Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
08.12.2018 12:51 - Терзанията на един неприлежен предколеден длъжник. (Коледен букет от шарени измишльотини опакован в целофан от истина) Част 3
Автор: rygit Категория: Изкуство   
Прочетен: 288 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 14.12.2018 12:45


-                     Яснооо... Абе точно започнах да се притеснявам, колко знаещи можело да са професионалните коминочистачи в България... Нооо така вече може. Щом от друг ги е чул тез засуканите работи – така може! – полу на сериозно, полу на шега се съгласих аз – Значи казваш бай Янчо он’я морският вълк той е в дъното на нещата...

-                     Да!

-                     Яснооо....

-                     Така, така момче. Няма лъжа тук! Той, той! Той  му обяснил, за приликата между морските фарове и коминочистачите.

Та точно тази мои истории както и разказаното от бай Янчо изплува в чешемеджиско-фаянсаджийското мозъче в предколедната вечер, виждайки силуета на подсмърчащата в тъмното опечалена жена.

И си помислих, как за това й нейно състояние, може би знанието за фаровете подарено ми от бай Янчо би могло да бъде един твърде подходящ нематериален подарък и за нея.  Ми да! Той тогава бай Янчо нали тама ми каза и заръча! Подарявам  ми го да ми служи на мен, но ако се наложи  и на други хора, които по някакъв начин са ми близки. Или аз ги чувствам такива. Пък и ето - нещо като добавка към подаръка за Коледа, който вече бях купил ще се окаже че е. Вярно този бай Янчовият подарък като такъъъв... Като знание ми е мисълта... Нямаше никаква битова стойност. Нито пък цена в пари. Но ако мен питате...? То по моите повече от скромни фаянсаджийски разбирания  ей така ми мина мисълта, че може пък да се окаже и почти безценно нещо за такъв случай като този на Една Жена.

Ама нали, бях потънал в тези си колебания дали пък не съм в грешка, взех че я попитах нещо съвсем странично:

-                     А ти някога пипала ли си морски фар?

-                     Не!

-                     Дори този тук?

-                     Дори този тук!

-                     Яяя...! Не вярвам?! От колко време живееш във Варна?

-                     От двадесет и седем години.

-                     И нито веднъж не си стъпвала тук?

-                     Нито веднъж! – започва да ми се усмихва по страния си начин тя.

-                     Ееее ама ти не знаеш ли, че то да пипнеш морски фар е почти същото, като да докоснеш коминочистач.

-                     Не!

-                     Ама вярно ли не знаеш, как досегът до него ще ти донесе късмет и щастие. Че даже и ще всмуче тъгата от душата ти както комина всмуква пушека от огъня!? - започнах замазващо да си измислям несъществуващи връзки между старите поверия и странните мои знания подарени ми на времето от обущаря.

-                     Нима? – пита тя усмихвайки ми се плаха недоверчивост.  

-                     Дааа!  Честно - не знаеш ли?

-                     Неее! Никога не съм го чувала това – защо?!

-                     Как защо? Ето! Сега го чу! Значи вече като го знаеш е и крайно време да го направиш…

-                     Кое? – пита тя с недоумение подсмърчайки учудено.

-                     Ми това де пипането на морския фар. На живо ми е мисълта! И значи... – и се спирам.

Защото докато си ги съчинявам тези моите измишльотини и същевременно си умувам: „Дали все пак да не й споделя историята която ми изникна от спомените, виждайки тялото и в контаражура на градските светлини. Или може би не?“

Та така триумейки се как да постъпя сигурно по-дълбочко съм се замислил. Но изречения с неочаквана рязкост от нея въпрос  ме изважда от мисловните ми лутания: 

-                     И значи какво? – превърта чадъра между пръстите си тя - Какво като знам или не знам за фара и коминочистача?

Тя добре си пита Жената. Ама аз май все още се триумя, как изобщо да и поднеса по не до там тъжния начин всичкото това мое знание. Но след като нищо смислено не ми идва на ум решавам да я карам по диагонала... Пъъък като доде на финала. Защото аз също го правя и при подовете на баните дето са им кривите стени. Криви както е и сегашната нейна сютуация. Не ти ли е права стената задължително хващам правият ъгъл под който подвеждам основната фугата така, че той да бъде в най-видимата  страна помещението. Примерно  насрещната стена спрямо вратата. Щото като отвориш и погледнеш... От  тази ти точка на гледане всичко да е право до ажур. Пък после като за финал фугата я водя на вън към вратата, или под мийката. А там вече както доде. И да е малко криво то обикновено не се набива на очи. Че затова и сега пак реших да сменя темата като отново и задавам страничен въпрос. Дето се майтапим с колегите малко на вереф да го бъдер. И й се усмихвам:  

-                     Знаеш ли, как е морски фар на Английски? И защо е така– и хем питам но и си мисля:

„Тя на това да ми отговори пък после ще я карам фугата на разговора както доде като в крива баня.

-                     На английски ли? Как е морски фар? – отговаря ми тя малко смутена - Не! Не знам!  Аз съм учила френски. Но съм чувала, че на руски е маяк. А пък и защо е така още по не знам. Ти защо питаш? – и ме поглежда учудено.

Мисля си: „Защо ли питам я? Ха да те видим сега Майсторчо?! Какви ще ги плещиш“  Защото ако честно фар знам как е на английски – то съм си направо на кръгла нула около отговора на втория въпрос : „Защото точно сега я питам!”. И съответно започвам да гледам разсеяно към една присмехулно намигаща ми звезда, с надеждата тя в мъката си да не е обърнала внимание и да ми се размине с обяснението. Нооо Една Жена проявява упорита настойчивост и пита:

-                     Та как му казват англичаните - и защо е така? Кажи де? Защо млъкна?

-                     Ааа... не съм млъкнал! Разсеях се нещо! – и за да се измъкна от ситуацията продължавам авторитетно - На руски пък аз не знам как е, но на английски е Лайт хаус.

-                     А това така както го каза - точно морски фар ли значи? На мен на друго сякаш ми звучи като смисъл!

-                     Така си е! Добре се ориентираш. В буквален превод - не точно фар означава това. Буквално означава нещо като Къща на светлината. Или Светлинна къща

-                     Ехее! Звучи много поетично! Къщата на светлината. Поне в преносен смисъл е красиво. Значи тази вечер освен на вятър и морски въздух ти ме доведе да пипна и Къщата в която живее морската светлина на Варна.

-                     Така се оказва – да!

-                     Знаеш ли само от това, което сега говориш ми става по-добре. Особено на фона на всичкото тъмно и черно, което тези дни ми се върти пред очите – поглежда нагоре към светлината част на фара тя, подсмръква лекичко и изтрива нещо под едното си око.

-                     Искрено се надявам да е така – усмихвам й се и аз.

Но виждайки това с дискретното забърсване на сълзата твърдо съм на мнението да се въздържа да й говоря за смърт и погребения, там около онази случка с моите погинали приятели. Решавам ! Ще извъртя нещата в някаква друга посока. Вярно темата за коминочистача е възможно и малко да поувисне ... И разказвам само за перипетиите на обущаря. За екскурзията ни до Шабла. И разбира се това което ми сподели бай Янчо, като теория на капитана далечно палване. Там дето тъмното и светлото на фаровете имали и другата страна като полезност която допринасяла за почистване на душевните сажди от мъката на хората. А още и за връзката на светлината на фаровете с душите от Отвъдното.  И докато се колебая, как на едно от местата да преинача разказа  за да не я натъжа тя ме изпреварва с нов въпрос:

-                     Та какво казваш по-точно става със саждите, полепнали по човешките желания когато се срещнат със светлините на морските фарове?

-                     Ааа какво беше я? Аз струва ми се какво точно става  със самите саждите от мъката го забравих... Или май вятъра ми отвя мисълта на някъде.

-                     Ха така! Ти какво?! Уж мен ме доведе тук да се продухвам, пък каква стана тя? Твоите мисли се разхвърчаха над залива – и се завъртя в кръг размахвайки чадъра насам натам.

-                     Май така стана да – и отново правя опит да поведа нещата в някаква друга посока от започнатото от мен - Ти ако не искаш недей, но аз ще отида да го пипна!  – подканям я за последно с усмивка - Идваш ли?

-                     Еее! Ама си упорит! Идвам - разбира се! – тръгва плахо тя след мен в тъмницата, образуваща се от дебелата оградна стена и отново с периферното си зрение виждам, как стисва здраво чадъра в ръка.

Вече съм абсолютно сигурен, че Една жена не се чувства сигурна от необичайната ми покана. А може би от неяснотата около основния мотив за разходката. Пък аз за да не я притеснявам повече тръгвам смело напред. Пръв обикалям основата на фара. В движение почуквам с длан по могъщият му метален корпус. А той кънти от всеки допир. Дори и в тъмното е ясно какво точно правя. Една Жена се престрашава и идва след мен. Настига ме и потупва и тя фара с ръка:

-                     Ето! Видя ли! Пипам го и аз – казва тя и поглежда на горе към светлината му , както съм и обяснил.

-                     Това е добре. Даже много повече от добре. Може да не го усетиш веднага. Но ефект ще има. Ще видиш! - уверявам я аз, но и самия аз не съм наясно става ли нещо от еднократно кратко пипване или не.

Така или иначе до тук мисията е приключила. Действието е изпълнено. От тук нататък какво ще се получи времето ще покаже.

На връщане минаваме и покрай ресторанта, в който аз преди бълдър години съм обядвал с моя роднина. Онези прословутите и незабравими от мен пълнени пиперки. Точно срещу входа му има пътека водеща към две тераси надвесени над морето. Постояваме малко и върху тях. На връщане от терасите погалвам една разглезена дебела котка и после поемаме към града.

Виждам че откакто сме на светлото около някакви басейни тя вече е по-спокойна. Но носът и продължава да тече. Оказва се не е подготвена за този теч. Пита дали мога да й помогна с нещо, защото нейните дамски салфетки свършили. Аз обаче в първия момент не съобразявам какво трябва да направя и ме избива на майтап.

-                     Еее на! Ако сега бе наблизо инструментариума ми... Щях веднагически да ти оправя теча. Ноо на! Като нямам навик на разходките покрай морето да си ходя с чешемеджийския ключ... Виж сега в какви капещи сютуации изпадам. Един женски фитинг да не мога да притегна.

-                     Точно за този лицев мой фитинг и носна кърпичка би свършил работа. От манипулация с чешемеджийски ключ мога и да се лиша. Нямаш ли някаква? - пита тя.

-                     Имам мисля тук едни, но не са от най-свежите... – бъркам в чантичката и вадя попрестарели влажни кърпички, който времето е превърнало просто в кърпички.

-                     Еее няма нищо, че са по-старички. Важното е да не са от времето на твоите пълнени пиперки, които си ял тук до фара – духва тя в кърпичката и ме поглежда косо из под веждата на едното си око.

-                     Е деее...! Чак пък от тогавааа! То изобщо по онова време нямаше такива. Тогава имаше само хасяни и копринени носни кърпи.

И вървим, вървим бавничко. Аз не спирам да плещя. Тя не спира да подсмърча.  И така  неусетно стигаме централната част. Не съм от тука, но разбирам, че ме води някъде в зоната на централния вход на Морската градина. Минаваме в страни на една голяма кафява постройка приличаща на многоъгълна кутия като за онези вносните коледни западняшки пудинги лиии мудинги ли бяха. Една Жена ми я посочва и казва, че било някакъв конгрес комплекс или кино. Или нещо подобно - ма не го запомних. Та там сме някъде вече и се оглеждаме за заведение да пием по нещо топло. Оставям я тя да избере мястото. Нали съм момче кажи речи селянче Но понеже Една Жена пуши избира заведение със столове и маси отвън на улицата.

Пък то си е възхладничко.

Веднага си казвам:

„Браво! Кво да му кажеш сега на това. Тук теча и от носа като нищо и ще се превърне в шуртене. Ма то пустия тутун нали е и той е едно перо като любовта... Само дето на любовта перото ти влиза в дупето и като вървиш и то те гъдилка и те кара да прайш влюбени щуротии. Пък тутуна е перо дето ти влиза в носа и пак те кара да прайш щуротии ма не влюбени ми тутунджийски. Като например да бухаш сутрин като магаре. Че и тя сега. Носа и капе като престарял ръждясъл салник пък тя навънка да седнем та навънка - че да можела да пуши. Брех таз тутндийската краста брех!”

Ми хубаво!

Сядаме навънка.

Уж там има два заветни найлона и някаква улична газова печка, но понеже сме си само двама с нея възестествено сервитьорът казава:

„Не работи.  Вчера точно нещо и стана. В други ден майсторите ще дойдат, че им е натоварен графика“.

Хе хе хе. Ма старото куче знае за че това  димящото перо в носа пречи на нормалния разсъдък иии...  понеже си знам, че Една Жена пуши това положение си го предугадих. Съответно Майсторчо Чешмиджиев съм се облякъл повече от добре. Притеснявам се обаче за нея. Особено пък с това нейното подсмърчане. За това малко след като ни донасят чая и аз веднага си поднасям моето мъндзъркото подаръче. Че да не се бавим много със седенето на течението което се образува.

Еее… Реакцията и бе такава каквато я виждах в желанията си. Зарадва им се много. Или по-скоро не знам дали точно на тях или на самия жест. Но бе видно, как искрено се усмихва. И то освен с искреност и задоволство, още и точно както си го исках аз – направи го ведро и на пресекулки. Досущ като морски фар. После се обърна към мен и каза: 

-                     Знаеш ли не го очаквах това с подаръка от теб. Сега вече мога да ти призная че странна ми се стори тази твоя настойчивост при поканата. Пък и като цяло идеята да се разходим на това безлюдно място. Че даже и вечерта да е щото си бил зает. Но съм приятно изненада сега. Благодаря ти за разходката като цяло. А идеята да отидем и пипнем фара бе направо крилата. Благодаря ти много и за подаръка. И се извинявам, че аз не ти поднасям нищо. Но си имам принципи! Не поднасям подаръци преди момента на повода.

-                     Еее... няма нищо! То всеки път пък нали все ти ме черпиш – изръсвам аз оправдателно до глуповатост  и продължавам в същия наивен дух - Малко с малко да се реванширам поне с предврението преди празника.

-                     А я кажи? Как ти хрумна всичкото това за фара и за разходката изобщо?

-                     Ами тооо...  Аз само разходката си я бях нарочил като разведряващо мероприятие. И да си поговорим малко. Щото усетих, че си тъжна. И може би искаш да кажеш това онова на някой. Пък за фара после ми дойде като идея. Ще кажеш, че по едно време отнякъде морския вятър я довя.

-                     Аха! И по кое време точно я довя? - усмихна ми се тя, дръпна от цигара, но си личеше че й е хладно – Още докато се срещнахме до кораба. Или по-късно когато се закачаше с онзи рибар с премръзнало червендалестия нос.

-                     Кой?

-                     Оня дето го подпита дали ще успее да хване риба поне за една ледено студена бира.  

-                     Ами не знам дали точно там. Или по-скоро около момента когато онези, смеещите се младоци минаха покрай нас. Мисля случи се точно когато се разминахме с компанията им. Нали те до преди минути вървяха преди нас. Спомняш ли си ги?

-                     Да разбира се. Те като се върнаха и аз даже се попритесних. Че може би нататък не е позволено да се ходи вечер – отвърна ми Една Жена и се вгледа в огънчето на димящата си цигара.

-                     Подусетих че се попостресна амааа... Как да го кажа я

-                     Какво ама? Казвай си го направо!

-                      Виждайки усмихнато лице на момичето успоредно с твоето и се замислих - къде ще празнува тя. А къде ще бъдеш ти на Коледа. И като ме шамароса тази ми мисъл, как от сега нататък ей така без да си искаш този празник все с ще го свързваш със смът и поемни. Иии на! Реших да продължим и да опитам в тази предпразнична нощ да се докоснеш до нещо по-светло и по-хубаво. Нещо, което помага на много хора изпаднали в беда – като например Къщата на светлината на варненския вълнолом. Пък за вятъра вече ти казах - нали?

-                     Да, да, да! За вятъра ми каза. Хубава идея наистина ти е донесъл този морски непослушник. Нооо и него самия доста си го биваше като силица. Поощипа ме той тук-таме, но пък и много ме освежи. А за гледката на зимното нощно море озарено от светлините на града да не говорим каква фантастика беше. За което благодаря. 

-                     Моля, моля! Така би трябвало да бъде. Нали народа казва: „Клин клин избива!“ – опитах се да се правя на по-умен от колкото съм аз, но Една Жена веднага ми върна реплика:

-                     Да но все таки единия клин в отвора остава – и си отпи от чая, разглеждайки отражението си в чашата.

-                     Еее...! Така си е – наистина! Аз и за това те попитах пипала ли си преди това изобщо морски фар.

-                     Заради кое това?

-                     Е нали вече говорихме. Как онова тежкото събитие ще се е забило като тъмен клин в душата ти. Но ето днес оказва се, че никога до сега пък не си се докосвала до морски фар. И от друга страна научаваш, как според хората живеещи около морето това е много добра поличба. Още по-малко пък до сега си знаела например, как не малко хора наричат морския фар - Къща на светлината или морски символ на надеждата... А сега като го знаеш вече си е съвсем друго – нали?

-                     Това така казано звучи интересно! – поглежда ме хитричко тя и отново ми се усмихва на пресекулки - Я кажи, кажи! Как ще стане?

-                     Ще стане си мисля!

-                     Добре ама как?

-                     Ами такааа! – замислям се аз защо се усещам че май отново ме хваща неподготвен но се опитвам да налучквам  -  Ще запомниш този празничен периода с две неща. Едно тъмно и не дотам приятно. Но успоредно с него и ще има и друго. Макар и символично казано, то ще е светло и красиво.  Ама пък ако приемеш нашата разходка като втория клин... Еее… Тогава ще се надявам в тебе в по-голяма степен да остане точно той. Щото съдържа в себе си светлите лъчи на надеждата от Къщата на светлината край морето – и се спирам запъхтяно понеже усещам че май това не е точно моето говорене и започвам да се повтарям.

Ама то пък и колко пъти в живота ми се е налагало да говоря толкова дълго толкова смислени неща. Дори изобщо се учудих, че успях да го направя без да се объркам. Или без да кажа някоя фаянсаджийска глупост. За това и поглеждам плахо към нея, а тя ми се усмихва както винаги на специфичните си пресекулки. Ама вече усмивката и е от топла, по-топла. Но виждам и още нещо интересно. Струва ми се че някак си торбичките под очите и почти са изчезнали.  Което доста ме изненадва. Защото до този момент все си мислех, как приказките на бай Янчо са си чиста проба дедовски измишльотини. Но тя току ме стряска с репликата си:

-                     Ти сега да ме разплачеш ли искаш, или какво? – помахва ми в отговор с показалец тя и продължава  – Неее! След това чудновато продухване върху мощната снага на вълнолома няма да й се дам вече толкова лесно на мъката. Неее! – и пак ми се усмихва топло.

-                     Не, не, не! Не съм искал в никакъв случай да плачеш – веднага минавам в отбранителна позиция опитвайки се да отклоня темата в страни от досегашната - Но друго ми се иска. Иска ми се да те попитам нещо.

-                     Какво? – поглежда ме малко притеснено тя/

-                     Би ли ми отговорила на един въпрос, ама ако е възможно най-честно.

-                     Ако могааа... Колкото мога толкова по-близо до най-честното ще ти отговоря  - и отново ми се усмихва по нейния си пресекулков начин – Щом пък толкова ти се иска...

-                     Така и до ден днешен не мога да си обясня тогава в Силистра защо ми помогна? И друго не ми е ясно! Как жена като теб се съгласява да излиза макар и чисто по приятелски с фаянсаджия като мен? Ето това ми е чудно. И нали по Коледа ставали чудеса, че си викам може ли пък като по чудо да вземеш и да ми отговориш откровено.

-                     Да наистина отговора ми ще е чудо. Защото по принцип не отговарям на такива лични въпроси. Но и ти тази вечер бе много искрен и прям с мен. Та аз ще ти върна жеста. Не си мисли че си търся любовник. Не и на всяка цена. Не и в лицето на всеки срещнат мъж. Не и по този начин. И изобщо не съм ловджийка на любов и любовници. Да те успокоя, ако това си си мислел до сега. Друго е! – и ме поглежда хитро.

-                     Другооо?! – трепнах неволно аз при произнасяне на думата ловджийка, че нали с плевенчанките преди има няма час пак за женолов говорихме, но се окопитих  - Я да чуя! –  и й връщам и аз една подобна на нейната хитра усмивка.

-                     Да! Не е кой знае каква тайна или мистерия. Просто в лице на външен вид и излъчване, досущ приличаш на брат ми. Все едно сте някакви двойници. Дори, като те видях там в Силистра малко се изплаших от гледката. Защото той, трябваше да е далеч зад граница в този момент. И се притесних какво ли прави точно в Силистра по това никое време. Но после като се изправи видях че си малко по нисък от него и разбрах, че ти не си той. Овладях се да не възкликна или да не се разсмея на себе си. Но приех обаче това двойничество, като някакво знамение.  Затова реших и да ти помогна.

-                     А с излизанията ни? Там същото ли е положението.  Или продължи по някакъв начин да следваш или изследваш знамението?

-                     Защо питаш по този настойчив начин. Ако с нещо ти досаждам - кажи? Веднага си тръгвам!

-                     Не, не не! Не че ми е било неприятно с теб! Напротив - даже на обратното. Много ми е добре. Но да попитам аз! Да не би брат ти да ти липсва по някакъв начин? – опитах деликатно да се правя на подробната Мара аз.

-                     Не! Като цяло не ми липсва. И с него се виждаме и си говорим. Той обаче е изключително делови, пунктуален и стриктен човек. Даже ако съм още по-откровена в поведението си е повече от суховат. А аз винаги съм искала да бъде по-прям весел и открит. Това е което ми липсва в него. А ти ми го даваш това липсващото. При това в изобилие. Пък и като се срещаме не ме притеснява факта, че някой може да ме види с теб. Защото винаги бих могла да изляза от ситуацията, казвайки че съм била с брат си на кафе - нали така? – поглежда ме ведро тя и отново ме дарява с няколко пресекулкови усмивки.

-                     Еее... еее...еее – проточих аз едно почти безкрайно „е“ - ама ти наистина ме изненада сега. Цяла година мисля над този въпрос. Но точно това никога не ми е минавало през ум. Еее... еее... Виж дори ако ми позволиш ще приема тази твоя изненада, която ми поднесе за нещо като подарък от теб за Коледа. Нещо такова, което не може да се пипне с ръка, или пък да се види с око..

-                     Еее... еее... – върна ми тя пунта с дългото екане -  Какво значи сега?! Че аз понеже моя подарък, който може да се пипа вече си го получих на живо, ще съм ти длъжница с някакъв материален подарък  ли? – поглежда ме тя и продължава - Значи казваш сега и двамата ще сме си по някакъв си начин длъжници преди Коледа?

-                     Длъжници ли? Какви длъжници? – почти стреснато питам и започвам оправдателно  да клатя глава - Аз никак не обичам да съм такъв преди празниците. Ама ей на сега като отвори дума за това и разбирам, как все не мога да избягам от това си задлъжняло състояние...

-                     Неее... Не се разстройвай. Може би се изразих неправилно. Не в лошия смисъл употребих думата длъжник. Само исках да кажа, че и на мен ми се иска да ти подаря нещо материално - и сочейки към торбичката възкликна  – Ама много са сладки тез човечета... – но след кратката емоиция веднага се върна в темата – И да не ти прозвучи нескромно, но след като така прие нещата около споделянето ми за приликата ви с брат ми си помислих че ще се опиташ нещо подобно нематериално да ми поднесеш. Ама да е и неинтересно и необичайно!

-                     Ще си помисля най-сериозно по този си ангажимент, но ако може да е след Нова година... Какво ще кажеш...

-                     Ааа не може то така! Коледен подарък пък след Нова година! – прави с устни гримаса от която лъха кисела сърдитост тя и продължава в с назидателни нотки в гласа - Какъв ще да е този подарък дето ще прескача два празника?

-                     Леле ама ти си била много капризна на подаръци. Не може да бъде поднасян преди празника. Не може един подарък да прескача два празника... Не може така... Не може онова... Много  от тези „не може така” имаш в запас...

-                     Какво да правиш такава съм си – капризна!

-                     Е да де! Ама то много правилно и суховато става всичкото това около хубавата емоция да доставиш някому настроение. На мен сякаш ми е по-лесно да е ей така простичко. По чешмеджийски! Без много условности и подробности... Имаш на сърце… Имаш на джоб… Правиш подарък. Пък какво като нещо за малко се разминеш с някоя дата. 

-                     Добре де. Щом дата не е чак от такова значение за теб… И като не искаш пък да е толкова суховато да взема като не материален подарък да си избера някое от твоите тазвечерни нещата..

-                     Кои неща?

-                     Ами да речем от тези, които ти направи като импровизации за мен тази вечер.

-                     Горе долу така си беше – да! Малко натамъни го на момента беше май моята покана…

-                     Еее много добре се получи! Никак даже не се оплаквам. Но аз съм сериозна в желанието си да си избера за нематериален подарък някое от тези ти действия без правила.  Може ли така?!

-                     Съгласен! Щом е от букета ми с измишльотини без правила – твое нека да е! А кое по-точно имаш предвид че си избираш?

-                     Кое ли? Чакай да помисля…. Ми например поканата ти да се разходим...

-                     Еее поканата… Това е много общо казано. Самата покана не е чак нещо. Тя не е ли по-скоро жест?! Пък и то като цяло си беше в реда на нещата след като съм тук във Варна и да те поканя.

-                     Добре! То вярно! Само поканата е много постно казано! Знаеш ли по-скоро искам да ми подариш самата разходка като цяло. С всичкия й морски чар, загадъчност, романтика и макар и трудната усмихнатост с която бе наситена.

-                     Не става!- отсякох веднага аз, имайки като идея да се пошегувам.

-                     Как така не става? - помръкна никак не на шега тя и съвсем сериозно попита - И защо?

-                     Защото така?

-                     Е! Кажи деее! – заподозря тя, че нещо не съм много сериозен, но продължи в назидателен порядък  – Това така е много по детски казано като отговор… Дай нещо като за големи хора!

-                     Казах не става! – и въпреки леката й усмивка заех много сериозна поза, даже  строга и дори сърдита

-                     Амз защооо? – попита тя може би доста разколебана от реакцията ми.

-                     Защото моето си усещане както и спомена за тази разходка, нито се продават, нито се подаряват. Това си е подарък лично за мене си. По случай Коледа е. особено моята частичка от разходката имам в предвид. Твоята в едно с товите си усещания разбира са си за теб. Ноооо моята част не си я давам – дори на теб.

-                     Ахааа! Твоята си е твоя и не я подаряваш! Добре скръндзьо такъв. Но така и не спомена защо! Поне това ми кажи!

-                     Защото ако ти подаря и моето хубаво и приятното, което изпитах тази вечер за мен няма да остане подарък за Коледа. Иии така ще си остана и без материален и без нематериален подарък. А не искам да съм на нула! За това ти си избери нещо друго нематериално от случилото се, което да ти подаря!

-                     Виж ти. Какъв само бил той. Дааа! Ето тук вече май малко започваш да ми приличаш на брат ми - знаеш ли? И то не само на външен вид!

-                     Не знам! Не го познавам човека. Как да знам, че приличам на него?! Дори не знам дали е вярно това което казваш, че сме двойници. Нооо... Нали приех причината поради която ти излизаш с мен като подарък. Че за това съм и склонен да ти повярвам… Ноо само на честна дума.

-                      Добре де! Тогава щом приемаш за подарък това да ми повярваш в нещо, което нито си видял нито чул тогавааа…

-                     Какво тогава?

-                      Хмм. Май въпросът става много лично принципен и за мен. И тогава и аз ще постъпя по принцип. Иии... – недовършва тя и размахва свободната си ръка.   

-                     И какво?

-                     Ами ще ти върна жеста. И като принципен ответен жест и аз ще ти повярвам в нещо в което малко хора биха ти повярвали. И още ще го приема като твой нематериален подарък  – каза строго тя и си запалва нова цигара.

-                      Лелеее! Ти вярно ще излезеш много принципна и пунктуална жена. Лелеее... Да вземеш да издадеш правилник за принципно правилното и принципно неправилното подаряване на Коледните подаръци ли...? И още като таблица за видовете подаръци разделени в графи  като материални и нематериални ли...?  Лелее...! Ти направо ме разби с това последното... Лелеее –  вайкам се на глас и я поглеждам.

А тя пуши от важно по важно. Театрално си тръска цигарата в пепелника, гледа от високо към мен, все едно е върховен комисар по въпросите на подаръците в Еврокомисията и мълчи от строго по-строго. Мен обаче ме напушва на смях от нейната поза и питам:

-                     Е сега това последното ей точно този жест с тръскането на цигарата много ми хареса! Все едно счетоводителката, която ми води сметките виждам. А я кажи! За кое по-точно от тази вечер се каниш да ми повярваш? Че да видя! В коя графа стои то според моите чешмеджийски принципи... И най-важното искам ли адже ба да ти го подаря не искам лииии?

-                     Ами мисля сиии...– поправя кичур от косата си тя и отново ми се усмихва пресекулково - Мисля сиии... Например да си поискам да ми подариш онази измишльотина за онова доброто нещо

-                     Кое нещо?

-                     Онова твое знание дето светлината и премигването на морските фарове изсмуквали тъгата от човешките души. Пък и помагали да се сбъдват светлите ни желания.

-                     Ахааа! Да! И само него ли?

-                     Първо за него се сещам, че ми се иска да ти повярвам за да можеш и да ми го подариш де. Но може и другото.

-                     Кое другото.

-                     Дето като гледам светлината и си мисля за някой починал човек и душата му там в Отвъдното ще ми чуе мислите.

-                     Аха да!

-                     Да, да! Ама щом пък ти така поставяш въпросаааа...  Кажи си първо ти! Стават ли тези неща за подаряване или не? Или и тях Скръндзьо Скръндзев ще си ги къташ само за себе си?!

-                     Тях може ! Да! – и пак ми става и страшно, и смешно, как някой неща в моите мисли и разсъждения се доближават до нейните желания, но овладявам вълнението си и заемам и аз важна поза като нея – Доооообре! Нека така да бъде. Нека споделеното от мен знание за способността на фаровете да изсмукват тъгата ти и това че чрез светлината им може да пренасяш мисли в Отвъдното бъдат подарък от мен за теб. Хайде да ги наречем  примерно едното за Коледа другото за Новата година. Пъъък нека кое за кога ще си го поискаш от Дедо си Коледа си бъде твой личен избор. Така бива ли?

-                     Бива защо да не бива! – отново ми се усмихна тя загася си цигарата, отпива от чая и потрива длани, ама не разбрах от студ или от задоволство и ме погледна хитричко –  Щото то пак по принцип, коя жена бяга от подаръци. Или пък от внимание от страна на хора, с които й е приятно да общува...

-                     Еее... щом по принцип аз съм в категорията на хората приятни ти за общуванеее... На това пък аз не възразявам – и изведнъж се сепвам защото се сещам, че след като е толкова принципна Една Жена едва ли току така ми е повярвала на това, което и казах за фара и питам на момента - А ти как пък разбра, че това за фара което ти казах е така? Или че има нещо общо с истината, и дали изобщо върши работа?

-                     Ами как от къде разбрах? Не виждаш ли?

-                     Не! Какво да виждам? Нали говорим за условни и невидими неща... Или аз пак по каналджийски нещо не съм разбрал?  – и съвсем на сериозно започвам да се оглеждам наоколо.

-                     Как какво? Въпреки че повече от половин час стоим тук на студа носът ми спря да тече.

-                     Вярно ли?! Ама ти нали първо каза, как той точно от студа и вятъра течал? Сега пък друго ще се окаже май!

-                     Така казах ама я и ти помисли малко!

-                     Да! Да! Казваш от студа сопол минава ли,я?! Това ли имаш в предвид?

-                     Не точно така. Това твоето е по чешемеджийски казано – започва да се смее тя на глас – Но да де все пак горе долу - да! Така казах! Но вече това с носа ми не съм сигурна, дали е било точно от студа или от мъката. Но пък съм сигурна в другото! В голяма степен ми мина като цяло от твоята разходка. И най-вече ми се струва от това, че докоснах фара. И още, най-вероятно защото може би след твоите думи и разяснения в момента на докосването му погледнах по съвсем друг начин на неговата светлина - отвърна ми тя и отново ме дари с няколко пресекулкови усмивки – и после продължи – Ето точно по това се различавате с брат ми. Ти почти винаги можеш да ме разсмееш! А той почти никога!

-                     Да, но пък не мислиш ли как точно на това, че толкова си приличаме по физиономии и се различаваме по толкова други неща, всичко това е една от основните причини да сме с теб тук на това място. Ето! Значи все пак  и той има сериозни заслуги за всичко случващо се с нас и между нас.

-                     Аааа... Не само той! И ти също. Защото той ми е брат и си ми е брат отдавна. Дори мога да кажа от както се помня. Но ти се появи по-късно. Така че всеки от вас си има неговата си заслуга и неговото  си място в мен. Макар и по чисто нематериален начин...

-                     Еййй ти знаеш ли? – прекъсвам я на момента, защото мисъл една ме блъсва здраво в тила – Ама аз имам един специален подарък и за него. Но за съжаление е само материален.

-                     Стига моля ти се! От къде на къде пък за него ще имаш подарък!

-                     Ей така имам. От тук нататък. Ако трябва да си призная понеже нямах много идеи преди да се срещнем се молих да стане това или онова и срещата ни да мине приятно и за двамата.  Че знам ли? Може пък той като мой двойник тайничко да се е молил някой да му подари нещо простичко и обикновено. И аз да съм чул по някакъв незнаен за мен начин молбата му. Знае ли човек? Коледа е все пак! Може пък и точно поради тази негова силна молба аз да съм попаднал точно на онази жена от която му го купих.

-                     На него ли го купи. Стига и ти. Нали до преди малко дори не подозираше за съществуването му – клати заканително пръст тя към мен - Ама да не би да си го купувал подаръка за друг човек или за себе си и сега да ти стана неудобно като ти разказах за него?

-                     Нищо като подобно. Щом той е бил една от причините да ми помогнеш и после да излизаме, значи и той със самото си съществуване има заслуга всичкото това между нас да се случва.  Което ще рече, че е редно да получи подарък и от мен.

-                     Е и защо пък да е редно?

-                     Понеже съм сигурен че той от теб ще получи.

-                     А аз от къде да съм сигурна че е така както казваш!

-                     Пак ли ще си играем на доверие и на недоверие.

-                     Пак! – усмихва се с три кратки и две дълги пресекулкови усмивки тя.

-                     Добре! Ще се опитам да ти го докажа логически!

-                     Давай! Да те видим двойнико!

-                     Той кой номер обувки носи?

-                     Ха сега! Това пък защо?

-                     Е как! За доказателството!

-                     Ами доста е едричък 46 мисля ако не и 46 и половина даже! Ама защо пък точно за обувките …?

-                     А ти кой номер носиш? – прекъсвам я аз.

-                     Оффф! Стига де! Защо питаш за тези неща?

-                     Питам си?

-                     Аз нося 37! Ама  защооо? – отново се усмихва недоверчиво тя.

-                     Защото аз нося 44 – изръсих авторитетно, пропускайки въпроса й.

-                     Добре! Ти си с четиридесет и четири. И какво от това?

-                     Как какво от това. Тези чорапи… -  изваждам наполовина калцуните от торбата  и продължавам да обяснявам - Купих ги днес при много странно стечение на обстоятелствата. И при още по по-странен начин малко по-късно ми бе казано, показано и доказано, че странното около тях ще продължи. И в края на краищата така и се оказа.

-                     И къде му е странното на чорапите или на купуването им?

-                     Не ти стават на теб. Няма да ми станат и на мен. Защото са огромни.  От нас тримата само брат ти носи подобен номер - значи са за него.

-                     Този път вече наистина ме разсмя с твоята сравнително чорапена логика като доказателствена теория. Наистина сериозно ли говориш? – поглежда ме тя с огромна доза съмнителност в погледа.

-                     Напълно! И няма лошо, че си се разсмяла. Смехът нали е здраве?  И нали няма да ми откажеш да му ги подариш – бъркам в чантата, вадя изцяло калцуните и ги пускам в нейната торбичка при смехуранковците – Ааа и този дядо Коледа с магнитче за хладилник също е за него.

-                     Неее! Не, не, не!Вече наистина прекаляваш - шегуваш ли се?

-                     Не! Този път никак даже не се шегувам! И двете неща са за него!

-                     Ама как да му кажа от къде са?

-                     Нали на Коледа ще бъдете заедно. Пускаш му ги при подаръците и толкова. Ако ти не му кажеш той никога няма да разбере, как и по какъв начин е получил този подарък. Така както аз може би никога няма да разбера, как защо и по какъв начин изобщо се срещнахме с теб. И как по какъв начин и защо днес получих моите нематериални подаръци от теб.

-                     Добре щом толкова настояваш ще му ги пусна в моя подарък за него. Но мисля нямаше нужда!

-                     Напротив! Аз ти благодаря за този жест на посредничество. Иии... Да знаеш, че като порасна и стана голям... И като спечеля малко повече пари ще те почерпя където и каквото поискаш и то колкото пъти искаш, за този ти жест на добра воля.

-                     Добре ама да не забравиш!

-                     Няма! – обещах аз и после тя плати и си тръгнахме.

-                     Не знам до колко това, което ми сподели Една Жена, че ми вярва за фара и мъката наистина го вярва. Защото тя е много тактична и съобразителна. Или кое от всичкото казано до тук от мен или от нея около разходката е допринесло за каквото и да било. Със сигурност обаче беше спряла да подсмърча и подпухналото под очите й почти изчезна. И наистина не знам какъв ефект имаше това еднократно кратко докосване на морския фар за нея!?  Но мога категорично да кажа нещо за самия себе си. От както й поднесох смехуранчовците… и особено след като направих това и с чорапите за брат й… От ония момент нататък по някакъв необясним начин ми олекна. Първо се зачудих защо ли е така и от какво точно ми е тази предколедна лекота. Но минутка по-късно осъзнах как по някакъв необясним начин чувство, че съм длъжник някому преди новогодишните празници  беше изчезнало. И другото не мога да обясня! Дали от доброто обличане или от всичко това което се случи, но не чувствах никакъв студ, въпреки че от устата ми излизаше пара.

 

-                     И така насред тези си мисли се отдалечаваме от заведението. Но нещо сякаш ми става . Спирам се и помолвам Една Жена да се върнем малко назад и да погледнем морето - като за прощално. Защото не знам, от тук нататък как ще ми върви бачкането. И дали до края на престоя си тук ще имам време за сантименталности. Спускаме се малко по към него. От позицията в която стоим виждам негова не малка част. И така докато още всичките мисли от случилото се през деня бълбукаха из главата ми отново се заглеждам към залива. Само след секунда пробляскващата следа, която фарът на нос Галата оставя в нощната тъма ми се мярва пред очите. И не знам защо или от какво? Дали от пресекулковото й трептене…? Дали от това, че отраженията по тъмната вода ми напомнят на стотици новогодишни бенгалски огънчета… Но съм абсолютно сигурен, как точно тогава се сетих за нещо за което предполагам много хора си мислят по това време на годината:
„Може ли пък наистина да има нещо вярно в това, как по Коледа ставали разни чудеса?




Гласувай:
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: rygit
Категория: Изкуство
Прочетен: 133610
Постинги: 104
Коментари: 47
Гласове: 95
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031