Прочетен: 1233 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 14.12.2018 12:42
Ей на!
И за подаръците е пак същото. Малко по засукана задача с някое и друго изискване в повече и веднага боксувам на първия изпит. Ма к’во да прая. Тъй си ме е мама родила – Повторинко Повториков. Дето с тези имена все ме кръщаваше баща ми като му занесях някой цъфуняк от училище! И сега! И ето с подаръка ще съм на поправителен.
Благодаря сконфузено на жените - млади мами за съветите, които ми дадоха и хуквам към поправителния. Тичам насам. Гледам натам ! Пак тичам насам. Пак гледам нанякъде. Ама то никак не било лесно без пари да купиш нещо интересно! Целия плувнах в пот от напрежение и самояд от положението, в което съм изпаднал. Щото ей на пак съм в тази ми предколедна задлъжнялост. Че и пред Една Жена, че и пред себе си.
Близо още час и нещо обикалям.
По някое време в една невзрачна схлупена барачка си харесвам някакви симпатични весели човечета. Керамични са. Не са някаква скъпа пластика. И са за има няма... Еее... хайде да не казвам за колко! Че нали е за подарък. Ама честно да си призная пък на мен мнооого си ми харесаха. И само докато ги погледнех и сам си се усмихвам. Защото те много заразително се хилеха!
Купувам ги!
И нали следвам вещите инструкции от преди малко купувам и що годе луксозна подаръчна торбичка. Пускам смешковците в нея и се запътвам за срещата. Ама защо ли докато вървя това дето съм го купил ми се струва добро и усмихнато… Нооо все таки много, много мъндзърко. И пак ме обзема неистовото желание да й подаря и още нещо. И то също освен че да е усмихнато, но да е и запомнящо се! Може и да не е магазинно и купешко. Иска ми се нещо, което да не го захвърли в някое чекмедже, рафт или куфар. Като да речем ненужна вещ-подарък в стил „Отчитам се по случай повода“ Иска ми се да е нещо, което дълго да го помни. Както тогава аз запомних мига, в който тя ми се притече на помощ! Иии… Онази първата глътка от нейната бутилчица ако съм честен – хм! Все едно освежителна целувка от нея ми бе тя. Която разбира се ме върна към реалността тогава!
А докато вървя все пак и за всеки случай отново си се моля:
„Моля те! Моля те! Моля те! Моля те Коледо - Коледа е! Нека моля ти се от някъде да ми дойде помощ за това ми желание. Моля те! Моля те! Моля те! Моля те Коледо!“
И така си се моля и си мисля, и си разсъждавам. И си мисля и се моля и си разсъждавам. Но освен варианта тя много да хареса евтинджос смехуранковците миии... Друго сякаш не ми идва, като възможна вероятност в главата.
Стигам!
Срещаме се до някакъв кораб!
Изтипосан е в началото на вълнолома.
Даааа...! Тя наистина изглежда зле! И като визия, а и като цялостно излъчване. Още и през цялото време подсмърча.Че и току притеснено попипва подпухналите възглавнички под очите си. Поглеждам я и с безмълвен знак питащо соча към носа й. Тя на момента нервно кимва с глава и изпреварващо ми отговаря:
- Червен е – знам! Тече! Сигурно е от студеното! И най-вече и от вятъра – после се опитва да се усмихне, но трудно й се получава.
Разбирам, че съм постъпил нетактично. Ясно е - няма как това подсмърчане да е точно и само от студа. Най вече според мен едно влажно и тягово ехо си е от преживяното около погребението.
Тръгваме по каменния разбивач на морски вълни. А аз както си беше по първоначален план я заливам с моите водопроводни простотии. Как съм направил товааа. Как съм недонаправил онаовааа. Как докато еди коя си клиентка се опитвала да си измие краката душа се изскубнал от кран-смесителя и й напълнил деколтето. Как отлепена от предните нескопосни майстори плочка паднала върху главата на съпруга на друга една моя клиентка. И все такива едни „много, много интересни“ фаянсо-чешмеджийски забележителни неща. А тя се усмихва, най-вероятно от учтивост. Както винаги!
Нооо никак си не е същата, искам да кажа поне така като я помня от преди.
Вървим и взаимно се предупреждаваме за локвите образували се по каменната снага на вълнолома. Минаваме покрай няколко рибари. Виждайки ги веднага се подсещам и превключвам на рибарски вицове. Щото то по Свищов такива се въдят в изобилие около тамошните рибари. Ма то те тукашните били много напред с техниките. То не бяха фосфорни разноцветни накрайници за върховете на спинингите. То не бяха лед фенерчета с ленти за главата.
А един имаше... Охооо!
Вярно в тъмното не мога му определя възрастта... Но си оставил трите въдици и гледа втренчено в един смартфон. Викам си:
„Брях! Тоз да не би да има монтирани Go-Pro камерки на кукичките. И с Blue Thooth технология да получава подводен образ за рибата, като му налапа стръвта – брях!”
Ама пък браво! Щото знам ли го?! Може образът да име пипе и дисертация да пише даже примерно за възпаленията на рибешките сливици. Амии! Браво ако е така! Само дето не знам рибите имат ли такива органи… Нямат лии…! И боледуват ли от заушки… Не боледуват лиии?! Модерна работа ви казвам, тез варненските нощни рибари! Браво!
Пред нас вървят няколко младежи. Три момчета и едно момиче. Явно и те се опитват може би да напомпят нещо в себе си, търсейки романтика в неделната зимна разходка. Ей така на въздух около притихналото в навечерието декемврийско море. Даа! Ама на младежите отпред им личи, как им е много весело. Не е като при нас с Една Жена. Непрекъснато си се смеят на глас за нещо си. А пък при нас, всичките мои смешки сякаш се блъскат в твърда непробиваема стена от скръб и тъга. И то е ясно - по никакъв начин не дават желания от мен резултат. Стигаме до място където част от вълнолома е много по-нисък. Там на откритото духва вятър. Който никак не е за подценяване. Младежите пред нас вдигат яки и качулки. След десетина крачки размислят и се връщат назад към завета на високата стена.
Оставаме само двамата с Една Жена в хладната компания на нощния бриз вълнолома, фара и морето. Тя върви малко пред мен, но се обръща, поглежда ме с тъжните си очи и пита:
- Искаш ли вече да се връщаме? - сериозна е.
- Не! Не искам! Нали ти казах, че ми трябва вятър с дъх на море, но и с определена скорост като сила за твоите сълзи. А тук вече имаме и от двете. Ти не искаш ли да отидем до самия фар?
- Ако ти искаш и аз искам – отговаря ми тя малко по-бодро, но поглежда тъжно към зоната на завета до високата стена, където стои последния от редицата рибари.
- Искам да отидем до фара – да! – отговарям съвсем уверено аз, но виждайки, как гледа точно към рибаря, ми хрумва още една смехоглупост и питам - Ти си умна жена! Я кажи, знаеш ли какво е въдицата разглеждана като философска категория?
- Въдицата като какво? - усмихва ми се за пръв път тя близко до начина, по който на мене ми се иска - Неее! Не знам такова нещо.
- Въдицата според дедо Вуцо от селото на баща ми било твърдата връзка между два шарана! – и още не съм довършил, а тя прихва така, както го беше правила преди и пита през смеха си:
- Иии! Ако мога да попитам? Къде му е философското на това умозрение? Че чак пък и да е категория?
- Ами философско е там, че на дедо Вуцо в село му викаха дървения Вуций. Щото се такива ги измисляше. А после много авторитетно по философски обясняваше кое, какво, защо, кога и как.
- Аха ясно – продължи да се усмихва тя.
И за моя най-голяма изненада освен като чар и пълнота няколко от усмивките и се появяват пак с онези специфичния ефект на пресекулките. А на мен хем ми става хубаво, но и отново ме полазва онази ми загадка:
„На какво ли ми напомня този и особен начин на усмихване?!“
Но в следващия миг тя секва мисълта ми с въпрос:
- И така и не разбрах за философкото като категория около въдиците на рибарите?
- Ами философското е защото, защотоооо – започвам да ровя из мозъка си, търсейки несъществуващия отговор на този неин въпрос, но нищо смешно или умно не откривам и отговарям кратко и глупаво - Защото го е казал дедо Вуцо.
- Яснооо – усмихва се и разбиращо клати глава в съгласие Една Жена, но после отново пита - Значи така а! Важна личност е този Вуцо в селото на баща ти?
- Важна е да! Всички го подиграваха, че е философ като Конфуций – ама дървен. За туй и после го прекръстиха на Вуций дървенягата. А това с шараните и рибарите и за още подобни негови бисери дето ги изръсвал, даскалът в селото кавал, че всъщност това били философските категории на дедо Вуций.
- Ахааа! Ясно – отново разбиращо се усмихва тя, обръща се и тръгва към фара, но след няколко крачки се спира и ме пита – А като каква ли философска категория би определил дедо ти Вуций Дървенягата... Например ситуациятаааа... Или не ситуацията... Ама как да го изрека, че по философски да звучи? Хайде факта да го нарека! Или не, не, не! Явно и на мен не ми достига философското в мисълта... Че какво би казал философа Вуцо Дървенягата по въпроса ... Защо фара ейййй там – и ми посочва с чадъра си на изток – Онзи фар на нос Галата… Защо той святка по един начин? А този тук пред нас на вълнолома мига по друг?
Тогава за пръв път ми прави впечатление, че е с някакъв мъжки чадър. С вита дръжка и остър връх на края. И ми става чудно. Защото точно това съчетание между черния чадър и дрехите и сякаш не е никак в стилът й! Черното си отива само на шалчето-жалейка, елегантно спускащо се от врата й. Пък и за какво й е чадър? Вярно, че беше облачно! Но пък нямаше някакви сериозни признаци да вали. Но нали трябва нещо да и отвърна, за това зарязвам напъплилите ме чудения и преминавам към отговора:
- Ами честно да си призная нямам представа какво би казал за това Кнфуции. Нито пък неговия ученик и верен дървеномислещ последовател дедо Вуций. Нооо… Аз докато бях на един курс за капитанско право от бюрото по труда... – и виждайки питащия й поглед пояснявам – От бюрото за безработни имаше курсове на една трета от цената. Беше за управление на шлепове по Дунав. Че там в теоретичните часове ни разясняваха, как всеки фар в света мига по специфичен и особен начин. А продължителността на светене както и интервалите на тъмното по между светлинната част било уникално. Така капитаните на корабите било в реките, океаните, или моретата можели да се ориентират. Къде са в момента всъщност. Примерно ако преди това са попаднали в неблагоприятни атмосферни условия - да речем мъгла или буря. Или пък ако поради повреда в навигационната си апаратура са загубили ориентация.
- Ехее! Браво на теб! Каза го с едни такива думички, все едно го четеш от инструкциите, или учебника. И така ли пишеше там? Никога и никъде фаровете не се повтарят като премигвания – пита пак тя и ми се усмихва, както на мен ми се искаше.
- Да! Точно! Даже има подробен навигаторски справочник, как святка всеки един регистриран фар по земното кълбо – отговарям отново със заучените почти наизуст фрази от курса.
А като поглеждаааам… И не знам внуших ли си нещо. Или бе от вятъра. Но някак си ми се стори, как пресекулките на нейното усмихване в момента съвпада... или поне е в някаква си приблизителност с честотата на светкането на фара от въпросният нос Галата. А докато аз й гледах в лицето тя възкликва:
- Ахааа! – след което отваря ръце към небето, като човек, който се чуди над нещо голямо и пита - Значи казваш фаровете и те като хората са създадени в някаква си уникална неповторимост? Така ли?
Гледам я с така разперени ръце кимам й утвърдително, а докато го правя ми щуква на какво ми напомня това нейното накъсано усмихване. Ами – да! През цялото време ми е приличало на премигването на морски фар. Защото и се сещам се също, как тя не рядко ми е писала пък и на живо ми го е казвала - колко много обича морето. И как добре и действа това, да се разхожда покрай него. Тук веднага ми минава една много, много щуравата фантазия. Нещо ме стрелва, че гледайки я как накъсано ми е усмихва придобивам усещането как все едно в нея се е вселил духът на някой разрушен древен фар. Ами да! И може би точно той я кара така да се усмихва на пресекулки. А защо пък не тя да не го прави точно с неповторимата честота на неговото пресвяткване. Еее…! Не съм върховна компетенция дали древните фарове не са светели с помощта на обикновени огньове от дърва. Еее… И предполагам те не точно са премигвали като днешните модерните фарове. Но то нали си казах, че това моето си бе все пак само една фантазия. Но явно в този момент мисленето ми идва в повече и у мен се поражда желанието да изляза от фантазиите си и да вляза поне за малко в настоящето на реалността. За това се обръщам към нея и питам :
- А искаш ли да отидем, ама съвсем точно до него?
- Давай – казва малко по-бодро тя, но забелязвам как още по-силно прихваща чадъра за дръжката сякаш, за да й е насгода.
- Ама там е тъмно – съвсем умишлено решавам да разсея притеснението й с шеговитото си откровение - И е малко страшно. Ами ако ми хрумне да искам да те нацелувам?
- Аааа... Не ме е страх от нежелани целувки! Имам си оръжие срещу натрапници - отвръща ми тя показвайки чадъра си и размахвайки го като рапира - Веднага ще го използвам - и пак ми се усмихва на прескулки.
Стигаме почти до фара.
Обикаля ме го от към долната част, дето е до водата. Показвам и иконата на Свети Николай Чудотворец. Тя е от към лицевата част на святкащото морско съоръжение. Погалвам огромната икона в долния ъгъл. Поглеждам назад по посока на пристанищната зона. Към най-ниската част на самия фар водят едни други масивни стълби. А участъкът около него е обграден от стена. Обръщам глава да й обясня от къде трябва да минем за да стигнем точно до основата му. А тя ме гледа неразбиращо може би в смисъл:
„Какво ли толкова се е вкопчил тоя пък в идеята да посетим този фар?!“
И така, гледайки силуета й, излъчващ въпросителност, тя някак си в почти цял ръст попада в контражура на светлините идващи от към града. Нямам обяснение защо! Но в този миг все едно видях самия себе си. Но не в сегашния момент. А преди известно време. Не знайно защо, но ми се е запечатало как се вглеждам в силуетното си отражение, мърдащо в светлите очи на един възрастен мой комшия от Свищов. Че като се втурнаха онези ми спомени из мислите ми… Леле! Направо като стадо буйни коне неволно изпуснати извън обора от млад влюбен коняр. Ама те неканените спомени нали понякога са непослушни, като и стопаните които ги съхраняват. Че някой от тези палавници преминаха пред очите ми буквално за части от секундата.
Пък и то въпросните събития не бяха чак толкова отдавна. Пак я бях много укъсал с парите. Единственото по-добро от сега се явяваше, че тогава като ми се случиха всичките ония случки поне не бе Коледа. Но пък другото си бе повече от – страшно и много, много неприятно!
На пристанището в Свищов дойде някаква барджа. Хамалите нещо се бяха разбунтували и не исках да я разтоварват. Група приятели се хванахме на акорд. Да го свършим това. Пристанищните власти ни обещаха добри пари. Може би обаче някой от хамалите ни прокле. Нормално! Бъркаме им се в работата и им дърпаме от хляба. Така и никой не разбра как, но ненадейно за беля един сапан се скъса. А ние нали всичките бяхме лаици в тези неща и не знаехме как да се пазим… Чеее… Тогава двама от най-веселите хора, които някога съм познавал в живота си, загинаха премазани от товара. И то съвсем в края на самата работа. Буквално бяха последните палети. Иначе тези които оцеляхме след инцидента хубавите пари ги вземахме. Но с нашите лъчезарни приятелчета се простихме завинаги.
Тогава да си призная малко повечко от приетото се отдадох на алкохолно лечение. Както се прави по мъжки.
И не знам до къде щях да я докарам, ако не ми бе звъннал един комшия от съседния вход. Сиромах човек - и той като мен. Имаше малка обущарничка. Но то сега с тези китайските евтини обувки кой си поправя чепиците я. Хвърляш ги като се скъсат. И тичаш за нови - от онези едносезонките. Та той по тази причина едва свързваше двата края - бедничкият. Но му се бе появил друг по-голям проблем. Банята му не бе ремонтирана сигурно от трийсетина години. Всичко във вида й бе все едно бесни кентаври са празнували в нея ергенските си партита. Нямаше една здрава плочка. Или пък място неподгизнало от стара влага. Миришеш на плесен и мухъл чак в кухнята му. Под стареца обаче не отдавна се бе нанесъл някакъв мутрафунгер. Бъкан с пари, но тъп, злобен,крив и агресивен. Та на дедо Янчо всичките води от банята и тоалетната пропиваха в тавана на дебеловратия глупак. Беше го заплашил, че ако не си оправи нещата с лайнарника, както се бе изразил мутрафона, първо ще го осъди да му плаща застраховка. А после ще му запали обущарничката. И като не може да си покрива вноските по исковете, ще му вземе и апартамента за назидание.
Човекът се бе видял в чудо. Много се беше уплашил. Щото апартамента под него хората пак така с помощта на съдия изпълнител го загубиха. Злите езици шушукат че Мутрата от там от търг чрез рушвет го купи. А пък старчето нямаше никакви пари за ремонт. Нито пък за адвокат.
А защо на мен звъни ли?! Ами както той се изрази... дошъл бил при мен понеже и аз съм бил занаятчия на свободна практика като него. И видите ли поне съм щял да го разбера.
Е тук вече беше познал. Разбрах го! И то много добре.
Поканих го да влезе. Налях му една ракийка. А той на втората глътка буквално рухна на дивана и се обля в сълзи. Моли ми се като изпаднало в беда дете да му помогна. Направо като на икона ми се моли – клекнал на колене държи ми ръката като на отец в църквата и ме гледа право в очите.
И плаче, плаче, плаче!
Много се притесних!
Скъса ми сърцето тоз човек тогава!
Ама аз какво да сторя я?
Как да му помогна?
Нямам ни пари да му дам, ни злато. Пък ремонта на една баня не е шега работа. Особено ако нищо по нея не е пипано толкова време. Пък аз какво ли имам? Имам само едни сръчни ръце. Едно желаещо да помогне сърце. Е! И един занаят който умея! Е! Вярно съвсем не зле. Ама за друго богатство за размяна тогава не ми дойде наум да ми е в наличност.
Та пред вида на разливащата се по бузите на стария човек мъка изведнъж моята си, заради която пиех в момента сякаш се пресуши. И се стягам мислено аз наум. И си мисля:
„Мъртвите са си мъртви! Но пък живота нали си е за живите. Не беше редно да тъгувам до несвяст и до безкрай за тези, които са си отишли. Още повече, че заради тази си скръб не бива да ставам по-коравосърдеч към живите, които са около нас.“
Та така!
Вземах се аз тогава в ръце и започнах на сериозно да умувам. Как и с какво реално мога да му помогна на този човечец. Та така докато умувах се сетих, че аз съм си като един жив Плюшкин. И по тази причина в мазата си имам останали цял куп фаянсови плочки и остатъци от полипропиленови тръби от разни обекти.
Та така.
Взимам значи от онези скътаните-грешни пари от последното злополучно бачкане. Щото то така като се замислих нищо свястно не правя с тях. Профуквах ги в момента само за пиячка. И най-болезненото от всичката сютуация бе че ги гледах, как след всяко здраво напиване после докато ходя до тоалетната те се превръщат от живи пари в мъртва миризлива жълта струя.
Че като си се строснах сам на себе си...:
„ Що поне да не взема да свърша нещо не толкова жълто не толкова миризливо с тях?”
Иии...
Дръпнах почти до нулата последните от тях. И тъй като фаянса и теракота макар и събери чарк бяха в наличност... Купих само съответните като крайна необходимост фитинги, кранчета, цапала, лепила и дори фугиращи смески.
Иии...
Направих на човека банята. Ей така без да ми плаща нищо. Само за едното хапване сутрин обед и вечер. И за веселата му компания. За четири, пет дена му я спретнах – направо на муци отиде работата.
Хе, хе, хе!
Еее... ако съм честен стана малко псевдоарт изпълнение. Щото тооо…
Четирите ъгъла бяха от различен фаянс. Единия – в резида на тъмносини листенца. Другия – в морско синьо на червени, морави и керемидени делфинчета. Третия – той беше в сивкави плочки с лимонено жълти облачета. А четвъртия ъгъл се получи в цвят, за който нямам точна думичка. А отгоре на въпросните плочки бяха намацани едва ли не с пиянска небрежност някакви шармантно -абстрактни орнаментики, наподобявщи безформени космически обекти.
А на пода...
Ооо - дааа!
На пода съответно имаше три вида теракот. И като цвят! И като размери! И като модели. Естествено, и трите подови цветови гами нямаха нищо като общо с изброените съчетания на фаянса от стените.
Ооо... да, да, да!
И окантващи фризове даже дето се вика за разкош му направих на старчето. Е вярно и те бяха от осем вида парченца останал ми от тук таме гранитогрес. Но пък в замяна на шаренията им ги нивелирах като за световно. А беее казвам ви стана фешън баня - един път. От където и да я погледнеш от всякъде ти крещи на разбридана, елитарна екстраваганция. Все едно някой надрусан стилист грижещ се за концертните тоалети на Лейди Гага се бе развихрил в проектирането й. Бих определил това мое фаяспроизведение като стил Веселата вдовица.
Щото скръб от смях да ти припадне докато си в гол нея - малко е!
Нооо честно! Четири дена докато я правех и много се забавлявах. Особено около опитите ми да напасвам по някакъв начин всичките тези цветове, форми и стандарти в едно цяло единно нещо. А накрая като я видях в окончателния и вид какъв весел пъзел е... Сам си се смях поне десет минути. Но пък след тази си смехоистерия установих, как ей така неусетно в работния процес съм се разтоварил от тежките мисли и чувства които, ме бяха обзели.
Еее цветово можеше и да не е върхът на стилния дизайн за мокро помещение… Нооо… пък така здраво я бях циментирал, че и до трета плочка по вертикалата да я напълнеше някой с вода от никъде капчица не минаваше надолу.
Та така след няколкократни теста за отточност по поска на канала, поканих онзи Мутрафон да види, че всичко е наред. И той млъкна. И остави човечеца на мира. Та по случай завършването на спасителната операция с кодово име Баня, съседа обущар ме покани на официално гости. Наряза салатка! Извади една ракийка! И така по свищовски, ние двамцата юнашки си пийваме. А той ме поглежда с благите си очи и пита:
- И сегааа... Аз как да ти се отплатя бе момче?
- Защо как?
- Защото ти толкова стока и труд тури тука, че как да стане да ти платя, я? Кат нямам толкоз мно’о пари - ха кажи?
- Еее ще го нагодим някак си бе бай Янчо.
- Как? Казвай!
- Например пет години ще ми правиш ремонт на обувките без пари и готово.
- Това с обувките е най-лесната работа. Но чини ми се, че малко е по в сравнение, от това което ти стори за мен. Ти направо ми спаси и имота, и живота. Не може то така само с кърпенето на едни чепици да ти се отплащам, аз. Щото ти пак все някога ще ги скъсаш. Или ще ги захвърлиш като немодерни. И дай Боже така да е. Със здраве да го сториш това. Ама пък аз искам дет’ са вика живот за живота да ти се отплатя. Иска ми се да ти подаря нещо дето до гроб ще да го помниш. Както и аз доброто от това твоето дело в гроба като хубав спомен за теб ще си го отнеса! Искам и аз да ти дам нещо такова дето на теб да ти помага. И не само на теб. Но и на други твои другари изпаднали кат мене в беда да е от полза. Щото та видох аз, че ни ти свиди на труда, ни ти свиди от стоката, когато иде реч да помогнеш някому.
- Ухаааа! Че какво пък ще да е то това незнайно вълшебство бе бай Янчо? – и го поглеждам с весело учудване.
- Ами мисля си за едно нещо аз амааа... Едно дето мой един свако ми го показа на времето. Ма не знам дали ти ще го искаш него. Пък то това нещо без желание от другата страна да имаааа... Не може ‘а се дава то току така на всекиму.
- Ще искам! Щом пък си и рекъл. Няма хатъра ти да троша сега, я. Готов съм с желанието от моя страна това твоето да ми го дадеш – усмихвам му се, но като виждам, че се колебае и продължавам – Добрее! Има си го на сърце желанието - давай го тука тогава щом си мераклия! - и протягам ръце към старчето му подавайки ги с обърнати нагоре длани като за поемане на сватбена пита.
- Ама то не е за подаряване на ръка?
- Така ли? Ми за как е?
- То е знание едно. И за него трябва да отидем до едно точно определено място.
- Еее бай Янчо. Ма що не каза веднагаааа... Щом е знание още по може значи – усмихвам му се отново шеговито аз – За друго бих ти отказал да се разхождам насам, натам. Че съм и аз май със средствата много на дълбоко в резервата. Ма щом е за знание, тогава може – продължавах да се шегувам, но той явно неправилно ме разбра и поклаща одобрително глава.
- Еее момче радвам се, че толкоз бърже се съгласи. Иначе кахърен щях да бъда, щот’ голям длъжник щях да ти стоя за дълго. Пък не обичам да съм длъжник никому особено по празници някакви ако ги има.
- Така си е! За друго не! Но за знание ли е... Аз много бързо и почти веднага кандисвам - и съвсем откровено се разсмях, знаейки какъв неученолюбив пройдоха съм всъщност, даже ми пояснявам - Кандисвам бай Янчо щото навремето бях един от най – големите двойкаджии в класа. Нали знаеш, който не е учил като малък главата му остава празна за дълго – продължавам все в тоя стил да се забавлявам аз - Та поради това има мнооого място тук – и му посочвам челото си и обявявайки целомъдрено - За всякакви нови знания има място тук ехеййй! Само дет’ кат влязат вътре много трудно втасват!
- Ти май гали ба ми се поприсмиваш на желанието. Ама аз съвсем сериозно ти го говоря това.
- Добре де! Сериозно та сериозно. Ето си го говорим наистина де. Къде го сложено то това твоето незнайно за другите знание? Казвай и да отиваме! – усмихвам се пак и му доливам от ракийката нищо, че той всъщност е домакина.
- Искам да отидем до фара на Шабла. Пък щом си кът откъм средствата аз ще платя за бензиня до тама и на опъци. Ама искам да сме тама по темницата!
- Дообре щом си рекъл отиваме. И то така ще тръгнем, че да стигнем както желаеш.
И къде на шега, къде на истина след два дена, час-два след залез слънце се озоваваме с бай ви Янчо на фара до Шабла. Искаме разрешение от фараджията да ни пусне в ограденото, че то там малко военна зона се явявало и заставаме досами основите му. Тогава те бяха боядисани в червено и бяло. По нестоящем не знам как са:
- Иии сега какво? – питам аз
- Сега трябва да го пипнеш.
- И защо? Това е фар! Да не е мома, че да го опипвам?
- Фарът момче не е мома - вярно. Ама фарът е много повече и от петдесет моми на куп. Фара е една светеща надежда в морето. Той помага на моряците да оцелеят когато са сами в трудното на бурята и мъглата. Всяко едно неговото присветкване е искрицата на всеки един живот, който това чудо със светлината си е спасило по време на съществуването си.
- Хубаво казано. И аз сега какво като го пипна?
- Не само ще го пипнеш – сериозно ми говори той, виждайки ме, че го гледам както новоизлюпено пате гледа самосвал - Сега си сложи ръцете на него – изкомандорва ме той и пояснява - Ей туканака на!
- Добре сложих ги. И после какво?
- Гледай сега нагоре и следи кога ще светне!
- Добре и какво от това? Той си светва и си угасва? Това си му е работата.
- Ти сега не се напъвай да умуваш каква му е работата... Нали преди време рече, че си двокаджия и не та бива много по мисленето...
- Еее... бай Янооо ! Ми тя к’ва стана сега? – взех неужким да нервнича - Защо го бихме тоз път. Да пипна фара и да не мисля за мома. Да не мисля каква му е работата. Че щом съм тук за какво друго ми остана да мисля.
- А така! Видя ли сега! Най – сетне хубав въпрос зададе. Е, точно за това сме дошли тука моето момче! Е те точно туй да ти кажа като истина незнайна.
- Незнайна ли?! Ми казвай я де! Що се бавиш?
- Значи! Когато това нещо над главата ти угасне и наоколо стане темно, ти си мисли за лошавото. Това което ти се е случило като лоша случка. И това което веч’ хич не искаш да ти се случава. Да речем, че си загубил човек, с който сте си имали личното уважение. Пъъък понеже фара е заземен... Сиреч е надълбоко вкопан е в земята... Та именно в темното време на неговата работа онова лошавото от теб дето си го умуваш надолу право в земята ще отиде... И земята ще го попие без следа - него.
- Ахаа... това хубаво. А когато светне? Тогава какво?
- А когато блесне с все сила... Ти гледай към светлината. И не само към нея гледай. Мисли си тогава само за чиатвите и ‘убавите работи. За такива, които искаш да ти се случат. И ако са светли мислите ти и желания ти... Тогава те ще полетят. На горе към небето на космоса ще отидат те. Иии… Ако има кой да чуе молбата в някоя от мислите ти... Може пък и тя и да се изпълни. Има и едно друго... Щото сега те угаждам, как тъгуваш за другарите си. Онези двамата де си ги загубил изнапоследъка...
- Какво за тях? Какво друго?
- Ще кажа! Така като гледаш на фара светлината и се молиш за тяхното добро... И тогава може да стане и друго...
- Иии... Какво е то другото де може да им стане? Вече ги няма. Каквото и да им става няма да е същото като това когато сме били заедно? – попитах с определено недоверие аз.
- Не с тях. За тебе ми е думата. Нищо че веч’ тях ги няма на земята... Така като гледаш светлината и си мислиш за тях има надежда и те да чуят мислите ти. Да, да, да! Не ми клати сега почуплийската таз глава. Така е - да знаеш!
- Така ли е? – питам уж на сериозно аз.
- Аха! – утвърдително ми кима и той - Дори тези, които са веч’ на онзи свят... Дори и те чуват молбите и мислите ни когато са смесени със светлината на морските фарове. Също както пък фара понякога чува в мъглата и темницата молбите и виковете за помощ на бедстващите моряци. Нооо има едно още много важно дето е за казване!
- Охоо и още ли има?! Добре! Давай го и него! Ама бай Янчо ти си бил човек пълен с изненади и неизвестности бе! Хайде кажи си и другото да го чуя!
- Ако си мислиш за тези, които веч’ са тама в Отвъдното тогавааа... Когато видиш че свети светлото на фара - няма никак си да си мислиш с мъка и с тага за тях! Чуеш ли? Ще си мислиш само с хубавите си мисли. И само с хубавите си спомени от времето когато са били живи. И примерно когато сте си правели добро един за друг.
- Добреее! За другите вече разбрах. И за живите и за мъртвите с добро да мисля. Ясно е това! И ако те послушам за мен какво ще бъде полезното от всичкото това? Нали уж каза, че искаш на мен да помогнеш? Пък то ти май все за другите ми обясняваш какво ще им е! Ами на мене? На мен какво ще ми бъде?
- Така е! От другите почваме и до теб ще стигнем. Та като правиш така фара ще изтегли и почисти от теб тъгата и мъката, която като сажди на стар комин е полепнала по душата ти след случилото се.
- Ехааа! Тиии… Тука вече не като бай Янчо ми направо като онзи стихописеца Яворов си бе бай Янчо. Добреее! Ще го направя - отговорих аз тогава на комшията обущар.
Но в интерес на истината след като го направих. И най-вече като постоях малко повечко така... Стори ми се сякаш наистина почувствах някакво облекчение. Или поне в тъмното докато си мислех за скорошното лошо… Поне онези най-гадните картини, когато вдигнаха товара и от долу се показаха премазаните тела на приятелите ми поне те вече не се явяваха така ясно пред очите ми. Но може пък и да не е точно така и от това. Може пък да е било от вятъра който здраво да ми е продухал главата. И за това така да ми се е сторило. Щото то там около фара на Шабла е един голям ветрилник. Но друго ми стана интересно. От къде у един стар обущар от Свищов такива морски знания. И за това и го питам:
- А кажи тук сега ти от къде го знаеш всичкото това знание дето ми го подаряваш в момента бе бай Янчо?
- Нали ти казах!? От един мой свако от съседното село.
- Ахаа да бе ти каза! Че той какъв е по занаят тоз твоя свако? Да не би да е бил нейде по моретата фараджия?
- Неее. Не е бил фараджия! Коминочистач беше! Черньо Чернев Чернев се казваше!
- Коминочистааач? Амааа... Чакай сега! То чистенето на комините с морето, бурите, моряцитеее ... иии... чайките бели свързано ли е по някакъв начин бе Бай Стойчо? Че пък и още с фаровете морски – а? Ей! Бай Стойчооо...! Ти да не ме поднасяш сега само, за да ме разсейваш от мъката ми. Или ей така, за да си оправдаеш разходката до Шабла.
- Неее момче. Няма такова нещо. Истината ти казвам. Има голяма прилика между фара и коминочистача. Как да няма? Ето видя ли!? Нали точно това ти показах сега. Как фара може да ти почисти душата от саждите на мъката и тъгата. Също както коминочистачът прави това със саждите полепнали по стените на комините.
- Хе, хе, хе! Тука вече наистина ме разсмя – и то юнашки. Не знам фара с неговото присветкване колко свърши работа. Но ти с твоите святкащи оприличавания и раздалечени сравнения наистина ме развесели.
- Еее браво бе момче. Виж ти колко бърже ти се даврандисва душичката от мъката. Браво! Само от приказката за това щом са развесели...Даже рачи че и да се шегуваш с мен. Браво! Хубаво е това. Ама да знаеш оприличаванията не са точно мои. Нали ти казах вече... То от свако Черньо го знам всичкото това знание.
- Да де да! Аз пък ‘що ли питам! Ясно че от там ги знаеш тез чудатите неща! А я кажи! Той като е само един чистач на комини от къде ги има такивата толкоз умни знания за морските маяци - а? Е това не си ми казал още! Да не би като са му влизали сажди в носа на този твой свако иии.... Да са го карали да киха силно и продължително. Та тогава да си ги е измислял той тези измишльотини, а?
- Нее! – възрази ми тогава бай Янчо – Тези неща, които ти ги казвам, никак си не са измишльотини. И никак си не ги е измислил този мой свако. Той отбира от морски неща, колкото аз от цигулкува музика отбирам. Но пък ходеше на гурбети. Из то из цялата страна. Щото то на село колко комина има я? Пък и да има коминиии... под колко от тях горят огнища, я?
- Ми тогава от къде бе Бай Янчо?
- От къде ли? Мии от там, че той обикаляше навсякъде из Българията.
- Това го чух. Ма то из по вътрешността на България фарове няма. Ей ги на все по морето и по Дунава са само.
- Дааа! Ма пък полятото той обличаше черните работните одежи. Нарамваше на гръб антуража от четки проволки и гюленца... И бришеше по цял ден из морските курорти сред летовниците. Даваше на хората да го пипат там, за късмет, здраве и щастие. Че и парички да му дават. Ама за разлика от циганите шарлатани дето само на театро го играят това... Свако Черньо си е беше истински коминочистач. И то майстор трето поколение. Чак и дедо му... И той е бил коминочистач. То и за туй, като три пъти Черньо е разписан в книгата на кметя, я.
- Добре , добре! Три пъти е бил Черньо и нататък? Кажи за фаровете от де е знаел!
- Нататък... Нататък, един път бил по Бургаско. Случило се така, че чистил комините на някакъв мастит капитан. Толкова мастит, че имал цели четири камини на вилата си. И то всяка с отделен комин. И още три комина за другите одаи. Имал ги щото бил от онези капитани човекът, дето са на далечното плаване. Та вършил к’вот вършил свако ми Черньо. И всичката, като я свършил капитанът го поканил да се почерпят. Заговорили се около чашката.Та след нам коя си на брой капитанска глътка, онзи морски човек като се разприказвал. Ама като се разприказвал ти казвам точно като мен сега. И точно тогава разкрил на свако това-онова около тез чудатите неща де им викат морски фарове.
