- Сякаш Баба Зима вънка е дошла?!
- Виж ти?! А на мен още ми се спи!
- Спи си тогава – спи!
- Ама кога точно е дошла?
- Еее…! Не знам! Дори не съм усетил!
Точно и кога?! През нощта лиии…?
Или пък рано сутринта…?
- И как така?
- Не знам!
Ни звънна, ни почука!
Но снежно е и там, и тука…
И на двора
И по стълбищните перила…
Ей го на - замръзнал е дори улука!
- Е! Значи не е: „Сякаш!“
Ами си е точна думанката – тя:
„ Баба Зима е дошла!“
- Какво да кажа, я?
Време си й беше!
Стегна здраво!
Явно проревнува…
- Как ревнува? За какво?
Ти пък?!
- Как за какво - че на прелести ярки
на онази по-младата жена,
… чак толкова се ний дивим!
- На коя жена?
- На Есента!
- Ама вярно бе!
И двата сезона са от женски род!
А Лятото горкотооо…
То пък с този среден ход!
Едната му е баба…
Другата пък леля…
На ти теб - интрига!
- Виж сега ама си и ти!
Какви рими подреди?!
Скарахме дори сезоните!
Заради едната суета…
Лелеее брей, каква кавга!
- Така, така!
- Така онака… затова решавам аз
Баба Зима да си умилостивя
- Как?
- Усмихвам и се топло…
И й благодаря…
- Топло? На Баба Зима? За какво?
- Как за какво?
За тази бяла приказност
и за преспената снегота!
За чая топъл!
За камината горяща!
За топлият уют!
Пък и за душевната ни лекота
- Лекота? Коя? Каква?
- Как коя? Сънена си много май?
- Ами да! Мирише на сняг.
Потни са стъклата. Топло е до теб! А носа ми е студен!
Не ми се става! Или ми говори или си трай!
Че за лекота някаква каза нещо ти комай?
- Да! За таз която ни създава Снежната жена,
когато всички около огнището сме подредени…
И сме си у дома- Аз, Ти, Той и Тя.
- Ахааа…!
- Ахаа – я! Та така и за това:
„Бабо Зимо, аз ти Благодаря!