видела ли море и морски бриз и бягала на далеч от хорските глави...”

„Ехее...  Ехеее... Ехеее...Ти пак ме караш да се усмихвам - колкото и да ми е трудно – и ми пуска емотиконка с личице с една плаха усмивка на него -  Добреее... В името на твоите парченца детски спомени ... –  последва многоточие и още няколко силно усмихнати емотикони  -  Пък и щом морето, вятъра мъката и сълзите толкова не се спогаждат... Ще дойда с теб да подишам чист въздух. Малко наистина дето казваш да се попродухам. Но ако мъничко закъснея - не се сърди. Искам да сторя това онова след като изляза от къщи. Все пак идва Коледа... Ааа... Не знам дали ще успея с всичко, което съм си планувала.

„Доообре разбрахме се! Чау! Чау!Чау!” – пиша й аз.

И аз се хващам за мистрия. Предполагам и тя си продължава да прави това което си вършеше преди да й пиша.

Към три ми свършва материала, който си бях забъркал за последната порция плочки. Поглеждам часовника. Раничко е още за срещата, но пък и няма време за друго бъркало.  Измивам си инструментите, нивелите и мастарите. И приключвам за днес. Тогава се сещам за думите й. Как идва Коледа. И как тя трябва да свърши нещо преди срещата.

Изтръпвам!

Викам си тази жена сега ще се юрне по магазините. Ще ми поднесе нещо скъпо за подарък. Пък аз по най-идиотския и чешмеджийски начин ще се изтипосам на срещата с празни ръце. И то от горе на всичко, както си знам пак както винаги тя ще ме почерпи. Бъркам в портмонето. А то за два дена и аванса дето го даде моя човек вече почти се е стопил. Пък знам ли? Ако човекът ми ми каже: „Ще ти платя останалото след празниците – направо горя!“ Щото то нали трябва поне за гориво до Свищов да имам. Ама сютуацията е така приклещена с тази моя покана чеее...

Искам не искам, тръгвам и се отбивам в няколко магазина за подаръци. Влизам и в няколко коледни базара.  Оглеждам се. Търся подарък дето да мога да й го подаря както се казва на ръка. Но пък и да отговаря на това, за което си разсъждавах из тези дни. Ма то с този мой омекнал като кифла в топло мляко пуртуфейл...Все каквото и да видя... все не ми е така, както ми се ще, да ми е.

Или ми се струва, как съм попаднал в магазини за Рокфелеровци. Или пък ми се вижда, че съм влязъл в коледен базар за Донълтръмповци. Всичко, което по някакъв начин ми харесва, е или с трицифрени числа върху ценовата табелка. Или най-малко е в два пъти и половина над възможностите ми.

По едно време след около половин час бришане виждам в един подлез бабка - продава ръчно плетени чорапи... Харесвам едни по светли в бежовата гама. С тъмно кафяв къдрав кант са горе. Там около тясната част където е глезена. Казвам си може пък да са нещо както онези дето нейната бабка, й е плела на времето.  И аз нали съм момче живеещо близо да българското село и селския бит иии... Та тези калцуни някак си ми падат на сърце.

Купувам ги.

Да ама понеже в тях няма нищо коледно вземам от един Магазин за един лев Коледно намален даядо Коледа. С магнитче за залеване към нещо метално. На цената на половин хляб е той. Купувам и една супер тънка шумулкаща торбичка върху която се куми зачервеният  усмихнат нос на елена Рудолф.

 Отдъхвам си.

Горд от пазарния си успех решавам да позяпам още малко. Все таки имам още доста време до срещата. Ноо... Вече гледам от високо и с пренебрежение лъжовните табели Разпродажба или Частично коледно намаление до 50%. Според мен с или без намаление  цените са надути до космоса.

Редицата от магазини обаче свършва. Следва доста голяма празна площ. А в дъното на добре оформена паркова зона се издига снагата на стилна дъгообразна сграда с доста голяма кръгла пристройка пред нея. На три места върху сградата има квадратче в черно червено. И докато зяпам по овала на тъмнокафявата пристройка наподобяваща летяща чиния - стигам до кръстовище със светофари. След тях има заведение. На покрива му пише Мак Доналдс. Даа но зад него виждам, че има още магазини скупчени на два етажа в подножието на висок жилищен блок. Казвам си ще надникна и в тях. Нищо, че вече съм уредил с подаръче Една Жена. Може все пак да мярна още нещо още по-интересно. Пък после ще се спускам пешачката към Морска гара.

Светва зелено. Минавам от към страната на заведението. Продължавам да си зяпам към украсите на магазините, опитвайки се да се ориентирам, как ли бих могъл да се добера до тях. Малко объркана работата ми се струва че е тук. Между търговския комплекс и заведението има паркинг ограден с дървена ограда. А до него детска площадка.

 „Ахааа...! Дааа…! Етооо…!”

Възкликвам си на ум защото вече виждам проходно пространство покрай площадката за деца, по което мога да стигна до магазините. Запътвам се натам, слаломирайки между масичките и столчетата на заведението. И нали гледам нагоре към рекламите, не гледам точно къде стъпвам, но в един момент чувам под единия си крак едно:

„Кмяяяяяк-Фиуууууу!”

 Стряскам се - ама много!

Изтръпвам на мига и замръзвам на място! Няма и секунда от появата на квикащия шум и върху краката ми връхлитат три дечица. Гонят се. И използвайки краката ми за упора ме обикалят, заливайки се от смях. За има няма три секунди ми посукаха крачолите на панталона.  Само затварям очи, вдигам високо ръце и не смея да мръдна. Но пък при всяко поклащащо се движение предизвикано от дърпането на гонещите се, онова под крака ми прави своето сковаващото мозъка:

„ Кмяяяяяк-Фиуууууу!” 

Накрая се престрашавам. Поглеждам на долу и какво да видя –  с тези посуканите около глезените ми крачоли съм заприличал направо на придворен шут. Глъчката около мен обаче спира чак когато две жени се завтичват да разтърват децата. Повдигам едното си ходило, а то долу на земята нещото ама казвам ви - досущ, като кучешко лайно.

Недоумявам!

Уж детска площадка!

 Уж световна реномирана верига - пък кучешко лайно?

Едната от жените започва да ми се извинява за поведението на децата. Навежда се иии.... Вдига смело и безотговорно лайното от земята направо с гола ръка. После се усмихва и ми обяснява, как това било копие на кучешко лайно. Но всъщност е играчка от Куку-магазин. А децата нарочно са го заложили на пътеката като капан в който аз съм попаднал.

И за това е била цялата тази емоционална врява.

Докато ми обяснява прави опит да ми пооправи малко панталоните, но с ужас установява, че навсякъде има следи от детски пръсчета. Поглеждам-вярно. Имаше от всичко. Червеничко от кетчъп, беличко от друг някакъв сос, розовичко от ванилов сладолед. Направо бях като рекламен  манекен на фирма за бои и лакове. Само дето нямах зелено от салата за адамов лист на дюкяня. Жената не спира да ми се извинява. Води на масата малко с малко да ме попочисти с каквито там подръчни кърпички имала. Там си бърборят още три жени предполагам и те са мами.

Ха,ха,ха! Колко е малка таз нашата България!

Защото едната мама я познавам.

И то никак не малко.

От Плевен е.

Родителите й са ми били клиенти даже няколко пъти.

Щото то не само в Силистра и в Плевен ме знаят. То в един малък Свищов как се оцелява само с моята работа!? Никак! За това и прескачам и до съседни градове да търся работа. Те нейните са готини хорица - хрисими. А тя на обратно. Направо си е определено  джаста-праста. Хич не си поплюва като говори. Другата дето стои до нея също съм я виждал. Сигурен съм, че и тя е от Плевен. Тез двете стоят без да мръднат. Но още една от мамите се впуска и се опитва да помага на първата.  В това време госпожа Джаста-Праста типично в неин си стил започва на всеослушание пред цялата налична аудиторията в заведението да разкрива трудовото ми битие.

С какво се занимавам.

Колко добър майстор съм.

И как даже съм понякога шегаджия.

Казва още, че понеже съм толкова добър в работата си тя ме била кръстила Майсторчо. Докато обаче ги дърдори всичките тези информации по мой адрес, аз забелязвам, как на ръст е горе долу колкото Една Жена. На мига ми хрумва идеята, че сега е момента да направя някакъв опит да я отклоня от ролята й на мое пресжитейско аташе. И направо следвайки нейния маниер я питам би ли могла да ми каже чорапите, които съм купил за подарък дали ще й станат.

Тя спира да говори. И като любопитна сврака надниква в шарената коледна найлонка. Бръква в нея. Вади чорапите. Събува си бутуша и пред смаяните погледи на околните посетители нахлюнзва единия.

Дааа... и сега става интереснооо! Крака и потъва в него, а петата на чорапа стига почти до прасеца й. Тя се усмихва закачливо и високомерно заявява:

-                     Скъпи Майсторчо, ти чорап ли си целил да й подариш на въпросната персона, или плетен чорапогащник? – после ме поглежда ехидно и мърдайки пръсти в гиганския чорап продължава - Това са мъжки чорапи бе мой човек. И то не само, че са мъжки ами са и чорапи за хайдути балканжджии  – завършва анализа си тя, а другите три започват да се хилят.

-                     А може би тази за която ги е купил е нещо като дъщерята на Йети голямата стъпка - а? – клъвва ме другата мама, която стои до моята позната.

-                     Еее ама аз за това ли ви попитах? Ето тя знае и ви каза – посочвам моята позната плевенчанката  – Аз не разбирам от чорапи! Само от фаянс, теракота и водопроводи. Не ми се смейте сега. Ами ей ва на! Четири женки сте тука! Помогнете ако можете - поне със съвет.

-                     Съвет ли? Може ! Ама я ти разкажи ни нещо повече за жената. Щото иначе как да ти помогнем – пита тази която ме доведе на масата.

-                     Ами как да кажа... Тя е... – и описвам какво представлява и като човек и като външен вид Една Жена, поне до колкото мога и доколкото знам това онова за нея.

-                     Щом е такаваааа.... по добре тез меланш калцуни хич не й ги и показвай даже. Че ще се изложиш. Тя явно си е жена с вкус. По-добре тичай да търсиш нещо друго.

-                     Друго – добре! Ама какво друго? То това се пита в задачата.

-                     Друго, друго, друго... За тез пари дето ти казваш... И за такава жена само някакъв сувенир с нещо коледно в него като акцент би ти свършило работа. И то да е мнооого, мнооого свежо като излъчване. Иии мой човек когато подаръкът ти е евтиничък, постарай се поне малко повече в опаковката де. Пък ти доста неглиже я караш отвсякъде май. Избрал си неподходящо глуповат подарък. И то опакован в торбичка за пет стотинки еее...  Много от гор от гор я караш по допирателната. Не знам какво очакваш от тази жена, но според мен по-хубаво нищо не й подарявай , от колкото варианта грубо изплетени мъжки чорапи. Щото какъв ще е тоз коледен подарък, дето ни ще може да му се радва тя на хубостта, нито пък ще може да го ползва за нещо си.

-                     Ей Майсторчо ти да не си тръгнал по Варната на женолов, а? – подхваща ме жената Джаста Праста.

-                     Не бе! Ти пък! Чак така! – правя се на засегнат аз.

-                     Така  онака - ама знам ли та! Щото като та слушам... Тя май се явява оправна жена щука. Пък ти си тръгнал на предколеден женолов с подарък ала гола кука. Поне едно цветенце и закачи като жива стръв де. Не се ли сещаш онова стихче дето татко все го повтаря  като си говорите  с него за жени?

-                     Кое то? Че той докато ви правих фаянса поне десет ми е казал. И то всичките са все едни бисери народни - дето от сърце съм се смял като съм ги чул. 

-                      Как кое деее...! Сети се де Майсторчо. Онова за риболова и женолова, щуката стръвта и страстта... Ти го беше научил наизуст и всеки път вечер като си тръгваше след работа ни го казваше.  Даже изразително го рецитираше на вратата за довиждане. 

-                     Кое, кое? Да не би да еее... – и си забавям малко приказката, за да се сетя как беше и после изрецитирвам : „ Ще фанеш мома щука, на гола кука, ама само га чуеш, посред зима на луна пълна, кукувица да ти кука!“. За това ли казваш?  – питам аз, и като я виждам как клати глава възкликвам -  Ееее помня го! Как да не го помня?! То си е жива фолклорна класика това неговото стихче.