- Не само това! Има и още!
- Баси! Пак ли! И какво още? – вече почти нервно пита тя.
- Не трябва да се страхуваш, че няма да се получи. Защото човешкия страх е като димна завеса за хубавите неща.
- Хе, хе, хе! Баси! Ти наистина още не можеш да слезеш от въртележките! Добре! Нека е камък. Може пък да му допадне факта, че поне сме се сетили за неговите историческите първоучебни пристрастия – после се поспира замисля се и допълва - А може пък за него това да му бутам на рождения ден плик с пари, да не е най-голямата му радост. Я дай още малко Кока Кола.
Така малко или много, но разсънващата ми стратегия успява. И в този дух продължаваме да си говорим всякакви неща. Но тъй като пътя се очертава да е доста безлюден Я отново решава да гласуваме доверие на с Как‘Сийка. По всички карти и тези на моя телефон, и тези на нейния айфон е видно, че трябва да пътуваме в посока Маджарово. По едно време аз съзирам табела сочеща към въпросното населено място. Следвайки елементарната си шофьорска логика, без да чакам конкретни оказания - завивам. Тутакси в змийска стъпка започваме да се катерим по някакъв стръмен скат, а аз възкликвам:
- Еее…! Най-сетне! Дори без да питаме никой ми е ясно - на прав път сме.
- Защо така мислиш? – усмихва ми се закачливо Я.
- Ето това вече ми подсказва че сме на близо… - соча към баира и имитирам змиевидни движения с едната си ръка.
- Кое? Че района ти прилича на змиарник ли?
- Не! Това че се катерим.
- И какво? Ние до сега все това си правим. Катерим се и се спускаме. Като във влакче на Дисниленд е пътя.
- Даа! Катеренето обаче сега е трайно. Все пак това е култов храм и обсерватория в едно. Няма как да е насред котловина или равнината. Въпреки че на север от тук в котловините между Стара Планина и Средногорието е пълно с древни тракийски обсерватории.
- Дано тогава твърдението ти е вярно!
- Щом го казвам… - вирвам малко по-напето нос и започвам да се оглеждам защото от друга страна забелязвам нещо притеснително.
Небето пред нас започва да става все по-навъсено дори от тъщата, чакаща половин час зет си да излезе от банята.
- Да ти споделя ли нещо не до там добро? – подхващам нова тема за разговор аз.
- Щом не е добро… По добре си го задръж!
- Не мога! Много е голямо и не ми се събира в джоба!
- Добре! Давай я тая лошотия тогава да я видим!
- Ориентираш ли се в каква посока пътуваме?
- Да! Но не виждам лошотията. Само тук - таме през клони и листа… Се прокрадва неземна красота… - отваря двете си длани Я върти глава и продължава с възторг – Да! Географските посоките надничат тутакси към нас! Някъде показват се в профил, другаде са във анфас! Ооо - да!Да!Да! И всичкото това привежда ме в захлас!
- И всичко е поезия красива… Поезия в която аз съм твърдо пас – пригласям и на момента - Добре поетесо! А какво още виждаш еййй в онази надничаща към теб посока? – соча и с пръст към стъклото от нейната страна.
- Ооо… Да,да,да! Виждам го профила на посоката – да! – премрежва очи Я склопва ръце като за молитва и продължава със същия римуван патос – От него блика бистра яснота! Виждам още и местности хълмисти… И силуетът могъщ на прекрасна една гора!
- Ахааа горааа! Аз пък си помислих че е сламеник! Добреее! Ами на небето? Нещо за него?!
- Там на небето виждам презряло морно слънце… Гаснещо във мъката на тъжната си светлина… блясъкът му губи се - зрънце по зрънце… Заприличвайки на престаряла сутрешна зора… А Мърморко ти усещаш ли го всичкото това? Ето – протегни ръка! – завършва тя и подканващо ме хваща за китката.
- Нищо не долавям – усмихвам и се опирайки длан на предното стъкло.
- Е как де Мърморко! Не Усещаш ли ехото от огнените му вопли… Отегчено е то до болка от изнурителното си пладне… Лъчистата му охра е като нежни спомени топли… И виж го! Всеки миг в залезен колапс е готово да изпадне…
- Напъната те на поезия ли?
- Еее не! Това „напъна” е твърде физиологично казано. Мърморко май вярно си далеч от поезията?
- Не отричам! А как е поетично да се определи твоето моментно римувано избухване? Или аз като Селяндур… какво и как да си мисля че е поезията?
- Тя е емоционален импулс. С голяма плътност! С голяма маса! Дори и с голямо собствено тегло. Поезията Мърморко обикновено е сублимирала емоция изригнала от някоя жива душевна рана на поета. Най-често това се случва когато въпросната травма бива брутално жигосана от парещите въпроси на сърцето… И още и от жестоко трънливите питания на нараненото съзнание… В такива моменти тя-емоцията може да изкристализира дори в лирика. Но повярвай ми! Никак не е лесно за един автор получил мощен творчески порив да го държи в себе си. Умопомрачително е!
- Щом казваш! То ти нали ги разбираш тез неща… И какво става с поета когато му е упомрачително?
- Нищо! Или се срива емоционално или изстрадвайки го изписва…
- А ако не успее да го напише…
- Нали ти казах срива се емоционално. И най-често това му състояние го кара да пропадне в безмълвна душевна тишината, която заливайки го с измамното терзание, че е обречен на вечно творческо забвение полепва по душевността му като изпепеляваща сърцето суисцидна кал.
- Ясно! За Слънчевия ти импулс и пепелта от душевни суисциди разбрах! А нещо по-така за настоящото небе над нас – а?! Нещо по така реално като визия имаш ли? Я го погледни пак!
- Да!Да! Да! И за него мога да кажа!
- Давай да те чуя какво виждаш!
- Например там имааа…! Там имааа! – прави кратка пауза оглежда се и пак взема да ги реди едни – Има небе! Застинало в моментът тъй неземен и красив… Небе! Накипрено във облачната си одежда… Небе с наметнат ямурлук оловно сив. Протягащо лъчи в синевата си с надежда. Небе - накъсано от високи горски върхове… Небе-душа кристално чисто… Свидетел вечен на съдбини и грехове… Небе прекрасно, тихо! Към реките наши свенливо поглед свежда… А облаците перести и тънки… Също писани са те моминска вежда… А смее ли се… Небе! Ясно и красиво! Чак дъхът ти тук и сега да спре – продължава да музицира буквално на примависта Я, но аз отново я прекъсвам .
- Така е – позна! Красиво е! И с другото съм съгласен! Че е много поетично! Но това което аз виждам през моите не дотам поетични очи е че там в далечината освен всичко друго е и поройно мокро…
- Какво искаш да кажеш с това мокрото? – широко отваря очи тя и ме изглежда строго.
- Че като гледам оня ямурлук - оловно сив… Наметнат връз небето тъй пролетно и топло… Си мисля, как там вали като из ведро – опитвам се да и вляза макар и малко нескопосно в римуващия й тон.
- Еее…! Кааак?! Не може да бъде! Баси! Не искам така да става.
- И аз не искам. Но в разрез с тукашната ти искрящо слънчева поезия по-скоро на поройно мокра белетристика ми намирисва, че е ситуацията там около кромлеха.
- Ама това е много гадно! – възроптава отчаяно Я, но се сеща за нещо и ме поглежда хитричко.
- Защо ме гледаш така?
- Как?
- Все едно си Кума Лиса, пък а аз съм гарвана със сиренцето!
- А може би ме будалкаш нещо…!? А Мърморко? – клати в отрицание показалеца си тя и на мига се заравя в мобилния си телефон, мърморейки си под носа - Я докато видя какво казват професионалните метеоролози ми изпей тука песничката на истината. Аз знам, че ти си много талантлив певец.
- Както кажеш! – усмихвам й се аз – Щом така ще ти е по-лесно да преглътнеш мокрия факт… Ще ти я изпея! Гра, гра, гра! Къпе се в порой обилен от преди час два… Гра, гра, гра! Мокър е кромлехът и около него цялата гора! Гра, гра, гра!
- Баси! Аз пък не ти вярвам! И между другото, нито имаш сиренце в човката, нито пък можеш да пееш…- казва тя и се зазяпва по препускащите зад стъклото пейзажи.
- Че то пък кой ли гарван може да пее… - промърморвам аз
Продължаваме напред.
Има няма пет минутки и първите едри капки започват да се разбиват в предното стъкло. Пускам чистачките поне за сега на импулсов режим. На места е като силен ръмеж. На други обаче си вали съвсем сериозно. В купето за кратко настава недоизказана тишина, накъсвана единствено от барабанния дъждовен устрем, отекващ върху покрива на колата. Я се стряска от една капка разбила се точно срещу лицето й и отново се захваща със смартфона си. Но колкото повече го гледа, толкова по сериозна става. Накрая след кратко гримасничене възкликва откривателски:
- Ми да! Тръгнахме ей така като децата. С единия му ентусиазъм върху козирката на шапките си.
- Е! Ентусиазма си беше само твой! Ти настоя за това пътуване?
- Да! Аз бях! А кой ме подкокороса с омайни разкази за невероятно приказни места? А?
- Е хайде сега… - прекъсвам я аз – Казваш някой трябва да ти е виновен, че там ще вали?
- Не знам кой колко е виновен… Но ми става ясно, как никой от двамата не се сети да погледне, какво ще бъде времето в района. А ето на! То си е оказано! Виж! – и ми бута телефона пред очите – И ако все така вали, как ще стигнем до светилището – а? Аз не си нося чадър. А ти Мърморко?
- Ааа аз съм спокоен! Имам си всичко необходимо! Шапка, очила маратонки….
- Шапка ли? Баси ма си и ти. Аз мислех нещо дъждобранно си измислил пък тиии… Очила и маратонки…
- Ааа и шапка!
- Какво ще те спаси една шапка от такъв дъжд? Носа или едното ухо!
- Добре де… - поглеждам я успокоително аз - Не се тревожи чак пък толкова за времето.
- А за какво да се тревожа? – включва отново плътния си алт Я, но този път звучи дори сърдито – Баси! За чистачките на колата ли! Или пък на нещо да се радвам – а?!
- Можеее! Това е идея! Радвай се примерно на ситуацията.
- И какво ще я стопли ситуацията моята радост? – поглежда ме възучудено тя.
- Може душичката… Пък може и сърчицето!
- Много лирично. Топла ситуация с психясало сърце, радващо се на подмокрената му от плач душа! Супер работа!Баси!
- Ейй как така сега! Най-сетен и ти да кажеш нещо, в което да няма нито една рима. Ама чакай… Нали искаше нагледни уроци, как се изпълняват чужди желания…
- Е и!?
- Ето след секунда ще изпълня показно едно твое. Стига ти наистина безкористно да си го пожелала…
- Така! Така! Мамо ама ти наистина до шия си затънала в някакви си праноични мнителности!
- Какви? Или по-скоро как?
- Ми така Мамо! Няма никаква корист в моята днешна покана да дойдем тук. Да не говорим пък за желанието ми да не вали.
- Урааа!Ура! Ура! – тупам уверено по таблото аз - Значи ще стане!.
- Кое ще стане! Ще врътнеш спирателния каран за небето на позиция Off? - поглежда ме със саркастично недоверие Я - Така ли!?
- Не точно аз! По-скоро ние!
- Добре – съгласява се тя пренебрежително вдигайки рамене – Щом вие можете! Защото аз лично мисля, че не съм в състояние! – оправдателно клати глава, но в миг рязко тръсва коса - Я чакай, чакай! - ухилва се дяволито и пита - И кои сте тези вие?
- Аз и Добрите феи.
- И сте толкова всемогъщи?!
- Еее…! Далеч сме от всемогъщото…. Но колкото за един дъжд сили все ще се намерят!
- Добрите феи ли? Хайде пак детински измишльотини!
- Що пък да са детински! Ако ти пожелаеш от доброто на сърцето си искрено и топло да ме помолиш… Аз на мига ще поискам помощ от тях. И така… Молбата на една жена… Току виж спряла е Дъжда.
- Баси Мърморко ти презряло дете ли си или непораснало мъжле? Да не говорим пък, че това с феите са си чисто момичешки фантазии…?
- Е що за глупав довод! – махвам авторитетно с ръка – Ако искаш да знаеш феите в българския фолклор никога не са били само момичешки героини…!
- Да бе! И какви са? А?
- Добре! Джуджетата като пишкат прави, да не би пък да са само момчешки фаворити?
- Ха сега глупости - ще гледаме кой как пишка! Мърморко пак извърташ нещата…
- Не е вярно! Нищо не извъртам! Добрите феи са си за всички полове, възрасти и дори и за всички професии. А са добри, защото ти помагат да правиш добрини, когато някой с доброто на сърцето си силно те е помолил да му помогнеш.
- Пак се опитваш да ме пратиш на въртележката!
- Това не е въртележка, а подсказка!
- И за какво?
- Че ако много силно, ама силно ме помолиш - можем да направим така, че да не вали?
- Изобщо не съм и помисляла да те моля за такова нещо. Камо ли пък силно, силно…
- А какво си си помислила тогава?
- Казах и продължавам да твърдя, че много ми се иска да не вали! – отсича делово тя, но някак си изведнъж омеква и учудено с детска нотка в гласа си пита – Ама Мърморко вярно ли е това, че мога да те помоля за спиране на дъжд?! – после обаче потрепва изтрезняващо, присвива очи и почти изригва – Да бе! Не на мен тия! – след което връща алтовата дебелина в тембъра си и просъсква ехидно – Баси! А може би и ръка да ти целуна – а Мърморко?!
- Е! Първо и много важно е да ме помолиш. Пък за целуването на ръката… То предварително не е задължително. Виж ако след като се оправи това с дъжда… И да речем ако ти иде от вътре… Не възразявам! Пък колкото до самата целувка… Нея може и не е точно по ръката да я материализираш…
- Бееее я моля! – прекъсва излиянието ми Я – Той дъждът си е природно явление. Слънцето си пече, когато има предпоставки за това. Сезон. Определено време от денонощието. Липса на облаци и мъгла. И така нататък. С дъжда нещата стоят по абсолютно същия начин. Иии… Как така ще контролираш метиорологическите характеристики на времето заради някакво си мое желание? Още по пък и с молби към някакви си въображаеми феи. Баси! Видя че съм изморена и ми се спи… И реши да ме бъзикаш най-безцеремонно…
- Ми хубаво! Нека да е безцеремонно – отговарям и напълно сериозен аз – Ама дай сега защото ти не искаш да ме помолиш… Или защото си мислиш че те бъзикам… Дай сега най-церемониално да се измокрим до кости…
- Добреее! Добре! Ето казвам ти, че мноооого, мноооого искам да бъдем на този кромлех необезпокоявани от капризите на времето… А най-вече да стигнем до него. И още живот и здраве да се върнем сухи.
- Не така!
- А как?
- Трябва да кажеш онази вълшебната думичка! Сещаш ли се? – свъсвам на свой ред вежди аз.
- Добреее! Добре! Баси човека си! – склопва длани като за молитва Я и продължава - Моля те Мърморко… Моля ти се от цялата добрина на моето сърце! Моля ти се помогни ми! Моля ти се направете така с Добрите феи, че дъждът да престане – после ме поглежда и с някаква засрамена строгост в очите и пита - Нещо друго?
- Нищо друго! Това е достатъчно. А ето ти сега и от мен един нагледен урок! - вдигам лице към небето и започвам да се моля и на него, и на Добрите феи, после се обръщам към Я и казвам – Ето така става… И ще видиш…
- Иии… Какво ще видя? – прекъсва ме тя с лека усмивка и изпълнен с женско недоверие глас – Как облаците ще се разбягат подплашени от твоята молитвата ли?
- Може и да не се втурнат да бягат. Ама ще видиш, как наоколо ще вали, но не и над нас.
- Беее! Я стига!
- Да – ще видиш! Но е необходимо да повярваш!
- Добреее! Добреее! Баси! Стига дудна! Обещавам да повярвам. Навсякъде щяло да вали, но над нашите глави не… - подсмихва ми се Я и подигравателно подава глава през прозореца, поглежда към небето и допълва - Ха да видим!
- Неее…! Не - ха да видим!
- Ми какво?
- Да бъде - се казва.
- Добре Мамо! Да бъде!
- Да бъде! – повтарям и й подавам длан за петак.
Тя съответно ми пляска ръката, а аз въртейки чвръсто волана продължавам, слаломирайки да бягам от най-големите дупки по острите завои на ската. Клатушкайки тяло на съседната седалка, Я прави безуспешни опити да намери българска станция. Но нещо не й се отдава. За това явно решава да пусне музика от смартфона си. Поглежда към него и надава вой:
- Чакай, чакай, чакай! Баири, маири, дъждове, молби, Феи, дрън-дрън! Баси! Само ми отвличаш вниманието и виж сега какво си направил?
- Какво?
- Ама Мърморко престани моля ти се с твоите навигационни самоинициативи!
- Какво? – питам втори път аз.
- Какво, какво! Пак си излязъл извън посочения от Как‘Сийка път – гледа ми с укор моят спътничка.
- Защо де?! Там преди четири пет километра имаше табела за Маджарово.
- Е и? – почти по началнически просъсква Я.
- Долни Главанак е на някакви си седем или десет километра от него! Би трябвало поне посоката да е вярна?
- Така си мислиш ти! Нооо… Виж! – и с жест на опитен щурман Я поставя пред очите ми екрана на айфона си – Вървейки по този твой змийски път драстично се отклоняваме от посоченото от Как‘Сийка.
- И какво сега?! Може пък след следващия завой да видим някого и да го питаме? – усмихвам и се аз.
- Да бе! Някой ще видим! – отвръща ми саркастично Я – Баси Мърморко тук сме точно по средата на едното му географско нищо. Пък и нали видя какво стана, като питахме хора по пътя… Вместо в Долни Главанак се озовахме първо в Хлябово.
- И какво сега?
- Стига с това какво сега, та какво сега?! Спирай колата и карай на обратно! Нали се разбрахме! Ще слушаме Кака ти Сийка!
Обръщам с неохота возилото. Връщаме се до точката на отклонението. А от там потегляме по оказаната синя лентичка. Което като географска посока е точно противоположно на тази, по която бяхме тръгнали. Аз започвам на глас да се вайкам, че нещо ми се струва не е така, както трябва да е. А Я с открито недоволства пита:
- Какво пак си мърморосваш под носа? Какво не ти харесва на посоката?
- Нали ти казах вече. Освен че според мен тя не е тази ме притеснява и факта, че се спускаме към равнината…
- Добре притеснявай си се колкото си искаш, но моля ти се Мамо - спри да мърмориш!
Така и правя. Млъквам. Само периодично лекичко въздишам. След десетина километра Как‘Сийка ни инструктира да завием на едно твърде странно кръстовище. То не бе завой като завой, а ъгъл тип счупена подкова. Нещо от порядъка на двеста и седемдесет градуса. Сиреч започнахме да се връщаме почти, там от където дойдохме. Вече малко поуспокоен спирам да въздишам и тайничко си се подсмихвам. Но сега пък Я започва да се чумери. А иначе и двамата мълчим в тягово очакване на някакво следващо пътеуказателно събитие.
Дааа!
Ето го и него.
На графиката от дисплея на Я светва нов кръстопът.
Минутки по-късно се появява на живо и пред нас.
Перпендикулярен завой на дясно е.
Спирам.
Хвърлям контролно око към картата в моя телефон.
После в нейния…
След това и показвам синия пунктир.
И прозаичната истина блесва с пълна сила.
Всъщност тук се включваме в същия онзи змиевиден път. По който уж обърквайки се, бяхме тръгнали малко преди това нагоре по ската.
Само се споглеждаме.
И двамата като по команда избухваме в смях:
- Няма как хубавице. Моята Съдба е непримирим лидер. Щом тя е решила да пътувам по този път така ще е – и отново й подавам ръка за петак.
- Добре Мамо! – пляска ме Я, дарявайки ме с най-гузната усмивка, която може би има в склада си с усмивки и добавя – Даа… Най-вероятно щом пък и моята Съдба доброволно се е съгласила да се вози в една кола с твоята, няма как да е по друг начин.
Потегляме донякъде с подобрено настроение въпреки валежа, който ту се появява, ту спира.
Не след дълго стигаме в селото.
Там разбираме че сме минали покрай кромлеха. Но тъй като отново липсват полагащите се големи кафяви табели - сме го подминали. Я започва здравата да роптае по всичко и всички наоколо. Включая и по мен и моите според нея неуспешни опити да поправя времето от дъждовно на слънчево
- Кой тук е мърморещия в момента? – питам аз – Нали щеше да гледаш позитивно на нещата? Пък виж какви ги вършиш сега… Ама ти така наистина ще ни довлечеш цял порой. Че и с гръмотевици на всичкото от горе.
- Аз ли ще довлека пороя?
- Ти ами! Кой друг мисли за дъжд тук и в момента освен теб?
- Как да гледам позитивно на нещата бе Мърморкооо… Виж! Направо си вали. И то не наоколо. Ами и над нашите шантави глави! Баси! Писна ми от твоите това прави онова не прави… Сега ме помоли. Тук ме целуни! Там ме прегърни! Пък то накрая пак си вали ли вали!
- Ами явно такава е голата истина. Може би вече трябва да приемем по по-философски начин цялата тази ситуация.
- Да беее! Така значи! Спираме с наивитетите, люлките и измишльотините… Иии преминаваме към класическата философия. А що така? – погалва ме по главата Я и пита - Да не би да ти се надъждовиха интегралчетата? И какво се очаква сега от мен в тази ситуация?
- … да ми отговориш на въпроса, искаш ли да пием по едно кафе в кръчмата? – търся повод за разсейващ маньовър в нервозната ситуация аз.
- Искам! Но няма ли да се забавим много?
- Няма! Само за едно кафе време. Че да дадем малко реално астрономическо време на онова реалното метеорологическото време само да си поправи грешката с валежа.
- Ахаа! Значи не ти си сгрешил с това, че ще вали - Времето е в грешка!? Иии… за това вали! Така ли?
- Що пък да не е така?
- Да беее…! Казваш тъпото Време изобщо да не се прави на три и половин, ами само да си поправя грешката!? Така ли?
- Ми да! Ти нали и ти така го каза?! Че неща с Дъждовете със Слънцата и с Времето изобщо така ставали. Щрак! И той от самосебеси Дъждът си вали. После цък! И той пак от самосебеси Слънчо си пече. Пък какво пречи „То“ или „Той“ просто да се е объркало относно момента на личната си изява…
- Естествено че така става – прекъсва ме на момента Я – А ти как мислиш? – пита тя, но като ме вижда да гримаснича възнегодува – Какво ми се цупондриш! Да не си си въобразил, че си се извисил над метеорологията като даденост природна? – и пак ме поглежда косо, а аз се опитвам да и вляза пантомимично в репликата, разпервайки ръце като криле при което тя на мига отсича - Ооо… Баси! Я не ми се прави на духовен кондор! Наистина по-добре да ходим да пием по кафе… Че с тази детска градина дето съм тръгнала, току виж си ме накрал и да те изчишквам – усмихва се доста по-стегнато и служебно моята спътничка.
- Ааа… ! Не!Не!Не! Преди да ме целунеш от благодарност за това, че е спряло да вали никакви изчишквания! Щото то така или иначе ще стане това!
- Ако искаш да знаеш… Никак и не се натискам! Нито да те целувам! Нито да те изчишквам! Правила съм го когато и с когото трябва. Давай, давай - да ходим за кафето!
Пием три в едно от вън в пластмасови чашки, защото вътре в помещението на странното кафене е по-зле и от запустял склад. Питаме за кромлеха и за църквата Свети Димитър. Знам за съществуването й още от както писах Ная в лоното на Афала. Любезно, но на развален български ни обясняват точно кое къде е. Отбиваме се първо до храма. Уви той е затворен от години. А двора му е мини копие на Амазонската джунгла.
Така угнетени от състоянието на православния храм и на селцето като цяло - се отправяме към мястото на кромлеха. Някъде на около два километра от селото дъждът преминава в лек ръмеж, но аз си трая. Стигаме до нещо подобно на голяма дървена барака в алпийски стил. Най-вероятно това е въпросния информационен център, за който ни казаха хората в кръчмата – пардон в селското бистро.
Естествено!
Затворено е!
Споглеждаме се!
И Я отсича:
- Ето че пак си личи, как ти нищо не правиш. По там твоите си начини с Добрите Феи… Просто нещата си се случват така както биха си се случили. Ама като няма кой да слуша…
- Че какво пък толкова правя аз? – питам играейки роля на човек паднал току що от небето.
- Ама така де! Нищо не правиш! Баси! Само си седиш на седалката и ме баламосваш. Ама то аз съм си за присмех и назидание, че ти се връзвам на миловидно откровените глупостите: „Помоли ме за това! Помоли за онова! Помоли ме ей така!“ И всякакъв от този вид Бля, бля, бля! Траля, ля! Че и Фанатасмагорики на колела - започва по детски да се криви Я.
- Е може да съм миловидно откровен ама чак пък да са глупости… - усмихвам се помирително аз.
- А какво са? Ето! И тук пак удряме гредата. Църквата затворена. В информационния център е пустош. А дъждът си вали ли вали.
- Амии… - опитвам се да се оправдавам аз, но тя ме прекъсва
- Ами ама… Изобщо работата наистина е траля ля – нервничи тя и върти шепа си до главата наляво на дясно - Той помагал на хората… Той и неговите феи можели дори да ми пуснат слънце! Че така било. Пък онака щяло да стане! Баси! Ще стане ама - друг път!
- Неее… Не просто феи, а Добрите феи – най-после успявам да се включа и аз - Иии… Изобщо не си честна сега!
- За кое?
- Първо ти не си ме молила църквата да е отворена… Още по-малко пък сме си говорили нещо за инфо центъра.
- А дъжда?- свъсва вежди тя и ме поглежда враждебно.
- Е! Ма то ако всичкото това фучене е за дъжда… Е не, не, не! Ти на това дъжд ли му казваш? – не спирам да се заяждам аз.
- Ми какво е бе Мърморко? Да не би да е роса от Рая? Баси! Жив натурален дъжд си е! – смее се мръснишки Я и с двете си длани размазва влагата по лицето ми – При все това и много, много мокър!
- Да бе дъжд! – кокетнича аз - Слабо ръмене си е то това – обърсвам лицето си с ръкава, поглеждам демонстративно към небето и след това, заставайки точно пред нея сериозно заявявам – Що не питаш гъбарите или охлюварите те да ти кажат какво е хубав дъжд!
- Добре, добре. Не го извъртай пак – маха ми пренебрежително с ръка тя и тембърът на гласа придобива сериозни до заканителност нотки – Вече изобщо не искам ни да чувам, ни да знам за фантасамгориките ти! - спира рязко и нервно отсича - Но! – след което си поема дълбоко дъх и продължава - Ако се случи така, че завали малко по-силно от това… То тя блузката вече ми е почти мокра… Ама майната й. Имам си резервна – пак спира и отново отсича - Но! В мига в който усетя, че ми се намокри и бельото… Да си знаеш, че ще те карам да тичаш гол пред колата.
- Аууу колко лошава жена… аууу! Ами ти защо не погледна предварително в компютъра какво ще е времето - а?
- Мърморко не ме ядосвай сега. Нали ти казах вече!
- Какво?
- Ти толкова сърцераздирателно говореше онази нощ за желанието си да посетиш тези места… Че тази сутрин всичко ми изферяса от акъла, когато се оказа, че и аз мога да ги посетя. Още повече като разбрах, как мога да се науча по твоя мним начин да изпълнявам хорски желания.
- Доообреее… Добреее. Поемам отговорността около всичко. Около това че има дупки в асфалта. Около това че няма указателни табели. Дори около това, че вали! – вдигам ръце като човек който се предава – Давай да вървим поне докато само ръми. Защото онези сивчовци там виждаш ли ги? – соча и аз облаците в далечината.
- Виждам ги! И гръмотевиците също ги чувам… Даже вече те виждам на фона на този сив хоризонт, как оставяш вълнисти мокри кръгове по асфалта, припкайки дибидюс гол пред бронята ми.
- Кръгове казваш… Лелеее… Ама може ли поне да не съм бос? Че то по този разбития асфалт ще ми се нацепят птичките…
- Виж за това последното не съм се замисляла… Но наистина е добра идея да си най-малко бос… - бутва ме тя и поема пред мен.
- Лелее… С каква злобна пророчица съм тръгнал на път само… Лелее! И в какви ситуации само ме вижда напред в бъдещето! Лелее – вайкам се отново театрално аз и я последвам нагоре по Екопътеката.
Иии отново недомислие. За най-голямо учудване и на двамата по цялото протежение на така наречената еко пътека има огради. Явно достъпът до кромлеха преминава през пет шест частни имота. Горе долу и толкова на брой паянтови врати отваряме и затваряме. На едно място даже някой с високо проходима машина си е правил дрифтинг и е разорал пътеката, разхвърляйки бордюрите и в различни посоки. Отново моите еротични садо-мазо привети към министерството на културата пълнят цялата ми душевност.
Най-накрая сме на така дълго търсеното място.
Нищо особено не е!
… завършек на една измислена пътека, водеща към невисок хълм, обрасъл с малки дървета. Няма вековни мури. Няма интересни лиани. Обикновена нискостеблена гора на сред която стърчат безформени камъни, образуващи почти правилен кръг. Явно след разкопките никой не е сметнал за необходимо да възстанови мястото. И в основата на артефакта се е облещила базалтова скала, образуваща неприятни неравности.
Както казах по-горе:
„Нищо особено!“
… нооо… това бе само на пръв поглед!
Влезеш ли по средата на кромлеха…
Ахааа!
Поне според мен!
Наистина има невероятно излъчване.
И двамата се шмугваме вътре. Аз си гледам моите си неща. Нея не мога да я разбера с какво точно се занимава. Но поне съм доволен, че от един момент нататък изобщо забравя за времето. И за астрономическото! И за метрологичното! Може би е погълната от мистиката на самото място. Скришом я поглеждам. Буквално се е вторачила по посока на оградителния ред камъни. В един момент се завърта в кръг с насочена напред ръка. Обръща се към мен и казва въодушевено:
- Мърморко знаеш ли? Усещам нещо като невидима стена по протежение на целия периметър от онези изправените камъни.
- Така ли?
- Да! Сега започвам да търся къде ли може да е вратата - завършва обяснението си Я, а аз и се усмихвам подкачайки я, че си внушава, но тя ме поглежда строго по началнически и възроптава – Баси! Пак започваш да мърмориш. Като ти казвам, че има нещо тук по тази периферия - значи има! – тръсва нервно гъстата си коса моята опонентка, но аз не мирясвам:
- Има - друг път! – ставам излизам извън границата от оградителни камъни, а после да се връщам обратно в кръга, казвайки – Ето влизам излизам и нищо няма. Нищо не усещам. Нищо не ми става – и на мига се хващам, как всъщност имитирам един от героите си – А ако няма никаква ограда защо да бъде търсена врата? Аз пък нищо не усещам!
- Не усещаш защото не вярваш.
- В какво да вярвам, че има врата без ограда в голото поле ли? И то такава през която трябва да премина само защото съм си внушил, че ограда около нея е много висока? Така ли? Ама това е откачено.
- Какви ги говориш сега… - наистина е силно учудена Я – Баси! А уж точно ти ме доведе тук! И уж си писал за него!
- Е може пък да съм си го измислил… И да съм го написал ей така на уж!
- Така деее! Мърморкова ти работа. То май при теб всичко си е най-точно казано само на уж! И какво сега?! Самият Мърморко е писател на ужким. И самият автор не може да усети и да види очевидното…
- Наистина не откривам нищо очевидно - умишлено се опитвам да я дразня аз - По-скоро всичко тук бих го определил като художествено привидно.
- Както искаш така си го наричай. Който си е слепец за тез неща си е слепец! Но това последното ти твърдение наистина ме учуди. Даже… - спира за малко но като ме вижда се усмихвам пояснява – А беее… Баси! Ако изобщо това те интересува…
- Какво?
- Мога само да ти кажа, че има и други странни екстри.
- Охоо… И още има казваш! И къде ги? Давай ако трябва ще редактирам отново книгата.
- Виж по-отблизо камъните. Или по-отдалече ги погледни! Не те знам как си с фокуса.
- И какво?
- Не питай и стига ме зяпа в задника - ами гледай камъните! Не виждаш ли?
- Не! – отговарям отсечено и с демонстративен жест си повдигам брадичката.
- Е как не? Виж! – сочи ми пак настойчиво тя - Сякаш някой или нещо е изрисувало хуманоидни физиономии по тези изправените камъни.
- Менихери се наричат те.
- Беее… нека са менихери. Но аз по-скоро каменни платна с портрети бих ги нарекла. Или каменни видео екрани. Чрез които някой от незнаен за нас свят или време наднича в нашето битие.
Поглеждам. Да! Тук има нещо вярно в казаното от Я. Дори с просто око е видно. Заглеждам се в едно от лицата изрисувани може би от времето. Може би от плесените. А може би и от нещо, което обикновен човек не може да си представи. И да! Някой светлосенки наистина имат хуманоидни черти. Други са по-близки като визия до човекоподобните примати.
Така заедно гледаме и дружно асоциираме шарките по камъните с това или онова. По някое време от някъде повява вятър. Листата се разшумяват, разтрепервайки се от полъха му. Това движение на въздуха довява и екот от някаква кавга. А още и от кучешки лай, идващ като че ли някъде там от към то хоризонта. Шума той си е нещо нормално. Другото което се случва обаче е нещо твърде интересно. Далечният блудкав коктейл от звуци по необясним за мен начин почти попива и размива близко звучащите думите на Я. Наистина странен ефект! Имам чувството, че съм по средата на непонятен звуков стереопаралакс. И наистина не разбирам, как така далечното се откроява в някаква си близка звукова отчетливост. А думите изречени в непосредствената близост се носят все едно са отвеяно ехо идващо от хоризонта. Ако към всичката тази аномалия прибавя и опитите ми от преди малко да преминавам през невидимата стена…Определено придобивам настръхващото Де Жавю усещане. Как това случващото съм го преживявал. Или най-малкото всичкото това ми е минавало през главата.
Замислям се!
Нямам памет за такива събития в живота ми. Но пък усещанията, които изникват едно след друго в съзнанието ми определено ми лъхат на познатост… Да е асоциативен трепет около незапомнен сън? Или пък да не би да смесвам някакви далечни спомени с по близки като същина протичащи събития? Но колкото и да се питам към момента не мога да си уточня. Това за което обаче съм сигурен, е как имам пресантимана, че случващото се е изкривеното ехо на нечие чуждо битие.
Наистина - много странно усещане.
И да! Уверен съм!
Нещо става! Тук и сега!
Но с мен ли или около мен – това не можех да определя!
Може би всеки е попадал в някакви такива чудати ситуации, в които ледени струйки те полазват от главата към краката?!
Не мога да кажа как е при другите, но когато на мен ми се случи обикновено спирам и мисля.
Така постъпих и този път.
Сядам по средата на кромлеха.
Забивам поглед в една точка.
И се опитвам да се концентрирам.
Състоянието ми обаче не остава незабелязано:
- Какво ти е Мърморко? – стряскаме с въпроса си Я - Защо така се умисли?
- Не знам. Имам някакви странни възприятия. Но не мога да схвана от къде идват. И какво е точно. А още по-малко ми е ясно защо ги получавам!
- Баси! Пак въртележки от детството ли ти се привиждат?
- Не! Този път е друго – отговарям уверено, но си знам, как няма да мога да и го обясня от ряз и за това махвам с ръка в опит да отклоня вниманието й възкликвам – Еййй! А бе ние нали щяхме да търсим нещичко за рождения ден на нашия човек?
- Вярно! Мърморко, а може ли аз да избера Камъка Подарък?
- Разбира се драга. Само не вземай камъче от вътрешността на кръга!
- Я беее…! Що пък!? Ти нали каза, че тук е най-силното място. Значи и Камъкът Подарък ще е най-силен. За това от тук го искам.
- Така е за силата! Но все пак това си е астрономическа светиня.
- Добре! И какво?! Ако взема камъче от тук, какво ще стане?
- Нищо! Само дето ще разсърдиш духовете на тракийските мойри. И най-малко ще ти се заканят с пръст. Но това е най-малкото. За другото не мога да кажа. Ама и не ми се мисли.
- Да беее! Не му се мислило! Баси! Я стига ме плаши сега. Ей това камъче си го харесах аз – сочи ми тя към вътрешността на кръга - Какво ще кажеш? Вече три пъти минавам покрай него. А то сякаш ми се усмихва, викайки ме: „Ела ме вземи! Ела ме вземи! Вземи ме моля те! И на някого ме подари!“
- Да бе! Усмихвало ти се - „Вземи ме!“… Женски ти измишльотини. По-скоро то ти се зъби казвайки: „Момиче, момиче! Не посягай към мен! А ако го направиш внимавай да не загазиш!“
- Не, не, не! Няма такова нещо! Направо то си иска да го взема за подарък…
- Недей хубавице. Недей от кръга. Потърси изотвън!
- Да бе Мамо! – прави ми в началото мили очи Я и без да спира да кокетничи продължава - Добре Мамо - но после конспиративно се обръща в полупрофил и умишлено на висок глас казва - Ти си пей, пей Мамо ле, но като си пееш мамо ле кой ли ще те послуша?! – миг след което се извърта изцяло към мен, слага си ръце на кръста и троснато започва да реди – И да ти кажа Мамо много си досадна! Защото не само за цигарите и за алкохола ми мърмориш! Били пороци! Дрън! Дрън! Били лошотия! Бля Бля! Не на мене тия! Правиш си го ти това с мърморенето за всичко, за което човек може да се досети.
После с дразнещо иронична усмивка се навежда. Взема камъка, който си беше набелязал. Забърсва го прилежно с длан. И гледайки го, доволно се запътва да излиза от кръга. В момента обаче, в който прекрачва границата може би стъпва на криво. Подхлъзва се. Надава кратък писък. Понечва да махне с лявата си ръка. Камъчето което държи изскача нагоре от дланта й. Тя го поглежда уплашено. С рязко движение на другата си ръка се опитва да го хване. Уви! Подхлъзва се втори път. Чуква го с горното на китката си. При което камъкът отхвръква в страни. Тя моментално посяга и с дясната ръка. Това обаче отново я изкарва от равновесие. Следва нов опит да се стабилизира. Донякъде успява. Но от изкривената поза скалното късче се удря в рамото и. Рикошета сякаш го кара да оживее, придавайки особена форма на траекторията му. След което палавото парченце скала прави странен пирует и тупва обратно вътре в кромлеха. Колкото до самата Я – тя едва успява да застане в стабилна поза. Но вече е изцяло извън каменния кръг. Виждайки как опасността от евентуално падане или травми е отминала, подхвърлям закачливо:
- Ето хубавице! Сега може би Камъчето наистина ти се усмихва – след което връщам нейния жест с ехидното гримасничене и продължавам – Чуй! Чуй! Чуй! Дори приятелчетата му от вътрешността на кромлеха до едно и те ти се смеят.
- Я беее! Стига! Единствения хилещ се подигравател тук си ти!
- Как ли пък не! Само аз! Я чуй този каменен хоров смях! Ама аз нали ти казах?!
- Каза! Ама то беше казано като на шега…
- Да бе - шега. Сериозен бях! Но ти Мърморко та Мърморко. И видя ли сега! Как духовете на тракийските мойри позорно те избутаха… Направо като някоя непослушна лошавица те изтикаха извън кромлеха.
- Лошавица! Баси! Мърморко не знам как успяваш, но направо все едно на голо ми стържеш по самочувствието. Ще престанеш ли да ме дразниш с това твоето грапаво мърморосване? А!? И я си кажи? Ти ли го направи всичкото това?
- Аз?! Какво? Кое да съм направил аз?
- Баси! Признай си! Ти ли ми бутна камъчето то ръката?
- Аз ли? Че от де на де пък аз!?
- Знаеш ли Мърморко! – почти шепнешком започна да ми обяснява Я - Много странно се почувствах. Все едно в момента в който ме предупреждаваше някаква невидима сила ми удари ръката от долу. Аз залитнах! А Камъчето изхвърча нагоре.
- Е де! То и двамата това го видяхме. Ама аз какво…? Почти на два метра съм от теб!
- Дааа! Баси! Вярно че е така! Но наистина имах усещането, как някой ме избутва извън кръга.
- Казах ти! Не пипай камъните от вътре. Ама ти като не слушаш доброто момче в мен, а само лошото момиче в себе си - така ще е!
- Добреее… Лошавица бях в кръга. Стига си ми го натяквал. Аууу направо си като нагорещен свредел в мозъка на човека! Аууу… Баси! Кой ме би по главата да тръгвам с теб!?
- Как кой? Самата ти си ме пожела да ти се случа тук и сега! Но това е малката беля! Голямата е че си непослушно момиче!
- Добреее… Стига врънкоти! Отивам от вън да търся друг камък.
- Отивай! И да внимаваш да не стъпваш върху мравуняците. Че да не се наложи после да те събличам чисто гола…
- Това ли ти е мерака… Да ме съблечеш гола?
- Няма да е за това за което си мислиш… Ще трябва да те чистя от ядосаните мравчови пазачи.
- Ама това мравуняци ли са?
- Да!
- Аз пък помислих, че са къртични – отвръща ми Я, връцва тяло и се запътва към най-близката купчинка, за да провери точно какво е.
Само като чух думата къртичина и пак ме пронизва онова особено чувство от преди малко. Дето тогава все едно някой ми насипа течен азот в ушите. Този път обаче се сетих какво става. И здраво ме напуши на смях. Чак не се сдържах. Започнах да се смея с цяло гърло. Защото изведнъж прозрях, как смесването на асоциациите ми всъщност идва от факта че визиите и емоциите които съм имал докато пиша книгата се сливат с тези от настоящо преживените моменти в реално време. Може би и за това мозъкът ми правеше номера със звуковия пралакс преди малко.
- Мърморко на мен ли се смееш? – прекъсва евристичния ми импулс Я.
- Не, не! Търси си ти камъчето! Търси! – успокоявам я аз, вадя мобилния и започвам да си търся нещо…
След пет минутки поглеждам към посоката в която тръгна моята спътничка. А то тя вече се връща, носейки в ръце един каменен куб с размерите на две павета.
- Какво? На клипче смешниче ли попадна? Или какво? - не спира да любопитства Я почти заповядвайки ми - Виж го отблизо! – бута находката си под носа ми и пита – Този достоен ли е за подарък - а?
- Да! Определено! А най-важното му достойнство е че е достатъчно голям. Тук вече размерът има значение – намигвам и дружески аз - Ще подхожда на осанката на Голямото момче. Пък и най-важното! Като го гледам тромавичък е… Да се надяваме да не ти бяга като онзи пъргавелко от преди малко.
- Да, беее! Оня си беше направо Камъкът Беглец! Мърморко, а ти какво толкова смешно видя докато ме нямаше в кръга? Да не би някоя от твоите приятелки Добрите феи да те е погъделичкала с крило по носа.
- Не, не, не! Друго е! – и се опитвам да отклоня темата в страни – Супер ти е находката! Хем голям като егото на нашия човек. Хем ръбест като характера му. Мисля точно такава историческа грубоватост би му се харесал на нашия човек.
- Така ли?
- Да! На нежните арт-души, понякога точно такива непоръбени недодяланости им допадат.
- Еее…! Мърморко направо не мога да повярвам на ушите си.
- За кое?
- Баси! Веднъж и ти да ме похвалиш за нещо.
- Е защо де?!
- Как защо? От както те познавам все упреци чувам. Как правя нещата не както трябва. Как не подавам мигач когато е необходимо. Как не си мисля за здравето… Как само гледам да угодя на пороците си… Да ти призная ти си направо като едно самоходно мъжко ренде за моето женско его.
- Еее! Чак пък толкова ли съм груб?
- Ха така! Видя ли сега?! Никак не е гот да те критикуват по твоя начин? – върти назидателно пръст Я – Давай го това да го видя и аз де! Стига си го спотайва…
- Какво?! Кое?!
- Онова дето е в телефона ти. Или просто те досмеша защото съм безверница и безхаберна лошавица за твоите мъгляви фанатасмагорики.
- Неее! На друго се смях.
- На какво? – проявява сериозно любопитство Я.
- Нали тази сутрин ти казах, че някой неща които пиша после се случват по подобен начин в живия ми живот. А ти ме нарече Терминатор Дежавюист.
- Май имаше нещо такова! И добре - а къде му е смешното?
- Ами това което се случи с теб и Камъкът Беглец съм го описал преди няколко години в книгата си. За това се ровичках в нета. Само че случката в произведението ми не е точно с камък…
- А с какво?
- С малка мъжка чантичка.
- Я беее! Хайде сега. Баси! Пак започваш. Стига си ме будалкал, защото наистина ще те карам да тичаш гол пред колата.
- Не те будалкам. Искаш ли да ги видиш?
- Сега не ми се чете. Прехвърли ми ги по блутута на телефон ми. Имам приложение четец. Като тръгнем ще го пусна през уредбата на колата.
- Това е добра идея.
- Знаеш ли Мърморко друго не знам, но мисля след като изпуснах Камъка Беглец почувствах някаква лекота… И се замислих за това, за което ти говореше там до долмените… Дето си изпитвал лекота в детството си на въртележките…
- Ууу… Суперска ситуация.
- Кое по-точно?
- Щом си се почувствала така лека това е добре и ще ни се получи.
- Какво ще ни се случи?
- Нещо хубаво! Това е един много красив потенциал за всеки човек.
- Потенциал?! Красив?! Баси! Никога не ми е хрумвало, че в някакво си съсухрено понятие от скучната физика, може да се крие нещо красиво.
- Може! Сега ще видиш! Сядай срещу мен и да започваме!
- Какво да започваме…?
- Как какво. Нали щяхме да зареждаме подаръка на Голямото Момче…
- А да! - малко разсеяно започва Я, но после сякаш се окопитва - Ама чакай де! Баси! Това подхлъзване май съвсем ми изтръска ума. А аз какво трябваше да правя? – пита с чешейки се по главата тя.
- Двамата хващаме камъка в ръце… И започваме да си мислим онова, за което говорихме по пътя.
- Че то ние не спряхме да си говорим. И то за какво ли не…
- Е как де?! Нали коментирахме какво би се харесало на рожденика. Ето това ще правим. Ще си го мислим това без да говорим.
- И?!
- И ако наистина той притежава даденостите, за които ти намекна… Значи има голям шанса да получи въпросното пожелано. А после и удовлетворение от случилото се!
- За дълговете ли говориш?
- Не! Какво за тях?
- Ти ли ще му ги оправяш? Или и тях ще ги дадем като задание на онзи красивия потенциал?
- Казах ти! Спри да мислиш директно в материален план! Може да ти се струва странно… Но понякога самото състоянието на удовлетвореност от постигнатото, е като магнит за материални постъпления. И то от всякакъв формат.
- Мърморко престани моля те! – махва сърдито с ръка Я - И без да ме баламосваш, ще направя каквото кажеш. Най-важното е че каквото и да сторим тук и сега, няма да му навредим.
- Ето! Това вече е нещо много мъдро казано! – усмихвам и се аз.
- Благодаря! – прави ми дамски реверанс тя, но после кокетно върти рамене - Ухааа! Втори път ме хвалиш! Мърморко умната – ей! Още един път и може и земетресение да предизвикаш?
- Чак земетресение – едва ли! Но пък защо да не очакваме да речем приток от сбъднати желания.
- Приток ли? Добре! Ама слушайки до преди малко това дето там щеше да ми пускаш слънце…. И като гледам сивите облаци си мисля че Голямо Момче ще има бая да почака желанията му да го застигнат!
- Пак започваш да ми изземваш репликите около мърморенето…
- Може пък да е заразно… - смее се тя – Следващия път като пътуваш с мен си носи медицинска маска…
- Медицинска ли?
- Да препаска за устата срещу зарази.
- Ааа! Да! Ще си нося! Но сега е време малко да помълчиш! – поставям си показалеца пред нейните устни, после пред моите и изшътквам.
След това я хващам за ръка и сядаме. Аз произнасям на глас какво си мисля като пожелание за Голямото Момче. Тя също изрича своето. И така със сплетени около Камъка Подарък ръце оставаме десетина минутки повтаряйки си мислите наум. Това е последното, което правим в кромлеха.
После тръгваме обратно по еко пътеката.
Я не престава да се оглежда и да се прехласва по красотите на района.
Изведнъж се спира.
Заглежда се в далечината.
Вдига ръка.
Сочи ми към хоризонта и казва:
- Мърморко виж там!
- Какво да гледам. Сиви буреносни облаци! И някъде по хълмовете вали като из ведро! Опалааа! Извинете за клишето… Та какво от това?
- Да! Ама тук вече не вали като преди… Странно!
- Какво пък толкова му е странното? Случват се такива неща! Тук вали - там не! Или пък на обратно… Както каза ти: „Капризи на Природата!”.
- Не е странното че там вали, а тука не. Странното е че преди час или два, ти каза, че ще е така! И то е точно както го каза!
- Еее и това не е никаква си рядкост! Някой казал нещо - и то се случило. Кво пък толкова… ? - продължавам да и отговарям лежерно аз, но Я ме прекъсва със строг тон:
- Я ми кажи! Ти да не би да си ясновидец! И просто да си познал, че големия дъжд ще ни подмине?
- Един път вече ме пита за това - и ти отговорих!
- Не помня точно… Но ако си ясновидец веднага да си признаваш!
- Няма какво да си признавам. Защото си знам че не съм! Нооо… мога друго да кажа – спирам на средата на мисълта си и започвам да я гледам лукаво.
- Какво! Защо си ме зяпнал с този поглед на Хитър Петър? – имитира ме тя, пускайки детския си глас, но щом вижда да въртя очи и демонстративно да се чеша по носа, ме удря по рамото и на момента превключва в императивните октави на плътния си алт - Кажи де! Стига ми се криви такъв!
- Според мен другото е по-интересно за гледане…
- Кое е то?
- Там в далечината по периметъра на сивата стена от порой е интересното… Виждаш ли го?
- Какво? Не! – взира се по посока на изпънатата ми ръка Я и продължава - Кое по-точно да гледам? Само облаци и дъждовна пелена в далечината виждам.
- Как какво!? Добрите феи не ги ли мяркаш там. Как пърхат с крила, държейки пороя на страна от красивата ти глава – при което леко я прихващам зад тила завъртам главата и към най-буреносните облаци обградили ни в диаметър от десетина петнайсет километра и леко я чуквам по едното ухо.
- Стига моля ти се с тези твоите измишльотини. Няма никакви феи. Нито там! Нито изобщо! Мисля по този въпрос през цялото време от както ми го каза. Но с цялата си осъзнатост на зрял човек усещам, как обилно ме будалкаш… Все пак съм с две висши – нали? Не съм в забавачката!
- Само зрялото ти съзнание обаче е с две висши… И май само то си мисли така. За незрелите емоции на детето в теб не съм сигурен, че това е валидно?
- Я беее! Детето в мен! Баси! Не знам кой от двамата тук все още не може да слезе от люлките… Твоята работа ми прилича малко на: „Присмял се хърбел на щърбел“ А я кажи за контактите си с Добрите феи? Там някакво разумно обяснение ще ми дадеш ли?
- Амиии… - усмихвам и се аз и се почесвам по едното ухо.
- Може би ще ме баламосаш, как това бе някакъв си лек въображаем флирт с крилати особи от приказките на Братя Грим?
- Неее нямам флирт с Феите! Будалкам те и за тях – навеждам смирено глава и продължавам с вид на засрамено дете - Кой нормален човек може да говори с тъгата на лошото време. Или пък със сълзите на облаците. Явно както ти каза преди просто си му дойде момента. И за това дъжда спря!
- А защо ми ги надърдори одеве ония работи…
- Нали вече казах. Ей така на шега.
- На шега ли? – поглежда ме почти като орлица в ловна атака Я.
- Да!
- И защо?
- Не исках да се вкиснеш предварително, ако наистина продължава да вали. Виждайки тези облаци срещу нас… То си бе ясно какво ще е времето в Долни Главанак.
- Видял си видял! Пак питам! А за какво ми ги наговори всичките онези розово хвъркати неща?!
- Как защо? По-спокойно да гледаш на реалността. Иначе току пак те стегнала торбичката на сърчицето…
