Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.10.2011 00:08 - Сияние от влюбени ръце Част 1
Автор: rygit Категория: Други   
Прочетен: 1418 Коментари: 1 Гласове:
4

Последна промяна: 23.10.2011 18:47


                         

Сияние от влюбени ръце

Част 1

Беше точно преди 10 години. Яхнахме няколко коли и отпрашихме към Родопа. Имаме колеги от Девин. Те ни поканиха на гости за една седмица. Беше фантастично. Все едно бяхме в някаква виртуална програма, а не в реалността. Всичко бе кристално и прекрасно. Въздухът беше толкова чист, че слънцето образуваше малки сферични цветни дъги по капчиците на паяжините, опънати около пътеките на туристическите маршрути. Ходихме къде ли не. Минахме през няколко пещери. Посетихме феномена Слона. Отбихме се в разни стари крепости и параклиси – „Свети Георги”, „Свети Дух”, и скитахме по цял ден на воля из Девинския каньон под зоркия поглед на планински козли. А за софрите да не говоря. То не бяха чевермета, то не бяха плешки от дива коза, то не бе чудо. Решихме последните две вечери да са постни. Постни, постни, ама не съвсем. Последния ден планирахме да отидем на поход около един стар римски мост на име Кемеров мост. Това е единственият запазен мост в България от римско време. Предната нощ бе валяло и се разбрахме да си наберем гъби и охлюви, които любезните домакини да ни приготвят по техни рецепти. Ура-тута, минахме в смехове и закачки четири километра и нещо. Починахме от прехода и се пръснахме в гората около моста. Всеки нарами торба и сафарито за лигавите черупчести флегматици започна. Аз понеже съм малко по-бавничък дори от флегматик и трудно догонвах охлювите, ме уволниха от длъжността преследвач на гадинките със спиралните каравани на гърба и ми дадоха снимков материал да търся гъби. Е, какво да се прави - човек не може да избяга от собствената си природа, особено ако бяга със скорост по-бавна от тази на костенурките. Примирих се с новата си длъжност на Гъбарко. Взех сопа и се зарових из шумака. Брах каквото брах и както само аз си умея, започнах да се заплесвам по разни чудати форми около едно сухо дере на около осемстотин метра по-надолу от моста. Извадих апарата и почнах да си снимам. Щрак тук - щрак там! В един момент щрак – един голям камък, забит вероятно от порой в дънера на вековен самотен бор. Може би от болката (ако дърветата имат такава де) борът се бе разплакал и дървесните му сълзи бяха изтекли под формата на смола и засъхнали в причудливи форми във времето върху камъка. Над него малко встрани се показваше ъгълче на някакво обработено парче дърво. Дръпнах го няколко пъти – не излиза. Не знам защо, но се заинатих. Дърпах, ръчках, струвах... накрая с много усилия успях да го измъкна от смолистия му саркофаг, в който го бяха запечатали годините. Как да го опиша...? Представляваше нещо като плочка, колкото тетрадка малък формат. Макар и трудно, но се виждаше, че от едната страна е като барелеф. Имаше резбовано на ръка лице. Най-вероятно на момиче, защото извън смолата се виждаха красиви коси. На гърба беше още по-странно - имаше издълбани букви, от които се виждаха само първите. Надпис, от който личаха две букви – О, Б, и последната, която беше И. Във всяка изкопана вдлъбнатинка за буквата бе пълно с нещо, което загадъчно блестеше на слънцето. Беше видно - това бе ювелирна изработка, направена с много желание, търпение, труд и любов. Личеше си - това нещо стои доста отдавна там. Краищата, които не бяха полети със смола, имаха много състарен вид. Може би само чистият късмет го бе запазил от корояди. Опитах се да махна смолата, но не би. Нито отпред, нито отзад имах някакъв успех в това си начинание.          Прибрахме се. Половината от моите гъби бяха изхвърлени, защото така се бях отнесъл мислено по находката си, че бях брал и неядливи. Показах горския си трофей на единия от домакините и той ми разказа следното: Навремето учениците от местното средно училище в Девин имали традиция, позоваваща се на старо поверие, да хвърлят плочки с дърворезба от Кемеровия мост в реката. Правели много дърворезби, защото в училището имало такива часове, пък и извънкласни занимания за приложни практики по дърворезба – нали е балканджийски край. Та учениците идвали в полунощ, задължително при пълнолуние. Хвърляли плочките с издялкано в тях стихотворение или признание в любов в реката и вярвали, че това ще ги дари с вниманието на другата страна. През лятната ваканция, когато реката не била толкова буйна, ходели надолу по течението да ги търсят. Който намерел такава плочка, бил обявяван за щастливец в любовта. Ееее, съвсем заслужено вечерта и мен официално ме обявиха за такъв. Домакините казаха, че това било голям късмет. Приех го на доверие за вярно. Отнесох си „късмета” вкъщи. От плочката се усещаше много приятно и смесено аромат от бор, младост и любов. Не знам как се случи във времето, но това дръвче–плочка неусетно ми стана като талисман. Не се разделях с нея. Носех я винаги с мен, дори в командировките си. Имах обаче един проблем! Какво ли не опитах, за да почистя боровата смола и да видя лицето отпред на плочката или надписа отзад. Уви! За десет години какво ли не правих - не се получаваше. Имах голямо желание, но не можех да предприема радикални методи, защото ми казаха, че съм щял да повредя дърворезбата или пълнежа на буквите. Накрая стигнах до извода, че може би тайната не биваше да бъде разгадана изобщо или най–малкото не бива това да стане от мен в този момент. Всичките ми познати знаеха за моята плочка и се шегуваха, че съм обречен цял живот да търся скритото под зацапаната от кал и борови иглички лице. При единия опит да махна смолистото покритие се отчекна част от една буквичка и с лупата установих, че пълнежът е стрит на прах седеф на мида, най-вероятно речна, като се има предвид къде бях намерил плочката. И така си ходихме с плочката десет години, без тя да пожелае да съблече смолистите си одежди пред мен и да разкрие същността на предназначението и произхода си. Нищо особено не се случваше нито с мен, нито с плочката талисман. В началото на април на две хиляди и десета година ходих за риба. Висяхме с един приятел около един язовир в една свежа трева. Времето от две седмици беше по–топло от средното за сезона. Малко релакс. Малко романтика. Природата около водоема бе красива, раззеленяваше се. Три големи стада овце пасяха наоколо и от проблейването им и звука на хлопците им се отнасях мислено в едно време далеч назад – време, което съм виждал само по филмите. Понякога обаче всяко нещо си има своята цена. Като се прибрах, се оказа, че по мен са се налепили поне пет-шест кърлежа. Отидох да ми ги извадят и изследват за лаймска болест.О|каза се, че единият е потенциален преносител. Подложиха ме на неколкомесечна терапия с някакви инжекции и хапчорлаци. От време на време се чувствах като парцал. Първото, което си помислих, беше: те ти булка Спасовден, те ти романтика, те ти красиви живи български пейзажи... И честно да си призная, малко накриво погледнах към старото ни време. Ама то е може би защото не съм знаел какво ще се случва по-нататък, затова! Една нощ се случи нещо странно. Имах някакви кошмари. Посред нощ се стреснах и се събудих целият облян в пот. Не можех да мръдна. В началото го отдадох на лекарствата. Не знам защо, но ми се стори, че в стаята е много по-тихо от друг път. Успявах с мъка да движа само главата си. Потърсих с очи стенния часовник – беше малко след полунощ. Случайно в погледа ми попадна плочката ми талисман от Родопите. Зад нея сякаш имаше някакво сияние. Първо се появи под самата смола, където бе дърворезбата. После обгърна цялата плочка. Наблюдавах я почти час. Беше много красива гледка. Наподобяваше кадрите, които бях гледал за северното сияние. Сиянието се местеше все едно някой пипаше плочката със светлинни пръсти. Не можех да отделя поглед от нея. После се уморих да си държа главата в тази неудобна поза и съм заспал. На другата вечер бях по-добре. Помислих си - така и така имам работа и ще работя до късно - ще я наблюдавам. Нищо не се случи нито на следващата, нито по–нататък. Викам си, сигурно ми се е сторило или съм сънувал или е видение, предизвикано от медикаментите. След известно време, най–неочаквано за мен, явлението се повтори. Но тогава пък се бяхме почерпили с приятели, въпреки забраната на докторите да употребявам алкохол заради лекарствата. Пак се събудих от някакво напрежение. В стаята отново бе по–тихо от обикновено. Аз пак не можех да мръдна. Сиянието се появи по същия начин. Аз обаче бях като прикован за леглото. Може би от смесването на алкохола и лекарствата – не знам от какво, но не можех да мръдна. Този път издържах по-малко. И пак на сутринта всичко си беше, като че нищо не се е случило. Викам си - ще дебна следващата вечер. Нищо - само дето не спах. И на по следващата пак нищо – пак същата минавка. Казвам си, трябва да помисля, не може така! Ако това нещо не го сънувам или не халюцинирам, май се появява един път в месеца. Въведох датите в компа и се оказаха точно датите на пълнолуние. Ахаааа, думам си - пипнах го. Следващия месец обаче имаше облаци и си помислих, че нищо няма да се случи и не си навих алармата. Юли месец обаче твърдо реших да се занимая със сиянието. Вече не вземах лекарства, нагодих си плановете така, че да не съм зает вечерта. Навих телефона да звънне половин час преди полунощ. Пих един горещ шоколад и се запреструвах на заспал. Знам ли пък, може да е нещо живо и то също да ме наблюдава. Луната беше пълна, небето ясно. Малко след полунощ дърворезбата под смолата засия. „Ето гоооо!” – пошепнах си наум аз. После сиянието се увеличи и обвхвана плочката както и предните два пъти. Бе много красиво. Интересното е, че всеки път сияеше по различен начин. И пак бях някак обездвижен. Нещо като в унес, но с много усилия на волята излязох от това състояние. Станах тромаво и се приближих. Застанах между лунните лъчи и плочката, но засенчването не му попречи. Светлината идваше от вътрешността на плочката, а не беше отражение на лунните лъчи. Те явно имаха някаква вторична функция. Не зная докога щеше да продължи това, но аз - нали съм титко-любопитко, посегнах, пипнах плочката и всичко изчезна. Помислих си - значи е било истина. Бях се притеснил, че изкуквам с този мой талисман. Вече знаех, че повече няма да се пови този месец. Но бях установил - явлението си съществува и се появява в полунощ при пълнолуние. И другото - движи се по плочката, сякаш някой я пипа с пръсти. Отидох да се консултирам с една моя позната, занимаваща се с разни там медитации, концентрации, релаксации и всякакви други разни ации. Тя ми разясни, че или този, който я е направил, си я търси много настойчиво и ползва някаква духовна практика за това, или навремето в плочката е имало вложен някакъв времеви смисъл. Сега това време е дошло и тя се задейства със сиянието си като вид аларма. А пълнолунието може би е като катализатор за явлението. Не било изключено и това, което е трябвало да стане или е ставало, да е ставало по време на пълнолуние. А на въпроса защо точно сега се появява това нещо, отговорът беше, че досега за толкова години или не съм обърнал внимание на явлението, или е настанал момент нещо да става с тази плочка и това е форма на енергийно-информационен сигнал за това, което ще става. А и не било невъзможно токсините от кърлежите и лечението с медикаменти да са отключили някакви мои по-специални осезания и възприятия. Относно асоциацията, че по нея се разхождат светлини пръсти, жената ми поясни: „ Има хора със силна импулсна енергия в ръцете и каквото те измайсторят или държат достатъчно дълго, му предават част от специфичния си енергиен потенциал и после при определени обстоятелства тази енергия импулс може да бъде излъчена от предмета по най-различни начини.” После ме посъветва, ако се страхувам от явлението, най-добре да си върна плочката там, откъдето съм я взел или намерил. Близко беше до ума на всеки разумен човек - плочката не бе направена или предназначена за мен. След разговора с тази жена, от който схванах твърде малко, ми стана още по-любопитно. Отговорът беше колкото многозначителен и абстрактен, толкова и далеч от моя начин на мислене и естеството на нещата, с които се занимавах в ежедневието си. Честно - не знам после какво ми стана, но ме обзе неистово желание да повторим фантастичното си гости в Девин. Честно си признавам, не знам какво ми стана! Споделих преживяванията си и импулса да се върна по онези места с приятелите си. Казаха ми: „Ти да не си врътнал?” Но все пак навих компанията и решихме отново да се съберем в Девин. Щяхме да бъдем почти същата тумба, само че с някоя друга съпруга и съпруг в повече. Обадихме се на колегите балканджии и стана точно както преди десет години. Месец по-късно след обаждането направихме автодесант в това райско българско планинско кътче. Домакините - хора ангели по душа, отново ни посрещнаха повече от сърдечно. Заредиха се тежки софраджийски нощи и още по-тежки (може би от килцата и егенетата ни) разходки из планината. Плочката, станала вече моя емблема, беше в Девин с мен. До този момент нищо не се случваше. Аз обаче специално бях планирал посещението така, че да сме там по време на пълнолуние. Само дето от емоциите около купоните, фантастичното настроение и атмосферата, която цареше, забравих точно кой ден се падаше то. И ако съм откровен в момента, изобщо бях изключил, че съм там и за разследването си. Предпоследната вечер съседите по къща дойдоха да ни известят, че при тях също ще има събиране и да се извинят за притеснението. Щели да се събират випуска да празнуват тридесет години от завършване на средното им образование. Вечерта в съседите се превърна в малък фест на музиката от осемдесетте. Ние спряхме нашата и тези колеги от компанията, които са били ученици по онези времена, се отдадоха на спомени, слушайки веселбата в двора до нас. Започна се със здраво диско, накъсвано от единични парчета як рок от старите времена. В по-късните часове се заредиха тежки блусове. В общата гълчава се открояваха няколко гласа. Два кудкудякащи на някакви жени и един, който си го кръстих Гърления тембър. Със сигурност танцуваха на шапка, защото другите го подкачаха - бил танцувал само с някаква Ели. Той обаче отговаряше, че сега му се е паднало и не я отстъпваше на никого. Неусетно се приближихме във времето към полунощ. Часовникът на стената започна да отброява числото преди онова в най-горната част на циферблата, с удари на равни интервали. Бях се отпуснал в някакъв ретро унес. Слушах едновременно разговорите на нашата маса, боботенето на Гърления тембър, танцуващ току до гърба ми, но от другата страна на оградата, и солото на някаква песен, в която се пееше за неизвестен за мен хотел „Калифорния”. Не знам защо започнах да броя ударите на часовника. Погледът ми блуждаеше из небето. Тъкмо открих съзвездие Касиопея, и един самолет бавно и нахално мина през него, оставяйки с обозначителните си светлини мигащо мечтание за далечни чуждоземни разходки. И когато стигнах до единадесетия удар, съжалих: ех, защо няма още поне един, за да продължи да ме унася... Нещо топло ме покапа, парвайки ме по ръката. Замириса на гора и на Коледа. В галимациите по приготовленията на вечертанякой бе преместил моя талисман в близост до комина на пещта над барбекюто и смолата обилно се топеше. Скочих и не можех да повярвам на очите си. Вярно, че там беше топло, но аз колко пъти съм опитвал с топлина, а не ми се е получавало. Всички започнаха да ме майтапят, че най-сетне Розетския камък ще бъде разчетен. Грабнах плочката. Много интересно - сякаш дървото се бе нагряло някак си отвътре. От десет години чаках да видя лицето на момичето и надписа под него, както и седефения надпис на гърба на талисмана. Беше ми много любопитно. Гледах на плочката едва ли не като на запечатан с нещо артефакт. Внимателно доизчистих смолата отпред. Показа се прецизна дърворезба и едно наистина красиво лице на усмихнато момиче. Надписът отдолу гласеше „С обич! – Обърни!” Задната част на клеясалото покритие обаче се държеше, въпреки че смолата много се беше нагряла. Подпийнал елемент при съседите се бе развеселил или разбуйствал повече от нормалното, защото шапката от танците там току прелетя оградата и тупна в скута ми. Нашите хора се изсмяха и казаха: „ Ето ти го късмета от плочката! Хайде, сега тичай в комшиите да си поканиш някого!” Докато се суетях  какво да правя, някой от другата страна се покатери на бетонния фундамент и се показа над дървената част на ограда. Досущ в ухото си чух не кой да е друг, ами точно Гърления тембър: -                Много се извинявам, мъжки, ще ми подадеш ли този цукалообразен парчоляк от плат, дето се кипри в скута ти, че тука някои напористи нахалитети се канят да ми задигнат смисъла на живота под носа. Нищо не разбрах от репликата, но казах: -                Заповядай! - После се представих по име и проявих усмихнатата си учтивост, докато му я подавах. -                Благодаря! Аз съм Станимир, приятно ми е и на мен. Не се сърди! Това с шапката стана случайно - после се обърна към единия от домакините, когото явно познаваше. – Ааа, защо така сте се окумили бре, комшии. Забравихте ли? Тази вечер е пълнолуние! Хайде с нас в полунощ на Кемеровия мост да пускаме в Девинска река дървени плочки за любов... Нашата компания избухна в смях и някой се провикна. -                     Стъни, ти май никога няма да пораснеш! Виж, ние сме старички вече за тези работи, може и да не дойдем, но този, дето ти подава шапката, ще дойде със сигурност. Той сега е на твоя акъл. И на него не му давайте плочка - той си има отколе такава! - през смях заобяснява домакинът ни на Станимир. Гърления тембър се ухили до уши и на свой ред авторитетно заяви: -                Щом си е научил уроците и си е написал дървеното домашно, да идва с нас. Пък вий тук, заспалите, ще видите щастлива любов, ама друг път – и направи неприличен жест, но не със среден пръст, ами с кутре и после се обърна към мен: - Идваш ли, мъжки? Остави ги ти тези бастуни, те са се предали вече! Каня те официално за мой гост на похода до Кемеров мост! -                     Що пък да не отида – отговорих аз и си помислих, че много навреме този мъжага ме подсети за пълната луна тази вечер и довърших с аргумент, и то не по-малко авторитетно от него: – Щом е в името на щастливата любов - тръгвам...! Тогава се присетих и за забравените си изследвания по сиянието на плочката. Взех си талисмана, грабнах и един прожектор по препоръка на домакините и се приготвих да ходя с веселяците от другия двор на моста на любовта. Станимир ме запозна с останалите и каза, че съм негов гост за похода. Качих се в една от колите. Докато пътувахме в колата, се обсъждаха доста неща, а между тях и някаква нелепата ситуация по раздялата на някой си Станимир и Ели. Помислих си - това ще да е моят човек. Идеше реч за това и за някакъв стих и някаква вина. Но от музиката в колата не дочух точно кой е по-виновен и защо. Само ми стана ясно, че коментиращите съжаляват обсъжданите, че не са се събрали в семейна двойка, иначе и двамата били много готини! Стигнахме докъдето можеше с кола. После продължихме пеша някъде около двадесетина минути. Сигурен бях – походът бе в програмата, защото всички бяха преоблечени с удобни за случая обувки и повечето жени носеха панталони или дънки. Беше хубаво. Двайсет и осем или и девет човека на средна възраст вървяха по планинска пътека в гората и също толкова прожектора шареха около нас и из короните на заспалите дървета. Абе, като във филм. Освен Станимир по име не познавах никой. Докато вървяхме, две дами с порядъчно концентрирано настроение в кръвта и силно разредени трезви мисли в главите си изявиха настойчиво желание да ме обгрижват, хващайки ме под ръка. Ако бъда по–точен, търсеха физическа опора и влекач поне с една магарешка сила да ги тегли по сокаците. В замяна ми се отплатиха щедро с обилен поток от гургуликаща информация. Това беше в началото. Само след двайсетина метра, опирайки се здраво на мен, изобщо ме пренебрегнаха като същество с някакъв интелект или чувства. В момента, в който навлязохме в гората, заобсъждаха свободно разни стари битово-класни теми, все едно ме нямаше - говореха си направо през мен... За четирите семейни двойки в класа. За двата неуспешни брака - един на Тинка и един на Благойчо, както и за голямата любов и неочакваната раздяла на Ели и Станимир. Така разбрах как не е станало ясно той направил ли е някаква си съдбоносна плочка, или е излъгал, че има такава, както и това, че при пороите по онова време може би просто водата да я е отнесла някъде по-надолу по течението. Децибелите стигнаха сопранни нива, когато се завихри спор кой е по–виновен. Станимир, че не е искал да направи втора или че е излъгал изобщо за направата на някаква плочка. Или Ели, която пък не му вярвала, че изобщо е имало плочка, хвърлена от моста, и упорството й да отиде втори път да търси по-надолу по течението, считайки, че трябва да я намери в близост до моста. Казах си: „Брей, с много „че” ги одумват тия двамата...” И точно мислех да се намесвам с отклоняващи вниманието въпроси... с цел потушаване ескалацията на женския адреналин около мен. И с цел да отправя молба да ми бъде обърнато внимание като на човек, а не само като на двукрак антрпоморфен биовлекач, и то се оказа... вече сме били стигнали. Язък, нищо не можах да споделя или да подпитам за моята плочка. Спорът стихна и начаса получих инструкции за наличието на предварително подготвена постановка за шестте важни двойки в класа. Четири със сключен брак и две двойки, които само са ходели заедно - едната бе тази на Станимир и Ели. Един бързоног дребен мъж мина покрай нас и ни набута листчета в ръцете съвсем дискретно. На моя пишеше „Оттам 1-ви глас”. Попитах моите гургуликащи спътнички-ремаркета какво значи това и те ми отговориха: ”Ти си включен в групата Оттам 1-ви глас - на моста, а другата е Оттук 2-ри глас.” Ама кое къде е - така и не разбрах, а пък за 1 или 2 глас да не говорим. Едната дама вече се беше поосвежила от горския въздух и имаше малко по-свързана артикулация. Та тя набързо ми поясни: „Ще има песни - поздрав за четирите семейни двойки и за двете двойки, които не са успели да се превърнат в семейни помежду си, а са избрали други партньори в живота си.” И ме подготви да гледам какво правят останалите и аз да правя същото и така нямало да сбъркам предварителния сценарий. Питаха ме имам ли си плочка на любовта. Аз потвърдих, без да уточнявам откъде, откога и при какви обстоятелства я имам. Щоуто започна. Всички мъже се качиха на моста (и аз бях там де, нали барабар Петко с мъжете). Те всичките си хвърлиха плочките. Жените ги осветяваха с прожекторите и ги обсъждаха на висок глас. След това се качиха всички жени на моста и започнаха да гледат надолу и да търсят с очи може би плочките. Мъжете ги осветяваха и разбира се ги подкачаха и обсъждаха. После всички слязоха от моста и на него се качиха четирите семейни двойки от класа. Докато семейните съученици се наместваха на средата на моста, ние останалите се трупахме от двете му страни и настана бутаница. Класът се раздели на две - едната част мина от едната страна на моста с една от китарите, другата от другата му страна с другата китара. Тогава схванах написаното „Оттук” и „Оттам”, но беше вече късно. Аз съответно бях от погрешната страна. Китаристите подкараха Менделсон - доколкото може да бъде свирено с китара това нещо. Всички завикаха горчиво и семейните двойки се разцелуваха. После дойде ред на тези, които не са се оженили, но са били гаджета по време на ученето. Излязоха две двойки. Едната бяха Ели и Станимир. Застанаха по средата на моста. Някой се провикна „Момиче! Момиче! Момиче!” И двете китари засвириха легендарната песен на „Бийтълс”. В гората проехтяха... В тази песен ще разкажа за едно момиче... и т.н. Беше прекрасно. В среднощната гора звучеше „Бийтълс” в акустичен вариант. Чистото звездно небе надничаше с всичките си пръснати звезди над нас и ни се усмихваше от пълната луна с момичешката усмивка на лицето й. Като изключим ливърпулския произход на песента, имаше нещо по български красиво в цялата тази ситуация. Две влюбени двойки, макар и в минало време – поне така разбрах аз за миналото време де - качени на каменен мост, построен преди повече от хиляда години... И всичко това осветено от нежната светлинна пелерина на пълнолунието. Като добавка пет-шест лъча на прожектори, вперени в двойките, а другите двадесетина светлинни снопа се люлееха в такт с музиката в небесата. Наистина беше вълнуваща гледка. Целият клас пееше, и то в двуглас. От едната страна на моста пееха първи глас, от другата - втори. Направих доста снимки, но се разсейвах за пеенето, защото знаех какъв катърешки бас-баритон съм. Но май по някое време съм се размекнал и накрая не издържах и запях и аз. И то както само аз си знам. На петата изпята от мен дума, ако мога изобщо да ползвам понятието изпята - някой ме смушка в ребрата. -                      Абе приятел, хем пееш фалшиво, хем пееш в другия глас. Я да ти видя листчето. Оооо... ама ти си за другата страна на моста. Я си ходи веднага в групата, тука само ни объркваш! – просъска жената до мен и ме изтика на моста. Аз млъкнах. Огледах се. Ослушах се. Приведох се срамежливо и тръгнах по моста, за да се присъединя към групата си, именувана като „Оттам 1-ви глас”. Когато стигнах до двойките, помахах с ръка да ми отстъпят малко място, защото точно на средата му нямаше перила и малко ме достраша. В лявата държах прожектора и си осветявах пътя - помахах с дясната, в която държах плочката, за да ми направят път. Подминах първата двойка. Стигнах до втората, а те бяха Станимир и Ели. Пак помахах. Гърления глас ме погледна учудено понечи да ми направи път и... в този миг зърна плочката в ръката ми и се развика. -                     Аааа, мъжки, ти защо не си си хвърлил плочката?! Ма ти нали за това каза, че си дошъл в Девин? -         Ама тя не е за хвърляне, тя ми е талисман... -         Как така талисман бе, човек? Ще те остави или гаджето, или жена ти. Дай да я хвърлим веднага! Още е полунощ! -                     А, не, не, не! Тя ми е спомен и талисман отпреди десет години! – упорствах аз и стисках плочката здраво с двете си ръце. Станимир я задърпа и двамата застанахме един срещу друг, а Ели стоеше зад гърба ми. Той дърпа - аз не пускам! Ритъмът на песента се обърка и от двете страни започнаха да ни освиркват. В един момент най-неочаквано боровият клей от гърба й остана в моите ръце, а плочката в ръцете на Гърления глас. -                     Я да видим сега каква е тази твоя талисманна любов – през смях каза Станимир. Обърна плочката с лицевата й част към очите си. Освети я с прожектора си и започна да я изучава. Плочката бе с барелефа на момичешкото лице към него и обратна страна към мен. Лунната светлина освети седефения пълнеж на буквите и те блеснаха. Имаше стих от четири реда и един по-едър надпис под него. Успях да прочета само по-едрия. Той гласеше: „Обичам те, Ели! Станимир! Девин 1977 г.” В първия момент не схванах какво става. Гърления глас обаче беше схванал - застина на място и се наежи не нашега. Пристъпи заплашително към мен и взе да ме разпитва откъде имам това нещо. Разказах му истината накратко. Докато разказвах, усетих, че музиката е спряла и класът се бе скупчил плътно от двете ни страни. Накрая на разказа ми той отсече: -                     Добре, ясно! Тя си е твой късмет! А какво искаш в замяна, за да ми я дадеш? -                     Не мога да ти я дам, казах ти - тя ми е късмет и талисман. Донесла ми е много положителни емоции за тези десет години. -                     Виж, мъжки, аз работя в Австралия и имам достатъчно пари. Кажи колко пари искаш да ти откупя късмета. -                     Не, не, не! Не става! Късмет и талисман не се продават! - упорствах аз. -                     Дай му я бе, човек! Дай му я! Не го ли виждаш - сърцето му ще се пръсне! - гъргореше един зад мен. -                     Продай му я прескъпо, ако трябва! - пискаше някаква завистливка. -                     Подари му я! - започнаха да ехтят подкани отвсякъде. Бях в деликатна ситуация - много срещу един, но аз не исках да отстъпвам. Плочката наистина ми беше свидна. В това време чух зад гърба си женски глас: „Момичета, бързо, помагайте!” И с периферното си зрение видях как женската част от класа без изключение се изнесе нанякъде. На моста останах сам с дванадесетина навъсени мъжаги балканджии. Положението ми май не беше никак розово. Станимир, макар метър деветдесет и кусур, явно беше добряк по душа и всячески търсеше вариант, удачен и за двете страни. Но може би търпението му започна да се изчерпва. Разбрах, че му е хрумнало нещо, защото си свали часовника от ръката. Викам си - те сега я втасахме, ако ще трябва да се бия с този българин балканджия на негова територия, спукана ми е работата... Той обаче вместо войнствено ме погледна повече от тъжно и ми каза: -                     Мъжки, виж какво... Запален съм по конните надбягвания. Април месец заложих в Мелбърн на нов непознат кон и спечелих солидна сума пари. Не знам защо и не искам и да знам защо, но оттогава нямам мира в главата си. Все за тази плочка мисля и за това дали загубването й не ми е провалило или променило живота прекалено много. Затова седнах и направих втора - почти същата като тази. С една част от парите организирах това мероприятие от А до Я. Не се хваля с това, просто споделям – те ме познават. С друга част си купих този часовник, моя отколешна мечта. Виж, предложението ми е такова... Няма да ти показвам часовника какъв е, за да си прецениш по съвет и трезво. Не те заблуждавам - той наистина е моя мечта и част от мой голям късмет в Австралия. И ми е много скъп, защото залагам повече от двадесет години и сега печеля за пръв път. Разбирам, че плочката е част от твоя голям късмет в България и вярвам, свиден спомен ти е, и то много, от времето, когато си я намерил. Прав си - късмет не се продава и е висша форма на уважение да го подариш някому. Затова те моля по повод на новото ни запознанство да ги разменим. Моя късмет за твоя. Не знам дали разбра, но тази плочка съм я правил аз собственоръчно - за тази жена, която беше с мен на моста. Бях лудо влюбен в нея. Това беше преди тридесет години. Хвърлих плочката в реката по всички правила и традиции. Ели обаче не можа да я намери. После добри подстрекатели я придумаха, че аз изобщо не съм правил такава плочка, а съм я лъгал през цялото време. Това бе повод да се разделим. И всеки да поеме по свой собствен път. Не знам що за човек си. Знам само, че щом се появи тук и сега с моята плочка, между нас двамата с Ели, пред целия клас, в полунощ при пълна луна, на върха на този престар мост, единствен по рода си в България – това никак, ама никак не е случайно. Това е причината да не ти се гневя и да не я взема насила. Виж, вярно, сега всеки от нас двамата с Ели си има семейство и живеем едва ли не на противоположните краища на Земята, но тази плочка е доказателство за искреността на чувствата ми към тази жена и преди и - не крия - и сега. Твоят късмет си е твой - моят си е мой! Ти преценяваш! Ти наистина се появи от неизвестността с тази плочка – ти си част от нашата съдба! Нека тогава бъде твоята воля – каза Гърления тембър и протегна напред двете си ръце. В едната държеше часовника, а в другата плочката. И каза: – Избирай! Каквото избереш, това ще бъде!          Следва ...



Гласувай:
4


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. ronya - страхотно е!!!
20.10.2011 00:59
Благодаря за емоцията :))
пп. И ми се иска да е истинско...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: rygit
Категория: Изкуство
Прочетен: 133614
Постинги: 104
Коментари: 47
Гласове: 95
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031