Преди да съмне… ей така духах си и си летях…
и в ранна здрачина
нещо в далекото сякаш че съзрях.

Хълм със параклис – насред поляна. А до него…!?  Жена се къпе сама във росата,
в нежност пеперудена обляна.

Мислех да не се закачам. И да я подмина.
Все пак вятър - е от мъжки род,
а с жена - и то такава… и бяхме си само  двамина…

 Но тя ме погледна нежно, изгарящо и чаровно
… да щ устоя, уви не успях - дъх притаих!
Стана ми лилаво, даже съдбовно…
И росата от тялото женско бързо и страстно напих. 

На ласките мои тя споделено отвърна…
и беше обилно!
С целувки въздушни обсипа ме нежно…
и беше гальовно!
С душа и сърце прегърна ме силно…
и беше любовно! 

И хубаво беше!
И много повече и от добре.
Брей тази чаровница омайна,
дали бе истина, или визия нетрайна?
И от где ли се взе? 

Оставих я там! Любена, доволна и морна –
в тучната зелена трева,
понесох се с вой утолен над полята…
но с радост дълго щ галих косата –
и тутакси  слънцето бавно изгря!