Октомври се оказа дъждовен и смръщен.
Циганското лято така и не се появи.
Беше ми дотегнало от чадъри и уюта къщен,
копнеех някой или нещо сивото да разведри?

Бинго! Без повод! Ей така! С приятели решихме…
да пием по едно. Къде, къде? Нейде близо до брега…
Компания на пясъка си свихме…
до огъня стояхме… бъбрихме си за това, за онова.

Защо ли? На! И аз не знам?!
За оставения тъжен лист под раковината им споделих,
и за редчето със думи пет…! Споменах им, че съм се размекнал там...
и как човекът, който го е писал... тогава откровено съжалих.

И заявих:

- Написаното бе като за стих, но от кого… не знам –
разказвайки за камъка, аз им уточних -
а думите във листа… те гласяха... „Обичам те където и да си!”
- Е, и ?! – прекъсна ме някой.
- Е, и?! Е, и?! Някак си, почувствах как авторът е… много сам!

Обичам те, която и да си! Във отговор написах аз иии…”
Разказа си да довърша така и не успях.
Идеята за помощ със любов и моя плам
посрещнаха присъстващите с неистов смях.

Без свян и срам въпроси бликнаха поне дузина:
- Чистата любов ли? Това какво е? Я кажи, кажи!? -
нямах време дори да кажа: „Ах!” и...
сарказъм-реплики се разлетяха поне от двама-трима.

Авторитетно продължи единият от тях:
- Любовта е не лек, а за контакт причина!
- Любов ли? Това някакво животно ли е, или…?
- Да бе! Животно е! Но вече днес го няма! Не греша, нали?

- Бих казал, че си е една емоционална губеща доктрина!
- Я стига бе, любов, и то чиста! Тез на мен не ми ги говори!
- Е деее… сега и вий! Може пък и нейде да я има!
- Да бе!? В някоя си раковина...
- Но днес това е ретро май - уви!

И смях с пръхтене - Ха, ха! Хи, хи! Ха, ха! Хи, хи!
И смях, та чак и до сълзи - Ха, ха! Хи, хи! Ха, ха! Хи, хи!

Имах настроение - подигравките преглътнах.
От тогава бе минало месец, месец и половина.
Помолих: „Нека да отидем! Нека да погледнем!
Защо ли пък напук на всички ви - отговор да няма…

Ако ли пък не! И ние на камъка ще се подпишем,
за отдих кратък на него ще приседнем,
… не е пък чак такава затра или галимация голяма.
… и добре де… ще почерпя, ако ходът е излишен!”

Щом е за почерпката… тръгнахме веднага! Движех се последен.

Ето го и него!
Вглъбен във своята си горда каменна кубичност!
Изправен край вълните като татуиран...
със подписи от влюбени покрит.

Нежно пръскаше в околовръст…
топлата си чувствена лиричност,
стоеше си насред ивицата плажна…
красавец, гладък, сив и четвъртит!

Първите се разкрещяха:
Има камък! Има! И много е квадратен! Точно както казва! Да, да, да!
Някои изпаднаха дори в словесна неприличност:
Гледай само! Неговата мама! Все едно е сечен на ръка…! Ха, ха, ха!

Гласове във утрото ехтяха, а вятърът ги носеше с порив отривист:
„Да, да?! С подписи е - вярно! Плажен куб ще да е това на любовта!
Ихаа...! И раковина има… ехее…! Може би е пълна с поетичност, а?
Вярно бе! Тука има нещо като плик?! Охооо… и вътре има лист”

А под раковината наистина - пакетче от салфетки влажни.
Бе като плик непромокаем срещу дъждове.
Думите написани във него за някого са били важни…
А само думи ли са? Или този път... са цели редове?

Листа дръпнах. Разтворих го и жадно го зачетох...

От написаното лъхаше на безнадеждна откровеност.
Виж тонът бе малко по-остричък, закачлив и напорист.
Със упрек бе към ширещата се в живота непочтеност,
и с предизвикателство към всеки по-нахакан непукист.

- Я го гледай ти?! Наум чете! Я чети на глас, бе! Егоист със егоист!
- А пише ли вътре нещо сладко… за животното… онова?
- За какви животни – попитах нервно – ти пък ми бучиш?
- Не за какви, а за онова изчезналото… За любовта!
- И чети на глас! И да е изразително - ей! И ясно да звучиш!

Чета на глас текста на листа...

(„Обичам те, която и да си...” Нима? Дори ако съм не Жена, а раковина? Нима възможно е дори. И кой си, дето си го писал? И по каква причина? Намерил си листа, нали? Прочел си думите... да, много ясно... А после на майтап почти... ми отговаряш... много „класно”. Бих искала да вярвам, че в Света все има някой, който ме обича... Но този отговор сега... май на майтап ми заприлича... Но ако е истина – прости! Тогава взимам думите обратно! „Обичам те, която и да си!” – Признай и ти... това звучи невероятно… )

Свърших с четенето.
Всички си мълчат.
Няма подигравки.
В играта май сме пат.

Поглеждам, а по раковината следи от червило с формата на устни!
Пресни са! И кристалчета фини с проблясъци от слана по тях искри.
Дали не е наблизо? Дали не е обидена от репликите грустни?
Допрях следите за целувка и усетих как поглед във тила ми се заби.

След жеста мой компанията бе в екстаз и плажа озвучи.
Усещането как натрапчиво някой във гърба ме гледа,
изнервящо у мен обаче си остана да стои.

Обърнах се на запад и погледнах към пътеката за джогинг.
А там… женски силует се крие и сякаш че се суети.
Хукнах през глава нагоре със мощта на глътнал допинг,
но беше стръмно. Прекалено се забавих май - уви!
Е… поне за компанията моя неволно станах сутрешна забава.
Все пак се огледах! Наоколо не виждам никой!
Само от бегачи стъпки, небе,
а долу в ниското тайфата и сърдитото ни есенно море!
Вторачих се в следите морни и встрани видях тогава…
написаното на земята ясно да личи Lubov_pod_rakovina@mail.bg!

Прясно е!
Сърцето ми изтръпна! Кръвта в главата ми нахлу - както подобава…
Но после се замислих… дали това е тя?
И адресът електронен за мен ли точно бе?
И изобщо тези раковинни мисли и състоянието ми това,
кой ли вятър влюбен точно тази есен ги довя?
А дали пък не си търся оправдание
във тези свои монолози,
за слабостта моментна и за сладкото страдание…
И защо ли „Обичам те където и да си” във момента онзи
ми прозвуча като излияние за някакво желание…
Еее, ако съм откровен и „Обичам те, която и да си”
никак не му противоречи.